Побутвам темата нагоре, за да се похваля, че съм сред първите в България, които прочетоха новата му книга (The Prisoner of Heaven), излязла на английски преди 4 дни - да не кажа и вероятно първата, предвид умопомрачителната отдаденост и любовта, която изпитвам към тоя автор (е, тя въпросната книга излезе на испански през ноември 2011, но там не бих могла да се меря с конкуренцията. Ако обаче изпитвах и най-малкото съмнение, че преводите - на английски и български - не са добри, с кеф бих почнала да уча испански. Само заради него)
Таааа... за книгата. Тя е третата от тетралогията "Гробището на забравените книги", включваща още "Сянката на вятъра" и "Играта на ангела" и до голяма степен обединява събитията от първите две, намества и изяснява някои неща, заплита други и "подлага" много добре за големия финал, очакван с последната книга.
Това, което искам да кажа е, че поне според мен тази книга е написана не само много красиво (който е чел Сафон, знае как умее да ниже думите и не мисля, че някой може да му го отрече), но и много умно (предвид наблюденията ми, изложени по-горе). Още повече, че има и бонус - човек може спокойно да прочете само нея, без предните две, и пак да разбере достатъчно добре историята. Но за запознатите със "Сянката" и "Играта" има бонус ефект, изразяващ се в онзи момент, в който си казваш: "Ахаааа... ето каква била работата", а много от героите се завръщат като стари приятели или врагове.
И този път като че ли героите бяха по-малко от имената в телефонния указател на окръжен град в България. А може и пак да бяха толкова, но "новите" лица бяха много добре подбран брой (поне според мен). Старите вече ги познаваме.
Обаче докато разбера каква е историята на Гробището, какво се е случило с Давид Мартин и дали подозренията ми ще се оправдаят (както и как Сафон ще оправи кашата, която забърка с финала на "Играта..." и която, предполагах, ще остави там), има да почакам бая време и да изпадам в периодични абстиненции.
Книгата е много красива. За пореден път. Писах го и във Фейсбуук, пиша го и тук - и съжалявам, че се повтарям, но тази формулировка най-точно описва чувствата ми към този автор: Бог да го благослови. Такъв разказвачески талант, такова търпение при разгръщането на историята, такава любов към героите и толкова изразителен изказ се срещат рядко - още по-малко пък накуп. В безсилен опит да обясня на Огнян за какво иде реч като емоция, изтърсих: "Само дано Сафон умре преди мен." Та после се наложи да пояснявам, че макар да му желая ужасно дълъг и все така продуктивен творчески път, трудно бих понесла мисълта, че няма да доживея да прочета негова книга. Сигурно звучи идиотски.