Ми чета я тази тема и ми се върти една мисъл из главата... Всичко описано дотук е следствие на отделянето на ендорфини и прочие химикали в мозъка. Тоест всичко е самовнушение, пристрастяване към причинителя на отделянето на ендорфини, докато се появи по-интересен причинител, след което процесът се повтаря. Разликата между химикалите няма, само в причината и вероятно в количеството - тоест дали ще идеш до Рим, ще плуваш в тропически океан или ще прекараш незабравима вечер на свещи с любовта на живота си - ми на молекулярно ниво е все едно. Дори ентусиазмът след сериозно физическо усилие е сравним с благостта след секс - щото и изворът им е един и същ.
Та си мисля - нЕма ли да е по-лесно да се приеме този малко по-реалистичен облик на любовта, вместо тия въздушни кули, дето всички сме ги градили? Не може ли да се приеме, че всички просто се стремим да създадем стабилна клетка за продължаването на вида, като за целта търсим най-адекватния партньор в зависимост от няколко елементарни критерия.
Обичаш, ама не знаеш защо - тцъ, подсъзнателно всички знаем! Произвеждане на здраво потомство и евентуалното му увардване, докато ни зареже - те тАва е тайнствената и необяснима причина. Инстинкти, слепи и всемогъщи.

Другите хубави работи за Любовта, дето е симбиоза, и дето не можеш да дишаш без дадения обект - то това е много хубаво и много топли и едни такива тръпки минават нагоре-надолу по кожата и всичко е някак си различно... Та това нещо си има име - наркоза - химикали, бълбукащи из мозъка и кръвоносните съдове. Които химикали наред с бълбукането изкривяват ама абсолютно всичко - възприятия, идеи, настроение, поведение. Пък наркозата е опасно нещо.

Та няма нищо лошо в това да се влюбиш в мечтата си, да я проектираш нейде или върху някого/нещо - както няколко души споменаха (и аз се присъединявам), любовната наркоза е силен извор на вдъхновение и стремежи. Ама проблемът иде оттам, че шансът тази наркоза да се обърне и да ни изрита с юмрук в лицето е много голям, когато причинителят на хормоналното отделяне е друг човек. На хората по принцип не е хубаво да се вярва и разчита прекалено (мммдаааммм), щото точно тия въздушни кули най-лесно падат.

Но пък също тъй гореспоменатата алкохолна наркоза действително не е лош лек за аварирала любовна такава. Аз за разбито сърце на пияна глава не съм чувал А пък на сутринта след алкохолна наркоза болката в разбитото сърце обикновено отстъпва пред по-неромантични болки и проблеми - клин клин избива, дето се вика

не, не, не почвай да го анализираш... "защо така се получи, пък защо не иначе, пък аз какво направих, пък защо така го направих, пък сега какво да направя"... много лесно може да зациклиш и да се самодепресираш още повече (аз така съм се вкарвал във филма два пъти (горе-долу на твоята възраст), хич не е приятно)
Нормална човешка нужда си е да обичаш и да искаш да бъдеш обичан. Затова го има като инстинкт това да се хващаме като удавник за сламка, дори и за най-мизерния източник на любов.
Не го мисли много-много, гледай по-положително на нещата, общувай с повече хора (реално общуване, не по интернет), общо взето фокусирай се върху нещата, които те правят щастлива и които обичаш да вършиш и така : ) времето ще свърши останалото.

Прочетох само твоят първи коментар, ь-ка, защото ме мързи да чета останалите мнения, а те са доста дълги. Несъмнено има много мъдрост в тях и вероятно са по-мъдри от моите, че и по полезни от следващото мое...
Смятам обаче да се опитам да допринеса нещо с малък пример от моя живот. До голяма степен съм бил в твоето положение - влюбих се много силно в едно момиченце от класа ми, когато бяхме във втори клас. Тогава започнаха проблемите - във втори клас. Толкова се бях влюбил в нея, че направо потрепвах, когато минаваше покрай мен или ми се усмихваше. За никого не бе тайна, че много я харесвам. Така 4 години мъки и едно много драматично отрязване в четвърти клас, след което ревах като заклан. В 5 клас ми даде шанс - за 2 дни, след което демонстративно ме захвърли. Тогава осъзнах колко гадна е била с мен през цялото време и колко наивен съм бил през цялото време. Толкова я идеализирах, че бях ослепял. Същото се случи в гимназията с една моя фатална лейди, която още повече ме разби на парченца (впрочем първата ми целувка беше с първото момиченце в 5 клас, а с другата се сещате). В някои от следващите ми връзки установих сходности, но не и толкова големи и значителни.
Изводът за мен - изключително объркваща ситуация, страхотен емоционален дисбаланс и месеци мъки. НО изключително полезен опит. Колкото и гадно да ми беше не съжалявам за самоунижението, на което се подложих. Дали ще продължиш да търсиш онова, за което копнееш, у този въпросен човек или ще се мобилизираш и ще прекъснеш отношенията си с него - няма никакво значение в крайна сметка, защото и в двата случая си печеливша страна. Стига да бъдеш искрена със себе си нищо друго няма значение, защото ти ще познаеш отговора щом се сблъскаш с него и единственият ти избор ще бъде да послушаш самата себе си. Всичко е много просто, като се замислиш. По тая причина не изпитвам такова напрежение вече, когато ме тормозят подобни въпроси - пак е гадно, но отнема част от страха и несигурността. Давай смело напред и да не ти пука!

