Бодлер

Бъди вечно пиян – това е истината...
Ако не искаш да носиш ужасното бреме
на времето,
което те смазва –
Бъди вечно пиян.
Пиян от какво?
От вино, поезия или добродетел –
все едно.
И ако някога на стълбите на двореца
на зеления склон
или сред ужасната самота на твоята стая
се събудиш
и пиянството се е стопило,
попитай вятърът, вълната, птицата, звездата, часовника,
питай това, което лети или въздиша,
пее и се люлее, което говори,
попитай колко е часът
и вятърът, вълната, звездата, птицата, часовникът
ще ти отговори – Часът на пиянството.
Бъди вечно пиян – не роб на времето
от вино, поезия или добродетел – все едно.





Франсоа Вийон
БАЛАДА ЗА ОБРАТНИТЕ ИСТИНИ

На врага се осланя човек
и е петимен всеки за глад,
който спи като пън, е нащрек,
вкус на плява - каква благодат,
колко смел е превитият врат,
нежност има в сърцето от лед
и почтеност във злия пират,
а на влюбен умът му е в ред.



На изгнаника пътят е лек,
чист е, който се къпе в разврат,
изнудвачът - на почит човек,
луда радост - ритникът отзад,
лицемерът е верен събрат,
най-добре е да нямаш късмет,
всичко бяло е в черния цвят,
а на влюбен умът му е в ред.



Всяко бреме е пухен дюшек,
а простакът - духовно богат,
жив е, който лежи във ковчег,
да крадеш е почтен занаят,
всеки пъзльо е смел акробат,
от ядосан се иска съвет,
във бардаците няма разврат,
а на влюбен умът му е в ред.



Вас ви дразни подобен похват?
Изигран, аз съм всъщност богат.
Йезуитът е доблестен гад.
От трагизъм сме смешни наглед.
Няма истини без маскарад.
А на влюбен умът му е в ред.

Край извора от жажда ще загина;
до огъня треперя вкочанен;
в родината си сякаш съм в чужбина;
като във пещ пламтя и съм студен;
съвсем съм гол и царски пременен;
усмихнат плача, чакам без отрада;
посрещам мъката като награда;
могъщ и слаб в един и същи час,
от радостта не чувствувам наслада,
добре приет и нежелан съм аз.

Не вниквам в очевидната картина,
а спорното е сигурно за мен;
в незнаен път с доверие ще мина;
в случайността съм твърдо убеден;
печеля, но от загуби сломен;
в зори усещам нощната прохлада;
лежа, а пък пръстта под мен пропада;
без пукнат грош съм по-богат от вас,
наследник съм, но дял не ми се пада,
добре приет и нежелан съм аз.

(продължение и край)

Безгрижен съм, ала като мнозина
от тежка участ съм опечален;
гневът ми е възторг наполовина;
от откровеността съм оскърбен;
ще тръгна с онзи, който някой ден
посочи лебед стар за врана млада;
щади ме този, който ме напада;
лъжата с истината смесва глас
и спомням си забравена досада -
добре приет и нежелан съм аз.

Сбрах, Гoсподи, от знания грамада,
а сред невежество духът ми страда;
пристрастен, искам равенство за нас.
Залог ли търся? Чакам ли пощада?
Добре приет и нежелан съм аз.

Франсоа Вийон


Отнесен

Здравей отнесен от заблудите,
Какво преследваш този път?
Безстрашието ли на лудите
или все още нежна плът?
Каквото и да е опитай,
защото само това си струва.
Защо стоиш до мен - отлитай,
в опита гори заблудата.
Това е, което е скрито от хората,
бавно напуснал своята плът
това е смисълът скрит в умората
това е, когато е силен духът.
Целунат от цветята грапави
трепери въздухът във мен,
побързай да затвориш портите,
отива си и този ден.
Довиждане на всички пътници,
които с нокти се крепят,
защото аз подрязах своите
и падам за последен път.
Ти го искаш и не можеш
и избираш начин друг,
може би ще се наложиш,
но едва ли ще е тук.
Ти го искаш и не можеш
и избираш начин друг,
може би ще се наложиш,
но едва ли ще си тук...

Светльо Хиподилски

това е един от любимите ми стихове...


