И пак: +1

Само дето аз не си правя труда и да излизам, особено като знам, че ще нараня. Изпитвам смъртен страх от това - то си е извратено, някакъв садизъм, осъзнато мъчение, предумишлено убийство. А и мазохизъм.

Всички теоретици, които се опитват в няколко страници да опишат природата на човешкото влюбване, изпадат в ужасно едри категоризации. В нашия случай под "любов от пръв поглед" разбираме много неща, взети накуп, като че ли са едно и също. Да, ама не са. Първо, че не споменаваме колко точно време трябва да се е развивало и до какво състояние трябва да е стигнало едно чувство, за да го наречем "любов от пръв поглед". Още по-далеч сме от това да определим въз основа на какви процеси се развива любовта - лошото в случая е, че приемаме, че винаги процесите са еднакви или достатъчно сходни, за да не не задълбаваме в това. Как обаче приемаме за ясно какво съм харесал в случайното момиче? Дали изобщо става дума за харесване на нещо? Харесването задължителна основна съставка на любовта ли е? Колкото повече го мисля и го отнасям към реални хора, толкова повече ми се струва, че за някои харесването е нужно, а за други - не. Кълна се, познавам хора, които са влюбени в други такива, които не понасят от гледна точка на личностните им качества. Това значи ли, че те са влюбени непременно в телата им? И тук мисля, че понякога последното се отговаря положително, друг път - отрицателно. Защото тялото е най-важното за едни, но не толкова важно за други. Последното се потвърждава от самото съществуване на любовта при онези хора, които физически няма как да я изконсумират или пък очебийно телесността е на заден план за тия личности. Тъй като има хора, които и иначе си се подлагат на строги лишения, а в любовта толкова спестяват физическите близости, че за тях понятието "любов" е изпълнено с повече психически смисли, отколкото да се отнасят към неща от реалността.
Давайки по-конкретно и ясно, мога да изтъкна, че като видя едно момиче и се влюбя внезапно в нея, реалистично е да съм харесал нещо от личността ѝ, а не от тялото ѝ. Така например аз още в началото виждам стойка, поглед, израз на лицето, начин на обличане, на държание, на гримиране, избор на прическа. Ако под "любов от пръв поглед" се разбира и такава, създала се в рамките на 5 минутен разговор, то оттук пък мога да извлека сто пъти повече информация за характера, за изказа, за отношението ѝ, за възпитанието ѝ, за много други неща.

И се научете да наранявате още в началото, и то без никакви задръжки. Защото душата е нещо изключително могъщо и може да ви издържи без проблеми, стига да не събирате сили за ударите, които правите. А когато "пазите" някого от нараняване, всъщност събирате сили, с които да го ударите и да го съсипете. Силите ви се събират в неговата душа - това са сили на ваше разположение, но съществуващи в сърцето, което ви харесва. Ударете го още в началото на запознанството ви и силите, които ще събирате в него, ще са по-малко, защото душата му няма да ви дава толкова много от себе си, при положение, че показвате склонност да я атакувате.

... Damn.

Mòe ли никой да не ме наранява, а?
Никога! нито в началото, нито във края.. Що трябва да има наранени въобще?

Защото живота не е приказка и хората са задници

'Щото топлото без студеното не съществува

Henry David Thoreau: "Rather than love, than money, than fame, give me truth."

"Just give me the fuckin' money!" - Аз..

(тука някви се женят.. силно се надявам да са влюбени, а не бременни.. )

Ако любовта се ръководеше от логиката, щях да съм напълно съгласна с теб. Защото това, което тук си казал, е наистина съвсем разумно и на пръв поглед звучи вярно. Но...

Не сте ли забелязали, че понякога колкото повече наранявате някого и колкото повече му се дърпате, той толкова повече ви иска? При много хора се наблюдава един такъв стремеж да притежават именно онова, което не могат да имат. Тъпо, безсмислено и мазохистично. Но това, че нараняваш някого системно, изобщо не значи, че той няма да те обича. Понякога дори напротив, даже ще те обича по-силно заради това.

