Цигарен дим
рисува във въздуха
безбрежна самота.

ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ

Аз няма да умра като хората.
Аз просто ще престана
да те сънувам.
А това е немислимо...

Иначе ще изглеждам замислен.
И времето ще се нарича Големия Сън.
И изведнъж ще разбера всичко.
И ще въздъхна: Не можа ли
някоя по-прилична смърт
да ме избере.
Ти от кой край си? ­
ще започне тя.
Аз съм от края на света ­
ще завърша аз.

Но преди да се случи всичко,
ела още веднъж, мое вечно момиче.
Донеси ми наглата усмивка,
с която те гледах
първия път.
Тя е скрита в тенекиената кутия
от бисквити,
кръгла като нашия лунен вятър,
ръждясала като ветропоказател ­
кутията, в която крия
пистолета на баща ми,
защото...

Аз няма да умра като хората.

Любомир Левчев

Едно незаслужено пренебрегвано Дебеляново стихотворение.

Старият бивак

на Д. Т. Калфов

Някога ний бяхме там отвъд —
в оня тих и слънчев край, отдето
Струма морна от далечен път,
праща първи поздрав на морето.

Там сред плодната зеленина
на лъки, от златен зной горени,
спомняха разгромната война
само хижите обезлюдени.

И от призори до първи сън
стъпките на рой сурови войни,
като тежък непрестанен звън,
тръпнеха сурови и нестройни.

Всеки завой там ни бе познат,
всеки кът — тъй горестно възлюбен,
сякаш всеки — в този малък свят
бе намерил своя свят изгубен…

Но един и в сън нечакан час
нашия притихнал сън разсече —
тръгнахме… нощта бе пак пред нас,
ясний ден — тъй блед и тъй далече.

(Помня, че през тази нощ на юг
странна скръб вещаеше луната
и при всеки стон и всеки звук
звънка бе и плаха тишината.)

Ето ни сега на други бряг…
Друг — брегът, съдбата — все еднаква…
Близката долина лъха мрак
и дъждът, скърбящ и тих, потраква

по палатките… Аз пак съм сам
и мечта тъжовна ме увлича
в стария бивак, пустинно ням,
който в тази тежка нощ прилича

на едно сърце… Къде са те —
смелите ръце, гърди железни?…
Бурен в знойните лъки расте
и в безименна забрава чезне

споменът за оня слънчев кът,
дето жадните за радост тиха
в дни на много кръв и много смърт
мирен сън и мирни скърби пиха…

Аз си отидох още през Октомври...
От мен остана само обичта.
Но ти я правиш толкова бездомна.
И чужда. И далечна. И сама.

Аз си отидох още през Октомври.
По мъничко умирам от тогава.
Умирам от несбъднатите спомени.
От думите, в които спрях да вярвам.

От всички мънички неща, които
се струпват в нещо толкова огромно.
А ти дори и не разбра, че си отидох
не днес. А още през Октомври.

"Декларация на порастването" - Елица Мавродинова

Изумява ме колко е лесно да счупиш цигулка,
да се влюбиш в мъртвец, да препиеш с мухлясали думи,
да отгледаш сокол, да нахлузиш духа му в качулка,
да заколиш елха, да направиш решетка от струна…

Мисля: колко е лесно, уютно и топло-сънливо
да се върнеш в блажената кал, от която си правен.
Как бълбука над тебе животът и как ти отива…
просто не е за вярване как ти отива кафяво.

Как те носи земята във своята мазна утроба –
ти си объл безкрай – ембрион с пъпна връв като корен.
Без въобще да се раждаш, удобно си легнал във гроба,
a смъртта е поредната глупост на живите хора.

…

Над съня ми, наместо разпятие, бди пеперуда,
прикована за кръста с една вездесъща карфица.
Избодете ми, моля, надеждите, без да ме будите.

Мисля: колко е хубав светът през очи на къртица!

Все туй копнение в духът
все туй скиталчество из път
на който не съзирам края.

И поглед вечно устремен
напред, към утрешния ден
без там пристанище да зная...

(Яворов)

Влак33

Шейсет и осма... Лятото... В полето...
(Христова възраст - тридесет и три... )
Тя бе жена. Без възраст. "Жулиета",
която даже името си скри.

А има ли значение как точно
се казваше? Защо са имена?
Запомних нея - хубава, порочна
и свята едновременно. Жена!...

