Ем, точно Славейков и лирика... оксиморон.

Вече ще чета заглавията на темите, обещавам...

Ванче, заглавието е за любимите ни стихове. Няма значение дължината или тематиката им. Просто... Славейков за мен не е поезия. Но това сме го обсъждали вече.

Ама не, всъщност си права и ти благодаря за поправката - лирика е различно от епос - "Епически песни". Може да се приеме, че "Симфония на безнадеждността" не е точно за тази тема... Обаче късно осъзнах как съм се объркала... Както и да е. Знаете, че за мен Славейков си е НАЙ и нямаше как да не го изтипосам и тук

Бе той славейков и за мене не е поезия (площад е ), ама не е важно какво е за мен, а какво е за общоприетите стандарти. А за тях е поезия. Така че - удивителна по въпроса!

Пиша два откъса, които звучат невероятно, едното е откъс от един стихотворен роман на Кирил Христов, Бездна, за който едва ли някой е чувал (издаван е един път, и то издателството на СУ), а второто от едно много хубаво стихотворение на П. Спасов.

из "Мирамар"
из стихотворния роман "Бездна"

Друг път на ладия платното аз разпъвам,
или се над греблата й прегъвам.
Отправени сме ний
далеко и в страни
от пътя на редица великански,
страхотни параходи океански,
които идат, или дават знак,
че са напуснали те триесткия бряг.
Ний легнем в лодката, приказваме, четеме
и милваме се колкото си щеме.
Над нас е лъчезарний балдахин,
край нас просторна син,
под нас са бездните, и ние сме самички.
Здрачава ли се, като птички
Летиме към гнездото, на дена
ний всичката събрали светлина.

Подир вечеря ще отидем
на опера, на концерт, или ще видим
ний драма някоя. И стискат се ръце,
кога засегне звук, я реч сърце.
Или пък по крайбрежната алея
на морската градина Сант Андрея
Ний реем се. Где по-добре
се вижда пълното със звезди море?

О, златни дни, о, нощи в златен прах!
Часовник никакъв не отбелязва тях.
Безоблачното, пълно щасте наше
и блясъкът му почна да ме плаши.
Аз долових като че ще успи
то чувството ми младо, ще го претъпи.
И сякаш изведнъж ми стана ясно,
че много щасте е опасно.

Кирил Христов

******************************************

из "Смърт в Пожънатата Нива"

Тез малки, жълти плодове, - те бяха в тоя миг родина,
те бяха всичко скъпо, - те бяха към живота сетен зов,
те бяха спомен, бяха чудното, което рано го отмина,
неизживяно и сподавено, надежди, идеали и любов.
И той ги гледаше усмихнат. - Те бяха свои, галени -
и от гърдите се изтръгна болезнен, горък плач.
Така умря. На устните с усмивка плаха и печална.
Така умря раненият войник във утринният здрач.

Павел Спасов


Днеска попаднах на тази поезия в едно старо списание от 42-ра, невероятни са, изчетох ги по няколко пъти, и вечерта даже ги четох на приятелката си. Разкошни са

Това първото много ми хареса. Малко му куцат анжамбманите, ама работи.

А знаеш ли, че е писано от твоя колежка майк. Ето това намерих за нея:
Елица Богданова Мавродинова е родена на 17 февруари 1986 г. в гр. Кърджали. През 2005 г. завършва Гимназия с преподаване на чужди езици в родния си град и е приета в СУ "Св. Климент Охридски", специалност Връзки с обществеността във Факултета по журналистика и масови комуникации. Стихове пише от дете. Многократно е награждавана на литературни конкурси в цялата страна. Носител на Голямата награда от Националния литературен конкурс "Петя Дубарова" (2002). Автор на поетичната книга "Спектърът на бялото" (2008), за която получава наградата за дебют на името на Дамян Дамянов.

Ето тук има други нейни неща:
http://liternet.bg/publish17/e_mavrodinova/index.html

Уау, на Търговеца това момиче и е колежка, съученичка и адашка. Сигурно има публикации и в списание "Пътеки".

