Аз пък не мога да избера. Зависи от конкретната ситуация

Отношенията в една връзка (и нямам предвид гаджосването, за което се говори в една друга тема, а сериозна връзка със съжителство) не се измерват само с любовта, а и със съвместимост на характерите, на начина на живот, на разбиранията... Т.е. любовта не е всичко в една връзка и не е абсолютна. Не е абсолютна, защото не е насочена към целия човек, а към тази част от него която познаваме. Не познаваме никого напълно - винаги има страни от вътрешния свят на човека, които остават скрити и обичаме това, което знаем за него. Всеки път когато виждаме някое от скрите му му лица, поставяме любовта на изпитание, като въпросът е дали ще можем да го обичаме и с това, което не сме знаели. Та, аз предвиждам, че ако науча, че е в характера на момичето да ми налага как да развивам социалния си живот (който също много обичам), аз определено няма да се влюбя в тази нейна черта и няма да правя жертви в нейно име. Понеже любовта в много случаи води до ограничаване - "ограничавам се да спя само с теб и да търпя, когато те боли глава" (въпреки, че не познавам някой Наистина да спазва това ограничение - вкл. момичетата ), да споделям с теб дома си, много от свободното си време и т.н. Та, мисълта ми е, че светът се променя, ние се променяме, чувствата ни - също. Не виждам защо любовта трябва да е някакво изключение.

Сега, разбирам, че много рядко се случва да разлюбиш някого, защото си видял някакви негови страни, които не харесваш. Възможно е просто несъвместимостат да е толкова силна, че да не е възможно да продължаваме да живеем заедно. Тогава жертвата, нужна да запазим връзката е толкова непосилна, че раздялата е най-добрият изход. Любов ще има, но няма да има нщо друго между двамата. Някои биха казали - "Ама как! Любовта е над всичко, аз за нея и живота си давам." Е, аз не. Въпрос на личен избор.



Именно! Любов към някаква изнудвачка - мхм...

Започвам да се замислям дали не съм се изразил не опитимално някъде... защото не мога да постигна усещането, че мисълта ми е разбрана... ще направя малки уточнения към мнението си, дано помогнат:
1) времеви-пространствени ограничения - не съвпадат с любовта.... сметки за евентуалности... отново не съвпадат с любовта... изобщо... защо разсъждавате как бихте постъпили ако еди какво си, при положение, че в сферата на чувствата именно чувствата ще ви водят и вие няма да имате власт над тях... неща от типа на "ако се случи еди какво си ще почувствам еди какво си" са... прекалено хлабав и... необоснован модел на бъдещата реакция, защото се базира на мислене, а коментира чувстването в момент, в който коментираните чувства не съществуват. Това ме навежда на едни мисли за един вид позитивен негативизъм (негативизъм с облик на позитивизъм), а именно чувствата за самосъхранение и егоизъм- или с други думи- позитивното преживяване на негативни усещания като независимост в единяването с партньора (очевидно това е фалшиво единяване= лъжа) и контрол при съпреживяването (съчувстваме на партньора и после се възползваме от слабостта му, която е споделил с нас). Схемите вече съм коментирал, но никой не е разсъждавал върху тях, затова ще продължа коментара си с обратното явление - негативното преживяване на позитивни емоции- то е добро вече Говорим за дълг при притежаването и святост при употребяването, съответно с нормални имена това са чувствата на отговорност и на гордост. С негативен облик са позитивните чувства на дълг и святост- както се досещате много е лесно да промениш обекта на притежание/използване, но не можеш да сменяш лесно обекта към който имаш дълг и общението с него е свято нещо- така на пръв поглед се вижда едно притежаване/употребяване, НО на практика то е заковано с железни принципи и няма как да се стигне до злоупотреба, докато във варианта с позитивния на вид негативизъм- там злоупотребата е най-естествения завършек...
А сега искам да се върна на едно конкретно нещо което споменах- "самосъхранение" (името съм избрал без претенции за семантическа изчерпателност- така ми дойде) - това е независимост при единяването- а именно самосъхранение = съмнение + предпазливост + (о)познаване + съчувствие .... което е лъжа и е противоречие на чистата любов и е братче на егоизма, който е контрол при съпреживяването, а именно- егоизъм = разбиране + подкрепа + съблазняване + изнудване ... обяснявам ви пътя на съмнението в партньора до къде води- утре вие ще го подлагате на емоционален шантаж, в стремежа си да се предпазите - така е, хората са лоши и ако си казват "о, аз съм добър, никога не бих злоупотребил", то накрая даже не помнят какво значи да си добър...
Аз като идеалист трябваше да дръпна една реч в защита на идеалистичната любов от приказките и защото така се гордея, че знам значението й, трябва да разтръбя на целия свят, че знам. Иначе много ясно, че не ми пука за вас и какво ще правите (тук иронизирах, да уточня за по-умните... много ясно че ги казвам тея неща, за да привлека който може да ме разбере, към светлата страна на чувстването на любовта, по-яко е )