Замръкнахме накрай града. В нивята...
Съвсем сами. Без дъхове дори.
Трева - цял бой... И как ни залюля тя!
И как ни залюля, и как ни скри

дори от божиите погледи - звездите...
И как със дъх на мента и на мрак
бе всичко, всичко покрай нас пропито!
Лежахме вдън тревите... Нейде влак

изсвири, изтрещя и лудо мина...
Навярно той - пробягал покрай нас,
отнесе тридесет и трите ми години,
а с тях - и неизвестната жена.

Отнесе всичко. Някъде. Далече.
Зад някакъв голям превал се скри.
И само сверката му чувам в лятна вечер.
Ах, колко влакове изпратих вече,
но никой - с номер "тридесет и три"...

20.04.1991 г. Дамян Дамянов

Малко стихове от Омар Хаям


7
Не трябва, не мисли за утрешния час:
приятелю, живей под слънчевата власт.
Когато ний умрем, веднага ще догоним
избягалите векове пред нас.

12
Ще си заминем с поглед плах – но за света какво е?
И няма път, и няма смях – но за света какво е?
Ний си отидохме – а той е бил и винаги ще бъде.
От нас дори не виждам прах – но за света какво е?

13
Върти безкрайно колелото развеселеният грънчар.
В грънчарницата, край вратата, застанал сам по навик стар,
с изкусни пръсти той извайва глиноразцъфналите чаши
от глезена на някой беден, от черепа на някой цар.

36
Без страх – на времето сред шумния порой,
ще засияе някой ден над мъките покой.
Мигът, на всички даден, изживей до дъно,
за миналото не плачи, от бъдещето се не бой.

43
Ти истината търсиш? Тогава остави
жена, деца и близки, приятели, уви!
Разкъсай всичко,дето ще ти тежи из път,
без тежките окови по-леко се върви.

55
Кой казва, че бил Бог неумолим!
Той е добър, а ние май грешим.
Ти в кръчмата умри сега от вино -
ще те приеме той невъзмутим.

59
О, мъка, мъка във сърцето, останало за миг без страст,
без пламенна любовна болка, без щастие, без весел час!
ден без любов е като облак, резсеян в кръглото небе,
безплоден, замъглен и мрачен, неспуснал капка дъжд над нас.

60
За мен – цветята на смеха или със вино пълна кана!
Не искам друга вяра аз, ни песен на камбана.
Веднъж съдбата спрях с въпрос: “Кажи ми свойта мисъл!”
А тя отвърна в миг: “Душа, със радост увенчана.

82
Мой винен съд, аз знам – и теб е гряла нощем любовта.
И теб, както и мен, е мамел на къдри вечерни цвета.
А тази дръжка, като гривна, до гърлото стаила дъх,
е твоята ръка, обвита на милата върху гръдта.

108
И докога ще бъдем на дните сред пелина?
Кой господ ни отрежда миг – или година?f
Момче, тогава бързо наливай мойта чаша,
додето не си станал в грънчарницата глина!

117
Не знаем ний до днес защита от смъртта:
към беден и богат е безразлична тя.
Да имаш радост ти, пий радостта в живота,
останалото, брат, е просто суета.

118
Ти пиещите не кори! Такъв е пая
от Господ предрешен за нас в кервансарая.
Злорадо хич не се хвали “не пия капка” -
къде по-глупави неща за тебе зная.

123
Аз пия, но ни ден не съм във тежест ваша;
жадувам – за какво? За винената чаша!
Да, ще почитам виното до свойта смърт,
за жалките си дни да мисли богаташа.

134
С молитва, с пост си мислех горд, че може
към теб да се намери пътя, Боже.
Но някакъв бедняк, решил да се пречисти,
потегли с чаша към светото ложе.

140
Аз знам, че в тоя свят добро и зло,
и чудното грънчарско колело
в забрава ще потънат …Но тогава
що значат скръб, и радост, и тегло?

155
И сякаш през завеса отдалеч
със “ти” и “аз” долита кратка реч.
Но пада леко тънката завеса:
и “ти” и “аз” не се дочува веч.

161
За щастие – до дъно! Наливай с порив скъп!
Презри деня суетен! Живей без страх и скръб.
И тежките вериги на твоя глупав разум,
затворник временен, снеми от своя гръб.

163
Какво навред желая? – Смехът на веселбата!
А друга странна вяра за мен е непозната.
Веднъж попитах свода: “Кого обичаш ти?”
Отвърна той: “Сърцето, дето пее радост свята!”

