Погледнете назад, към миналите си връзки.
Какво си спомняте от тях?
Склонни ли сме, както си мисля, да забравяме хубавото от една любов, когато тя приключи, и да се съсредоточаваме само въраху грешките, обидите, разочарованията, излъгите надежди, порпиляното време? Защо изобщо определяме това време като пропиляно?
Защо накрая винаги запазваме по-ясен спомен от горчилката, отколкото от сладките моменти? Човешка природа или присъща на времето ни нужда от страдание, от драма. Все едно, ако не сме тъжни, няма да живеем достатъчно интензивно. Имам чувството, че колкото повече се концентрираме върху болката, която са ни причинили, убиваме и малкото щастие, което сме имали щастието да имаме.
Не чета морал никому, просто си разсъждавам.
А и вероятно темата ще избие на спам и ще я заключа, но... можем и да си поразсъждаваме.

aз като погледна назад и ми се доревава...
зат'ва гледам напред

Ами... понякога си мисля, че ако се концентрираме върху хубавите моменти, в един момент ще започнем да се питаме защо изобщо тази връзка е приключила и тогава може да почнем да се тормозим излишно.
Аз съм споменавала доста често първия си приятел и вероятно може да сте останали с впечатлението, че не питая особено топли чувства към него - което не е така. След като ми мина ядът покрай събитията, заради които реших да сложа край, започнах да си спомням основно хубавите неща - даже сега, като си бях у дома, минавах край Жабките и изневиделица се сетих как една вечер с него танцувахме там. Ей така, под открито небе, че и музика нямаше - ама на нас ни беше хубаво. И той все ми носеше кокоски, защото запомнил, че съм казала, че обичам кокос (а то това е така - но тоооооолкова мразя кокоски... е, не му казах, че не ги обичам).
Ето, виж, тия неща ги помня - наред с много други чудесни моменти, прекарани заедно. Но това в никакъв случай не означава, че съм забравила защо се разделихме. Сега като си мисля, го виждам, все едно бе вчера, а са минали почти 6 години оттогава. Така че вярвам, че това е за добро - нещо като предпазен механизъм, който ни пречи да повторим същите грешки със същия човек. Що пък да не ги правим с друг?
И аз се извинявам, че се отплеснах, но ми се стори, че примерът обяснява нещата по-добре.

Има ли щастлива любов?
А гладни сомалийчета има ли?
- отговорът - и да, и не.... Зависи от случая. Както сомалийчето може да се е уредило с храна, така може и да е гладно.

В любовта, както можеш да се уредиш с щастие за известно време (щото то е като храната), така може и цяла връзка да гладуваш. Зависи кой те "храни", образно казано...

Ако случиш на добър, имаш, ако случиш на лош - нямаш...

Кто погледна назад и мале, мале Но пък като тегля чертата и в крайна сметка в болшинството случаи плюсовете за повече oт минусите.

Иначе Кристо, това беше драматично тъпо сравнение. No offence

Просто любовта винаги ми напомня на чувството за глад, какво да направя...

ми не му ли се вика опит на това .. правиш правиш грешки и остават все по малко за правене

Според мен когато емоцията от самото скъсване премине и човек започне да се чувства комфортно със себе си въпреки липсата на въпросния бивш (с или без нов такъв), тогава помни по равно. Аз лично обикновено помня мъчителните моменти повече с акъл, за да не ги повтарям. Хубавите моменти винаги ти топлят сърцето, те се преживяват наново, макар и не по същия начин. Не може да се прецени кое е повече, просто са различни усещания. За другиго може да е съвсем наопаки, разбира се.

щастливата любов е за евреите

Е как да няма, егаси

Аз в момента я преживявам и става все по-хубаво

От всичките ми бивши имам само един, когото си го спомням почти изцяло с добро, може би защото с години бяхме супер близки приятели преди да тръгнем и никога не съм можела да гледам с лошо на него. Но всички останали...

Аз предпочитам да помня лошите моменти. Така ми е по-лесно да не се връщам към спомените за времена, които няма да се върнат. Но пък не мисля, че ако съм обичала някого и после спра да го обичам, това с магическа пръчица изтрива миналото, в което съм била готова да дам всичко за тоя човек. Напротив, нищо не се променя. Просто човек еволюира и с времето осъзнава, че търси вече други неща и се случва да променя обекта на чувствата си. Това обаче не значи, че трябва да се правим, че едно време нищо не е имало...

Хъх... ами аз нищо не помня...
В смисъл, че всичко това е в миналото. Вече не съществува. Няма го. Край. Финито.
Няма щастие в миналото. Нито нещастие.
Има уроци. Те са от значение. Това, че с един човек нещата са пропаднали в един момент, защото той е направил еди-какво-си или се е държал като дебил, е урок. Така след анализ на ситуацията знаеш - повече такъв човек - не. Защото очевидно няма да потръгне. Това, че си имал щастливи моменти, също е урок - за това какво трябва да търсиш и да цениш у човека. Но уроците и поуките, и цялото това знание живеят в настоящето. Не в миналото.

Щастието се случва сега.

Аз пък помня само това, което ми е изгодно

Съответно ми се е случвало и да се въргалям в тъга, защото така предпочитам, и да се съсредоточавам само върху стойностното (забравяйки абсолютно всичко друго, което не ми е изгодно), и да си доукрасявам истории, както ми скимне -- в зависимост от това изживявам минали неща по различен начин

Сега пък се замислих върху написаното от Мидуинтър. Хм, на мен пък всъщност всичките ми "връзки" до момента са се проваляли, защото аз съм била дебил, не някой друг Искрено се надявам да съм си научила урока

дайте дефиниция за любов?