Latest posts from topic “Създаване и развитие на българската държава - VII-IX”

fforza — Sun, 04 Jun 2006 15:50:13 +0300

Joker написа:

:? Темите не са лоши и оценките за тях сигурно варират между 3.50 и 5.00, но наистина не са актуални! Особено тези от новата история трябва да са по-насочени към политическата история и по-малко икономика и други такива неща. Е, то и в учебниците пишат едни неща...

Тамън за УНСС-то

Joker — Wed, 31 May 2006 16:17:34 +0300

Темите не са лоши и оценките за тях сигурно варират между 3.50 и 5.00, но наистина не са актуални! Особено тези от новата история трябва да са по-насочени към политическата история и по-малко икономика и други такива неща. Е, то и в учебниците пишат едни неща...

:):):)

Rechtswissenschaft — Wed, 31 May 2006 13:25:53 +0300

Хехехе,

Ами аз пиша огромни теми, защото:

1. Забравя се около 30% от темата веднага след като тя бъде обявена
2. След като забравите тези 30%, да има да остане нещо, за да се борите за високи оценки.

А това дето са ти го писали като рецензия - много им здраве. Важното е, че мене някога са ме оценили и съм имал време да си напиша темата

Айде, здраве и късмет!

nrggirl — Wed, 31 May 2006 13:25:11 +0300

flyhouse написа:

:lol:
С тия теми по 2 6-ци ли ще гоните? Аз имам подобни теми, проверени от хората в ИФ, рецензия:
Намалете обема на темата! Не е приложима в реални изпитни условия!

ясно, че не може всичко да се напише, но:
1. тези теми специално не са толкова безумно и невъзможно дълги
2. по-добре да си прочел повече, да си схванал основното, така че дори да забравиш нещо на изпита да не ти падне фатално обема на темата...

L'Inspecteur — Wed, 31 May 2006 13:21:34 +0300

С тия теми по 2 6-ци ли ще гоните? Аз имам подобни теми, проверени от хората в ИФ, рецензия:
Намалете обема на темата! Не е приложима в реални изпитни условия!

MIND FIELD — Wed, 31 May 2006 11:20:20 +0300

Ае яя...аз точно пък мисля тях да зема,щото ги няям и не ми се пишат.
а иначе,пич,ти кви оценки си вадил казваш с тея теми ?!

Nazi — Wed, 31 May 2006 10:49:03 +0300

Някои от темите ти вече не са актуални
А иначе евала ти на ентусиазма, но едва ли някой се възползва,тъй като се предполага че по това време от годината всеки вече е към края на подготовката си и си има свои темички...
Но пиши си...може пък и някой да ползва материалите ти
Приятен ден

!!!

Rechtswissenschaft — Wed, 31 May 2006 10:47:14 +0300

Темите за кан Крум и за княз Борис I са разхвърляни някъде из другите ми мнение - потърсете ги там

Успех на всички

Националноосвободително движение на българите в М. и Одрин

Rechtswissenschaft — Wed, 31 May 2006 10:41:41 +0300

НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ В МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКО (1878 – 1912)

