Скръб

Мъждукат газени фенери
във уличната гъста кал.
Нощта във локвите трепери.
Вампир луната е заял.
И просяците с ръце вдървени
фенерите подпират с гръб;
а бедните им мисли спрени,
увиснали на щърбав ръб.
Под хладна светлинка във здрачът
на гола немощ, подир теб
те — просешките мисли плачат:
"Пари ми дай, пари за хлеб!"
— Ех, стига куцахте сакати!
Днес в празник тропахте по мен!
"Ний носим сухите комати
в бордей на кална локва плен.
И просим в пътя си до къщи,
по улици — море — вървим.
На всеки стълб фенер намръщен
ний слабия фитил гасим."
Вървят те — нечовеци бедни.
Вървят — тук плът на вечна скръб.
Фенерите гасят последни,
Подпрели ги със дрипав гръб.
Нощта до портите се спира,
за помощ гледа ме в очи...
А улицата ги разбира
и в хладна тиня си мълчи...
И хукнах аз към теб в тъмите
да скрия празник в твоя праг...
Но в сънен креп мълчат вратите —
И всеки дом е саркофаг.

Яна Язова

“Four in the Morning”

The hour from night to day.
The hour from side to side.
The hour for those past thirty.

The hour swept clean to the crowing of cocks.
The hour when earth betrays us.
The hour when wind blows from extinguished stars.
The hour of and-what-if-nothing-remains-after-us.

The hollow hour.
Blank, empty.
The very pit of all other hours.

No one feels good at four in the morning.
If ants feel good at four in the morning
—three cheers for the ants. And let five o’clock come
if we’re to go on living.

(Wislawa Szymborska)

Лунна соната

В тази бяла лунна тишина
кой ли свири лунната соната
и разплаква бледата луна,
и я сваля до сами стъклата?
Притвори прозореца!
Мълчи!
В долния етаж едно пиано
свири много тъжно. Не плачи!
Нищо, че навън се мръкна рано!
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,
птиците със влюбени зеници
тихичко си дават таен знак...
Не плачи! Нали и ти си птица!...
Нищо, че тополите шумят
и раздават обич и прохлада,
а под тях прегърнати вървят
всички млади, а и ти си младо!...
Не скърби, затворено сърце!
И за теб ще дойде светлината!
Чувай - долу две добри ръце
тъжно свирят Лунната соната.

Дамян Дамянов

Той пак е тук...

Той пак е тук - замислен...
Кафето му на масата дими,
разтвореният вестник ... и очите ...
Очите му са винаги добри.
Самотният човек. Той няма име,
със самотата си е свикнал и мълчи.
Той няма да се моли - ще отмине
и ще преглътне щом го заболи.
Не го щадете. Той не иска.
Той всичко е готов да ви прости.
Но не разбърквайте мечтите му -
нехайството ви ще го нарани.

***

В танца на вятъра пак се понасят
две-три капки от поройния дъжд.
В хладна прегръдка с топлата кожа
ще се слеят – още веднъж.

Ще блестят под лъчите на старото слънце,
ще прозират – наглед без души.
Но във тях са погребани древни скрижали,
завещани в далечните дни.

Те пропиват дълбоко в плътта
и прогарят –
две-три свещени бразди.

А когато угаснат, значи отмаряш,
отстрани на живота.
Вали!

Константин Дренски

Аз съм на вълна Христо Ясенов

http://liternet.bg/publish8/hiasenov/po ... uchena.htm

и http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID= ... 90&Level=2

Имам си нов любим поет

По скърцащия стол разбрах,
че се наместваш в мен завинаги.
Добре дошла в затвора ми.

Африка
Радослав Чичев

Тя е Африка, чисто и просто.
Влагата между краката й, жегата на Либия.
Пирамидите са само две, но си стоят на мястото,
познават ритъма, движението и млякото на Египет.
Пясъкът и пустините са над корема.
Под него са децата, недокоснати от слънцата.
Две слънца - едно на името и едно над името.
Сини, толкова сини, че когато премигват, изгарят,
и правят кожата черна, но дланите бели,
за да галят шията й - Газела в Танзания.

Вуду, вуду, вуду магия е нейната мантия, нейната мисъл,
ръцете й вързани в огън от Мали.
И хашиш.
И заклинание.

Танцувай с нея, танцувай, тя е Африка,
разделена на блокчета шоколад.

И всяко едно се топи под езика.

Последно нощно сънувание

Така се сливат вечерите с дните
като клавиши на пиано,
като зебра, като какао с мляко,
като кожа на мулат.
Така се сливат вечерите с дните,
че спирам да виждам и усещам,
да чувам и разпознавам мириси.
Накрай - прощавайте и сбогом!
Все едно дали отново ще се срещнем.
Напразно ще вися във паметта ви -
камбана без език.

Мира Душкова

Трябва да преброя кой колко поста има в тази тема...
Както и да, е днес взех един огромен куфар от Силвия и тъкмо започнах да го пълня, когато във фб-фийда ми се появи това...

"Послепис"
Малина Томова


Домоуправители и земни жители,
моя последен въпрос
ще простите ли:
ако тук безприютно душата умира,
къде е ключът
за небесната й квартира?

ЖЕНА В ДЪЖДА
Ивайло Балабанов

Една мълния опна жълтото си въже.
Тя го прескочи и по клокочещия гръм премина.
От балконите по нея валяха очи на мъже
и димеше от страст и възторг мократа й коприна.

В синята мъгла на роклята жената вървеше гола –
виждаше се вятърът как тече през светлите й бедра.
И защо сравняват хубавата жена с топола,
и най-нелиричният между нас разбра.

Пороят на погледите спря пред оня жилищен вход,
в който угасна сънят ни горещ и лунен...
А мъжете наум псуваха щастливия идиот,
който ще я посрещне и ще забрави да я целуне.

ОЧИ

С очите на всичките тъжни мъже от квартала,
във който живее жената със белия шал,
те питам защо красотата й, Господи, бяла,
на човека със малката, черна душа си дал?
Защо бяла чайка и гарван в любов съешаваш?
Не го ли попита красотата й ще му трябва ли?
Когато жената със белия шал минава,
край нея, в декември, мирише на цъфнали ябълки.
А той до цъфтежа й нежен върви начумерен,
със слепи очи сякаш крачи, улисан и сам
и топли стотинките в джоба си дяволът черен,
наместо да стопли ръката й бялата там.
Дали е сляп, Господи, или има в очите си трънчета?
Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,
че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,
когато върви през света със белия шал.
Не пожелавам жената на ближния – тъй подобава.
Нека той си е брачен стопанин, аз – любовен ратай,
но когато жената със белия шал минава,
извади ми очите, Господи, и му ги дай…