|
Ставаме, ставаме. При това - съвсем неволно.
Аз няма да забравя как най-добрата ми приятелка, която е една година по-голяма по-голяма от мен (и която просто обожавам), правеше планове как ще живеем заедно на общежитие, когато и аз стана студентка. С най-най-най-добри намерения й обясних, че ако искаме да си запазим приятелството, е по-добре да не живеем заедно, колкото и прекрасно да звучи като идея. Не съм свикнала да деля личното си пространство с никого и когато се наложи да го правя, ми е некомфортно, въпреки че всячески се съобразявам с него. Просто съм свикнала, когато затворя вратата на моята стая, да знам, че съм си в царството. Не се е налагало да деля нито стаята си, нито родителското внимание с някого (напротив даже, получавах цялото внимание на сериозен брой хора чааааак докато навърша 14, когато се роди братовчед ми (баба, мама, татко, баба и дядо, чичо, сестрата на другия ми дядо...). От друга страна пък именно съзнанието за наличието на подобен егоизъм ме е направило изключително внимателна в отношението към личното пространство на другите и никога не подхождам към дадена ситуация с идеята, че всичко ми е позволено. Така че егоизмът си е спирачка и играе много позитивна роля, но е задължително да си даваш сметка за съществуването му.
* О! А какви примери за завършени егоисти, които са били в ролята на по-малкото дете съм виждала... Ум да ти зайде. Абсолютно чувство за безнаказаност (не генерализирам, далеч съм от това, просто се сещам за няколко изключително фрапиращи примера).
_________________ "Аз съм половинчата, незаключена, с една обувка, с половин сърце , аз съм лъч в безкрая, неизслушан диск... наивна много пъти, шарена, непослушна..." В края на ноември
|