В историята на българския народ епохата на Възраждането се характеризира с преход от Средновеко-вието към Новото време. В резултат на възникващите нови форми на стопански живот се изменя структурата на българското общество. Успехите в просветно-културното и победата в църковното движение с издаването на фермана от 1870г. води до легитимиране на българската нация пред света. В своята “История славянобъл-гарска” Паисий Хилендарски издига идеята за политическо освобождение на българските земи. Натрупаният боен опит от въстанията през XIXв. се оказват необходими условия за осъществяването на националноосвобо-дителната революция, чиито връх представлява Априлското въстание от 1876г. След неговото потушаване и последващата Руско-турска война от 1877-1878г. България отново се появява на политическата карта на Европа. Прелиминарният (предварителен) мирен договор, подписан на 19 февруари (ст.ст.) 3 март (н.с.) 1878г. в Сан Стефано между Русия и Турция, с което се слага край на войната, решава по удовлетворителен начин българ-ския национален въпрос. След почти петвековно робство, на картата на Европа се появява България. Граници-те на новата държава, чиято площ е около 172000кв.км., повтарят почти напълно етническите граници на бъл-гарската нация, дадени според султанския ферман: Мизия, без Северна Добруджа, която Русия предава на Ру-мъния като компенсация за Южна Бесарабия; цяла Тракия, без Гюмюрджинско (днес Комотини, Гърция) и Од-ринско; цяла Македония, без Солунско и полуостров Халкидики, а Нишкия санджак (без Пирот и Враня) пре-минава към Сърбия. Без да се съобразяват с протестите на населението, Великите сили свикват нов конгрес, на който de facto се решава съдбата на българските земи. Според него Санстефанска България е разделена на ня-колко части – васалното Княжество България, провинция Източна Румелия, която има административна автономия, но е под пряка политическа и военна власт от султана, Македония и голяма част от Тракия са вър-нати на Турция, Западните покрайнини са дадени на Сърбия, а Северна Добруджа – на Румъния съответно като компенсация за участието им в Руско-турската война. Спо-ред решенията от Берлинския конгрес, проведен между 1 (13) юни – 1 (13) юли 1878г., извън пределите на България остават около 2,5 милиона българи. Със своите постановления Берлинският конгрес не само създава база за бъдещи междунационални противоречия, но и запазва по-голямата част от европейските владения на Османската империя от действителните им наследници – балканските народи. С цел да остави открит въпроса за евентуална последваща намеса на Великите сили, съ-образно техните по-конкретни планове, конгресът “замразява” установеното чрез решенията статукво на Бал-канския полуостров. В останалите под чужда власт български земи продължават възрожденските процеси.
Във връзка с Берлинския договор полския историк А.Пиотровски констатира: “Берлинският конгрес като прокара граница между страните, се беше подиграл с етнографията”. След публикуването на текста на Бер-линския договор в лондонският весник “Таймс”, българите научават за съдбата си. Недоволни от несправедли-вите решения, по инициатива на проф.Марин Дринов и със съгласието на руския княз Александър Дондуков-Корсаков, се изготвя проект за корекция на отделни членове на договора, но въпреки положените усилия той не дава очаквания резултат. Сред българското население започва движение за осъществяване на националното единство в рамките на единна България. Широк размах взема петиционната кампания – събиране на подписи, подаване на изложения и молби до представители на руското правителство и западните държави. Като ръково-дител на подетата кампания се изявяват архимандрит Методий Кусев и Кузман Шапкарев. Основна движеща сила на кампанията са дребната и средната градска и селска буржоазия. По същество борбата против постанов-ленията от Берлин е израз на стремежа за ликвидиране на османския феодален гнет, за решаване на аграрния въпрос, за национално освобождение на всички българи и за борба против ревизията на този договор. След като петициите не успяват, сред българското население се засилват и вълненията на неуспелите да избягат от Се-верна България турци. В района на Родопите се организират черкезки банди, които системно нападат българ-ските села. Начело на инсценираните прояви застава бившият английски консул във Варна Сенклер. Т.нар. “Ро-допско въстание” има за цел да присъедини районите между Харманли и Хасково към пределите на Османската империя, които според Санстефанскитя договор остават в границите на България. Активна борба против Сенк-лер води българският войвода Капитан Петко Киряков. Неговата чета спасява от разорение много български селища в района на Родопите и Беломорието. Паралелно на него, въоръжена борба започва и в Преспанско, Би-толско, Охридско.
Още преди оповестяването на Берлинския договор, в Македония положението на християните се вло-шава вследствие на разоренията на войната, силно увеличените данъци и големият приток на мюсюлмани – бе-жанци от окупираните от сърби и руси области. В същото време редица български общини – Банско, Разлог, Горна Джумая, Пиянец, Одрин, Лозенград и други молят руското командване да бъдат освободени.
Обществена дейност развиват и други македонски дейци като Натанаил Охридски и Наум Спростра-нов. Наред с легалните действия българите в неосвободените области, подложени на тежък гнет, започват и въ-оръжени действия. Още през месец март-април 1878г. в района на Пиянец, водени от войводите Ильо Марков и Димитър Попгеоргиев-Беровски, те установяват самостоятелно българска власт, неутрализирайки местните по-маци. Подобни действия в Джумайско заставят руското командване да окупира района през месец март. В Пи-ринско и Серско действат няколко чети, като тези на Стоян Карастоянов, Тодор Паласкаря и други. Във вът-решността на Македония също има чети: на Стоян войвода в Ресенско, на поп Костадин Буфски във Велешко, на Васил войвода и Алекси Влаха в Леринско и т.н.
Под формата на благотворителен комитет за подпомагане на бежанците от Македония, Васил Диаман-диев, Методи Кусев, Димитър Карамфилович, Коста Шулев, Димитър Македонски и други започват да органи-зират въстание. През месец август 1878г. към тях се присъединява и епископ Натанаил Охридски. На 8 септем-ври 1878 г. в Рилския манастир се състои съвещание на ръководителите, войводите и на представителите на Временното руско управление в Дупница и Горна Джумая. На това съвещание пристига и пратеникът на тър-новския комитет "Единство" Михаил Сарафов. Обсъждат се редица въпроси относно подготовката на бунта. На 5 октомври 1878 г. избухва въстанието в Кресненското дефиле. Създава се първото въстаническо ръководство – Адам Калмиков, наречен “атаман на въстаниците”, Димитър Попгеоргиев-Беровски – началник-щаб, и Стоян Карастоянов, определен за “първи войвода”. Към средата на октомври с.г. от Македония, Тракия и Княжеството започват да пристигат нови чети – на Баньо Маринов и на Луис Войткиевич. Въстанието се разраства – вдигат се отделни селища в Малешево, Петричко, Мелнишко, Сярско, Неврокопско и Демирхисарско. От България пристигат още чети. Месец след избухването на въстанието въстават и българите в Разложко. На 8 ноември с.г. османците са победени, а Банско е освободено. На 14 ноември се подготвя превземането на Разлог, но прис-тигат турски части от Неврокоп (днес Гоце Делчев). На 21 ноември с.г. многоброен османски башибозук си връща Банско. Редовна войска овладява опожарява Кресна на 11 ноември 1878г. Боевете в Каршияка продължа-ват и през декември 1878г. Въстаниците са победени и тя е превзета от османците. През зимата на 1878-1879г. в Македония преминават и няколко малки чети, но те не произвеждат никакъв ефект. Българите не се вдигат на въстание, уплешени от действията на османската власт.
Кресненско-Разложкото въстание е продължение на национално-освободителните борби на нашия на-род. То избухва в изключително неблагоприятна за българите обстановка, когато Великите сили се противопос-тавят на руската експанзия. Това предрешава изхода на въстанието. Боеприпасите и оръжието се оказват недос-татъчни. По настояване на правителството в Петербург Временното руско управление (ВРУ) не се притичва на помощ на българите. Въстанниците допускат редица грешки – въстанието не се обявява едновременно във въс-таналите райони, между неговите ръководители избухват спорове, които водят до смъртта на Стоян вой-вода, няма единство в тактиката.
След неуспеха на въстанието се променят средствата на съпротива и се измества центъра на съпроти-вата. Успоредно на това, за Учредителното събрание в Търново пристигат представители от Македония, Източ-на Румелия, Добруджа, Бесарабия, както и от Западните покрайнини. На събранието в старопрестолния град се обсъжда т.нар. “общонароден въпрос”, който по същество представлява движение за пълно освобождаване и обединение на всички българи. Една част от народните представители, смятащи, че тази задача е лесно пости-жима, предлагат в знак на протест срещу несправедливите решения в Берлин събранието да се саморазпусне. Други настояват заседанията на Учредителното събрание да се отложат. Трети правят предложението да се из-прати Меморандум до Великите сили, без обаче събранието да прекрати дейността си.
След 1878г. пред българската нация се обособяват приоритетните въпроси за Източна Румелия и за ос-таналите под османска власт територии. За Северна Добруджа и Поморавието, дадени съответно на Румъния и Сърбия, се приема, че те са справедлива компенсация за участието на тези страни в Освободителната война. В тези земи се реализират икономически промени, водещи до ликвидирането на феодалния гнет. Въпреки това обаче, в тези територии румънската и сръбската власти водят целенасочена политика за асимилиране и дебълга-ризиране на населението. Това води и до въоръжени сблъсъци, пример за което е т.нар. “Зайчарска буна” от 1883г. Целта на политиката на съседните на България Румъния и Сърбия е налагането на властта в новоприсъе-динените области.
За възникването на националноосвободителното движение на българите в Македония и Одринско вли-яние оказва и общото влошаване на стопанското и политическото положение на Османската империя след 1878г. Турското стопанство е най-изостанало в сравнение с останалите западни държави. Главната причина за това се крие в съществуването на полуфеодалните форми на експлоатация. Новите производства се внедряват трудно поради тромавостта и корупцията сред административната власт. Важен фактор за влошаването на ста-туса на селяните след 1878г. е извънредното данъчно облагане. Тежки последици има десятъкът, данъкът върху прихода – теметтю, данъкът върху добитъка – беглик, военния данък върху мъжкото население – бедел и други. Произволията на откупчиците на данъците създава допълнителни трудности. Вследствие на това запада и град-ската търговия. Панаири в Преспа, Прилеп, Велес, Лерин и други губят стопанското си значение. Същевремен-но не се създават достатъчно промишлени предприятия, които да поемат свободната работна ръка.
Съществуващият феодално-абсолютистки режим, от своя страна, подлага на преследвания потиснатото население, което засяга предимно българите. Към това се добавя и притока на изселените от войната турци от освободените български земи. Това води практически до продължаването на възрожденските процеси българи-те, но при утежнени обстоятелства – наличие на враждебно настроено гръцко и сръбско население, тромава ад-министрация и т.н. Фактор за възникването на организирана борба е и политическото безправие на християн-ското население в границите на империята. Турската полиция и съд продължава дискриминацията. Насилията и безнаказаността от страна от властта добива значителни мащаби.
Предвидените в чл.23 и чл.62 от Берлинския договор реформи – Органически устав, по подобие на този за о.Крит, допускане на християнското население в управлението, изравняването на гражданските и полити-ческите права на различните религиозни общности на практика не се изпълняват. Високата порта приема само Закон за вилаетите, според който териториите се конституират така, че българите са административно разделе-ни в земи, със сръбско, албанско или гръцко население. В Солунски вилает южните части са с подчертано гръц-ко население, Битолски вилает, включва някои гръцки и албански области, в Скопски вилает се намира значи-телна част сръбско и албанско население. Тази промяна на административното деление на Македония води до умишлено смесването на българското население с другите народности, с което се цели нарушаването на негова-та хомогенност. Според различни статистически данни в Македония процентът на българското население е между 51 и 62%.
С победата на Съединението между Княжество България и Източна Румелия от 6 септември 1885г. и последващата го Сръбско-българска война (2 ноември 1885 – 19 февруари 1886) е налице уголемяването на бъл-гарските граници. Това дава надежда на останалите под робство българи за освобождение от чуждата власт и присъединяване към територията на България. Правителството в София взема решение да не се вдига въстание в Македония поради външнополитически съображения. След Съединението започват да се формират револю-ционни кръжоци, подготвящи обстановката за предстоящи действия. Доказателства затова е революционния кръжок в Солунската мъжка гимназия, в който участие взема Георги (Гоце) Делчев, дружеството “Студентска дружба”, в което влизат Дамян (Даме) Груев, Петър Попарсов и други.
Разпокъсването на Санстефанска България след Берлинския конгрес поставя единствената общобългар-ска институция в пределите на Османската империя – Екзархията, създадена със султанския фермат от 28 фев-руари 1870г., в сложно положение. Нейният диоцез, със седалище в Цариград, е разпокъсан на 5 части, българ-ските владици са отзовани от местопребиваването си и нито една от разпоредбите на Високата порта не се спаз-ват. В столицата на империята остава българският екзарх Йосиф I. Причината затова са останалите повече от 2млн. българи под чужда власт. Фактът, че все още ръководният център на Българската православна църква е в Цариград, е доказателство за намеренията на църковните дейци да защитават своите сънародници и да се борят за отстояването на българския национален идеал. Екзарх Йосиф I започва 12-годишна борба с османската власт за установяването прерогативите на Екзархията над цялото българско население в Мизия, Тракия и Македония, а след това – и за развиването на екзархийски институции. В своята дейност той получава помощ от български-те правителства под формата на парични средства. Сумите се използват за развитието на църковното и просвет-ното дело. Кабинетът на Стефан Стамболов издейства берати за българските митрополити в Скопие, Охрид, Неврокоп и Велес, а правителството на Константин Стоилов – за Битоля, Дебър и Струмица. Назначават се и 9 епархийски наместници, а така също и се създават 3 търговски представителства – в Скопие, Битоля и Солун.