Моля ви, махнете точката от заглавието.
Нищо не приключва толкова лесно.

Доста вярно, мдам...
И към това да добавим нещо, което някои жени не успяват да преодолеят дори и в по-зряла възраст - желанието да "поправиш" другия. Защото, естествено, би било върховното признание за фантастичността ти и умопомрачителните му чувства към теб, ако само заради теб реши да се промени и да стане достоен за любовта ти... Именно затова мрачните типове, които сякаш перманентно ходят с дъждовен облак над главата си, имат такова очарование за младите момичета.


Йъп, йъп, йъп... може би около 90% са такива.


Oooh, yeah


Да, да и ДА!

И сега няколко думи и лично от мен, след като приключихме с цитатите.

Случва се това, че се задейства един чисто химичен процес. Боромир го обясни, няма да го повтарям.
Максимум можем да го наречем влюбване. Но това не е любов.
Изобщо, цялата розова и пухкава представа за любовта е един голям булшит. Дреме ми, че ти става едно топличко отвътре като ме видиш и затова си ме "обичал", видиш ли. Ако искаш да ми се доказваш в любов, хвани и измий чиниите вместо мен или пък простри дрехите, въпреки че ще ти е крайно неприятно. Оценявам това колко ме "обича" някой по това до каква степен е склонен да направи нещо за мен, когато имам нужда, независимо колко голямо неудобство му причинява. Ей това е любов. Тя не е приятна, даже обратното. И именно заради това изисква не толкова химия, колкото сила на волята.

Забелязвам, че тук се бърка слугинството с любовта.
Аз иначе не съм се сблъсквал с тоя проблем. Освен себе си другите, за да ги обикна, трябва бая да ги опозная. Но така сме висшите същества-не можем да даваме любовта си на сульо и пульо.

---

Сис, принципно двете неща не е задължително да се изключват.

Ама да ми повтарят колко ме обичат и да седят с пръст в уста.. е, соре.. намери си някой друг да те дундурка.

Тегава работа е любовта

А, ти пък.

А заглавието на темата звучеше тооолкова обещаващо...

Имам идеал базиран на личност. Още съм Влюбен в него. Но идеалът произлезе от личността, развиваха се заедно...и се разделиха по едно време.
Това обаче не спря индивидуалната им еволюция - просто ги разпредели по различни пътища.
Преди малко повече от две денонощия се срещнах с личността, очаквайки (макар несъзнателно) да съвпадне с идеала. Е, не се получи така. И ето ме - пишещ за разминаването.
Да, Тя не може да бъде заменена или изместена в/от живота ми от никого, но не е Човекът, в когото се Влюбих. Разбира се, ще ме вълнува до края на битието ми. Ще Я Обичам. Хех. Преди много години, казах й, че Я Обичам през времето - каквато е била, каквато е, каквато ще бъде и всеки потенциален вариант на личността й - каквато би могла да бъде. Бях прав.
Асоциативната регресия, на която ме прави подвластен Нейното присъствие е впечатляваща. Макар Обичта ми да е безспорна, когато Тя е наоколо, усещам аромата на Любов - сякаш отварям забравено на тавана шишенце сладникъв парфюм (сравнението е твърде романтично, за да съм го родил аз, така че трябва да съм го прочел някъде). Но вече не е Любов. Не съм сигурен, но вярвам че това ме натъжава. Но пък е и приятно, по един особен начин.
Не търся съвети, нито коментари, даже не и емпатия/съчувствие. Само споделям мимоходом.

Та така - Влюбен съм в идеал...и съм разлюбил.

Бай Ангеле, честито левълване!

Иване, ти освен да коментираш всеки втори пост тука нещо друго правиш ли?

Ей, хранилко долна!

Нали се сещаш, че така няма как да си изтрия поста, щото ти си постнал след мен :Р