ДРУГ МИТ ЗА НАРЦИСА
Голямата любов се умори
на мене всеки път да ми се случва.
Изпепелих невинните звезди.
Овъглих се, а нищо не научих.
Като превръщах спалнята в олтар,
молитвите взривяваха небето.
Но утрото се давеше в кал,
изтекла със сълзите на прането.
И този мъж е Господ до мига,
във който безпощадно се разминем
във два квадратни метра тишина,
продънени от бившото му име.
Ще ме прекрачи с името си той,
изтръгнато от грешната ми пазва.
Ала от мен до първия завой
ще е забравил даже как се казва.
Защото в друга, чужда тишина,
със други имена ще го наричат.
След него ще съм толкова сама,
че себе си ще почна да обичам.

(Камелия Кондова)

Николай Христозов - Заклинание

Не отминавай никое
"обичам те",
прошепнато от глас,с очи,с мълчание.
То идва от пустинни разстояния.
От неродена светлина изтича.
Не отминавай никое
"обичам те",
защото,ако то не те намери,
вселената от скръб ще потрепери,
звездите ще помръкнат от обида.

Изостряй своя слух -
да го дочуваш.
Със всички свои сетива улавяй
блуждаещия знак за всеотдайност...

А ако ехо в теб не се събуди?

Отново се поспри,
не отминавай:
да те погледат остави очите,
да те запомнят щедро,
до насита.

И после в сънища да те извайват.

това последното е хубаво...

ето и едно от моите любими

Je pleure les lévres pansées...




Небето лазурно се губи, потъва, аз плача...

Аз плача за чуждите сълзи, за чуждия плач,

за чуждите устни измръзнали, бледни аз плача,

за чуждите стъпки, заглъхнали в мразния здрач.

Напразно те чакам, аз вече те чакам отдавна...

По пустия лед на смразеното езеро бедни

три патици ходят и спират, и чакат отдавна,

и гледат отчаяни мене с очите си ледни:

и бледите листи, които с молитва умират,

и болните клони с наведени, тъжни чела,

и жарките сълзи, които безмощни умират,

и пустия лес в безизходна дълбока мъгла.

Погали ме със слънчеви пръсти.
Погледни ме с очи на небе.
Целуни ме с божествени устни.
Понеси ме на свойте криле.

Докосни ме. Внимавай - ранима съм.
Не посягай с нечисти ръце.
Бавно. Песенно прегърни ме
и задъхано спри в мойте нозе.

поздрави за стиховете невероятни са. сега видях темата и ме мързи да търся сега , но утре мисля че ще остане време и ще намеря едно 2 които са точно за тук

Обожавам Бодлер!!

"Гарванът" в оригинал
Едгар Алан По


Once upon a midnight dreary, while I pondered weak and weary,
Over many a quaint and curious volume of forgotten lore,
While I nodded, nearly napping, suddenly there came a tapping,
As of some one gently rapping, rapping at my chamber door.
`'Tis some visitor,' I muttered, `tapping at my chamber door -
Only this, and nothing more.'

Ah, distinctly I remember it was in the bleak December,
And each separate dying ember wrought its ghost upon the floor.
Eagerly I wished the morrow; - vainly I had sought to borrow
From my books surcease of sorrow - sorrow for the lost Lenore -
For the rare and radiant maiden whom the angels named Lenore -
Nameless here for evermore.

And the silken sad uncertain rustling of each purple curtain
Thrilled me - filled me with fantastic terrors never felt before;
So that now, to still the beating of my heart, I stood repeating
`'Tis some visitor entreating entrance at my chamber door -
Some late visitor entreating entrance at my chamber door; -
This it is, and nothing more,'

Presently my soul grew stronger; hesitating then no longer,
`Sir,' said I, `or Madam, truly your forgiveness I implore;
But the fact is I was napping, and so gently you came rapping,
And so faintly you came tapping, tapping at my chamber door,
That I scarce was sure I heard you' - here I opened wide the door; -
Darkness there, and nothing more.

Deep into that darkness peering, long I stood there wondering, fearing,
Doubting, dreaming dreams no mortal ever dared to dream before
But the silence was unbroken, and the darkness gave no token,
And the only word there spoken was the whispered word, `Lenore!'
This I whispered, and an echo murmured back the word, `Lenore!'
Merely this and nothing more.