Под върховенството на Екзархията се укрепват българския национален дух и самосъзнание. В Македо-ния и Одринско тя разполага с около 1600 черкви, 89 параклиса, 43 манастира, над 1300 свещеници, повече от 2000 учители. Освен с въстановяването и укрепването на църковните структури, екзарх Йосиф I полага грижи и за развитието на просветното дело.
Под натиска на Ст.Стамболов, през 1892г. се извоюва от султан Абдул Хамид II автономният статут на българските училища и изравняването им този на гръцките. Oще през 1880г. в Солун отваря врати мъжка гим-назия, която приема името на Св.Св.Кирил и Методий. Преподаването в нея се извършва от изтъкнати учени и педагози, като Кузман Шапкарев, Васил Кънчов, Иван Гарванов и други. Няколко години по-късно, през 1884г. се открива и българската девическа гимназия “Св.Благовещение”. В Одринско главен просветен и културен център на българите става откритата през 1891г. Одринската мъжка гимназия “Д-р Петър Берон”, създадена със средствата от завещанието на своя патрон. По-късно там се открива и девическа гимназия. Същевременно на това се откриват и специализирани училища – педагогически в Сяр и Скопие, духовно училище – в Прилеп и Одрин, което впоследствие се трансформира в семинария и се премества в Цариград. В екзархийските гимназии и класни училища се подготвя българската интелигенция в Македония и Одринско. Тя сформира интелектуал-ния елит на националноосвободителната организация. Чрез просветното дело Екзархията използва легалниет форми за изява на своето национално самочувствие и съзнание. До Балканските войни – 1912-1913г. броят на българските гимназии в споменатите земи достига 12.
През 90-те години на XIXв. сред българската интелигенция в Македония възникват две течения. Бур-жоазнолибералното, начело с Екзарх Йосиф I, висшето духовенство, учителите и някои по-богати българи, опредлят като главна цел да се укрепят просветното дело и позицията на интелигенцията, а след това да се тър-сят начини за освобождение на поробените българи. Второто течение, олицетворявано от революционерите, настоява първо за присъединяване към България.
За обединителната роля на Българскат Екзархия свидетелстват периодичния печат, архивите на Маке-донската и Тракийската организации, на България, Сърбия, Гърция, Османската империя.
Делото и дейността на църковната институция се изследва от Христо Христов, Радослав Попов, Стойчо Трифонов, Иван Панайотов, Владимир Георгиев, патриарх Кирил, който събира обемен изворов материал, и други.
Съзирайки нарастващата роля на тази институция, Високата порта се страхува, че с дейността си Екзар-хията застрашава целостта на империята и подема целенасочена антибългарска пропаганда. Подобна позиция защитава и Гръцката Патриаршия. Тя смята, че по канонически съображения в една държава не могат да съ-ществуват две църкви от едно вероизповедание. Патриаршията се опитва с всички средства да възпрепятства развитието на църковното и учебното дело в Македония и Одринско. Разгръща се широка мрежа от гръцки учи-лища, които се подпомагат от елинската буржоазия. Пропагандата се базира на т.нар. “мегали идея”, чиято ос-новна цел е възстановяването на Византийската империя.
Турското правителство подкрепя и активизиращата се след 1885г. сръбска пропаганда. Притисната от две империи – Османската и Авство-Унгарската, Сърбия насочва своята инвазив към Македония. Провеждана-та от Белград политика се насочва в няколко посоки. В Сърбия се привличат български младежи, на които се обучават в гимназии, университети и военни училища. Идеята на тази политика на открит “сърбизъм” е да се създаде просръбско настроена българска интелигенция. Дипломацията на Белград се ориентира и към теорията за измисления от нея самата “македонизъм”. С това се цели да се “насади” убеждението, че българското насе-ление в Македония не е фактически българско и че българите не са славяни, а македониците са. Един от “авто-рите” на македонизма – Стоян Новакович, дори разработва теория за произхода на прабългарите, в която твър-ди, че те, както и турците, имат един общ корен, с което се доказва “несъстоятелността” на българското само-съзнание в Македония. Същият автор пише и учебници на “македонски” диалект, като се внасят сръбски, гръц-ки и други чужди думи с цел задълбочаване разликата с българския език. Този национален сепаратизъм се про-карва по-лесно, в сравнение с политиката на пряк сърбизъм над местното население.
Център на сръбската пропаганда става откритото през 1886г. в Белград дружество “Св.Сава”. Предста-вители на сръбската власт се опитват да наложат техни свещеници и учители в българските села в Македония. Усилията им пропадат, поради активната намеса на Българската Екзархия. В резултат на това те стигат до из-ползването на оръжието.
Освен сръбската и гръцката, българските земи са обект на пропаганда и от албанци, власи. В западните части на Македония албанците се опитват да асимилират местното население. Към края на XIX – началото на XXв. започва да действа и румънската пропаганда. В столицата Букурещ се разработва теорията, че румънската държава е наследник и закрилник на населението, което е заварено от римските легиони и впоследствие – лати-низирано. Високата порта признава правото на Букурещ да закриля куцовласите в Македония
Подкрепяна от западните държави, в Македония и Одринска Тракия продължава своята дейност и уни-атската пропаганда. Католическите мисионери не засягат националното чувство на българското население, но те разпокъсват духовно българите, като по този начин отслабват техните съпротивителни сили за защита на на-ционалната им кауза.
За наличието на българско национално самосъзнание, Хр.Христов привежда доказателството, че в до-кументите на ВМОРО и турските документи навсякъде се говори за “българи”, “българско население”, “българ-ска организация”, “български владика” и пр., а не за македонски. Сръбската и гръцката историографии се опит-ват да унищожат или фалшифицират материалите от този период.
Тежкото положение на българите в Османската империя, дейността на Екзархията и чуждите пропаган-ди се оказват необходимите предпоставки за възникването на националноосвободително движение в Македо-ния и Одринско. За неговото ускоряване роля играят и Великите сили, всяка от които търси да извлече дивиден-ти от проблемите в Османската империя. При така създащата се обстановка потиснатите българи в Европейска Турция разбират, че трябва да се уповават единство на собствените си сили, създавайки нелегална революцион-на организация за освобождение на Македония и Одринска Тракия. Мирните средства на борбата не са доста-тъчни за решаването на проблема
В началото на 90-те на XIXв. се засилва нуждата от създаването на революционна организация сред пробеното българско население.
На 23 октомври 1893г. в Солун се учредява Българския македоно-одрински революционен комитет (БМОРК). Негови основатели са Дамян Груев, д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Ан-дон Димитров и Христо Батанджиев. Избира се Централен македонски революционен комитет (ЦМРК) като “дружество, без писмен протокол и без да се избират ръководители”, с председател д-р Хр.Татарчев и секретар-касиер Д.Груев. В началото на 1894г. шестимата учредители провеждат нова среща, на която на П.Попарсов се възлага задачата да изработи първия й устав. За кратко време организацията създава гъста мрежа от комитети в Македония и Одринско. През същата година се приема и правилник за вътрешния ред. На втората среща се из-меня името й – тя започва да носи името Македонска революционна организация (МРО).
Поводът за създаването на вътрешната организация е сръбската пропаганда и тежкия национален гнет, установен над българите в Османската империя. Политическите искания на БМОРК се съсредоточават върху чл.23 от Берлинския договор, като се издига лозунга за постигането на автономия за всички земи, които са насе-лени с българи. Революционните дейци разчитат да повторят източнорумелийския вариант, тъй като се стра-хуват, че прякото присъединяване на Македония и Одринско към княжеството, ще срещне отпор не само от страна на Турция, но и от Великите сили и балканските държави. Македония ще получи възможността да се развива като втора българска държава, запазвайки стабилността на населението в нея, дори и да не успее да се обедини с България. По идея на Гоце Делчев се създават първите канали за връзка между революционните ко-митети. Той възприема идеите на Васил Левски за масова революционна борба и за създаване на комитетска мрежа сред народа. На територията на Кня-жество България покрай границата с Турция се създават погранични пунктове, в които се складират оръжие и боеприпаси, писма, вестници и т.н. На Солунският конгрес от 1896г. Г.Делчев взема участие в изработването на Устава и Правилника на организацията.
Според един от изследователите на националноосвободителното движение на българския народ в Ма-кедония и Одринско – Хр.Христов при изработването на документите на организацията се използват материали на Васил Левски и структурата на ВРО в Македония и Устава на БРЦК от 1872г., но въпреки това съществуват и някои различия, коренящи се в наличието на свободна България и изостряне на балканските национални про-тиворечия. Авторът подчер-тава, че съществува приемственост на борбите на българите от епохата на Възраж-дането.
Спомени и документи за Г.Делчев публикува Иван Орманджиев. Различни момент от живота на рево-люционера се разкриват в биографията, написана от Пейо Яворов.
Г.Делчев основава и ръководни четнически институт. Формират се тайни комитети, които пренасят оръжие и обучаващи народа да се сражава. Четническият институт се свързва тясно с т.нар.”селски милиции”, коите се мобилизират само в случаите, когато се предприемат големи акции. Като средство за постигане на сво-ите цели БМОРК възприема въоръжената борба. Нейният Устав задължава революционните комитети “да съ-буждат съзнанието за самозащита у българското население в показаните области”. За член на организацията мо-же да бъде “всеки българин, без разлика на пола”. Вътрешната организация може да приема за свои членове не само българи, но и хора от различни националности.
Още след Берлинския договор сред българската общественост се разгръща широко движение за защита на сънародниците. След Кресненско-Разложкото въстание се създават македонски и тракийски дружества – през 1880г. в Русе се създава дружество “Македонска лига”, а по-късно в София и Пловдив – “Македонски глас”, които се активизират след Съединението.
През първата половина на месец март 1895г. македонските дружества свикват в София свой конгрес. Те създават единиа организация – Върховен македонски комитет (ВМК) и избират за негов председател Трайко Китанчев. Първоначалната цел на комитета е да играе ролята на БРЦК от Букурещ. В цялата страна се създават местни комитет, в които влизат представители на всички социални и политически групи. Бежанците от Тракия, които се изселват предимно в Бургаско и Варненско, също създават своя организация. На 12 май 1896г. във Варна възниква дружество “Странджа”. Сред неговите организатори са Капитан Петко войвода, братята Никола и Петър Драгулеви и други. Варненското дружество се изгражда като централно и обединява около себе си всички останали. То поема задължението да защитава интересите на населението в Одринска Тракия. През 1900г. ВМК се обединяа с дружество “Странджа” и получава името Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК). Г.Делчев, Д.Груев и Г.Петров се обявяват против този комитет и стремежа му да ръководи освободи-телната борба, защото ще е зависим от политическите решения на българския княз и правителство Отношения-та между БМОРК и ВМОК се усложняват, тъй като и двете организации имат взаимни интереси и изгоди. Спо-рен е въпросът кой трябва да ръководи движението и да събира средствата за постигането на целта. Ръководи-телите на БМОРК са убедени, че Централния комитет трябва да има решаващата дума. Дейците на ВМОК искат да наложат своя приоритет при вземането на важните решения. И двете организации обаче разчитат на българ-ската държава за освобождаването на Македония и Одринско. БМОРК се изказва против прибързаните дей-ствия, а ВМОК се стреми към масово въстание, което да получи политическата и военна помощ от България.
Около 1901г. напрежението в Македония и Одринска Тракия се засилва. През месец септември с.г. ре-волюционна чета на БМОРК отвлича американската протестанска мисионерка мис Стоун с цел да получи от-куп. По този начин започва аферата “Мис Стоун”, която привлича отново вниманието на световната обществе-ност върху македонския въпрос. Аферата приключва с успех за организацията. През лятото на 1902г. се чества 25-тата годишнина от Шипченската епопея. На организираните тържества, на които българската армия прави военни маневри, се създава впечатлението, че са назрели условията за една революционна акция, а така също и да се разчита на руска подкрепа. Дейците на ВМОК, ръководени от ген.Иван Цончев, преценяват, че обстанов-ката в Македония и Одринско отркива възможности за успешна интервенция.
Според Константин Пандев, през 1902г. се стига до промяна на Устава на БМОРК. Основната причина е разрастването на движението и вътрешната еволюция в идеите. Промените в Устава и Правилника водят до преименуването на оргназацията – в Тайна македоно-одринска революционна организация (ТМОРО), имаща за цел да обедини в името на автономията всички недоволни, без значение в народността. Друга промяна е, че чле-нове на организацията могат да бъдат и други членове, не само българи. Въпреки това обаче, ТМОРО си остава с почти изцяло българско влияние. ТМОРО издига и искания за съставяне на вилаети в Османската империя по национален принцип, за създване на местно събрание, за назначаване на християни по народностен и количест-вен признак, за пълна и обща амнистия, за равноправие на езиците и т.н.
Въпреки несъгласието на ТМОРО, по инициатива на ВМОК, през есента на 1902г., в Горноджумайско (днес Дупнишко) се вдига въстание. То избухва на 23 септември 1902г. избухва и продължава до началото на месец ноемрви с.г. Въстанническата проява обхваща районите на Мелнишко, Петричко, Малешевско, Стру-мишко и Разложко. Командирът ген.Иван Цончев е тежко ранен. В сраженията вземат около 2850 въстанници, срещу които се изправят приблизително 15000 турски войници. Османската власт се нахвърля върху мирните жители, вследствие на което около 2000 души емигрират в България.
България не може да се намеси пряко с войска и няма възможност да помогне да въставащите си братя. Великите сили не желаят, а и не са готови за промени на статуквото. Русия е ангажирана в Далечния Изток съ-що не взема участие. Това принуждава ТМОРО да се активизира и да преразгледа спешно целите и задачите си.
