мда...човекът си е човек, само ако се намира в общество от още хора...само ако е в социум...не откривам топлата вода, но това ми хрумна да напиша да пиша в единайсет и половина

Тук обаче наблюдавам една аномалия - има един човек, който никога не можеш да си сигурен в него, може да обещава какво ли не, да изглежда всичко идеално, но в последния момент да се отказва от думите и постъпките си. В такива моменти ме набива на гняв буквално, гледам на червено и си казвам "леле тоя колко е убит". Например, пристигам един път в Пловдив, в средата на деня, беше есен, валеше дъжд и бързах да се прибера където щях да спа (у този човек). Отивайки пред тях, вратата затворена, отвътре никой не отговаря. След около 20 минути звънене на телефона ми, той ми вдигна (бях го предупредил дни по-рано, че ще идвам), съобщавайки, че се намира в някакъв компютърен клуб, защото му спрял интернета и му се играело. На въпроса ми "Е, ще идваш ли, че тука вали дъжд и духа вятър, а няма къде да отида?" ми отговори нещо от рода на "Ми да си доиграя тука, може би след 2-3 часа ще дойда". Кипна ми жестоко тогава, идеше ми да му тегля една майна и да си тръгна към София.
Все пак изчаках. След няколко часа (даже май бяха 4-5) той се появи и само с едната си убийствена усмивка и думите "Сори, човек" (той има незабравим акцент (не диалект) всичко беше забравено, мокрите ми крака вече нямаха значение, влязохме у тях, прегърнах го и седнахме да пушим наргиле. Абсолютно всичко мога да му простя на тоя човек, сигурен съм.
Та, такива ми ти истории...

Да, но всичко трябва да е двустранно, случвало ми се е да искам да забравя дадени моменти, да простя, но да не ми се дава възможността да го направя и постоянно да ми се напомня, а понякога миналото просто трябва да си остане такова.