Back into the chamber turning, all my soul within me burning,
Soon again I heard a tapping somewhat louder than before.
`Surely,' said I, `surely that is something at my window lattice;
Let me see then, what thereat is, and this mystery explore -
Let my heart be still a moment and this mystery explore; -
'Tis the wind and nothing more!'

Open here I flung the shutter, when, with many a flirt and flutter,
In there stepped a stately raven of the saintly days of yore.
Not the least obeisance made he; not a minute stopped or stayed he;
But, with mien of lord or lady, perched above my chamber door -
Perched upon a bust of Pallas just above my chamber door -
Perched, and sat, and nothing more.

Then this ebony bird beguiling my sad fancy into smiling,
By the grave and stern decorum of the countenance it wore,
`Though thy crest be shorn and shaven, thou,' I said, `art sure no craven.
Ghastly grim and ancient raven wandering from the nightly shore -
Tell me what thy lordly name is on the Night's Plutonian shore!'
Quoth the raven, `Nevermore.'

Much I marvelled this ungainly fowl to hear discourse so plainly,
Though its answer little meaning - little relevancy bore;
For we cannot help agreeing that no living human being
Ever yet was blessed with seeing bird above his chamber door -
Bird or beast above the sculptured bust above his chamber door,
With such name as `Nevermore.'

But the raven, sitting lonely on the placid bust, spoke only,
That one word, as if his soul in that one word he did outpour.
Nothing further then he uttered - not a feather then he fluttered -
Till I scarcely more than muttered `Other friends have flown before -
On the morrow will he leave me, as my hopes have flown before.'
Then the bird said, `Nevermore.'

Startled at the stillness broken by reply so aptly spoken,
`Doubtless,' said I, `what it utters is its only stock and store,
Caught from some unhappy master whom unmerciful disaster
Followed fast and followed faster till his songs one burden bore -
Till the dirges of his hope that melancholy burden bore
Of "Never-nevermore."'

But the raven still beguiling all my sad soul into smiling,
Straight I wheeled a cushioned seat in front of bird and bust and door;
Then, upon the velvet sinking, I betook myself to linking
Fancy unto fancy, thinking what this ominous bird of yore -
What this grim, ungainly, gaunt, and ominous bird of yore
Meant in croaking `Nevermore.'

This I sat engaged in guessing, but no syllable expressing
To the fowl whose fiery eyes now burned into my bosom's core;
This and more I sat divining, with my head at ease reclining
On the cushion's velvet lining that the lamp-light gloated o'er,
But whose velvet violet lining with the lamp-light gloating o'er,
She shall press, ah, nevermore!

Then, methought, the air grew denser, perfumed from an unseen censer
Swung by Seraphim whose foot-falls tinkled on the tufted floor.
`Wretch,' I cried, `thy God hath lent thee - by these angels he has sent thee
Respite - respite and nepenthe from thy memories of Lenore!
Quaff, oh quaff this kind nepenthe, and forget this lost Lenore!'
Quoth the raven, `Nevermore.'

`Prophet!' said I, `thing of evil! - prophet still, if bird or devil! -
Whether tempter sent, or whether tempest tossed thee here ashore,
Desolate yet all undaunted, on this desert land enchanted -
On this home by horror haunted - tell me truly, I implore -
Is there - is there balm in Gilead? - tell me - tell me, I implore!'
Quoth the raven, `Nevermore.'

`Prophet!' said I, `thing of evil! - prophet still, if bird or devil!
By that Heaven that bends above us - by that God we both adore -
Tell this soul with sorrow laden if, within the distant Aidenn,
It shall clasp a sainted maiden whom the angels named Lenore -
Clasp a rare and radiant maiden, whom the angels named Lenore?'
Quoth the raven, `Nevermore.'

`Be that word our sign of parting, bird or fiend!' I shrieked upstarting -
`Get thee back into the tempest and the Night's Plutonian shore!
Leave no black plume as a token of that lie thy soul hath spoken!
Leave my loneliness unbroken! - quit the bust above my door!
Take thy beak from out my heart, and take thy form from off my door!'
Quoth the raven, `Nevermore.'

And the raven, never flitting, still is sitting, still is sitting
On the pallid bust of Pallas just above my chamber door;
And his eyes have all the seeming of a demon's that is dreaming,
And the lamp-light o'er him streaming throws his shadow on the floor;
And my soul from out that shadow that lies floating on the floorShall be lifted - nevermore!