При новите обстоятелства, от 2 до 4 януари 1903г. в Солунската мъжка гимназия се провежда конгрес на организацията, на който се взема решение за нова въоръжена акция през лятото на с.г. На конгресът обаче не присъстват ръководителя на ТМОРО Г.Делчев, а Д.Груев все още е заточеник. Между делегатите се проявяват и първите различия – главно за средствата, с които трябва да се води съпротивата. Групата около Г.Петров настоява за провеждането на т.нар. “перманентна” (незабавна) революция. Според тях отделните революционни окръзи е необходимо да имат самостоятелност. Д-р Хр.Татарчев и историографът на въстанието Христо Силя-нов настояват за провеждането на класически тип въстание. Г.Делчев и Д.Груев разработват план на въстание-то, което трябва да обхване Битолския революционен окръг, а в останалите райони да се разгърне партизанско движение. Предвижда се въоръжените действия да започнат в различно време в отделните окръзи с цел пости-гане продължителност на въстанието и по този начин да се привлече вниманието и намесата на Великите сили. В разгара на подготовката обаче на 4 май 1903г. Г.Делчев е убит при едно сражение с турска потеря при с.Бани-ца, Серско. В края на месец април и началото на месец май в с.Смилево, Битолско, се провежда конгрес на Би-толския революционен окръг, който набелязва конкретен план за действията в тази част на Македония.
При такава ситуация се провежда конгресът на Битолския окръг, открит още на 17 април 1903г. и из-вестен под името “Смилевски конгрес”. Въпреки противоречията между отделните членове, председателят Д.Груев оповестява, че въпросът, пред който се изправят делегатите, е не дали да има въстание, а кога да избух-не то. Избира се Главен щаб, в който влизат Д.Груев, А.Лозанчев и Б.Сарафов, имащ за цел заедно с Централ-ния комитет и другите окръзи да се определи датата на въстанието. Решава се да се използва четническа тактика, за да се опазят от разорение селата. На Б.Сарафов се възлага да изработи Въстаннически дисциплина-рен устав и Инсктрукция за военно обучение. Конгресът преустановява междувременно дейността си, тъй като на 23 април турската армия извършва клане над мирното българско население в Битоля и с.Смилево. По време на разискванията делегатите научават за атентатите в Солун.
В края на месец април с.г. група младежи – т.нар. “гемиджии” от Солунската гимназия – Йордан Поп-йорданов (Орце), Константин Кирков, Павел Шатев и други извършват редица покушения и атентати в Солун, известни в историческата наука под името “Солунските атентати”. На 15 април П.Шатев взривява френския кораб “Гуадалкавир”, а ден по-късно, на 16 април, К.Кирков взривява газовите и водопроводните тръби на Со-лун. Други техни сподвижници възприемат това като достатъчен знак за действие. Няколко дни след това взри-вяват клона на “Банк Отоман” в Солун и хвърлят бомби на публични места в града. Вследствие на това турска-та полиция предприема масирани арести. Атентаторите искат, засягайки финансовите и икономическите инте-реси на западните държави, да ги принудят да действат в защита на българската кауза. Това задълбочава криза-та в Македония и води до изостряне на конфликтите в организацията. Паралелно с това, в България правител-ството на д-р Стоян Данев, под натиска на Русия, Австро-Унгария и Турция, предприема репресии срещу ВМОК, вследствие на което се стига до забраняването на дейността на комитета и неговите дейци на терито-рията на България. Кабинетът на д-р Ст.Данев е склонен както на компромиси по националния въпрос. Изос-трянето на обстановката се дължи на няколко фактора – наказателните акции, провеждани от турската армия след Горноджумайското въстание, противоречията между ТМОРО и ВМОК относно целите и тактиката, вът-решните противоречия в ТМОРО за тактиката, а така също и разкритията на османската власт след т.нар. “Солунски атентати” и последващата смърт на Г.Делчев.
Във връзка с битолското клане от 23 април, атентатите в Солун и последващите репресии от страна на турската власт, ВМОРО също понася сериозен удар. Д.Груев и Б.Сарафов предприемат обиколка из Битолския окръг и определят точната дата на избухването на въстанието – 20 юли (2 август н.с.) – Илинден. На 15 юли те уведомяват за това решение другите революционни окръзи. Малко преди това обаче, между 28 юни – 1 юли (10-12 юли н.с.) в местността Петрова нива в Странджа се провежда конгрес на VII Одрински революционен ок-ръг под председателството на Васил Пасков. На конгреса присъстват 47 делегати. Уточняват се, че въстанието в този район трябва да избухне не по-рано от 20-и и не по-късно от 30 юли с.г. По настояване на Михаил Гер-джиков се взема решение да въстане поне Странджанския край. На територията на окръга се създават 5 района. Избира се Главно боево тяло, в което влизат М.Герджиков, Лазар Маджаров, кап.Стамат Икономов и Георги Кондолов.
Илинденско-Преображенското въстание е предмет на проучванията на Константин Пандев – “Националноосвободителното движение в Македония и Одринско (1878-1903)”, Христо Силянов – “Освободи-телни борби в Македония”, Димитър Гоцев – “Идеята за автономия като тактика в програмата на национално-освободителното движение в Македония и Одринско (1893-1941)”, Йордан Шопов и Георги Георгиев – “Илин-денското въстание”, Стойчо Трифонов, Веселин Георгиев, Христо Христов, Радослав Попов, Иван Панайотов, Костадин Палешутски, Николай Янакиев – “Илинденско-Преображенското въстание 1903г. Военна подготовка и провеждане”, Г.Марков, Цв.Мичева, Александър Гребенаров, Марияна Гудева, Симеон Дамянов, Светослав Епдъров, Красимир Каракачанов, Любомир Панайотов и други.
Според Хр.Христов причините за избухването на въстанието се коренят в османската политическа власт и налагания административен гнет, в икономическата експлоатация на населението, в упадъка в Осман-ската империя, както и в нерешения още аграрния въпрос. Л.Панайотов допуска, че основната причина е соци-ално-икономическия гнет и политическото безправие. Той доказва това с факта, че от 1900г. в Турция има икономическа криза, която води до разоряване на селяните, раздробяване на чифлиците и предварително съби-ране на данъци, а така също се налагат и извънредни такива. Спрямо българското население се упражнява религиозна и етническа дискриминация, изразяваща се в терористични и административни произволия, грабе-жи и разбойничество. Не се изпълняват и предвидените реформи, а така също и чл.23 и чл.62 от Берлинския договор.
Смилевският конгрес избира Главен щаб за подготовка и ръководство на въстанието в състав Д.Груев, Б.Сарафов и А.Лозанчев. На 14 юли 1903г. Д.Груев и Б.Сарафов вземат решение въстанието да избухне на Илинден, 2 август 1903г. В инструкциите, които се изпращат до комитетите, се подчертава, че въстанието не е насочено срещу мирното мюсюлманско население, а има прогресивни и демократични задачи. Главната цел на борбата е падането на султанската деспотична система. От 28 юни до 1 юли 1903г. се провежда и конгреса на Петрова нива, на който се приема решението за въстанието в Одринско. В него участват 47 делегати и се уточ-нява въстанието да бъде обявено не по-рано от 20 юли и не по-късно от 30 юли с.г.
Като се следват взетите решения, на 2 август 1903г. избухва въстанието в Битолския окръг, където то добива всенароден характер и най-масови размери, в сравнение с другите окръзи. Главният щаб ръководи дей-ствията на въстанниците от с.Смилево, което става център на революцията. Друг важен център на борбата е гр.Крушево, където чети предвождат Никола Карев, Пито Гули и други. Формира се Временно правителство, обявяващо т.нар. “Крушевска република”. Градът устоява на 10000-ната турската армия до 19 юли и след героични сражения с превъзхождащия неприятел се предава. Въстанието обхваща Демирхисарско, където е Йордан Пиперката, Ресенско – със Слави Арсов. Упорити сражения се водят по планините Бигла, Селечка, Баба, на връх Пелистер и т.н., както и в района на селата Цапари, Гявато и други. В Скопския ревовлюционен окръг се водят сражения в Прешовско, Велешко, Кочанско, Щипско и други райони, като в тях се отличава четата на Христо Чернопеев. Масов героизъм проявяват четите на Иван Чекеларов, Митре Влаха, Пандо Кля-шев, Лазар Поптрайков – в Костурско, Георги Попхристов – в Леринско, Лука Групчев и См.Войданов – в Ох-ридско, Петър Ацев и Г.Петров – в Прилепско, Пере Тошев и Лука Джеров – в Кичевско и т.н.
По стратегически и тактически съображения в останалите революционни окръзи се развива също чет-ничеството. По настояване на Централния комитет Задграничното представителство в Серския окръг до нача-лото на месец септември с.г. не се предприемат никакви действия. В Пиринска Македония се съсредоточават четите на Петър Дървингов, ген.Цончев, полк.Янков и кап.Йордан Стоянов. Четите атакуват Мехомия (днес Разлог), където турската армия извършва масово клане над местното население. Към 13-14 септември се водят сражения в почти всички райони на Серския окръг. В Солунския окръг мрежата на ВМОРО е дестабилизиране, вследствие на атентатите и последващите репресии. Извършват се отделни малки атентата по някои ж.п. линии, начело на които застава Сава Михайлов. В Кукушко въстанието не успява да се организира поради смъртта на войводата Кръстю Асенов-Българията. В Скопския революционен окръг действат четите на Никола Пушкаров и Христо Чернопеев, но до масово надигане не се стига.
В Одринско въстанието избухва на 5 срещу 6 август (18 срещу 19 н.с.) – Преображение. Масово се вди-га българското население в Странджа. Въстанническите чети превземат за кратко Василико (днес Царево) и Ах-топол, изтласквайки турските части към Малко Търново и Лозенград, но не настъпват към тези градове, което се оказва грешка. Войводите Г.Кондолов, Пеньо Шиваров и други ръководят нападенията при селата Паспале-во и Граматиково. Странжда планина е освободена и е обявена т.нар. “Странджанска република”. Между-временно Централният комитет и Задграничното представителство на ВМОРО изпращат мемоар до Великите сили, в който се казва, че въстанието е акт на самоотбрана на християнското население в пределите на Европейска Турция.
Изненаданата османска власт бързо се съвзема след първите сблъсъци. Високата порта изпраща 80000-на армия, водена от Назър паша, срещу въстаналото население. На 30-31 юли се водят сражения за Крушево, но четниците отстъпват пред превъзхождащата ги османска войска. До средата на месец септември е потушено на-дигането в Долна Преспа и Демирхисарско. Последното голямо сражение там води Б.Сарафов. Един 10000-ен корпус атакува Смилево и до 23 септември смазва въстанието в Битолския окръг. Скоро след това, подкрепена и от гръцки андарти (четници), турската войска потушава въстанието в Костурско, Леринско, Охридско, Кичев-ско. В Одринско настъпва 40000-ната армия на Шукри паша, която помита въстанниците, с което се слага край на бунта в този край.
Причините за неуспеха на Илинденско-Преображенското въстание от 1903г. се търсят в няколко насо-ки. Още при подготовката се взема решение за тактика на последователно, неедновременно въстание, а в реди-ца окръзи по различни причини то дори не избухва. Организаторите му допускат технически грешки, свързани с подготовката и снабдяването с оръжие и боеприпаси, съществува неравностойност в силите. Между тях съ-ществуват противоречия. Великите сили подкрепят статуквото. Русия е заета в Далечния Изток, където назрява война с Япония. Австро-Унгария все още не завършва юридически анексията на окупираните през 1878г. Босна и Херцеговина, за да допусне нови усложнения и преразпределение на политическата карта на Балканския по-луостров. Гърция и Сърбия са настроени враждебно към въстанието. България не е в състояние да го подкрепи, защото ако го стори ще се окаже практически във война с Турция, Гърция, Сърбия и Великите сили.
За характера на въстанието Хр.Христов защитава тезата, че България приема идеята за автономия, тъй като при съществуващото европейско и балканско статукво тази линия е “единствено правилната”. Отстранява се опастността от една бъдеща евентуална българо-турска война. Отклонена е намесата на Великите сили, а чрез това евентуално ще се избегне конлфликт със Сърбия и Гърция. Против автономия се обявява османската власт, мюсюлманските чифликчии и привилегированото мюсюлманско население. Сърбия, Гърция, Румъния не са удовлетворени от това. Враждебно настроени са Австро-Унгария и Германия. При все това обаче, дейците на националноосвободителното движение виждат в автономията възможност за редпазване от денационализатор-ската политика на турци, гърци и сърби, а така също и крачка към бъдещо обединение с България по примера на Източна Румелия. Л.Панайотов отстоява мнението, че движеща сила са селяните, интелигенцията – учители и свещеници, занаятчии, буржоазия. Същият изследовател смята, че то е истинско народно въстание с цел политическа автономия на Македония и Одринска Тракия.
Илинденско-Преображенското въстание в Македония и Одринско от лятото на 1903г. завършва с неус-пех за българите. В него загиват около 6000 въстанници и мирни граждани, над 200 села са опожарени и около 30000 българи се принуждават да емигрират в България. Лишена от подкрепата на Великите сили и на другите балкански държави, България не може да се притече на помощ на въстанниците. Страната подкрепя делото им предимно с материална помощ, нелегално се изпращат доброволци, дава се убежище на бежанците, оказва се дипломати-чески натиск. То представлява връх в националноосвободителното движение на българите в пределите на Османската империя и има демократичен, антифеодален характер, поставяйки българския въпрос на вниманието на Великите сили. В Европа се издигат гласове в защита на българската кауза и за спиране на кръвопролитията и жестокостите на османската власт. Европейската общественост, като се научава се за първите стражения, организира мощно движение в подкрепа на въставащите области и акции в помощ на по-страдалите. Балканският комитет я Лондон, оглавяван от лорд Брайлсфорд, Томас Бъкстон и други, организира мисия в Македония, чрез която в продължение на 5 месеца се подпомагат около 57000д., пострадали от тур-ските произволия. Помощ оказва и Американският Червен кръст. В България се създава Благодетелна комисия, начело с митрополит Симеон Варненско-Преславски и проф.Димитър Агура. Активно се намесва и Българския Червен кръст, княгиня Клементина, а Народното събрание гласува отпускането на парична помощ. Въстанието има широк отзвук и в Европа. Великобритания, Франция и Италия изразяват категоричното си становище за въ-веждане на реформи в Османската империя. Австро-Унгария и Русия са разочаровани от “пъдарските реформи” от 1902г. На 12 октомври в Париж се провежда митинг в защита на населението от Македония и Армения, в който вземат участие делегати от Франция, Великобритания и Италия.
