Но е адски трудно да му обясниш, че парите всъщност не са всичко, не са толкова важни и са по-скоро средство, отколкото цел, когато вижда, че семейството му има много неща, които другите нямат и може да си позволи още толкова.
Нали си виждал малки деца как си събират парички от сурвакане, от ресто... такива работи. Те обичат да си ги трупат, да ги броят и се кефят безкрайно, защото "прогресът" им в събирането им е измерим в цифри (ако и да не са много наясно какво могат да си купят със съдържанието на прасенцето-касичка). В идеалния случай, постепенно израстват това увлечение, купуват си нещо и мирясват,а парите не се превръщат в критерий, според който съди останалите по-късно.
Но когато у тях има 50+ инча плазма, ходят на почивки в чужбина и му се купува всичко, което е поискало (плюс онова, което родителите му са харесали за себе си и него - щото то ако ще ги трупаш тия пари, без да ги харчиш, за какво са ти всъщност), как да му обясниш, че обикновеният телевизор у съседското дете и факта, че лятото ходят на бунгала, не правят въпросното съседско дете по-малко важно или по-лошо в очите на останалите (дори ако рита най-обикновена топка от ония, дето като бях в гимназията, струваха по 6-7 лв, вместо такава за 140). За огромна част от децата, израснали заобиколени от пари, да имаш малко от тях значи да си неудачник. Пътят от "неудачник" до "боклук" е кратък.
Това, което казвам, е че възпитаването на дете с много пари, е по-трудно и не съм съгласна, че "колкото повече (пари), толкова по-добре". А онова, което ти наричаш стереотип, си е съвсем, съвсем реална история (уви) от съвсем, съвсем близкото ми обкръжение.

Иско, по твоите критерии България вече нямаше да съществува. Или деца щяха да имат само АйТи-тата и висшите мениджъри (т.е. да, България нямаше да съществува). Трудно ми е да сметна точно с оглед на инфлацията, ама да речем, че родителите ми са ме гледали със сума, която днес се равнява на около 800 лв. Общо - заплатите на двамата и пенсията на баба. А майка ми и известно време беше безработна, след като закриха стоматологичните кабинети по училищата. Та с тия 800 лв. живеехме 4-членно семейство. И, ей Богу, не знам какви еквилибристики правеха нашите, обаче не съм усетила и най-големите кризи, макар да знаех, че им е трудно (пък и никога не съм била от "искащите" деца). И не ми е липсвала нито грижа, нито любов, нито топлина.

Ааа, с това не мога да се съглася. По-скоро обществото у нас е супер сбъркано и обществото прави така, че богатите да се делят от бедните. Тук на богатия се гледа като на мошеник и оттам идва и стереотипа с разглезените деца. Хората виждат само това, което искат да видят. Нормалните деца от богати семейства просто не правят впечатление в общество като нашето. Ние сме завистливи и в такива ситуации отсяваме това, което ни падне.

Според мен пък едно дете от богато семейство може да има пред себе си и чудесен пример: Родители, които се сцепват от работа, за да постигнат това, което предоставят на детето си. Личният пример е важен. Това, че ти имаш плазма, а съседът няма, може да го направи жалък в твоите очи, само ако го прави жалък в очите на тези, които те възпитават.

Ники, ти хубаво си го мислиш това на теория, обаче на практика е много по-различно. Детето и да вижда, че мама и тате се сцепват от работа, за него това нищо не означава, когато всичко му е предоставено на готово. Тук нещата не опират толкова до това "ние сме завистливи". А много повече до простичкия факт, че "на чужд гръб и сто тояги са малко", т.е. ако не си изпитвал лишения през живота си, ако не ти се е налагало да работиш, за да заслужиш и постигнеш нещо, няма да добиеш представа за реалната стойност на нещата. И също така до другия простичък факт, че парите променят хората. Наблюдавала съм го много пъти у много хора - не веднага, но с течение на годините финансовата обезпеченост и презадоволеност те отдалечават и изолират от останалия свят, нерядко те правят по-студен и безсърдечен човек.

