Предварително

Предварително
разтрива мястото където може да я заболи
обръща гръб на онова което може да загуби
вече почти не се случват неочаквани болки
и никога радост изневиделица.

Екатерина Йосифова

Всичко

Имаш младост и хубост,
цялата си една усмивка.
Даже дърветата те харесват
и те прегръщат със сенките си.
Рамото ти изгрява
като новолуние.
После – като пълнолуние.
И догде се озърнеш -
нямаш младост и хубост.
Какво ти остава?

Имаш любим и нежност -
цялата си една тръпка.
Стъпваш по звездният свод
с тънки звънливи токчета.
И под стъпките ти угасват
една по една звездите
като сгазени фасове.
Докато паднеш на земята.
Нямаш любим и нежност!
Какво ти остава?

Имаш талант и воля -
цялата си една факла.
нощем безсънно светиш
търсиш в тъмната пустош,
нещо такова, което,
никога, никъде, никой…
Тъкмо да го откриеш,
факлата гасне и пуши,
и се превръща в главня.
Нямаш талант и воля!
Какво ти остава?

Имаш дете и радост,
цялата си една грижа.
Водиш бъдещето за ръчичка,
учиш го да бъде послушно
и да не тича много напред,
за да бъде по-дълго твое.
Докато ти го грабне от ръката
болест или война,
или безкрайният път…
Нямаш дете и радост!
Какво ти остава?

Всичко да имаш,
нищо да нямаш,
цялата да си една шепа.
Всичко да даваш,
нищо да вземаш.
Да се загърнеш в самота
като в излинял шал,
майка си да повториш на прага,
всичко да посрещнеш,
всичко да изпратиш.

Всичко!
- Това ти остава!!!

Блага Димитрова

Дом II

Ако дойдеш в твоя дом
който зее отворен в мен
ще затворя вратата
и ще ти дам ключа

Е. Видински

Той много си държи на А.-то

Повод значи да напиша още с така държаното му "А" : )

Едно от малкото му, които завършват с точка:

Малка смърт

Не мога да спомня мириса ти
просто не мога.

и

изпращам ти последна картичка

ако отлепиш марката и я оближеш
това ще е и последната ни
целувка

Е. А. Видински

"Животът ми
за мен бе нищо,
но заради теб
от днес вече искам
вечно да живея."

Фудживара но Йошитака

Мъжката ми сила е в това:
да тъгувам, без да го показвам,
да прошепвам пламенни слова,
а да крия айсберг в свойта пазва,

да замръкна с тебе тази нощ...
с друга да съм в мислите си вече.
Да съм и от дявола по-лош,
а след миг пословично сърдечен....

... да отричам сетния си грях
и безмълвно друг да ме привлича...
Да отеква звънкият ми смях,
щом страхът в душата ми наднича....

Да гори в мен пламъче любов
и все в разума си да се вслушвам.
Да дочуя тръпния ти зов
и да те отмина равнодушен....

да се спра и слаб, и уязвим,
обвинен от сляпо безразличие,
че мъжът е двойно по-раним
в своето измислено величие...


Ивайло Терзийски '' Измислени небеса ''

По принцип не съм почитател на белите, стихове... но.

Тя е далеч.
По-далеч е от края на света.
Не като поетическа метафора,
а факт- краят на света е точно крачката,
след която тя те е забравила.
Тя е там, точно там,
направила е крачката,
обмислила е автора,
който обикновено се чете
след края на света.
Моят е Маркс.
Нейният- някой си Бодлер.

Каква несъвместимост.

Тя отиде далеч
след моите лъжи,
с които я предпазвах
от мен самия-
тя поиска, това е важно, ТЯ поиска
да се запознае
с мен самия
и отиде надалеч.

Каква ирония.

Как отблъскваш всеки, докоснал се до теб,
как умееш с леки
жестове да будиш скръб,
как обичаш толкова,
че не искаш да си с някой
и как плашиш се от повея
на обичащия те приятел.

Колко странно.

Спиш сам,
събуждаш се със сън,
живееш с хора,
вечер си със нея,
нощите си сам-
и спиш.

Сам.

Каквото и да стане-
каквото и да стане,
ти ще пишеш,
че си толкова нещастен
по миналото
или по бъдещето,
но ще си нещастен.

Каква несъвместимост
с каквото и да е.


Тайно да се влюбиш
и с години
тайно да обичаш.
Тихичко във дни да се погубиш
и тихо името да викаш.
Болно да ти е.
И никога
да не оздравееш.
Да кашляш стихове,
желания да плюеш.

Наум да виждаш
и в съня си да го губиш.
Сутрин да умираш
и в мисълта си
да я любиш.
Името ѝ в улици да викаш.
Тихо у дома да се погубиш
и погубвайки се, пак да искаш
в нея тайно
да се влюбиш.