След Илинденско-Преображенското въстание настъпват изменения в националноосвободителното дви-жение. До въстанието въоръжената борба се води главно ВМОРО и ВМК, от една страна, и турските власти, от друга. Възползвани от затрудненията във ВМОРО след бунта, в Македония нахлуват гръцки и сръбски чети, те-роризиращи и избиващи българите само защото не се отказват от националния си произход. След разгрома на въстанието ВМОРО изпада в криза. Много от видните й ръководители загиват, други попадат в затворите, немалка част се отправят към България. В края на 1903г. – началото на 1904г. се предприемат обезоръжителни акции, които се съпровождат с насилия и нарушения на официално обявената амнистия. В отговор на това, на 10 декември 1903г. Главният щаб на ВМОРО излиза с Окръжно, в което оповестява, че организацията въз-становява дейността си. Успоредно с тези събития в София се събират най-видните дейци на движението – Б.Сарафов, Я.Сандански, Г.Петров, Г.Попхристов, Пандо Кляшев и други. По инициатива на Хр.Матов и д-р Хр.Татарчев се организира общо заседание на дейците от всички окръзи на ВМОРО. Според историографът на Илинденско-Преображенското въстание Христо Силянов, на това заседание се формират три групировки – “умерени”, или “десница” обединени около Хр.Матов, Д.Груев и други, като по-късно към тях се присъединява и Пейо Яворов. Те не отричат необходимостта от реформи в структурите на организацията, но промените спо-ред тях трябва да се провеждат внимателно, като се обмисли опита от близкото минало и без да се отклоняване към утопични идеи. Централистите настоя-ват организацията да действа прагматично, съобразно съществува-щите условия в Османската империя и разчитайки на своите сили и интереси. Те запазват националните идеи на БМОРК. Причините за появата на чужди пропаганди виждат в недоволството на съседните държави от преобла-даващия български елемент в Македония. Освен това настояват и за идеята за автономия като крачка към съе-динение с България. “Левицата” се обединява около Я.Сандански, Димо Хаджидимов, Хр.Чернопеев, П.Тошев, Г.Петров и други дейци на Серския революционен окръг, които е категорично срещу бившите върховисти и на-стояват за демократизира и децентрализиране на организацията чрез въвеждането на изборност при формиране-то на ръководните органи. Левицата заимства някои постановки от социалиститическата теория. Те изключват присъединяването на Македония към България, като идея на ВМОК в София. Третото формирование са сарафистите, привърженици на Б.Сарафов. ВМОК също обявява, че възстановява дейността си. Пoвечето от дейците на ВМОРО започват да се прехвърлят обратно в Македония, с което се полага началото на възстановя-ването на дейността на организацията.
През месец май 1904г. се провежда конгрес на организацията в Прилеп, в който участват Г.Петров, Д.Груев, П.Тошев и други. Между тях избухват про-тиворечия по различни въпроси. Д.Груев застъпва тезата за запазване на централизация и конспиративен характер на ВМОРО, докато П.Тошев и Г.Петров са за изборност и децентрализация. Стига се до обаче до компромис. Вторият голям въпрос, който се обсъжда на конгреса, се свързва с борбата срещу гръцката и сръбската въоръжена пропаганда. Д.Груев и П.Тошев се обявяват за пре-връщането на ВМОРО в българска национална организация, докато Г.Петров застъпва гледището за по-широ-ката й основа и се изказва срещу тезата за категоричен отпор на чуждите пропаганди, защото това ще доведе до стихване революционния характер на организацията.
Потушаването на въстанието принуждава дипломациите на Русия и Австро-Унгария към реформи. През месец септември 1903г. в Мюрцщег (Австро-Унгария) се срещат императорите на тези страни – Николай II и Франц-Йосиф. На 10 октомври с.г. на турското правителство се връчва т.нар. “Мюрцщегски реформен акт”, според който се предлага реорганизация на турската жандармерия под европейски контрол, данъчни, финансо-ви и административни облекчения, които да облекчат положението на населението в Македония. Не предвижда обаче реформите да засегнат Одринско и живеещите там българи. Ограничеността на реформите не може да разреши съществуващите противоречия и актът остава практически под формата на компромис. Целта е туши-ране, а не решаване на конфликта. Българското правителство и Екзархията протестират срещу решенията от Мюрцщег, но протестите им остават без реакция от страна на ев-ропейските страни.
Въпреки това реформите не успяват. Султанът с ловък дипломатически ход заявява, че ще се спре прес-ледването на членове на ВМОРО в Македония, само ако България се откаже да подкрепя организацията. Така той цели да прехвърли отговорността на българската държава. Междувременно обаче, още в началото на 1904г. издава наредба, в която се забранява преминаването на села от църковната зависимост на гръцката Патриар-шия към българската Екзархия и обратно, което е в ущърб на българите. В резултат на това гърците и сърбите започват своята въоръжена пропаганда сред българското население в Македония. На 31 март 1904г. между Бъл-гария и Сърбия се сключва таен антиосмански съюз, но правителството в Белград продължава да насърчава ан-тибългарските настроения в Македония. На 25 март 1905г. гръцки андарти (четници) избиват част от населени-ето в с.Загоричане, Костурско. Това, от своя страна, води до ответни действия в България спрямо гръцкото на-селение. Стига се до дипломатически конфликт както с Гърция, така и с Румъния, която защитава теорията, че в Македония има румънци – т.нар. “куцовласи”. След 1903г. се активизира и сръбската пропаганда в Северна Македония. Б.Сарафов дори прави опит за единодействие със сръбските чети на основата на идеята за авто-номия, която споделят и част от сръбските водачи.
През първата половина на 1905г. се провеждат окръжни конгреси на Скопски, Солунски и Серски окръг. В Скопския и Солунския окръг надделява тенденцията за запазване на централизма, а Скопският конгрес приема “петте принципа на ВМРО” – автономия, вътрешност, революционна борба, политическо-икономическа почва, самостойност. Серският конгрес обаче е доминиран от левицата около Я.Сандански и се обявява за де-централизация и изборност в организацията. През есента на с.г. се провежда общ конгрес на ВМРО в Рилския манастир. Присъстват всички видни ръководители – Д.Груев, Г.Петров, Я.Сандански, Б.Сарафов, Стамо Иконо-мов и други. Започват спорове между левицата и умерените относно въпроса за бъдещето на преименуваната организация – Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Конгресът осъжда чуждите пропаганди и се изказва за продължаване на революционната борба до победен край Избран е нов Централен комитет (Д.Груев, П.Тошев, Тоде Попантов) и ново Задгранично представителство (Г.Петров, П.Попарсов и Димитър Стефнов). На Рилския конгрес се взема решение за безусловен отпор срещу пропагандите, а така също и за борба за автономна Македония, но като условие за свободата на всички етнически групи в нея, а не като етап от обединението с България. Изработват се нов Устав и Правилник, в които се отразяват вижданията на левицата.
Орган на организацията става вестник “Революционен лист”, списван от Димо Хаджидимов. Рилският конгрес се обръща към ген.Ив.Цончев за спиране на борбите между върховистите и ВМОРО, но левицата остро обвинява бившия върховист Б.Сарафов за опитите му за сътрудничесто със сърбите. Ген.Цончев заявява, че ВМОК вече е разпуснат, което води до саморазпускането на върховистките чети. Част от върховистите влизат във ВМОРО, а върховизмът като течение изчезва.
В Устава и Правилника й преобладават постановките на левицата. В навечерието на Втория конгрес на ВМОРО е убит Д.Груев (1906г.). Към края на 1906г. се свиква нов конгрес на ВМОРО, но на него левицата губи мнозинството си от Рилския конгрес. Привържениците на Я.Сандански го напускат и организацията се разцеп-ва. Изолирана, левицата “въвежда” терора като средство за постигане на политическите цели на организацията. На 28 ноември 1907г. по заповед на Я.Сандански неговия съратник Т.Паница убива Б.Сарафов, Ив.Гарванов и Михаил Даев. Тези убийства нанасят удар върху авторитета на организацията във вътрешен и международен план. Вниманието й все по-силно се насочва към вътрешната вражда и конфликт между ръководителите, което води до споменатите терористични убийства. С това се доказва факта, че съществува отклоняване от освободи-телните цели. Задграничното представителство (Хр.Матов и Т.Александров) фактически оглавява ВМОРО. Па-ралелно с това обаче, не може успешно да се противодейства на т.нар. “въоръжена пропаганда” на Сърбия и Гърция, които възприемат това като своя официална държавна политика. Чети от тези страни налагат с пари и сила властта си в отделни райони, като така се създават условия за бъдещи териториални претенции. Наред с това Димо Хаджидимов води социалистическа пропаганда във ветника си, а левицата става проводник на някои нихилистични възгледи. Тя дори издига и лозунги за български империализъм в Македония. Петко Панчев за-почва да издава вестник “Революция”, на чиито страници обвинява левицата в прекален реформизъм и левичар-ски заблуди. Тези акции водят до усложняване на положението и вътрешни кървави саморазправи, а в резултат на това отслабва цялата организацията. Новият вестник “Илинден” отстоява единството и дава отпор на левица-та. През 1908г. в Одринско се появява обаче левичарската група около вестник “Одрински глас” (Павел Делира-дев и други), която проповядва, че Одринско има самостоятелен път и интереси, различни от тези на Македо-ния. Левицата напада и Екзархията, която според левите във ВМОРО е оръдие на българския държавен импери-ализъм.
Най-голямата акция срещу турците след Илинден е боят при Ножот, Прилепско, където чета на ВМОРО води многочасово сражение с турците. Междувременно в Македония се провеждат т.нар. “финансова реформа”, която отделя бюджета и го предава под европейски контрол. През месец март 1908г. се провеждат Кюстендилският конгрес на ВМОРО, където левицата не присъства. Председател става Хр.Матов, който налага умерената линия за засилване на централизма, ролята на Централния комитет и на представителното тяло, или Задграничното предствителство. Специална декларация осъжда водачите на левицата, замесени в убийства и “конституционалистите” от Одринския окръг, които разчитат на младотурците за демократизация на Осман-ската империя. В началото на месец юни 1908г. в Ревел (днес Талин, Естония) се срещат руския император Ни-колай II и английския крал Едуард VII, които се споразумяват за съвместен натиск срещу Портата за реформи в Македония.
Двете течения във ВМОРО реагират по различен начин на военния преврат, организиран на 11 юли 1908г. от младотурците в Османската империя. Левицата одобрява започнатото от младотурците обявяване на граждански свободи в империята. Я.Сандански и Хр.Чернопеев легализират своята организацията и започват за изграждат нова формация, наречена Народнофедеративна партия (НФП). На нейния Учредителен конгрес от месец август 1909г. се създава обаче само българска секция. Това определя и неуспеха на идеята да обединят представители на различните народности с цел реализиране на федеративната идея. Партията се изгражда в те-риториите, които се контролират от левицата – Серски, Струмишки и Солунски окръзи. Партията предприема акции в защита на българите в Турция чрез дейността на нейния представител в турския Парламент Димитър Влахов. След като Хр.Чернопеев се убеждава, че целите на НФП са нереалистични, напуска левицата и започва да възстановява Струмишкия революционен окръг. Централистите, от своя страна, посрещат младотурската ре-волюция резервирано. Те не отричат нуждата от промяна на съществуващия в Турция режим. На 27 юли 1908г. създават първия Съюза на българските конституционни клубове (СБКК). На 7 септември с.г. провеждат и Учре-дителен конгрес. Негов председател става Тома Карайовов. Главната цел, която те си поставят, е да настояват за превръщане на Турция във федеративна държава, в която населенията да се групират по националности и по такъв начин Македония и Одринско да влязат като отделна страна. Чрез това се цели да се постигне запазването на единството и националната самобитност на българите. Партията настоява за национална автономия и разда-ване на земята на селяните срещу откуп. Зад СБКК застават структурите на ВМОРО, които до есента на с.г. раз-виват интензивна дейност.
Същевременно през месец юли 1908г. именно там избухва т.нар. “младотурска революция”. Властта поемат младотурците, провъзгласяващи равноправие на всички народности в империята. Младотурците убеж-дават българските чети да ги подкрепят, обещавайки им позиции в политическия живот на империята. След ка-то свалят султан Абдул Хамид II и укрепват властта си, те се отказват от изпълненията на реформените програ-ми и обещания. Младотурските власти не само забраняват националните политически партии, но и посягат на училищните права на християнското население, които са узаконени от по-ранни разпореждания. През 1910г. е в ход обезоръжителна акция, придружена с убийства и репресии над бившите четници и населението. В резултат на това, през 1910г. българските чети възобновяват дейността си. Въпреки това обаче, конфликтите в македон-ското и одринското революционно движение остават. В началото на 1911г., според Устава на ВМОРО, пред-виждащ съставяне на Централен комитет чрез свикването на конгрес, с писмено потвърждение между отделни-те окръзи се изби-ра състава на Централния комитет – Т.Александров, Петър Чулев и Хр.Чернопеев. На 15 март с.г. се подписва и специален протокол, с който към организацията се присъединяват и членовете на бившия ВМК, начело с подп.Александър Протогеров. Организацията се възстановява под старото си име – ВМОРО и със старите Устав и Правилник. Целта й се посочва в един Мемоар от месец октомври с.г., връчен на генерални-те консули на Великите сили в Солун, Скопие, Битоля и Одрин, в който се обявява подновяването на нелегелна-та борба за автономия на областите. Отново се стига до връщане към идеята за повтаряне на опита на Източна Румелния. Това се разбира както от европейските държави и Турция, така и от Гърция и Сърбия, които се стре-мят да противодействат на дейността на ВМОРО. През Балканските войни – 1912-1913г. дейците на ВМОРО участват активно във войната срещу Турция. Едновременно с това се обявяват против деление на Македония и присъединяване на части от нея към Сърбия или Гърция. В “Мемоар” до цар Фердинанд от месец декември 1912г. Централният комитет на ВМОРО подчертава идеята за неделима Македония като част от България.
Освободителното движение на българите в Македония и Одринско се развива в трудно и противоречи-во време. Дипломатическите акции, провеждани от Великите сили, не разрешават националния въпрос на Бал-каните. Организационен носител на революционната идея сред българското население остава ВМОРО. Дей-ността на организацията достига своята кулминация във второто по значимост самостоятелно организирано въстание на българския народ в пределите на Османската империя след Априлската епопея – Илинденско-Пре-ображенското въстание от 1903г. Оставени сами срещу военноикономическия потенциал на Османската им-перия, участниците в националноосвободителното движение в Македония и Одринско не успяват да постигнат набелязаните цели. Противоречията във ВМОРО, противоборството в ВМОК, невъзможността на България да помогне на движението, позициите на Великите сили и балканските държави са статуквото, и фактическия не-успех на младотурската революция, налагат последния възможен за политиката на България изход – войната.