А за родителите с пари е логично - детето счупи едната играчка, много по-лесно е да му купим друга идентична за заместител, отколкото да го слушаме на главата ни как реве. И изобщо да му осигурим всичко, така че да си има всичко и нищо никога да не му липсва. По-лесно е да предоставиш нещата наготово, отколкото да възпиташ малкия човек как сам да ги заработва и постига.

Парите не са си работа в огромни количества. Не е лесно да ги притежаваш. И определено не е разумно да ги надценяваш.

Абе, Ники, на какво по-точно да завиждам(е)? Аз, естествено, мога да говоря само от височината на собствената си камбанария и съответните наблюдения, но при условие, че (напълно доброволно) съм си взела телефон за 5 (пет!) лева, с който вече карам втора година и не мисля скоро да го сменям, едва ли можеш да се объркаш, че се впечатлявам от скъпи материални придобивки.
Но като спомена завист - когато бяхме малки, доста от децата ми завиждаха (да, на мен), не защото съм имала такава топка като гореспоменатата от мен, а защото имах най-прекрасната баба на света, която винаги имаше добра дума за всеки, отнасяше се с всички деца така, сякаш бяха нейни внучета, каквото сладичко имаше за хапване за мен, имаше и за другите деца и беше толкова благ, спокоен и мил човек, че всички деца я обожаваха. И с пълно право ми завиждаха за нея (като знам какви вещици имаше, леле...). Това е, което ще запомня от детството си. В темата ми в РиС ме бяха питали за предмети, към които съм нездравословно привързана - и споменах за 2 театрални афиша. Баба знаеше колко влюбена съм в съответната постановка, свързала се с театъра (не знам дали с ръководството, или с хората, които лепят афишите, но няма и значение) и помолила да й дадат 2. Единия си го пазя "за нов", навит на руло, а другият вися на стената на стаята ми дълги, дълги години (чак до основния ремонт през 2006, значиии....8 години, ако не ме лъжат сметките). Тези афиши не са й стрували нищо като пари (буквално), но и до днес като си спомня, че се е сетила колко ще ме зарадва с подобен жест и колко щастлива бях тогава, и ми се насълзяват очите.
Да, пречупвам всичко през призмата на собствения си опит - дали щях да съм нещастна, ако семейството ми разполагаше с много пари тогава? Не знам. Няма как да знам. Но съм сигурна, че не бих могла да бъда по-щастлива, защото имах прекрасно детство във всяко едно отношение и една по-скъпа топка или играчка нямаше как да направи нещата по-добри.

Добре де, вие едно си знаете, едно повтаряте.

Да започнем с това, че не съм казал, че конкретно вие завиждате. Хората в България като цяло завиждат. Всеки ден го виждам. Хората се дразнят, когато някой има нещо, което те нямат. Дразнят се когато някой е успял. Това е толкова характерно за българите, че чак се чудя, защо го обсъждаме.

Разбира се, че парите не са всичко. Примерите, които търговеца дава с афишите са чудесни, ама монетата има и друга страна. Моето семейство никога не е било богато (не е било и бедно де) и много често сме се лишавали от всякакви неща, от които един ден предпочитам моето семейство да не се лишава. Нематериалното би трябвало да е водещо в семейството, но без финансова стабилност не става. Не че не може и така да се отгледа дете. Напротив, може, ама повечет пари ти дават възможност да осигуриш по-добри условия. Например да пратиш детето ти да учи в чужбина един ден, ако такова е неговото желание. И желанията на децата за някакви материални придобивки не са само лигавщини и да купиш нещо, което детето иска не е равнослино на това да го разглезиш.

А като започнете и с тия клишета като "реалната стойност на нещата"? Каква е реалната стойност на нещата? За всеки е различна. Не надценявам парите, гледам на тях като на предпоставка. Не се и очертава да взимам кой знае колко много пари, но това не ми пречи да твърдя, че парите са нещо супер важно.