184
Когато отзвъни последният ми час,
когато като стон замлъкне моят глас
от мойта пепел да изваят чаша -
напълнена докрай – ще оживея аз.

198
На младини, под пламналия шатър
аз знанията трупах като злато
и що накрая проумях?
Пристигнах като прах, отлитам като вятър.

РУБАЯТ – ОМАР ХАЯМ

За да живееш мъдро – закони има много,
но два от тях е нужно да се зачитат строго:
ти по-добре гладувай, но хвърлен хляб не яж,
сам по-добре бъди, но не с глупак, ей богу.

Сприятелиш ли се с глупака, не ще се отървеш от срам
и затова сега послушай съвета мъдър на Хаям:
отрова приеми, но нека да е приета от мъдрец,
а от ръката на глупака не вземай ти дори балсам.

Трезв ли съм – не зная радост, ставам тъжно мълчалив.
А пиян – загубвам разум в тоя винен свят мъглив.
Ала някъде в средата има малък светъл миг,
той за мене е животът и се радвам, че съм жив.

За достойния няма награда. За грях,
че ще страдаш отвъд ли, сега те е страх?
Пò е страшен живот сред глупци недестойни,
пò ужасен от ада е разговор с тях.

Не се страхувай от деня – ветрец ухаен.
Недълговечна е скръбта в света безкраен.
На своя миг се радвай ти, не се плаши,
че мина този ден, че идва друг – незнаен.

От водна капка на земята родих се мълчалив и плах:
на огъня страстта ми даде живот, изпълнен с плач и смях.
А утре вятърът внезапен ще ме развее из всемира…
Затуй пий вино и се радвай, преди и ти да станеш прах.

С магарето бъди магаре, недей оголва своя лик!
Попиташ ли го, то ще каже “Кой – аз ли, да много съм велик!”
Но щом на някое магаре му липсват клепнали уши,
то за магаретата умни ще бъде явен еретик.

Приятелю, не се терзай за утрешния час!
Бъди щастлив от този миг под слънчевата власт!
Когато си отидем от земята – ще догоним
онез, които са живели векове пред нас.

Ще си заминем с поглед плах – но за света какво е?
И няма път, и няма смях – но за света какво е?
Ний си отидохме – а той е бил и винаги ще бъде.
От нас дори не вижда прах – но за света какво е?

Да кажем, че си изживял без мъка всички дни – а после?
Че твоят жизнен кръг е бил сред песни и жени – а после?
Добре, и нека си живял щастливо сто години
и с още толкова живот под свода премини – а после?

Върти ни тоя свят – обител, гнети ни в кръг ожесточен,
препълнен от сърдечни рани, от светли радости лишен, .
Блажен е гостът, спрял за кратко във него и поел по пътя,
а недошлият на земята дори е още по-блажен.

Сред свода мълчалив заселени звездите
са извор на съмнения за мъдреците.
Дръж здраво нишката на своя ум! Онез са
безсилни мъдреци пред възлите на дните.

Не притежаваме ний щит за пред смъртта:
към беден и богат е безразлична тя.
За да живееш с радост, живей за радостта,
останалото тук е просто суета.

На младостта под огнения шатър
аз знанията трупах като злато.
И що накрая тъжен проумях?
Дойдох като вода, заминах като вятър.

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.

Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

(Борис Христов)

Защото ме попитахте.
С кого съм била ли?
С него.
Какво се е случило?
Нищо.
Просто така,
двамата седнали
мълчахме и знаехме,
че никой никога другия не е обичал.

ПЪРВА ЦИГАРА
Парна ме люто в гърлото.
Уж се засмях,
а от очите ми потекоха сълзи.
Не, никога не съм те лъгала.
Било е лудост, било е дързост,
било е някакво предизвикателство
към всички — в леглата си кротко заспали.
А светеха моите длани —
две факли, тръгнали в мрака към твоята риза.
Бяхме близо, толкова близо до нещо,
чието име не зная.
С шепи крадях от себе си тайни
и цялата станала тайнственост,
осъмвах във твоята стая.

ВТОРА ЦИГАРА
Горчи ми.
Но май че горчилката идва отвътре —
дълбоко от моите корени,
а вратата винаги беше отворена
и всеки можеше да си тръгне,
когато поиска.
Пишех писма до поискване,
поемах си риска,
скитах със теб под дъжда
и рисувах със пръст по прозореца.
Рисувах дори когато беше отворен.
Пращах на някого
някакви морзови кодове
по тънките нишки на въздуха.
Толкова бързах към теб,
толкова бързах,
че не усетих как се разминахме.