България в периода 1886-1899

Rechtswissenschaft — Wed, 31 May 2006 10:21:31 +0300

БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ПЕРИОДА 1886-1899г.

Съединението на Източна Румелия и Княжество България през 1885г. е велико национално дело, резултат от политическата зрялост и воЕнната доблест на българския народ. То създава благоприятни усло-вия за социално-икономически и културен напредък, за политическа активност в подкрепа на българите, ос-танали под чужда власт. Ролята на България нараства в европейския политически живот. Това повдига наци-оналното самочувствие на българите и укрепва убеждението им, че те вече могат да бъдат творци на нацио-нална си съдба. Съединението оказва положително влияние върху икономическото развитие на страната. България уголемява почти два пъти територията си, премахват се някои от създадените от Берлинския дого-вор икономически затруднения и ограничения и създава простор и условия за развитието на стопански отно-шения във всички сфери на обществения живот. Селското стопанство остава основния отрасъл в икономика-та на страната, но в него настъпват съществени промени – масово разоряване на бедните и средни земедел-ски стопани от една страна и от друга – бърза концентрация на поземлената собственост. В развитието на промишлеността след 1885г. се забелязават някои съществени тенденции – упадък на традиционното занаят-чийство и възникаване на индустриално производство.
Въпреки това настъпват положителни изменения в транспорта, търговията и кредитното дело. Ин-дустриалната политика на младата българска буржоазия след 1885г. преследва някои важни задачи: да се по-кровителства българската промишленост, да се модернизира занаятчийството чрез техническо усъвършен-стване и да се търси съчетание между протекционизма и принципите на свободната търговия.
Съединението е първия осъществен акт на българската обединителна програма. Това обаче не успо-коява политическите борби в България, тъй като осъществяването на съединистката акция разпалва още по-силна дискусия сред политическите сили за бъдещето на Княжеството на фона на изострянето на отношени-ята с Русия.
След 1885г. отношенията между император Александър III (1881-1894) и бългaрския княз Алексан-дър I Батенберг (1879-1886) се обтягат. Руската дипломация дава да се разбере, че ще продължи да настоява за отстраняването на Батенберг. Тази нейна позиция се отразява и върху вътрешнополитическия живот в България. В обстановката на вътрешни борби през 1886г. политически ангажираната общественост се групи-ра около двата полюса – “За княз Батенберг срещу Русия” или “С Русия без княз Батенберг”. Първата групи-ровка се оглавява от Захари Стоянов, Димитър Ризов, Димитър Петков и други, а втората от партията на Драган Цанков и южнобългарските съединисти начело с Константин Величков. Те заявяват, че “България без Русия не може”, и че князът е “ябълката на раздора” между двете славянски държави. Партията на Петко Каравелов предлага и трета идея като изход от очерталата се криза: “С княз Батенберг и с Русия”. В диску-сията около спора “Батенберг или Русия” през 1885-1886г. за пръв път външнополитическата ориентация се откроява като разграничителен белег на партиите в страната. В последна сметка на българската политическа сцена, широка и трайна популярност добиват противоречията между “-фили” и “-фоби”.
Основната причина за възникването на противоруски настроения сред по-голямата част от деловите среди и интелигенцията е обезсърчението от руската позиция по важния национален въпрос. Успехът на Съ-единението допълнително укрепва прозападната ориентация на България, така че тук става въпрос за две доктрини по въпроса за осъществяването на българския национален стремеж с помощта на Русия или с под-крепата на някоя от Великите сили.
През лятото на 1886г. възелът на противоречията се затяга и политическата борба се изостря. Група офицери стават изпълнители на русофилските планове около “княжеския въпрос” и подготвят заговор за свалянето на княз Батенберг от престола. През нощта на 8 срещу 9 август 1886г. юнкерите от Военното учи-лище, подпомогнати от Струмския полк под ръководството на капитан Анастас Бендерев, завземат София. Дворецът е обкръжен и княз Александър I Батемберг е принуден да подпише прокламация към българския народ, с която се отказва от престола. След този акт той е съпроводен под конвой до Оряхово и оттам с пара-ход към Русия. Събитията, които се разиграват в България след 9 август, показват пълната неспособност на детронаторите да се задържат на власт. Без предварителни консултации и без съгласието на министрите е формирано правителство, в което влизат П.Каравелов – премиер, д-р В.Радославов, Д.Греков, К.Стоилов и други, т.е. – враждуващи помежду си политически дейци. Детронаторите вярват, че така ще примирят про-тиворечията и ще обединят политиците за провеждане на една политика, която те не одобряват.
Повечето от предложените в кабинета лица отказват да приемат министер-ските кресла. На много места военни гарнизони, командвани от верни на Алексан-дър I Батенберг офицери отказват да подкрепят преврата. В тази ситуация като председател на Народното събрание Стефан Стамболов остава законен представи-тел на държавната власт. Образува се наместничество в състав Ст.Стамболов, Ге-орги Странски и Петко Рачов Славейков. На 11 август с.г. Стамболов излиза с обръ-щение, в което призовава народа на борба срещу самозваните управници на Бъл-гария. На негова страна преминават силните гарнизони в Пловдив, Видин, Слив-ница и други градове, които се придвижват към София. Сформира се ново правителство начело с П.Каравелов, което просъществува 4 дни и е сменено от това на д-р В.Радославов. При тази ситуация една част от детронаторите са арестувани, други емигрират в Турция и Русия. Стамболов изпраща телеграма до Батенберг с молба да се завърне на престола. Князът обаче разбира, че без съгласието на Русия неговото оставане в България е несигурно. Той изпраща телеграма до император Александър III, като го моли да даде съгласието си, но получава отрицателен отговор. При тази ситуация на 25 август 1886г. княз Александър I Батенберг по-вторно абдикира. Сформира се Регентство в състав Стефан Стамболов, Петко Ка-равелов и Сава Мут-куров. С принудителното оттегляне на Александър Батенберг от българския престол започва нов етап от т.нар. “българска криза” от 1886-1887г.
Симеон Радев, Н.Станев, Д.Маринов, Александър Кох и други обясняват пов-торната абдикация с на княза с монархическата жертвоготовност, мотивирана от невъзможност да управлява, продиктувана от неодобрението на Александър III и личната му ненавист към българския владетел. Според Трендафил Митев, Андрей Пантев и други основната роля играе прозападно ориентиратаната българска бур-жоазия. Според тях детронирането на Александър I Батемберг ознаменува скъсва-нето и преминаването му към русофобската буржоазия. Стойчо Грънчаров обръща внимание и на съперничеството между Великобритания и Австро-Унгария, от една страна, срещу Русия, от друга, в този период, което прави акта от 25 август 1886г. част от международните конфликти. Димитър Косев приема абдикацията като ре-зултат от влошените отношения с Русия, които не могат да се обяснят само с греш-ка на дипломатите в Петербург. Милен Куманов изказва мнението: “Русия, възпол-звайки се от Берлинския договор, принуждава Батемберг да абдикира”.
Изследване за Регенството прави Радослав Попов – “България на кръстопът. Регентството 1886-1887”
В периода на Регентството условно могат да се откроят три етапа.
Първият етап обхваща времето от окончателната абдикация на княза до скъсването на политическите отношения с Русия – 25 август – 6 ноември 1886г. Вторият етап е от месец ноември 1886г. до русофилските бунтове в Силистра и Русе през месец февруари 1887г., а третият – от месец февруари 1887г. до избора на принц Фердинанд Сакс-Кобург-Гота за княз на България и идването му в стра-ната през месец август 1887г.
През месец септември 1886г. Регентският съвет свиква IV Обикновено Народното събрание (ОНС). Решава се да се проведат избори за Велико Народно събрание (ВНС), което да избере нов княз. В същото време Русия активизира наме-сата си в политическия живот на страната. По нареж-дане на императора в Бълга-рия пристига генерал Николай Каулбарс. Неговите неумели и груби действия вло-шават още повече руско-българските отношения. Веднага след идването си в Кня-жеството той поставя пред регентите три условия: отлагане на изборите за ВНС, ос-вобождаването на детронаторите от затвора, вдигането на военното положение. Правителството приема последните две условия, но отказва да отложи изборите.
Изборите за ВНС се провеждат в условията на остра политическата борба. Ген. Н.Каулбарс оспорва законността на изборите. Независимо от неговото мнение на 15 октомври 1886 г. в Търново се свиква III ВНС. То избира за български княз Валдемар Датски, роднина на руския император, но по внушение на Петербург той се отказва от престола. Предложената от руското правителство кандидатура на гру-зинския княз Мингрели е отклонена като несериозна. Българо-руските отношения се изострят още повече. На 6 ноември 1886г. ген. Н.Каулбарс съобщава, че Русия скъсва дипломатическите си отношения с България. Така завършва първият етап от отношенията между двете славянски държави и започва нов, изпълнен с много неизвестности и за двете страни. Руската империя губи влиянието си в Княжество-то. За България последствията са по-сериозни. Все още неукрепнала като държава, изправена пред своите нерешени национални проблеми, тя попада в бурните води на европейската политика без сериозна подкрепа на някоя от Великите сили.
След като Валдемар Датски не приема българския престол, НС започва да търси изход от положението. Той избира тричленна делегация в състав Димитър Греков, Константин Стоилов, Кочо Хаджикалчов, на която възлага да търси княз. Докато тя обикаля европейските дворове и търси княз, политическата обстановка в страната остава крайно напрегната и нестабилна. През месец февруари 1887г. избухват военни бунтове в Силистра и Русе, начело с Атанас Узунов, майор Олимпи Панов и капитан Кръстев – герой от сръбско-българската война. Бунтовете са поту-шени, ръководителите получават смъртна присъда.
Междувременно във Виена българското пратеничество се спира на кандида-турата на австрийския офицер Фердинанд Сакс-Кобург-Готски за княз. На 25 юни 1887 г. III ВНС избира Фердинанд за княз на България. Изборът му се приема по различен начин от политическите партии и групи в страната. Докато за управлява-щите кръгове този избор означава запазване на ръководните им позиции в управ-лението на държавата, за част от русофилската опозиция краят на регентското уп-равление се преценява като възможност за завръщане в България. Друга част от опозицията, обаче остава непремирима по отношение на княза и отказва да сът-рудничи с него.
С избора на принц Фердинанд за владетел завършва периода на управ-лението на Регентството, на политическата криза и на един от най-острите етапи от кризата на монархическата институция в държавата. Надмощие получават ру-софобите. Кризата на монархическата институция обаче продължава във външно-политически план и се изразява в стремежите на новоизбрания княз да бъде приз-нат от Великите сили. След полагането на клетва на 2 август 1887г. той възлага на Ст.Стамолов да сформира правителство. На 20 август 1887г. е обявен състава на новия кабинет начело със Стефан Стамболов, в който влизат К.Стоилов, С.Мутку-ров, Григор Начо-вич, Георги Живков и д-р Г.Странски. Този състав осигурява пълно господство на Стамболов в държавните дела.
Стефан Стамболов е роден през 1854г. в Търново, учи в родния си град, а по-късно в Духовната семинария в Одеса. След това живее в Румъния, където се свързва с дейността на БРЦК. Той участва в Старозагорското въстание (1875г.), в Гюргев-ския комитет (декември 1875г.) и Априлското въстание – 1876г., както и в Руско-турската война (1876-1878г.) След Освобождението развива енергична дей-ност в комитетите “Единсто”, участва в Кресненско-Разложкото въстание 1878г., депутат е в Учредителното събрание от 1879г., в Сръбско-българската война (1885) и в Контрапреврата (1886).
Управлението на видния държавник е широко изследвано в българската ис-ториопис. Проучвания за него правят Андрей Пантев – “Англия срещу Русия на Балканите (1879-1894), Стойчо Грънчаров – “Политическите сили и монархически-ят институт в България (1886-1894), Рихард фон Мах – “Из българските бурни вре-мена”, Елена Стателова, Радослав Попов, Симеон Дамянов, Иван Панайотов, Ра-дослав Мишев, Димитър Маринов – “Стефан Стамболов и новейшата ни история”
и други. Ценен източник са “Дневник”-а на Стамболов, Иван Салабашев – “Споме-ни”, материали от VIII НС; документи от Централния държавен архив и т.н.
Стефан Стамболов поема властта в сложна политическа обстановка. В ико-номическо отношение, след Съединението и последващата Сръбско-българска вой-на от 1885г. българското стопанство изпада в криза. На политическата сцена се оформят два полюса, а утежняващ фактор за нестабилността на Княжеството е липсата на законен княз. Във външнополитически план Русия не признава Ферди-нанд като български монарх и скъсва дипломатическите си връзки със София. Според Ст.Грънчаров причините са задържането на Стамболов на власт се коренят в няколко насоки – той продължава да следва и развива основните тенденции на развитие на страната, спомагащ елемент за което и разединената опозиция. Нови-ят премиер има подкрепата на Западните сили, както и притежава политическа “сръчност”.
В кабинета на Стамболов не участват всички политически сили в страната. Извън правителството остава д-р В.Радославов и привържениците му както и всич-ки русофилски политически формации. Кабинетът на Стамболов се стреми да оси-гури стабилност на управле-нието си. Два фактора влияят върху формирането и провеждането на вътрешната политика – стремеж за създаване на условия за сто-панско развитие и запазване на обществения ред и потушаване на недоволството от курса на правителството. Втората задача предопределя постоянен натиск върху противниците на управлението, ограничаване дейността на партиите. Мерките на кабинета в това направление достигат до диктаторски режим на управление, до премахване на демокрацията и функционирането на гражданкото общество.
Програмата на правителството е формулирана и отпечатана от официалния орган, вестник “Свобода”, като защита на България, на короната и на Конститу-цията. С това се цели спечелване на мнозинството от населението. Тя е насочена и към дискредитиране на руската политика.
При съставянето на правителството то няма собствена партия, а се поддър-жа от част от управляващата до преврата от 1886 г. Либерална партия. Ето защо през 1890-92 г. се пристъпва към създаването на Народнолиберална партия, из-вестна и под името “Стамболовистка”.
Вътре в страната опозицията не съществува като организирана политическа сила. П.Каравелов и привържениицте му се обявяват за търсене на пътища за спо-разумение с Русия, което означава противопоставяне на Фердинанд в страната. Привържениците на Драган Цанков са също против оставането на княза и са “за” неговото изгонване, както и за установяване на пълно руско влияние в Кня-жеството. Д-р В.Радославов и привържениците му са единствената “легална” опози-ция. Те приемат избора на княза и се обявяват против правителството на самия Стамболов. Против княза и правителството е и духовенството поради русофилските си позиции. Българската войска също не е категорично предана на управляващите, тъй като част от офицерството са привърженици на княз Батенберг и не одобряват русофобската политика. Политиката на Ст.Стамболов среща недоволството и от страна на ръководителите на революционното движение в Македония и Одринско, тъй като е загубена руската подкрепа за решаване на националното обединение.
Независимо от липсата на добре организирана опозиция, правителството взема строги мерки против проявата на всяко недоволство и неподчинение на следваната политика. Предизборната кампания за V ОНС се съпровожда със сери-озни мерки против опозицията, а самите избори на 28 септември 1887г. премина-ват при военно пооложение и се съпътстват с насилие. В резултат на взетите от властите предварителни мерки състава на V ОНС е преди всичко от привърженици на правителството. Още на първата си сесия то приема Закон за изтребление на разбойничеството, който е насочен както срещу разбойничеството, така и против политическите противници на режима. Това означава практически запазване на военното положение в страната. На 13 декмври 1887г. V ОНС приема, а на 16 де-кември княз Фердинанд утвърждава Закон за печата, с който фактически се на-лага цензура и се ликвидира нормалния политически живот в страната. Двата за-кона са ограничителни и имат антиконституционен характер. Въпреки ограниче-нията, на 22 февруари 1888г. отново започва да излиза вестник “Търновска кон-ституция”, орган на каравелистите, който е спрян още през месец август с.г. От началото на месец февруари с.г. излиза и вестникът на радославистите “Народни права”, спрян от властта през 1891г
Успоредно с разправата с опозицията Стамболов се стреми да отстрани авто-ритетни и популярни личности в страната, в лицето на които вижда потенциални конкуренти. Жертва на тази политика е майор Христо Попов. Войската представ-лява от една страна най-сигурната на правителството упора, но същевременно и най-голямата опасност. Постоянните подозрения за заговори сред офицерите про-тив княз Фердинанд и управлението на Стамболов се оправдават със заговора на майор Коста Паница. Заговорът е разкрит през месец януари 1890 г. Майор Пани-ца е осъден и разстрелян през лятото на същата година, а процесът се използва, за да се компрометира руската политика към България.