@ Blood Countess: За мен "Симфония на безнадеждността" е най-доброто произведение на Славейков. Показваш изтънчен елитарен вкус, евала за което.

Най - после сродна душа! Мислех, че съм сама в Безкрая!

I mi trovai, fanciulle, un bel mattion от Анджело Полициано.
Като го видях за пръв път много ми хареса. Сега като го гледам не е чак толкоз хубаво, но все още ми лежи на сърцето


I' mi trovai, fanciulle, un bel mattino
di mezzo maggio in un verde giardino
Eran d'intorno violette e gigli
fra l'erba verde, e vaghi fior novelli
azzurri gialli candidi e vermigli:
ond'io porsi la mano a côr di quelli
per adornar e' mie' biondi capelli
e cinger di grillanda el vago crino.
Ma poi ch'i' ebbi pien di fiori un lembo,
vidi le rose e non pur d'un colore:
io colsi allor per empir tutto el grembo,
perch'era sì soave il loro odore
che tutto mi senti' destar el core
di dolce voglia e d'un piacer divino.
I' posi mente: quelle rose allora
mai non vi potre' dir quant'eran belle;
quale scoppiava della boccia ancora;
qual'eron un po' passe e qual novelle.
Amor mi disse allor: «Va', co' di quelle
che più vedi fiorite in sullo spino».
Quando la rosa ogni suo' foglia spande,
quando è più bella, quando è più gradita,
allora è buona a metter in ghirlande,
prima che la sua bellezza sia fuggita:
sicché fanciulle, mentre è più fiorita,
cogliàn la bella rosa del giardino.

още един невероятен сонет на Стоян Михайловски, който си го чета пак и пак. Сатиричен, доста силен

Многоучений Господин Малорусов

De omni re scibili....
et quibusdam aliis!

Многоучений тоз дъртляк, туй словоядно харо
стои в Библиотеката си по неделя цяла...
На гробен веч ковчег смарди, но пак се труди... Старо
но мощно... Бодър дух се крий в тъз кожа пожълтяла...

Почивка, сън за него са неща излишни... Нема
покой за който служи на божественното знанье...
Да, Малорусов ще чете световната поема
Очите си догде склопи в последне издиханье...

.... И знайте ли какъв въпрос важнейший изучава
тоз тайноведец белокос? Старай се да издири
дали в старовековната Египетска Държава

свещенникът е длъжен бил с кавал да знай да свири!
.... О, ще ми се, кат' гледам тъз лже-мъдрина надута,
пред някой шоп да падна - и да му цалуна скута!

Стоян Михайловски

+1...
DarkSite,

.... Emily Dickinson
The heart asks pleasure first
And then, excuse from pain -
And then, those little anodynes
That deaden suffering;

And then, to go to sleep;
And then, if it should be
The will of its Inquisitor,
The liberty to die.

Ох, Емили...
Обожавам я. Особено преводите на Цветан Стоянов. Тези на Владимир Свинтила ми се виждат лишени от поетичност, макар да казват, че са по-коректни спрямо оригинала.

Казват - лекувало времето.
Времето не лекува.
Мъката - като жилите -
със възрастта се подува.

Времето е проверката
за болестта голяма.
То би помогнало само там,
където болест няма.

***

Яма зее - но небе над нея.
И небе отпред -
и небе навред.
Все пак яма зее -
със небе над нея.

Ако мръдна - и ще се убия.
Ако гледам - ще се залюлея.
Ако засънувам - ще изпия
сока, с който се надявам да живея.
Яма зее - и небе над нея.

Дъното е цялата ми мисъл -
своя крак не смея да попитам.
Както си седим - ще ни подкара -
там надолу - без да се усетим.
Яма зее - но без дъно в нея!

* * *

Животът ми два пъти свърши -
преди да се свърши.
Остава да видя дали вечността
трети път ще ме скърши -

по същия начин - без смисъл -
и без пощада.
В раздялата ние узнаваме рая -
и искаме ада.

***

Бог е наистина ревнив.
Кара ни да се каем -
че не играем със него -
а помежду си играем.

