Значи ситуацията е такава. Срещнах я след осемдесет години в един асансьор. Влюбихме се от осмия етаж. Докато стигнем до единайсти вече знаехме, че ще остареем заедно, макар да нямаше накъде повече. Пък и етажите свършиха, машината почна да ни спуска надолу. Като се върнахме на партера, разбрахме, че сме се изгубили. И двамата така ни гонеше склерозата, че не бяхме в състояние да издържим на психическото натоварване на влюбването. Това беше едно такова магическо влюбване - имахме чувството, че сме се познавали цял живот, а ние току що се бяхме срещнали. Както и да е - от заплес си загубихме мислите тотално. За наше щастие се зададе един младеж, още имаше по някой черен косъм на главата му, та и двамата, като го видяхме, разбрахме: "Ей, на! Тва е. Тоя младок ще ни упъти." И като го поразпитахме кой що, той ни заприказва, че бил наш внук, а ние сме му били баба и дядо. И кат са замилислих, що пък да не казва истината. Качихме се у апартамента му, показа ни той снимки от сватбата ни, за да ни убеди. И що да видим с нея, на снимките не сме ние, ами някакви младежи. И викам на момчето: "Абе, джанъм да не си сляп? Това са млади хора, виж ни нас, на гущери сме се сбръчкали вече като сушени сливи. Не приличаме на тия изобщо." Па той ни обясни, че това било много отдавна и че тогава и ние сме били млади и красиви. Със съмнеж продължих да слушам врелите му некипели. Той извади един грамофон, па ни пусна една плоча и вика: "Вашата песен!" и като го рече, па из стаята зазвуча някаква архивна музика, дето ако я пуснеш на гробището, умрелите още веднъж ще умрат, ама тоя път от скука. И му рекох: "Абе момък, ти как ма виждаш да слушам аз такова нещо, да не съм на сто години?" А той ми рече, че съм бил на сто и една, а жена ми на сто и две. Аз му отвърнах: "Бе никаква жена нямам, бе човеко наивен! Стига си ме занимавал с глупости" и тръгнах да си ходя. Ходих си що си ходих, та той ме пресрещна и ми рече с усмивка: "Това е холът, изходът е ей там.", а аз отвърнах: "Знам, бе! Нали това е моят дом..."

Преди шеснайсет години, когато бях на двайсет и шест, плюс-минус шест, осъзнах, че да си влюбен е най-лесното нещо на света. Значи дядо ми, който беше много съществен човек, вярваше в независимостта на духа, сиреч обратното на любовта. Вярата в практическата доброта на партньора в живота е ключова за структурирането на съдба от облагодетелстван смислово характер. Вярно е, че двайсет тона злато са повече от това, но както и да е. Ама не е лесно да се откажеш от двайсет тона злато. Та затова е по-лесно да си влюбен, защото не си се отказал.
Какви са приоритетите на влюбения човек тогава? Нека илюстрирам с истерията на първата ми поредна любов:
Когато бях овчарче и овците не само пасях, не бях никак благодарен, макар да имах некой лев. Значи любовната свинщина, която конкурира тази на столична община, е общо взето шейсет цяло и осем процента от средния годишен емоционален доход на глава от населението, макар влюбените да не са повече от осем до осемнайсет процента през пролетта. Малки вариации в процентите има когато бойко борисов се появи на екрана, защото процентът отива към над четиридесет, но това е само когато той е на екрана. През останалото време осем-осемнайсет. Тъй като аз съм от осемте принципно влюбени хора, когато за първи пореден път станах от тях, разбрах че смислено да се протестира. Защо? Защото влюбеният по принцип е малцинство и е дискриминиран, което значи, че ако нямаш проблем с дискриминацията, можеш да играеш ролята на жертва цял живот и да смучеш съчувствие от околните. Да си влюбен е лесно - те те съжалават и се държат излишно добре с теб, а ти нямаш никаква спирачки - ти си на магистралата на любовта и колкото повече парички за бензин ти дават, затуй че постоянно плачеш за пари, толкова повече се засилваш и повече семейства избиваш. Но защо влюбеният не умира? Той е професионалист, той никога не е в колата, която претендира, че кара.

Цял ден седях и зяпах през прозореца на стената на стаята на апартамента на етажа на сградата на квартала и видях как една девойка от южните сортове се спускаше надолу по улицата. После я гледах как се връщаше наопаки, та ми щукна да слезна да побъбрим. Слезнах аз, наведох се, почнах да опипвам земята и да викам:
- Ой ой ой, загубих си контактните лещи, какво ще правя сега? Леле майки, в чудо се видях!
А тя ми рече:
- Недей се кахъри, брате, сега ще ти помогна да ги намериш. Всичко ще бъде наред, обещавам.
И като се наведе да търси тя, аз много се зарадвах как се е облякла тя. Разбира се не намерихме никакви лещи, защото не ям леща и нямам проблеми с очите. Па тя ми рече:
- Къде живееш, братко, да те съпроводя до дома ти, да не се изгубиш ти по пътя?
- Аз отвърнах - ти нима си такъв ангел, момиче? Нали момиче си, по гласа тъй звучи, ама аз и не чувам, освен че не виждам?
- Момиче съм, ама не съм ангел, а просто човек. Сега ще ти намерим дома. Накъде е той?
- Ах, колко си ми добра. Моят дом е ей там... където слънцето залязва.
Тръгнахме, а аз току се спъна в някой камък и се метна отгоре й. Тя се не усъмни. Вървяхме що вървяхме, а по едно време й казах:
- Имаш ли течност да пийна, че ожаднях от пътя, млада жено?
- Нямам никаква вода, брате. Ще вървим, па ще стигнем до на баба къщата, там има вода, ще пиеш, па и очилата на баба може да са ти по мярка, да прогледнеш.
- Аз, момиче, няма да издържа без течност нито крачка повече. Дай каквото имаш.
- Брате, нямам никаква течност ти казвам още веднъж.
Тогаз я стигнах за гърдата и й рекох:
- А туй празно ли е, моме? Не изглежда като да е празно.
Тогаз необяснимо тя ме зашлеви и избяга. Иди ги разбери тез жени.

Братле, тревожиш ме!

Мхм ...

http://vbox7.com/play:d027ef6c

повече няма какво да кажа

мен ми идва прекалено hard и наче си я бива

тук съм на др мнение ама както и да е
Любов към музиката,филмти, животните да ама иначе ще си го спестя

И мен. И не само в тази тема.

Оставете човечеца нищо му няма , просто гледа различно на нещата

Краят на третата история ме шокира малко

от къде започва шокът .. на мен ми изглежда съвсем логичен

хахах ,то простотията ходи по хората.


И вместо да го плюете що несподелите нещо по темата.

на мен ще ми е интересно да прочета твоето мнение по въпроса

ще го имам в предвид....

Моето мнение ......е че любавта не е нито лошо, нито невъзможно нещо просто е временно явление, което допълнително ощетява човешката психика.Лични истории няма да разказвам, просто след една силна "любов" отношението към хората се променя.При мен за лошо(според приятелите ми и гаджетат след това).Другото,за което се сетих, е че има различни представи за любов.