Със смъртта на майор Паница терора се засилва и се стига до политически убийства. През месец февруари 1892г. е убит българският дипломатически агент в Цариград д-р Георги Вълкович – един от най-верните привърженици на Стамболов. На 15 март 1892г. е убит министъра на финасите Христо Белчев. Това убийство се използва от правителството за окончателна разправа с противниците си. То прив-лича под съдебна отговорност П.Каравелов, Трайко Китанчев, К.Арсениев, Т.Геор-гиев, Ил.Георгиев и други политици, като ги изпраща в затвора. Жертва на съдебните решения става и поетът Светослав Миларов. Тежките наказания не ста-билизират положението, а напротив, водят до нови терористични действия.
Мерките на правителството против опозицията и взаимната подозрителност в управленския екип водят до напускането му от д-р К.Стоилов, Г.Начович, д-р Странски, Д.Тончев, Г.Живков и други, които са заменени с предани на Стамболов хора. Правителството печели парламентарните избори през 1890г. и 1893г., но това става с цената на фалишификации, упражнен силен натиск върху избирателите и репресивен курс спрямо опозицията.
През есента на 1892г. в страната възниква политическо напрежение по по-вод на усилията на премиера Стамболов да създаде династия чрез женитба на княз Фердинанд. За тази цел е необходимо да бъде променен чл.38 от Търновската Кон-ституция, отнасящ се до вероизповеданието на бъдещия наследник. През ноември 1892г. Стамболов внася проект за изменение на някои членове на Конституцията, мeжду които и чл.38, който се променя така, че не задължава престолонаследника да изповядва източноправославната вяра. През пролетта на 1893г. се провеждат избори за IV ВНС, което приема измененията в основния закон, въпреки неодобре-нието на Светия синод. Още преди това през месец април 1893 г. княз Фердинанд се венчава за италианската принцеса Мария Луиза, дъщеря на Пармския дук.
Във вътрешнополитическото състояние при правителството на Стамболов Княжеството разположението на политическите сили и отношението им към княза и правителството лежат в основата на образуваната “легална” опозиция начело с
д-р В.Радославов и “нелегална” опозиция, включваща П.Каравелов, Др.Цанков и привържениците им, а също и българската емиграция в Русия. През 1891 г. се поя-вява и нова опозицинна сила – Социалдемократическата партия на Димитър Бла-гоев.
М.Куманов изказва мнението, че “железният” министър-председател въвеж-да в името на държавната стабилност и спасение истинска полицейска машина, цензура, репресивен апарат, като тенденцията е обезличаване на трона. Георги Марков смята, че властването със “силна ръка” се оправдава от партизанските страсти и борби между “-фили” и “-фоби”. A.Пантев защитава тезата, че след 1886г. насилията му не са оправдани, а обясними с реалността в страната. Според него диктатурата му е предизвикана и постепенно развита като реакция срещу вътрешните и външните
предизвикателства. Тя е селективна, насочена срещу реал-ни опастности, а не срещу всеки обявил се срещу режима.
Кабинетът развива и активна законодателна дейност, която има за цел стабилизирането и укрепването властта на министър-председателя. През 1887-1888г. V OНС приема Закон за устройството, правата и ведомството на окръжните съвети в България, Военнона-казателния закон, Закона за изтребление на разбойничеството, Закона за печата, Наказателния закон и редица други. По съ-държание тези закони са строго ограничителни и целят повишаване авторитета и престижа на изпълнителната власт чрез ограничаване свободата на дейността на отделната личност. В Закона за печата се защитава княжеската особа и негово се-мейство. С приемането на тези закони се осигурява юридическа защита на силната власт.
Още в първите години на управлението си правителството на Стамболов подпомага развитието на българската икономика. Правителството обаче няма из-работена последователна програма, която да насърчава националното производ-ство. Кабинетът отпуска безлихвени заеми и дава концесии на отделни собствени-ци на индустриални предприятия, които се освобождават за определен срок от държавни такси и данъци. За да се проучи икономическото състояние на страната и се набележат мерки за по-нататъшното й развитие, през 1888г. кабине-тът на Стамболов създава към Министерството на народното просвещение специ-ална индустриална комисия. В края на 1880г. V ОНС се внеся “Предложение за повдига-не на местната народна промишленост”, а през 1891г. се гласува специален Закон за снабдяване на армията, като се дава предимство на родното производство.
Постиженията в икономическото развитие на България се доказват на орга-низираното през 1892 г. в Пловдив Първо българско земеделско промишлено изло-жение, на което са предствени всички отрасли на стопанството и чиято цел е да се насърчат местните производители за подобряване на производството и да се под-помогне развитието на търговията в страната. В този смисъл изложението пред-ставлява поредна крачка по пътя на насърчаване на местното производство. По-кроветелствената стопанска политика на държавата ясно е изразена и от свиква-нето на Първия български земеделско-промишлен събор, свикан в Пловдив по вре-ме на изложението с участието на значителен брой индустриалци. Пак със същата цел правителството внася в НС през 1892г. специален Закон за насърчаване на местната промишленост, който е приет през есента на 1894 г. при правителството на д-р Константин Стоилов.
Върху развитието на българската индустрия отрицателна роля играе наложе-ния на Княжеството от Берлинския договор т.нар. “режим на капитулациите”, според който българските правителства не могат да увеличават вносните мита и да защитават родните производители от чуждата конкуренция. Правителството на Стамболов прави опит да защити местното производство при сключването на пър-вите търговски спогодби. На 14 април 1889г. кабинета сключва първата самостоя-телна търговска спогодба с Англия. През 1890-1891г. спогодби се слючват с Герма-ния, Швейцария, Франция, Белгия и Австро-Унгария. Развитието на националната индустрия се затруднява и от липсата на значителни капитали и поради тази причина кабинетът е принуден да търси външни заеми. Първият външен заем е сключен с Лондон на 5 октомври 1888г. и е свързан със споразумението за откупу-ване на ж.п. линията Русе-Варна и е в размер на 46777500 лв. при 6 % годишна лихва за срок от 33г. През 1889г. правителството сключва заем с Виена от за 30 млн.лв. при 6 % лихва, предназначен за ж.п. линията Цариброд-София-Вакарел и за въоръжаване на армията. През 1890г. се сключва трети външен заем в размер на 5 млн.лв. от германската Дойче Банк при 7 % лихва. Най-големият си външен заем в размер на 142 780 000 лв. правителството сключва през 1892г. с Виенската Лендербанк отново с 6 % лихва.
При упрaвлението на Стамболов в страната се строят общо 80 нови фабрики. Приоритет в индустриалното развитие на България има леката промишленост. То-ва се дължи както на стремежа на индустриалците и предприемачите по-бързо да реализират вложените капитали, така и на липсата на солидни налични средства. Активизира се вътрешната и външната търговия. До края на XIXв. външната търговия осигурява от 2/3 до 3/4 от необходимите индустриални произведения, пласира средно около 1/5 от обема на произвежданата селскостопанска продукция в страната. Правителството на Стамболов полага грижи и за развитието на вът-решната търговия. Народното събрание приема Закон за монопола върху солта; За-кон за мерките и теглилките, Закон за ветернитарносанитарната полиция и други.
За нуждата на индустриалното строителство и търговията са необходими също съобщителни средства и подобряване на съществуващите шосета и железни-ци. По предложение на кабинета Народното събрание приема Закон за пътищата, който задължава българските граждани от мъжки пол от 21 до 55 год. да изпълня-ват определена повинност за направата, поправката и поддържането на пътищата. През 1889г. с указ на княз Фердинанд се обнародва Закон за направата на железo-пътна линия Ямбол-Бургас; Каспичан-Шумен; Търново-Севлиево; Ловеч-Плевен; София-Кюстендил и на пристанищата Варна и Бургас. През 1893г. се построява участъка София-Перник. От 1893г. започва да се изгражда ж.п. линията София-Роман, а от 1894г. – отсечката Каспичан-Шумен. Междувременно през 1890г. се от-крива линията Ямбол-Бургас, която насочва част от българския износ към Черно море вместо през Дедеагач. Българското правителство откупува железопътната линия Русе-Варна от английското дружество собственик. Подемът в железопътното строителство предизвиква голям интерес сред българската буржоазия, която актив-но се включва с капиталите си в устройваните търгове.
В началото на 90-те години на XIXв. се основава и “Българско търговско па-раходно дружество” с основен капитал 2 млн.лв. Предвиждат се и средства за по-строяването на Варненското и Бургаското пристанища.
Стопанската политика на Стамболов дава тласък за развитието на национал-ната промишленост, а разширението на пазара след Съединението създават по-бла-гоприятни условия за развитието на индустрията, търговията, банковото и кредит-ното дело. От управле-нието на Стамболов започва подготовката на българската икономика за ускореното си развитие през първото десетилетие на XXв.
Икономическата политика на правителството на Стефан Стамболов отговаря на обективните условия в страната и обуславя последвалия обществен напредък на страната. Модернизацията на икономиката се опира на 3 стълба: политика на про-текционизъм, промишлено и гражданско строителство и стабилизиране на фи-нансовото положение на страната чрез стройна данъчна политика. Тя цели напре-дък и изравняване с Европа, икономическа стабилност, която може да се постигне чрез протекционизма, свободната търговия и законодателството. В резултат на то-ва България се превръща в равностоен икономически партньор и в модерна евро-пейска държава.
Извършват се промени в областта на образованието и културата. През 1888г. се открива Ботаническата градина. През 1891г. се приема Закон за народното просвещение, утвърждаващ основните компоненти на образователната система. На 8 декември 1888г. е приет Закон за висшето училище, който в края на 1891г. се изменя и допълня в новия Закон за народното просвещение. През 1890г. в Народното събрание се гласува Закона за издирване на старини и спомагане на научни и книжовни предприятия. Разширяват се и се благоустрояват много градо-ве. Развитие се отбелязва и в сферата на културата. Възобновяват се читалищата. От 1892г. започ-ва да излиза списание "Мисъл", което обединява голям кръг от на-ши известни инте-лектуалци – Пенчо Славейклов, д-р Кръстьо Кръстев и други. Създава се трупата "Сълза и смях", през 1893 г. се основава Българското инженер-но-архитектурно дружество (БИАД). Възниква и първата организация на българ-ските художници.
Основната задача пред Стамболовото правителство в областта на външната политика е излизането от международната изолация чрез признаване-то на княз Фердинанд. Крайно негативното отношение на Русия към избора на Фердинанд за български княз дава отражение не само върху руско-българските отношения, но и върху насоките на външната ни политика.
На 10 август 1887г. руското правителство обвинява новия български княз в узурпаторство и го обявява вън от законите. Руската политика е насочена и против правителството на премиера, чиято цел е защитата и налагането на монарха на българския трон. Под натиска на Русия, Турция и Великите сили преценява идва-нето на княз Фердинанд в България като незконно и противно на Берлинския договор и нямащо никаква практическа стойност.
Правителството на Стамболов преценява инициативата на Русия по българ-ския въпрос като намеса във вътрешните работи на Княжеството и декларира готовността си да провежда политика за защита на националната независимост и даване отпор на всякакъв род посегателства върху държавния суверенитет.
В политиката си за решаване на българския национален въпрос кабинета на Стамболов търси подкрепата на приятелски настроените Велики сили, на балканските държави и преди всичко на сюзерена Турция. Правителствената политика по отношение на империята има за цел подобряване на положението на българското население в Македония и Одринско. Кабинетът поставя публично проблемите на българското население в Европейска Турция като търси по дипломатически път подкрепата на Италия, Англия и Ав-стро-Унгария за изпълнение на чл.23 и чл.62 на Берлинския договор, но получава повече морална, отколкото реална подкрепа. За кабинета остава вариант за пряк диалог с Турция за подобряване живота на българското население в европейските вилаети. Стамболов формира конкретни искания – Турция да влезе в официални дипломатически отношения с българското правителство и частни отношения с княз Фердинанд да издаде берати екзрхийски митрополити в Скопска и Одринска епар-хии. Тези искания са категорично отхвърлени от Турция и това кара Стамболов да премине към дипломатическо “настъпление”, заявявайки, че България ще спре из-плащанията на източнорумелийския дълг, ще обяви независимостта си и т.н. Като резултат от това и под натиска на Великите сили спрямо Турция, на 5 юли 1890г. султанът издава два митрополитски берата за Скопска и Охридска епархии. Освен това произтича ферман за построяване на Духовна семинария в Цариград, а също и разрешение за издаване на екзархийски вестник на български език – “Новини”. Постигнатите придобивки са голям успех за правителството.
Последователната външна политика на Стамболов показва, че тя е съобразе-на единствено с националните интереси. Стамболов успешно се възползва от про-тиворечията между Великите сили, за да утвърди международния авторитет на България и да отстои самостоятелността й. С подписаните международни договори това правителство прави пробив в режима на капитулациите. Политиката по наци-оналния въпрос се отличава с умелото съчетаване на демострирана лоялност и по-литически натиск, които водят до положителни резултати. Тя стимулира процесите на национална консолидация на българската общност в Македония и Одринска Тракия. Отстояването на църковните и образователните права на поробеното насе-ление се свързва с въпроса за политическите права на българите в тези райони.
Успоредно с постигнатите успехи на правителството на Стамболов се разви-ват и ерозиционните процеси в него, които водят до неговия крах. След 1892г. съ-отношението на политическите сили в страната започва да се променя. Това кара Стамболов все по-често да използва средствата на терора, което от своя страна го лишава от широката опора на масите. Представителите на буржоазията посте-пенно започват да оттеглят поддръжката си за управлението. Опитите на кабинета да смаже русофилската опозиция също не дават трайни резултати. Недоволството от управлението изразява и интелигенцията, свързано с ограничаване възможност-та на свободна изява не идеите. Недоволство има и поради отделянето на големи бюджетни и извънбюджетни средства за поддържане на полицейските и шпионски апарат в страната. Неблагоприятно за Стамболов и управлението му се развиват отношенията между княз Фердинанд и премиера. В съперничеството за осигурява-не на решаваща роля в управлението на страната князът използва всяко недобре осмислено действие на Стамболов и печели все повече по-зиции във войската и нейното командване и в страната като цяло. В тази ситуация се активизира съединената легална опозиция, подкрепяна от монарха.
Най-голям неуспех в областта на външната политика Стамболов регистира по въпроса за признаването на княза в международен план. В антируската си по-литика той се опира на Турция и на западноевропейските Велики сили – Англия, Италия, Австро-Унгария. Докато в началото на управлението подкрепата на тези сили се оказва надеждна, поради остротата на англо-руските противоречия, то през 90-те години тези противоречия загубват остротата си, поради изпъкването на англо-германските противоречия за световно господство, т.е. – промяната в международните отношения дава отражение и върху стабилността на кабинета. В така създаващата се обстановка, а и след скандал между премиера и военния ми-нистър полковник Михаил Савов, както и неодобрението на Стамболов на частната визита на княза в Австро-Унгария през май 1894г., премиерът подава 15-тата си поред оставка, която този път е приета от Фердинанд. Така на 18 май 1894 г. се слага край на близо 7-годишното управление на Стефан Стамболов.
Въпреки всички мерки, които Стамболов предприема по време на своето уп-равление, той остава в българската история като една от най-видните политически фигури. Повече от век Стамболов е възвеличаван и порицаван, превъзнасян като национален спасител или предател на националните интереси. Той поставя осно-вите на зконодателна и изпълнителна дейност, която превръща България в модер-на европейска държава. Правителството му създава условия за икономическа неза-висимост и самостоятелна национална политика. Неговите “диктаторски” методи на управление обаче се оспорват от мнозина. Действително, премиерът често нару-шава някои политически права, но не трябва да се забравя че все пак в страната съществува относително свободен печат и опозиция. Той не допуска монархът да се превърне в основна фигура в политическия живот и предотвратява налагането на личен режим на Фердинанд, което става в началото на XXв.
През 1894 г. пада правителството Стамболов, с което завършва един период в българската история, характерен с трудните процеси на утвърждаване на демо-кратичната парламентарна система – приемане на Търновската конституция , оформяне на монархическия институт, определено мястото и ролята на Парламента, Правителството и съда в системата. Налагането на конституционния ред в страната преминава през трудни моменти: държавни преврати, контрапрев-рати, въоръжени бунтове и т.н.