И един доста добър превод:

В късна нощ — преди години — сам над книгите старинни,
безотраден, вниквах, жаден, в знания незнайни тук; —
скръбен, търсех без сполука мир във тайната наука —
но оборен в сънна скука, чух внезапно бавен звук.
„Някой гост навярно чука — казах, вслушан в тихий звук. —
Някой гост — и никой друг!“

Бе декемврий — помня още! — Мрак и мраз от всички нощи; —
от камина блед отблясък пред прага береше дух. —
В скръб деня аз чаках всуе! Без надежда пак да чуя
с благовест и алилуя името „Ленора“ тук!
Светлото и рядко име, що шепне вече тук
на земята — никой друг!

А пурпурните коприни на завесите старинни
пълнеха нощта пустинна с ужаси при всеки звук.
Примълнял до изнемога, в зло предчувствие, в тревога,
аз се ободрявах строго: — „Някой гост дошъл е тук!
Туй е някой гост нечакан, закъснял без покрив тук;
някой гост — и никой друг!“

И дори с внезапна дързост тръгнах към вратата бързо,
като казах: „Извинете! Да! Дочух аз смътен звук; —
но унесен дремех в скука, а тъй слаб и тих бе звука,
че когато се почука, аз не се опомних тук…“ —
И отворих, за да видя кой тъй късно чука тук? —
Вън бе мрак — и никой друг!

И в бездънний мрак загледан, трепнех вцепенен и бледен
в странни сънища, що никой смъртен не познава тук.
Но отекна в миг в простора като звук на бог от хора
глух и тъжен зов „Ленора“ — от скръбта ми свят отзвук.
То бе моят зов „Ленора“ — и на него чух в отзвук
само ек — и никой друг!

Но унесен в мисли скъпи, в стаята едва пристъпих,
чух — и този път по-силно — пак таинствения звук —
"В прозореца непрестанно удря някой клон случайно
и във тази нощ потайна ужаси вселява тук.
О, на тази страшна тайна, знам, причината е тук —
вятърът — и никой друг!"

През завесата пурпурна блъснах прозореца бурно
и през него в миг се втурна с горд полет и рязък звук
гарванът от мойто златно и свещено Безвъзвратно —
и във моята стая пуста, тъкмо над вратата тук —
върху бюста на Палада кръг изви и кацна тук
гарванът — и никой друг!

И стоях аз в него вгледан, а той върху бюста бледен
бе от лорд по-горд и важен, че започнах разговор:
„Нямаш ти качул разкошен, но не си страхлив, а мощен,
гост от край, де в мрак всенощем бродят Сенки странен хор.
Как те Сенките наричат в черния Плутонов хор?“
Той програкна: „Nevermore!“

Чух, но своя слух не вярвах и учуден, поглед впервах; —
не намирах — и пак дирех смисъл в този отговор. —
Никой смъртен — уверявам! — не е бивал посещаван
в късна полунощ от гарван, гост неканен с огнен взор;
на вратата му да кацне, да пронизва с огнен взор
и да грака: „Nevermore!“

Не последва грак повторно: тъй замлъкна тежко, морно,
сякаш своя дух упорно вля в тоз странен разговор.
Ала слаб да го разгатна, промълвих едва понятно:
„Той ще хвръкне безвъзвратно пак във синия простор —
както всичко — безвъзвратно! — пак далеч от моя взор!“
Грак отвърна: „Nevermore!“

Този отговор таинствен бе умел, но бе единствен,
сякаш го е чул от клетник, който сам и в разговор
е повтарял в скръб и горест, като припев в черна орис,
орис на беди и горест, на неволи и позор —
с укор спрямо свойта орис на неволя и позор
и той беше: „Nevermore!“

Бях учуден, изненадан, а той все тъй горд и хладен
впил бе — строг и безпощаден — във душа ми огнен взор.
Взех кресло и седнах мрачен. И размислях озадачен
има ли, макар невзрачен, смисъл в този отговор?
Що предсказва, горд и мрачен, той в своя отговор
с туй зловещо „Nevermore!“