И двете са на Делян Илиев.

Сам с всички останали
Чарлс Буковски

плът покрива костта
и някъде вътре са сложили
един ум и
понякога и душа,
и жените трошат
вази в стените,
и мъжете пият повече,
отколкото трябва,
и никой никога не намира точния човек,
но търсенето продължава натам,
с едно постоянно вмъкване и измъкване
от легла.
плът покрива костта
и плътта търси
и нещо друго освен
плът.

няма спасение,
всички сме хванати
в капана
на една странна
съдба.

никой никога
не намира нужния
му човек.

бунищата на града се пълнят,
гробищата за стари коли се пълнят,
лудниците се пълнят,
болниците се пълнят,
гробищата се пълнят,
нищо друго
не се пълни

С тези бели стихове от предния си пост забравих какво щях да пиша :р

Taedium Vitae
Оскар Уайлд

Отчаян съм, да се пронижа с кинжал;
роб на дребнаво време в младостта си;
да ме ограбва всеки; без гримаса
покорно с дух смирен да се оплитам цял
в косите на жена като добър васал;
да бъда просто на Фортуна аса...
Не искам! Само пяна от вълна си
съблазни като тях - пух, вече прецъфтял.
За мен е много по-добре да бъда
далече от клеветник и от зъл глупак
с подигравателната им присъда;
и по-добре в колиба, ниско сред праха,
но не душата си да върна в оня мрак,
където най-напред целуна се с греха.


ОБИЧАМ ТЕ
Пейо Яворов


Обичам те - въздушно нежна, в нежна младост,
като на ангела сънят,
и сън си ти вещателен за тиха радост
в нерадостта на моя път,
и първи път за изповед в сърце ридае
доброто и грехът,
и ето ден - и ето тъмнина е.

Обичам те, защото плуваш в полумрака
на своя неначенат ден,
и мисля аз, че ти си Тя! - че тебе чака
духът, години заблуден,
и в океан мъгла се взирам и страдая,
към тебе устремен,
и ето ме на бездната на края.

Обичам те, защото се усмихваш - кротка
пред застрашителна съдба,
и няма кой да чуе в устремена лодка
предупредителна тръба,
и няма да ме спре (защото аз те любя!)
ни укор, ни молба -
и себе и, и тебе да погубя...

Яворов пак:


Все пак

…Но пак те любя аз. Любя те, защото
от тебе съм далеко — може би
тъй, както е далеко злото от доброто;
защото сме чадата може би
на две враждуващи съдби.

…Но пак те чакам аз. Чакам те, защото
обичам чудесата — може би
ще се досегнат с нас земята и небото:
защото и душата може би
без вяра нивга не скърби.

— И чакам влюбен аз: може би защото
пред радостите скръб ще избера,
до смъртен час за тебе да блуждай окото;
защото радостта ще избера —
от скръб за тебе да умра.

"На Лора" няма да го поствам, просто ще отбележа, че много го обичам. =)

Умира бавно този,
Който не пътува,
И този който не чете,
И който музика не слуша,
И който във очите няма благодарност.

Умира бавно този,
Който себеуважението си погубва сам,
И този който никому за нищо не е помага.

Умира бавно този,
Който с непознатите избягва да говори,
И който, роб на навиците стари,
Върви по пътища еднакви всеки ден,
И който никога не е сменил занятие,
И този който никога не е рискувал,
да промени цвета на дрехите дори.

Умира бавно този,
Който избягва всякакво вълнение,
И крие вихъра от чувства и емоции,
А с тях се връща блясъка в очите ни,
И се лекуват бързо наранените сърца.

Умира бавно този,
Който никога не сменя курса,
Нещастен в работата си и в любовта,
И този който не рискува нищо,
За да последва своята мечта,
И този който, па макар веднъж в живота,
Не е загърбил здравия си разум.

Живей сега,
Рискувай още днес и
Действай веднага!
Не се оставяй да умираш бавно!
Не се лишавай сам да бъдеш пак щастлив!

Пабло Неруда

Ако знаеш в колко подходящ момент го публикува...Благодаря!

Looking up at the stars, I know quite well
That, for all they care, I can go to hell,
But on earth indifference is the least
We have to dread from man or beast.

How should we like it were stars to burn
With a passion for us we could not return?
If equal affection cannot be,
Let the more loving one be me.

Admirer as I think I am
Of stars that do not give a damn,
I cannot, now I see them, say
I missed one terribly all day.

Were all stars to disappear or die,
I should learn to look at an empty sky
And feel its total dark sublime,
Though this might take me a little time.

W.H. Auden