След като Стамболов подава оставка, владетелят възлага на Д.Греков да със-тави новото правителство, но опозицията не се съгласява, защото в предвиждания Министерски съвет се предвижда да влезнат близки на Стамболовия режим.
Стефан Стамболов е съсечен на улицата на 3 юли 1895г. в София, а три дни след това, на 6 юли, умира от раните си. Смъртта му също е обект на дискусии в историческата наука. Според Милен Куманов: “Стефан Стамболов фалшифицира писаното срещу Фердинанд срещу заговора срещу самия него”. Тази идея се под-крепя от русофилите. Георги Марков смята, че “Стефан
Стамболов е предаден от княза, продаден от правителството и умъртвен от харамиите (македонски револю-ционери, които вярват, че отмъщават за разстрела на майор Коста Паница и в име-то на по-скорошно освобождение на Македония). Андрей Пантев изказва мнението, че “убит е голям държавник, като убийството му се отразява в европейската и се-верноамериканската преса”. Френският изследовател Жорж Буске го нарича “ге-ний, разбрал значението на позицията на България”.
На 19 май 1894 г. княз Фердинанд предлага на д-р К.Стоилов сформира ново правителство. Новият министър-председател е високообразован, завършил извест-ния “Робърт колеж” в Цариград, право в Хайделберг (Германия) и защитил докто-рат, специализирал по-късно в Париж и Прага. Той е един от водачите на Консер-вативната партия в Княжество България и участва в изработването и приемането на Търновската конституция. Няколко пъти е министър в различни кабинети. Той е един от създателите на “Обединената опозиция” срещу режима на Стамболов.
Изследвания за кабинета и политиката на д-р К.Стоилов правят Радослав Попов – “България и Русия (1894-1898). Политически отношения”, Веска Николова – “Народната партия и буржоазната демокрация. Кабинетът на Константин Стоилов 1894-1899”, Стойчо Грънчаров – “България на прага на двадесетото столе-тие”, Димитър Минчович, Иван Панайотов,Симеон Дамянов, Андрей Пантев и дру-ги. Извори от неговото управление са дневниците на VIII ОНС, спомените на Иван Евстатиев Гешов, Александър Малинов, д-р Стоян Данев, Васил Радославов, Гр. Начович, произведението на Симеон Радев – “Строители на съвременна България” т.II и т.н.
Новото правителство трябва да се справи с няколко важни задачи – да от-страни привържениците на политиката на Стамболов, да създаде собствена поли-тическа партия, която да бъде опора на кабинета, да се уредят отношенията с Ру-сия и да се признае законността на българския княз, да се продължи политиката на стопанско развитие и да се постигнат успехи по националния въпрос.
Кабинетът на д-р Константин Стоилов има коалиционен характер, тъй като неговите членове принадлежат към различни партии. Срещу себе си обаче има сре-щу силен противник – преминалия в опозиция Стамболов се подкрепя не само от своята партия, но и от много уволнени чиновници. Той разчита на сигурни привър-женици и в изградения от него силен полицейски апарат. При такава ситуация но-восформира 14-ия Министерски съвет, който обаче лесно може да бъде свален от власт поради факта, че зад него реално няма обособена политическа сила. В резул-тат на това на 3 юни 1894 г. се учредява Народната партия (НП), чийто председа-тел е до смъртта си през 1901г. остава д-р К.Стоилов. В нея се включва част от ста-рата Консервативна партия, съединистите от Източна Румелия – в състава на каби-нета си министър-председателя включва К.Величков, част от цанковистите, някои радослависти и каравелисти. На 5 ноември 1894г. 72 народни представители се обявяват за членове на НП. Основната й цел е да поддържа правителството. В нея влизат предимно представители на едрата българска буржоазия – фамилиите Гешо-ви, Бурови, Губиделникови и т.н., предприемачи, лихвари, богати адвокати, видни интелектуалци, като Иван Вазов и други. Важна роля при формирането и израства-нето на новата партия играе нейния вестник “Мир” (1894-1944). В политическта й платформа се декларира “вярност и преданост” към “царуващия княжески дом и династията му”. Особено внимание се отделя на стопанското развитие на България. НП заявява, че ще работи за “икономии” повдигане на страната, чрез покровител-ството на местната търговия, промишлеността и земеделието. По отношение на външната политика в програмата на партията е записано, че тя ще ратува за “ис-крена признателност към нашата освободителка и заякчаване на връзките и инте-ресите, които ни свързват с нея.” НП се оформя като едно от най-авторитетните и последователни политически сили в българския политически и обществен живот.
При управлението на НП политическия живот в страната започва да се нор-мализира. През месец ноември 1894г.VIII ОНС приема Закон против престъпните деяния против особата на княза и членовете на неговото семейство, а през месец февруари 1895г. Законът за печата е допълнен с нови
ограничителни членове, изразяващи се в поставяне на условия пред редактори и издатели на вестници и списания, а също и в разширяване на наказанията. Към края на 1894г. е гласуван Закон за амнистия. Завръща се Д.Цанков и други политически емигранти. От затвора е освободен П. Каравелов. През този период възстановяват и активизират своята дейност различните партии и течения. През 1896 г. групата около П.Караве-лов създава Демократическата партия. Към края на 1899г. цанковистите форми-рат Прогресивнолибералната партия начело с д-р Стоян Данев. В истински партии се превръщат Либералната партия на д-р В.Радославов и Народ-нолибералната на Д.Петков. Опозицията има възможност за легална изява в НС и печата. Анкетни комисии разследват нарушенията на законите при управлението на Стамболов. Ка-бинетът на К.Стоилов съдейства за утвърждаване на либералната демокрация в България с приетите закони и с това, че дава възможност за възстановяване на старите и създаването на нови партии.
Наред с тези положителни тенденции е необходимо да се посочат и редица отрицателни страни в политическия живот на България по това време. Продължава преследването и убийствата над политически дейци. На 11 май 1896г. е убит талантливия писател Алеко Константинов. По време на парламентарните из-бори от 1894г. и 1896 г. се допускат репресии от страна на властите, прави се опит за ограничаване на журналистическата свобода. С тези си действия правителство-то опорочава избирателната система в страната.
В стопанската област продължава и се разширява заложената още по време на Стамболовото управление политика за насърчаване на местната индустрия чрез т.нар. “протекционизъм” и стимулирането на стопанското развитие на държавата. През есента на 1894г. VIII ОНС гласува Закон за насърчаване на местната про-мишленост, който се отнася предимно за малките предприятия – освобождават се от данък сгради за 15г., дава им се право на безмитен внос на суровини, намаля-ват се превозните такси. Приемат се Закона за насърчаване на местната индус-трия и Закона за създаването на търговско-индустриални камари. На втората ре-довна сесия на IX ОНС от месец февруари 1895г. се гласува Закон за уредба на ес-нафските сдружения, а по-късно – и Закон за занаятчийските конкурси. Целта е да се подпомогнат занаятите, но мерките на правителството в това направление се оказват недостатъчно ефективни, тъй като в началото на XXв. настъпва спадане на цените в занаятчийското производство. Чрез политиката на протекционизъм кабинетът се опитва да увеличи вносните мита. Известни успехи за отхвърлянето на режима на капитулациите, наложен на Княжество България по силата на Бер-линския договор, постига правителството на К.Стоилов с подписването на търгов-ска спогодба с Англия без участието на Турция при размер на вносното мито 8 % върху стойността. Подобни спогодби се сключват с Австро-Унгария, Германия, Ру-сия, Франция, Италия, Сърбия, Гърция и други. Кабинетът преговаря с Великите сили за увеличаването на вносното мито на 12-15 % върху стойността на дадената стока или услуга. Стоките, необходими за развитието на промишлеността в Бълга-рия, както и тези, които не се произвеждат в страната, се облагат с мито от 10,5 до 14 %, а онези, които се произвеждат в държавата и които трябва да се защитават от чуждата конкуренция, се облагат с повече от 14 % върху стойността. Българско-то правителство за пръв път прокарва специфични мита на тютюна, обувките, солта, цигарите, готовите дрехи и т.н.
По този начин се цели стимулиране развитието на българското производство. През 1897г. е приет Закон за задължително носене на местни дрехи и обуща от чи-новниците в работно време. През 1895 г. е приет Закон за проектиране и построя-ване на железопътната мрежа в България. За пръв път в историята на страната след Освобождението проектирането и построяването на една ж.п. линия се обвър-зва с бъдещото й положение в цялостната система на държавата. През периода 1894-1899г. се изучават, проектират и отдават за построяване участъци от линията София-Варна, ж.п. участъците Русе-Търново, Девня-Добрич, Радомир-Кюстендил-турска граница, Пловдив-Стара Загора-Нора Загора, всичко 798 км. Проектира се и свързвне на дунавското пристанище Тутракан с линията Русе-Варна. Много от тези отсечки, които започват да се изграждат при Стамболов, се завършват преди края на XIXв. Строителната дейност на правителството засяга и проектирането на редица пристанища – Свищов, Лом, Оряхово и други, както и отделя средства за доизграждането на пристанищата Варна и Бургас. Това спомага за ускореното сто-панско развитие на България в началото на XXв. Построяват се и около 40 нови предприятия. С цел да се подпомогне селското стопанство е приет Закон за реорга-низиране на селските каси. Кабинетът полага и грижи за развитието на селското стопанство. То заменя десятъка с поземлен данък, премахват се някои преки нало-зи, като на тяхно място се налагат косвени, които отговарят на данъчната система на напредналите страни. Прави се опит да се премахне лихварството и да се насър-чи селскостопанското производство чрез доставяне на сравнително нисколихвени кредити. В VIII и IX ОНС се внасят и се приемат редица закони, чиято цел е подпо-магане на развитието на земеделието и животновъдството – Закона за подпомагане на предприятията, Закона за земеделското учение, Закона за взаимното задължи-телно застраховане, Закона за ветеринарносанитарната полици, едно Решение на Министерския съвет за внос на едър рогат добитък от чужбина без мито за подоб-ряване на местните породи и т.н. Правителството налага режим на икономии на държавни средства, променя някои елементи на данъчната система, стреми се да ограничи нарастването на бюджета, осигурявайки по този начин финансово сто-панските си начинания. Приет е специален Закон за благоустройството на населе-ните места, което говори за стремежа да се действа положително и в социалната сфера. Стопанската дейност се насочва към активно стимулиране на икономи-ческото развитие на страната. Продължава и линията на модернизиране на данъч-ната система. С премахването на някои преки данъци и налагането на косвени такива се провежда реформа в областта на данъчната система. Стига се до увели-чаване на приходите в държавната хазна, а паралелно с това се цели да се намали и бюджетния дефицит.
По отношение на княза това правителство стои на позицията, че Фердинанд трябва да взема “разумно участие” в управление на страната. От привърженик на силната власт на монарха през 80-те години на XIXв. постепенно д-р К.Стоилов достига до разбирането, че най-подходящото управление за страна като България е парламентарната монархия с разумна намеса на княза във властта. Бившият кон-серватор разглежда икономическия просперитет на Княжество България като ос-новна задача на законодателната и изпълнителната власт.
Външната политика на кабинета се насочва към излизане от международна-та изолация, в която се намира България и признаване на българския княз. Серио-зен проблем в отношенията между България и Русия е т.нар. “офицерско-емигрант-ски въпрос”, свързан с уточняване на възможността българи офицери-емигранти да се завърнат в България. За лидерът на Народната партия външната политика на България не трябва да служи като “различително знаме” на политическите партии в Княжеството и те трябва да спрат да се делят на русофили и русофоби, тъй като едно такова деление е в разрез с държавните интереси на България. Важна стъпка в тази насока са действията, целящи сближаване с Русия. На 1 ноември 1894г. умира руският император Александър III. Фердинанд изпраща съболезнователна те-леграма до заелия престола Николай II. През месец юни 1895г. българска делегация посещава Петербург, което дава нов тласък в преговорите двете страни. Диплома-тическите отношения са възстановени след миропомазването в източното право-славие на престолонаследника Борис, което се извършва на 2 февруари 1896г. В резултат на това Русия и останалите Велики сили признават официално Фердинанд за княз на България. С това се слага край на кризата в държавата, която започва още след абдикацията на княз Александър I Батемберг през 1886г. Актът се оценя-ва като успех на българската дипломация.
През 1897г. правителството на К.Стоилов активизира и своята балканска по-литика. Определена роля за това играят въстанието на остров Крит и избухналата Гръцко-турска война. През месец февруари 1897 г. пристига на посещение в Бъл-гария сръбския крал Александър. На 19 февруари се подписва Сръбско-българско-то съглашение за общи договаряния и действия по отношение на Турция. Между двете съседни държави е сключен и търговски договор, който предвижда улесне-ние на възките в пограничните райони. Българското правителство се възползва от Гръцко-турската война и успява да издейства от Високата порта откриването на български търгов-ски агентства в Битоля, Скопие и Солун. В своята външна полити-ка кабинетът постига значителни успехи по посока на излизане от международна изолация, поддържане на приятелски отношения с Турция и сключване на спора-зумение с балканските държави. Влошават се обаче отношенията с Австро-Унга-рия.
Политиката на правителството по националния въпрос се свързва с борба за гарантиране на вота, правата и имуществото на българското население в Европей-ска Турция. Министър-председателят не е привърженик на революционните дей-ствия в националноосвободителното движение. Той подкрепя изработения от Вър-ховния македонски комитет (ВМК) и одобрен от Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) проект за реформи в Македония, чиято край-на цел е постигането на автономия на македонските вилаети като необходим еле-мент по пътя за общонационално обединение. Дейността на правителството на д-р К.Стоилов в тази насока личи в две линии – преки договори с Турция за осъществя-ването на реформи в духа на Берлинския договор и опити за споразумяване с дру-гите балкански държави и упражняване на натиск върху султана и Високата пор-та. В преговорите със Сърбия, както и подписаното в Белград споразумение, ми-нистър-председателят отхвърля исканията за подялба на Македония на сфери на влияние и отстоява целостта й. На 18 юни 1895г. се изпраща нота до Високата порта с искане за реформи по чл.23 от Берлинският договор. Правителството под-крепя дей-ността на Екзархията, в резултат на което след дълги и тежки преговори с управляващите кръгове в Цариград през 1897г. султанът издава берати за бъл-гарските владици в Битоля, Дебър и Струмица, както и дава съгласието си за от-криване на търговски агентства (консулства) в Солун, Битоля, Скопие, Сяр, Одрин и други градове, а така също и някои отстъпки, свързани с местното самоуп-равление. Успех представлява и приемането на Правилник за екзархийското учеб-но дело в Македония и Одринска Тракия.
Турция официално признава, че българското население е преобладаващо в по-голямата част от Македония. По отношение на националния въпрос, Министер-ският съвет продължава полити-ката на Стамболов, целяща съхраняване на живота, правата и самосъзнанието на българите, останали извън пределите на Княжест-вото.
Независимо от успехите, постигнати във вътрешната и външната политика, в правител-ството на д-р К.Стоилов съществуват сериозни вътрешни противоречия. Те се дължат на неговия разнороден политически състав. То изживява непрекъснати министерски кризи. Прежде-временно подават оставки Гр.Начович, Д.Тончев и други. В опозиция преминава Либералната партия на д-р В.Радославов. Недоволството от правителствената политика проявява и князът, който желае да на-ложи в България еднолично управление. След признаването на страна на руския император на вла-детелската титла на Фердинанд през 1896г., българския монарх не се нуждае от силна политическа фигура, каквато е д-р К.Стоилов. Монархът е недоволен и от обтегнатите отношения между България и Австро-Унгария. Към посочени-те проблеми се прибавя и слабата реколта от 1897-1898г. Затрудненията се изострят от конфликта с Източните железници, поради започнатото си от България строителство на ж.п.линията Саранбей-Пловдив-Нова Загора. При тази обстановка на 13 януари 1899г. д-р К.Стоилов подава оставката на кабинета. Невъзможността на правителството да намери сполучлив изход от кризисната ситуация е основната причина за падането му от власт, като след отстраняването на К.Стоилов в България започва период на политическа нестабилност.
Последните 15 години на XIXв. са важен период в новата българската история. България постига бърз икономически растеж и постепенно се превръща в най-динамично развиващата се страна на Балканите. Страната утвърждава и своя международен авторитет, полага грижи за съхра-няването на българите в останали-те извън държавата български територии, което се оценява като дългосрочна стра-тегия за решаването на националния въпрос. Постепенно се оформя и полити-ческата система на страната, включваща редица партии, които се вплитат в политическите борби за власт. Княз Фердинанд също укрепва своите позиции и от края на XIXв. започва да налага т.нар. “личен режим”.