Май прекалено много се вглъбихме в темата за парите и материализма. А всичко опира до възпитанието - и на родителите, съответно и на детето.
Познавам богати семейства с възпитани и сериозни деца, познавам разглезени богаташи, за които светът се върти само около тях, познавам хора със скромни финансови възможности, но с големи сърца и прекрасни деца, познавам и бедни семейства, за които скандалите са ежедневие, а безпаричието ги е превърнало в озлобени скотове. И такива като последните са доста, за съжаление.
Никога не съм била материалистка, винаги са ме дразнели хора, които не ценят парите, пилеят с лека ръка и въобще не им трепва, че някъде някой брои последните си стотинки и се лишава.
Задължение на родителите е да осигурят нормален живот на детето, то да получава обич и грижи, но и да бъде възпитано с колко труд се изкарват (честните) пари и от малко да уважава работата.

Защо трябва да ми пука, че някой го е закъсАл? Ако аз имам пари то имам и пълното право да си ги пилея с лека ръка и лузърите да си ги слагам на...

едит:

И за да не съм напълно офф - ти какво, някой ден ако имаш дете ще го учиш, че не трябва да бъде повече от другите?

Ще го уча задължително да бъде повече от такива като теб.

Менина,


Бих обяснила и защо, но то е ясно, предполагам.

Според мен, времето за дете настъпва тогава, когато се чувстваш готов да поемеш тази отговорност и като "готов" визирам и това, че не само емоционално и психически да си готов, но и материално.

E, хайде пък вие сега. Какво правите по повд факта, че някой някъде си брои стотинките и се лишава от нещо? Всеки ден се разминаваме с няколко просяка, с няколко циганчета, с някой дрипав, недохранен и изнемогнал човек. Това, да ти препва за него, не значи нищо.

За да го вкарам това в контекста на темата ще кажа, че възпитанието на децата да уважават другите хора, да им съчувстват и да желаят да им помагат няма много общо с парите. Напротив, дори по-бедните хора понякога са много по-озлобени към околните, отколкото богатите.

Според мен всичко е въпрос на възпитание и нагласа на родителите. Много хора, които в детстовто си са били лишени от разни материални облаги и са развили склонност към твърде силен стремеж към такива, се стараят да прдоставят на децата си абсолютно всичко. За това родителите, ако нямат възможност да осигурят много, трябва да възпитават децата си в умреност, чувство за отговорност и в никакъв случай да не завижда на другите. Да не говорм за странната мания да пазят децата си от всякакъв вид задължения и труд... Човек трябва да знае колко да отпуска и къде да сложи граница, иначе материалната задоволеност може да се превърне в по-голям проблем от безпаричието.
Ако всичко е наред в главата на мъжа и жената не мисля, че има проблем да имат деца и да ги отгледат добре, независмо какво е материалното им състояние в момента на зачеването на първото им дете. Ако започнат още преди да са тръгнали да има деца да философстват как ще смогнат да гледат едно дете, ами следващиото, ами ако има и по-следващо, как ще ги изучат и т.н. просто ще се получи като патката дето се удавила от много мислене. А живота се мени непрекъснато все пак - ако днес нямаш пари след време може да проимаш, както и обратното.

Защото само човек, който не цени парите си, ще ги пилее на вятъра.Като да ги лепи по челата на някого в дискотеките или да си купува напълно ненужни неща само и само да каже, че ги има.Парите са благо, което трябва да се цени

Напротив, значи. Когато едно дете е възпитавано в умереност и съпричастност, то ще израсте като достоен възрастен. Никой не може да ме убеди, че едно презадоволявано дете ще се превърне в нещо друго, освен егоист.
А, още нещо - когато видя окаян просещ човек, давам му пари. Веднъж помня, че видях една съсухрена старица да държи пластмасова чашка и да проси. Нямах дребни, но ме заболя сърцето за нея. Развалих, върнах се и й пуснах едно левче. Може да не е много, но ако още 15 човека отделят дори 20 стотинки от сърце, пак ще е нещо.

Като си такава светица защо разваляш, а не даваш на цяло?



Когато човек си изкарва парите има пълното право да прави с тях каквото си пожелае и никой няма право да му дава акъл или да го съди