Провокирана съм от
това и последвалите го три-четири мнения..
Преди известно време
FloWersOfEviL беше пуснала за статус във фейсбук един призив(вероятно към конкретен човек, но пък може и към неопределена група хора да е бил всъщност) за скачане. Метафора, изразяваща готовността на човек да поеме някакъв риск в името на нещо, което заявява да бъде изключително!.. (Дид, поправи ме, ако греша)
Коментарът ми в случая беше свързан със щетите от падането..
По друго време.. мой бивш вече колега, живял малко повече от мен, ме укори, че съм несигурна и колеблива, че съм мислела прекалено много и прекалено дълго, че съм се впрягала излишно във тревоги за бъдещето.. Аз тогава се бях впрегнала заради човек, който ми изпиваше всичките сили, не ми носеше нищо положително, не ми даваше сигурност, а само ме ограбваше емоционално.. И въпреки всичко мене ми беше трудно да го оставя, защото без него щях да бъда сама.. А всъщност е толкова жалко да те е страх от самотата. Та тоя мой колега каза, че ако не е СЕГА моментът да рискувам, да правия грешки и да опитваме пак и пак, и пак, то със сигурност тоя момент няма да дойде, когато съм женена и имам 100 деца. "Ако бях на твое място, нямаше да анализирам въобще! щях .. да му пиша смс да изчезва. Дай телефона, направо аз ше му се обадя.. Абе, въобще защо го мислиш толко?"
Има импулсивни хора, които не предвиждат рисковете.. После страдат.. Има ни и нас, които анализираме постоянно и болезнено, регистрираме всеки риск и от страх да не счупим скъпоценното си НИЩО, се тровим години със страховете си..
Искам да ви питам кое е по-правилно - Да скочиш, да си ожулиш коленете, да се изправиш и да решиш да скочиш пак, или да се тровиш постоянно със собствените си съмнения и несигурност?