И във спомени погълнат, мислех и седях безмълвно
сам пред тоя дух прокълнат от Плутоновия хор.
Ах! — в креслото осветено нявга двама ний блажено
смеехме се оживено тук след весел разговор. —
Но в креслото осветено няма пак, склонила взор,
тя да седне: — „Nevermore!“

В миг… по меките килими сякаш стъпки чух незрими —
сякаш стъпват серафими, пратени от божий хор.
— „То в скръбта ти за Ленора бог на ангелите с хора
миг забрава ти изпраща! — викнах аз с възрадван взор. —
Пий и забрави Ленора! — Спри с надежда в бога взор!“
Грак отвърна: „Nevermore!“

„О! — извиках, в страх обземан. — Птица, ил дух на Демон,
ти предсказваш! — О, кажи ми, гост, дошъл от друг простор,
в тоя дом на ад превърнат, дом от ужаса обгърнат,
дето радостта посърна и погасна моят взор,
в Галаад утеха нявга ще ли види моят взор?“
Той предсказа: „Nevermore!“

От надежди изпреварван, викнах аз, готов да вярвам:
„— Предскажи, о древен Гарван — там, зад синия простор,
дето божий Рай сияе, ще ли видя и узная
взетата от бога в Рая в ангелския светъл хор,
що зовът Ленора в Рая ангелите в божий хор?“ —
Той отвърна: „Nevermore!“

„Не! — извиках, пламнал в огън. — Този грак е твойто сбогом!
Чуй! Иди си ти отново в черния Плутонов хор!
Не оставай знак за спомен тук от теб, о вероломен!
Остави ме сам бездомен! — Махай се от моя взор!
Чуй! Изтръгвай от сърце ми своя клюн и своя взор!“ —
Той програкна: „Nevermore!“

И стои над бюста бледен, тъй зловещо в мен загледан,
сякаш Демон всепобеден впива своя огнен взор.
Бди с тържествена осанка — и над всичко хвърля сянка.
И от тази сянка, скрила и лазури, и простор —
знам — уви! — душата няма — към лазури и простор! —
пак да литне: — „Nevermore!“

ХВАЛА НА МЪРЗЕЛА

Към обяд от сън ставам,
в главата ми винтове и гайки
бавно и дълбоко се прозявам
как ме дразнят тея кухи чайки.

Кенефа е моят храм,
там аз изпускам квото ям,
вися там с часове без срам
абе кефа е голям!

Работата е апокриф,
който го чете става крив!
Почивката е Божи дар,
сам в кревата си на всичко господар!

Почивка и рахат
това е за мен живота,брат!
Леност и мързелуване-
по-добре от труд и пазаруване!

Паяжина,мръсотия и леш-
аз съм един голям келеш.
Никога не вървя пеш,
по-скоро лазене и леж.

АМИН!

ДА БЪДЕ ДЕН!
Христо Смирненски

Нощта е черна и зловеща,
нощта е ледна като смърт.
В разкъсаната земна гръд
струи се бавно кръв гореща.
В димящите развалини
безокий демон на войната
развял е хищно знамената
и меч въз меч безспир звъни.
Сред мрака непрогледно гъст
стърчи злокобен силует
на някакъв грамаден кръст,
и хилядни тълпи отвред
вървят, подгонени натам
от яростта на златний бог.
И мрака става по-дълбок,
тълпите нижат се едвам.
За въздух жадни са гърдите,
очите молят светлина,
един копнеж, мечта една
гори и се топи в душите
и през сълзи и кървав гнет,
през ужаса на мрак студен
разбунен вик гърми навред:
"Да бъде ден! Да бъде ден!"

Смъртта
П. Яворов

Смъртта? - ужасен призрак! В най-ранна възраст още,
когато по-далеко от майчини си пазви
света едва познавах, един безимен страх
загнезден бе у мене; - а може би то беше
страхът от нея само, в гърдите ми проникнал,
из родна гръд изсмукан. По-късно аз разбрах
началото и края на цялата човешка
тревога под небето; - че също тъй пред нея
трепереха и старци, отдавна своя дял
отзели на земята, и млади в свидна пролет
на крехката си младост...

И в сънища понявга
аз виждах тоя призрак: из тайния предел
на ада скелет, идещ в нощ-черна плащеница,
самата нощ, бих казал, наметната повихрил
над плахата вселена; - с размахната коса
по всички хоризонти, всемощна, безпощадна,
на мълния подобна. Аз виждах този призрак,
от своя мраз настръхнал и в тъмни небеса
зловещо обрисуван, безмлъвно да размахва
на времето крилата; - да хвърля мрачна сянка
над суши и морета, понесъл се напред,
в следите на живота.