Кое от двете? И дефинирай "Наистина"

2) Кое му е хубавото на идеалистичната любов? Като за начало тя, макар и на пръв поглед да е много по-ограничена от най-общите, най-свободни и най-разкрепостени представи за това чувство, идеалистичната любов е много цветна, много мечтателна и сложна. Ще започна коментара с няколко формули:
А) Чист позитивизъм:
чиста обич = нежно изживяване на изразена принадлежност към обекта = дълг към единението + святост в съпреживяването = Дълг за Единение (дълг (чест + морал) + единение ((о)познаване + подкрепа)) + Свято Съпреживяване (святост (достойнство + доблест) + съпреживяване (разбиране + съчувствие)) = чест + морал + (о)познaване + подкрепа + достойнство + доблест + разбиране + съчувствие = братска обич + дълбока обич
Б) Не дотам чист позитивизъм:
страстна любов = страстно изживяване на изразена принадлежност към обекта = дълг към притежаването + святост в употребяването = Дълг към Притежавантото (дълг (чест + морал) + притежаване (събиране + ненаситност)) + Свято Употребяване (святост (достойнство + доблест) + употребяване (използване + изтощаване)) = чест + морал + събиране + ненаситност + достойнство + доблест + използване + изтощаване = отговорност + гордост
Чистата обич се насочва към духа и сърцето на любимата, а страстната любов- към тялото. Не знам защо някой би се съмнявал в пълноценността на тези чувства- това са най-готините чувства на света Започва се винаги с чиста обич, ако случайно някой започне със страстно усещане, това леко затруднява изграждането на онова братско-сестринското дето по принцип полага самата основа на най-идеалистичната любов... Друг детаил е, че тези чувства се градят много бързо, ако има достатъчно себеотрицание от двете страни... достатъчно доверие, което е елемент на подкрепата по принцип, защото да подкрепиш означава да дадеш част от себе си, което пък изисква доверие към човека на когото правим подаръка (себе си)... туко що споменах подчувства на чувствата, които коментирам... разбира се, че картината е наистина много сложна и не знам дали владея езика достатъчно добре, за да я пресъздам, затова няма и да се опитвам, но ако някой се съмнява във функционалността на тези схеми, с удоволствие бих му обяснил как и за какво става въпрос в същност.

Принцесо, не се сещам за двойка, върху която съм имал панорамен поглед, да не са си изневерявали. Под наистина разбирам "не само на думи", но в случая беше излишно май.


това не етака

Забележи, че във втората част на поста говоря за поведение спрямо чувства, т.е. "ще направя нещо-си, ако почувствам друго". За останалото - много добре те разбирам, просто не съм съгласен

С "в който коментираните чувства не съществуват" исках да кажа, че ако говорим за чувства, които евентуално биха се появили при дадени обстоятелства, то те тук и сега не съществуват. Нещото което ме кара да мисля, че има шанс неочаквано да простим нещо на някого (нещо, което сме смятали за непростимо)- това е заради самата любов с нейната непредсказуемност, заради сложността на операциите, които извършва върху психиката, а ние предвиждаме бъдещето чрез същата психика, върху която любовта оперира.... мисля, че ако някое момиче завърти достатъчно главата на един добре предвиждащ момък, той скоро няма да вижда нещата по същия начин, по който ги е виждал преди.
Никой не кара никого да е съгласен

Едно от най-верните неща, казани в тази тема. От личен опит знам. Пак от личен опит - случвало се е заради един човек да изоставя приятелите си, да общувам само с хора, който той намира за приятни и пр.пр. Нямало е ден, в който да не ми липсват и да не ме боли. Добре, че приятелите ми имат повече мозък и доблест от мен и прощават.