Има едно момиче, което пише невероятно. Чета нейни произведения в stih4e.com. BLUE_ROSE й е никът, а се казва Ками. Ето някои нейни неща, които много ме грабват:

Все другиго очаквах

Той няма да прилича другиго.
Защото не приличаше на себе си.
Дори до болка да съм влюбена.
Прегръщам самотата му. И я обсебвам.

Решавам да превърна нощите в балади.
Преди баладите да ме изплачат като нощи.
А той танцува .. сякаш страда....
Все другиго очаквах. Него - още!

---
По ръбчето на допустимото

Днес ми е толкова криво. Света е наопаки.
Ти си виновен за всичко. За моето сбъркано всичко.
Ще те посоча с пръст. И ще напсувам и самия Господ..
И онзи дето ме прокле. Точно теб да обичам.

Все се разминаваме. По ръбчето на допустимото.
Не бивало. Не можело. Не трябвало да ни се случи....
Сякаш някой ме е питал. Сякаш мога да избирам.
Да прощавам. Да забравям. Да съм чучело.

------
Разказах ти , защото....

Разказах ти защо съм плакала. Защото.
Разказах ти един живот без думи. И ирония.
Онази мен, предишната. Обичаше живота си.
А тази новата, не би. Защото е отровена.

Разказах ти задето те изстрадах. И изплаках.
И само теб запомних. За да те сричам.
Но всяка жертва може да се влюби. В палача си.
И може да презре. Че е обичала.
-----
Ще кажа : Махай се!

Дали ако ти кажа да се махаш,
ще се досетиш колко искам да останеш.
Живота ми увисва като капка
за да изплача всичкото си страдане.....

Дали ще ме обичаш от далече
ще стиснеш ли душата ми, за да не диша.
Аз няма да ти кажа нищо вече...
За тебе само и единствено ..... ще пиша.
------



...Дори да ме боли.....

Боли ме нещичко от ляво. Май сърцето.
Или празното. Копнежа. Нищото.
Може би от хапчето за сън. И питието.
Може би от чакане. Неслучване. Обичане.

Все едно. И тази болка е от теб. Като и другите.
Един живот без теб. И с теб. Прекрасен.
Докоснах те. Запомних те. И те загубих.
За мен си само щастие. И щастие. И щастие.
-------



За да спра да дишам

Ухапа ме (акулски) тишината ти.
Не ми говориш. За да спра да дишам.
Изплаках се като септември (върху шапка)
И литвам през балкона като птица.

Но всъщност само си седя и чакам тихо
да кажеш, че е късно, че е рано, че не бива...
Не ми говориш. За да спра да дишам.
Кажи ми нещичко. Аз спирам... спирам.

-----

"Съжалявам" - каза ....

Целувам те.( Дори със мъртвите си устни)
Ти недей да съжаляваш вече.(Няма нужда)
Твоите несъщи, други, уж ... ненужни чувства
дето все не са за мен... Раздай на чуждите.

Аз пак ще те целуна.(Мога и да спя по сто години)
И невярваща във чудесата ще се случа.
Ти недей да съжаляваш вече. То ми мина.
Болката, яда, гнева.... (Като на куче...)
--------

Прегърнах някого ( наместо друг)

Аз имам хиляди слънца ( в очите си)
и никое, което да го стопли. Него.
Нарочно си повтарям, че е истина.
Случайни са ми всички белези.

Прегърнах някого (наместо друг)
Шаманът ми заши очите.
И съществувам някак си напук
на саморазрушителното си обичане.
------
Знам защо
ръцете ми тежат....
(Навярно станали са котви!)
Отчаяно са стискали,
във опит
да те задържат..
И дъното сега е тяхната утопия.
Знам защо очите ми са езера
оплели мрежите
на своите рибари.
Дошла е рано
есента.
За да пожъне само ярост.
-----

Rose's diary

Самотата е тънкостенна.Чуплива измислица.
Да се влюбиш във петък. И намразиш в неделя.
Обичам до смърт. (Открадна ме призрак)
И всичкото мое. Със никой споделям.

Самотата е тънкотаванна.Дъждовно пробита.
А есен вали. Сякаш капе душата.
Обичам до смърт.(Последния никой)
И вечно проклета.Го страдам до святост.