И аз разбирах вече
началото и края на цялата човешка
тревога под небето: - че крепости навред
издигани аз гледах при бягството всеобщо
от тоя грозен призрак; - все крепости високи,
издигани с надежда зад техните стени
без страх от смърт душата спокойно да почине.
И крепост да издигне, натрупал гледах някой
от трупове човешки градиво планини,
помагайки, безумец, на същата оная,
напразно.от която спасение сам дири.
И крепост да намери, запалил друг свещта
на добродетел кротка, ридаеше в тъмата,
нещастник, пред вратите на брата си, когото
еднакво неизбежно очаква пак смъртта.
И тисящите още, най-пъстра върволица
молепсани страхливци по всичките посоки
на земната пустиня; и тисящите - чак
до оня клет безумец, що мисли с шепа злато
безсмъртие да купи; - най-пъстра върволица,
до оня клет нещастник, що с крадения в мрак
от чуждо гърло залък, излишен път зората
сред живите посреща...

Несретник безприютен,
в тъма самси изгубен, да заглуша страхът
обладал ми душата, аз гръдно викнах песен
на горестна самотност - и ехото отвърна
из пущинаци стръмни, където все без път
след него се залутах. Но вместо да намеря
там празник на живота, тържествен и безкраен,
в лице смъртта погледнах: тя беше светлина
на пролетното утро, отвеки съчетана
с мъглата подранила на есенната вечер.
Тя беше само поглед, чиято дълбина,
загадъчно бездънна, сияе отразена
над нази в небосвода. Тя бе едно велико
мълчание сред всичко - сковало всеки ек
по цялата вселена. Една мечта самотна,
последила тревожно, от себе си пленена,
виденията свои далеч от век на век.
И наедно с диха и, на всеки миг вълшебно
из хаосите никнат в плът сънищата нейни.
И всеки миг умира тъй също някой свят,
в плът неин сън облечен. И безначално - няма
край нигде отбелязан стремлението нейно
из пътя на безкрая...

В тоз шеметен полет
смъртта в лице погледнах, - душа на вековете,
свръхсмисъл вековечна: погледнах я с цената
на всеки страх от нея, с цената на страхът
и смисъла в живота. И бягат пак тълпите
пред майката велика, и кретам аз магесан
от нея - и след нея - по своя земен път...

А ти умираше

Денят се раждаше сред шум, а ти сама -
а ти умираше: той в леките одежди
на доразсветната полутъма,
а ти в благоуханните надежди
на ранната си младост. Ти сама
в света, в душата ми! - умираше сразена,
от що - ? Умираше затуй, че бе родена.

Душата ми ридаеше; струна
изпъната в очакване над тебе,
ридаеше - една, -
в очакване - една! - и пак да те погребе.
Под твоя дих изпъната струна,
душата ми ридаеше тъй сладко, чакаше тъй
странно, искаше и тебе,
искаше и себе, обручена с тебе, мрътва да погребе.

Денят се раждаше: за сетен път
ти виждаше деня; - не ужаса безкраен
зад образа безгрижен на денят:
деня безоблачно сияен
по неговия вековечен ред и път...
Душата ми ридаеше тъй сладко, чакаше тъй
странно,искаше и тебе,
искаше и себе, обручена с тебе, мъртва да погребе.[color=darkblue][/color]

Ето това наистина ми е най-любимото!!

Надмогнал свойта земна смърт,
от този гроб за първи път
излиташ ти - един ВАМПИР -
и вдигаш своя кървав пир.
Дори роднини не щадиш -
вред сееш кървави следи.
Но мразиш горкия си дял-
сам друга орис би избрал,
че всяка жертва в своя час
те разпознава и без глас
проклина те. Кълнеш ти тях.
Цветята ти угасват в страх.
Иди при своя гроб такъв -
дъхтящ на СМЪРТ, окъпан в КРЪВ
и с демоните зли до край
ти свойта участ изгуляй,
дордето призрак по-свиреп
не погне тях, а с тях и ТЕБ!

Джордж Гордън Байрон