А я си представете любовните преживявания като пресечна точка между четири занимания занаят-спорт-религия-изкуство. Забелязвате градация от най-практичното занимание към най-лежерното. Аз се опитвам да ви насоча вниманието към по-лежерната част, по-мечтателната и с най-изразен личностен характер- изкуството. В занаята човек е най-обременен с технически правила при изпълнението на дейсността си, при спорта мънинко импровизация би могла да се вмъкне, в религията може почти всичко, но го може веднъж на много време, защото веднъж повярваш ли в нещо не се отричаш лесно, а накрая- изкуството- то е истинска свобода на себеизразяването... В изкуството намираме израз на най-висока култура...
Религията, тоест- вярванията са преходът от ежедневното към извисеното, както спортът е преход от безличност към личен характер... Всичко, което се опитам да внуша на четящите нещата ми е, да не се ограничават с неща с подчертано практическа стойност, където това да защитаваш цялостта на личностните си харектеристики е по-важно от това да си на гребена на вълната... Аз не се плаша, че нещо ще разтресе личността ми из основи, защото на фона на обогатяващия ефект на силното изживяване, елементарните наранявания, които ще останат, се носят с гордост. Вие се плашите, че ще се нараните, че ще се промените.. разбира се, че ще страдате много, но ще си струва. Или както казах другаде- не съм щастлив, но се радвам на живота повече от най-щастливия човек на света. Това е така, защото аз винаги искам повече, никога не си казвам, че нещо е задоволително, защото обективно погледнато няма оптимално изживяване- затова то не е и цел, целта на едно изживяване е да е силно, ново и красиво... Нямам спомени да съм съжалявал за някоя лудост, която съм извършил, адреналинът винаги си струва някое друго пребиване ))

Има такива, има И твърдо вярвам в това.

Сегааа... тъй като никой не ми критикува писанията, ще си вкарам малко критика сам. А именно уравнението: "чест + морал + (о)познaване + подкрепа + достойнство + доблест + разбиране + съчувствие = братска обич + дълбока обич= чиста обич" - това е уравнението на един по-зрял и по-разумен идеализъм... всъщност има и по-безкомромисен вариант на чувствата и той е следният: "чест + морал + преданост + вярност + достойнство + доблест + разбиране + съчувствие", а каква е основната разлика? Що се отнася до преданността и вярността- те предполагат, че не е необходимо да познаваш някого, за да го подкрепяш (да си му предан), а подкрепата се явява само и единствено към него (да не подкрепяш други = вярност). Преданост + вярност = лоялност, тоест - влизаме в схемата на едно висше доверие, в което се отваряш толкова за човека, че да може да те манипулира както си иска. И така ще напиша схемата "дълг + святост + лоялност + съпреживяване" където замяната на думата "единност" с думата "лоялност" демонстрира ясно и еднозначно, че в първото уравнение говорим за истинска братска обич, а във втория случай говорим за обичта, която детето изпитва към родителите си, а рицарят към краля си- безусловно преклонение, тоест- детска обич. И така се опитах да разделя идеализма на детски и братски. Братът познава и подкрепя, а детето е предано и вярно. Братът знае причините за добрината, която върши, а детето просто върши добрина, без да се пита и без да разсъждава и ако сбърка- страда. Братът ако сбърка или търси да поправи грешката си или да извърши колкото се може повече добри дела, за да заслужи себеуважението си. За детето себеуважението се измерва с това какво уважение му гласуват "големите". Чувството в едно дете, че е предало уважението на големите е съизмеримо с чувството на голям човек, който е предал брата си и така е предал себеуважението си. Говоря толкова за (себе)уважение, защото то е катализатор на достойнството, което е необходима съставка на идеалистичната система и нейното "свято" функциониране.