Поради тази причина никога не съм имала проблем да кажа на някого първа, че го харесвам/обичам. Да, некрасиво, непрестижно и т.н. е, когато го прави първа жената и казват, че на мъжа му се отщявало да ловува, когато наградата сама си идвала при него. Сигурно е така, да. Но аз знам, че той в бъдещето си ще срещне достатъчно playing-hard-to-get кучки, които ще го разиграват, лъжат, мотаят, изневеряват и нараняват по всевъзможни начини, докато той прави всичко да ги спечели и да им докаже чувствата си. И защо точно, кажете ми, да ставам и аз една от тях? Защо да принизявам чувствата си до нивото на някаква игра...? Както казах, достатъчно други ще го направят. Като иска, нека си ги обича тях. Поне ще ми остане утехата, че един ден би могъл да си спомни, че някога някоя го е обичала и без трябва да й се доказва, да й обещава луната и звездите, да й търпи капризите и т.н.

Абе, Вал, напоследък много ме радва начина ти на мислене.
Колкото до всичко останало, има случаи и случаи. Това е най-краткият начин да се обобщи. Аз наистина се влюбвах за норматив - едва ли не, всеки ден. И никога нищо не предприемах. Седях си там, влюбена и загубена, възхищавах се на съответния индивид (от по-близо или от по-далеч) и си траех. Щото бях задръстена, щото не исках връзка, щото реално не исках нищо друго, освен пърхането на пеперудите да продължи.
Е, като станах на 19 се влюбих така (и с такива последствия), че престанах да съм влюбчива. Ама ей така, от раз. Щом едва 6 години по-късно се усетих 100% готова за нова връзка и за нова емоция изобщо, смятам, разбирате за какво става дума. Не че междувременно не срещнах по-малки или по-големи разочарования по пътя си, но те и не доведоха дори и отчасти до емоцията, с която свързвах онази любов. Дали междувременно не съм пропуснала да дам шанс на човек, който го е заслужавал? Сигурно. Но - така или иначе - щях да го нараня, защото АЗ не бях готова за повече. След онази любов вече съм имунизирана и всички льобовни тръшкания са ми чужди - като не ме щеш мене, прав ти път, вратата я знаеш. Да е жив и здрав - аз ще продължа без него така, както и той - без мен. Няма драма.
Ето защо казвам, че не съм влюбчива. Едно време беше забавно, а сега... сега може да бъде и истинско. Периодът между двете пък беше изключително полезен и поучителен за мен. Затова и не знам какво повече бих могла да искам. Аз съм щастлив човек - въпреки нещастията, които са ме изненадвали по пътя. Важното е човек да умее да се учи - да вижда с какво би могъл да направи компромис и с какво - не; какво го прави щастлив и кое е просто така, за запълване на времето, без кое не може и кое му дава сигурност и топлина, абе... разбирате ме. Нищо не е случайно, слушайте си сърцето/вътрешния глас и прочее.

И, както казваше някога г-ца Микофф: Внимавайте с хората от типа "по-добре този, отколкото никой" и бъдете по-малко жестоки към хората от типа "по-добре никой, отколкото този".

А моят проблем тук е да уловя кой какъв смисъл (си мисли, че) влага в понятието "наранявам". Аз лично в никакъв случай не бих казал, че някое момиче ме е "наранило", само защото не е пожелало да бъде с мен. Всеки е свободен да бъде с когото пожелае.
Нараняват лъжите. Момичетата често не знаят какво искат и се сближават с теб повече, отколкото отива на "просто приятели", след което изведнъж размислят. Това е, мисля, много типична лъжа и тя не се изказва с думи, а с поведение, първоначално крещящо "искам те", а после рязко сменящо се на "еми мацка съм, ко да напрая".
Моята идея беше, че всеки път, когато се уловите, че заблуждавате някого по този начин, трябва незабавно да му го изясните.

Напротив. Нищото е съществувало и може да съществува и без Нещото.

Не съм съгласен, но темата е за влюбването