Интересно ми е след колко време тия, дето сега разправяте, че любовта ви е щастлива, ще се оплаквате от "бившия". Не че разочарованията ще спрат хората да опитват, защото - току виж - точно тяхното щастие взело, че им се усмихнало по някое време. До въпросния момент обаче има щастлива самозаблуда, в което - както май изяснихме по-рано - няма нищо лошо. Човешко е да се стремиш към щастие.
Иначе Боромир го каза доволно ясно, ако съм го разбрала правилно, естествено. Чуждата кокошка винаги е патка.

Не е като да не ми се е случвало да си вървя (сама, разбира се) по улицата, да виждам прегърнати двойки, на които всичко им е окей (или поне така изглежда) [и да се питам какво толкова искам, та не мога да го получа? Е, искам мъж, който да ме обича и на когото да му пука за мен. Не ми се струва толкова много, затова и на по-малко от това няма да се съглася.]
После обаче си давам сметка, че в немалка част от тия "щастливи" двойки зреят сериозни проблеми - я той ще е мухльо/насилник и прочее, я тя ще му изневерява с най-добрия му приятел (или просто ще си мисли за друг, докато все така доволно и щастливо си правят секс), я ще има намесени редица външни фактори, които бавно, но сигурно ще ги разделят, я нещо друго, но не по-малко сериозно. Обаче като ги гледа отстрани човек, си казва - хубаво де, защо аз това го нямам? И хич не си представя, че е далеч по-добре да си сам, отколкото сам с някого "до теб" (като кавичките съвсем не са случайни).
И понеже Интернет яде интонацията, а също и понеже съм наясно колко черногледо изглежда това мнение - не се лъжете. Оптимист съм и вярвам в любовта, но едновременно с това ви съветвам и да бъдете реалисти - да няма после "when I woke from my dreaming, my idol was clay..." Предпазва от тежко изживяване на неизбежните разочарования.