Latest posts from topic “Ало, "150"?”

Здравейте,това е нещо което прочетох в един сайт и ми направи гадно впечатление.Защо тази държава отива към дъното...ако вече не е там?

Това, което ще ви разкажа няма нищо общо със спорта. Обаче е толкова гнусно, че отчаяно се опитвам да си го избия от главата. И понеже не успявам, реших да го напиша. Може и да ми олекне. Реших и да го споделя. Току виж съм накарала поне един от прочелите го да се замисли. Затова накъде сме тръгнали и докога ще я караме така, без сърца. Каква пародия. Уж ние, българите, сме сърцати по природа. Доказват го постоянно спортистите. Тези, които напук на мизерията, в която тренират, стигат Олимп и покоряват света. Добре, че са те между другото. Иначе сме заникъде. Ако не ги виждах как се борят за тая пуста своя родина и как плачат после на стълбичката никога не бих повярвала за това със сърцето.

В неделя вечер 86-годишният ми дядо имаше нужда от спешна помощ. Беше паднал, беше си ударил главата. Лежал седем часа на пода, защото не могъл да се изправи сам. Когато го открихме имаше нужда от лекар. Ами сега? Дали да звъннем на "150", където само като чуят колко е възрастен и ще ни се изсмеят? Или да се обърнем към частния сектор, защото там поне ще им е неудобно да откажат, нали ще им платим? Заложихме на второто. Запалих колата и право във “Вита”, отне ми две минути. Изгубих двайсет, докато на ръба на нервна криза отговорях на тъповати въпроси на две натруфени кокошки. "Какво му е? Хипертоник ли е? Да не е получил удар? Защо е паднал? Да не би да му е станало лошо?". Не им пукаше. Когато повиших тон ми казаха, че такива са правилата. За правото на живот не стана дума. Първото обаждане на "150" завърши с провал. Безпардонна идиотка ми затвори с ехиден тон. Не приемали сигнали, ако не използвате за подаването им стационарния телефон от дома на пострадалия. Не помня как се върнах обратно. Потърсих "Бърза помощ", този път от номера на дядо ми. Пак същата кретения. "Какво му е? В съзнание ли е. Ами като е съзнание защо да идва екип?" Когато креснах, че е неконтактен същата нагла гад ми се подигра: “Е, вие така ще кажете сега." Полудях. После нова гавра. Този път с адреса. Госпожата отказваше да прати линейка, защото не съм знаела новото име на най-близката пряка улица. Тук вече чашата преля. Поисках имената й. Естествено, не ми ги даде. Окончателно ми падна пердето. Няма да ви цитирам думите, които използвах. Заплаших я. Нещо за това, че ще я открия и ще й подаря първа страница на вестниците. Затвори ми. След 15 минути на вратата се позвъни. Беше докторът.

15 скапани минути. Извоювани по грозен начин, чрез благословията на онази, същата сган – без сърцето. Направи го от страх, а не, за да изпълни човешкия си дълг, нито, за да си свърши работата.

Дядо ми е добре. Затова обаче благодаря на Господ. До преди 40 години същият този, когото оставиха да агонизира помагаше на хора в нужда горе, в планината. Изгубени, замръзнали, затрупани от лавина. Беше спасител. Достатъчно бе само да избръмчи радиостанцията, за да хукне. Днес краката все по-рядко го слушат, тъжен е най-вече, че не може да идва за вестниче, защото е студено. Остава му да се ядосва на беззъбия Левски, да пляска на юнаците на Мартин Стоев и да коментира на глас какви ги върши Лукойл в УЛЕБ всеки вторник. Пред екрана на своя стар телевизор. Дори и на 86 обаче, сърцето му е сто пъти по-голямо, отколкото на всички вас мишоци, сгърчени в мръснобеличките си престилки.

Ало, "150", защо не вземете да се застреляте?