ТРЕТА ЦИГАРА
Драсвам кибрита.
Дяволско пламъче близва пръстите ми.
Помниш ли как те прекръстих
с черна лапа от котка?
Винаги нещо във мен си е хлопало.
Не помниш ли?
Беше лудо и хубаво.
Помниш ли как двамата,
не, всъщност само аз хукнах
по наклонената плоскост на покрива?
Сякаш по керемидите тропаха
лукави дяволчета с копитца.
А ти (как можа) ме питаше
дали вече не ми е студено.
Боже мой, на мене,
на мене въздухът не ми стигаше
и виках от болка и виех,
както вият вълчиците.
Ти никога не ме попита
"Кой е счупил луната
и нощем плаче ли слънцето?"

ЧЕТВЪРТА ЦИГАРА
Не, не те обвинявам.
Просто адски си свикнал
с тоя ход по безкрайните коридори.
Подът е разграфен
като шахматна дъска
на бяло търпение
и черно безволие.
Латексово свети сводът
и ти се промъкваш през ролите си,
смъкваш пет кожи
и пак си оставаш същия.
Мразя я тази същност.
Ти вървиш и полека
към моето минало се смаляваш.
Една тъй уязвима мишена.
И аз, натиснала спусъка, стрелям,
целя се право в очите ти.
Падаш.
И после е тихо.
Толкова тихо,
че чувам как спира сърцето ти.

ПЕТА ЦИГАРА
Още си жив.
И така си се вкопчил във мене,
като плод нероден във утроба,
която плода си не иска.
Не, не раждат жените
деца нелюбими.
И рукват надолу косите ми
с мъжки пръсти преплетени в тях.
Мълчи! Не е грях
незаконно да носиш под сърцето си син,
от мъжа, който помниш безпаметно.
Грях е да лежиш
законно на рамо
и да шепнеш "обичам",
когато всъщност
толкова истински мразиш.

ШЕСТА ЦИГАРА
Е, сега се кълна,
че и друг ме е имал.
Някъде между бъдеще
и прокълнато минало
аз го обичах.
И заедно с дрехите жадно събличах
теб и всичко твое от себе си.
Беше лятна и гола душата ми
и дъхът ми, понесъл слънце на гребена си
се връщаше в океана на голотата ми.
И аз се заклех,
че децата ми,
всичките ще прилачат на него —
заченати от любов и птичи жребий.

СЕДМА ЦИГАРА
Треперят ми пръстите.
Всичко,мисля, успях да ти кажа.
С теб говорих,
с него за нещо бих помълчала.
Сипе се пепел по пода.
Аз нарочно си тръскам цигарата.
Мразя я тази стерилност. Мразя я!
Ситни мравчици лазят в косата ми.
Кой ти е казал, че плача?
Виж, по стъклото се стича дъждът
и кой знае защо са мокри очите ми.


Това е.
Седяхме и знаехме,
че никой никога другия не е обичал.
И здравият смисъл в живота ни
просто
нямаше смисъл.


Яна Кременска- "Нощна поема в 7 цигари"

УЛИЦАТА
Силвия Чолева

Преди в следобеда да хлътна
в парка
минавам по малка улица
и в тишината
внезапен телефонен звън
пронизва въздуха
звъни в отворения към света прозорец
на първия етаж
но вътре - никой

няма кой да се обади
самотен звън
но ведър
иде пролет
и аз не чакам никого.

Не помня вкуса на устните ти -
никога не съм ги целувал.
Не помня езика на ръцете ти -
никога не съм го знаел.
Не помня завоите на тялото ти -
никога не съм ги изминавал.

Помня името ти...
Толкова съм го викал.

Калин Михайлов

Нашият съфорумец и мой колега Norwegian wood е издал стихосбирка! Разбрах съвсем случайно и успях да прочета само това:

* * *

Малкият с футболната фланелка
вкарва голове на асфалта.

Майката пере ожуленото лято
на сина си на ръка.

Бащата пие своята есен - нещастните семейства
не са толкова различни.



Girl

Пуловерът ѝ се свлича, тя само протяга ръце
и понеже е изкуствен, а всичко -
толкова естествено,
взема, та се сконфузва и се отдръпва наелектризиран.
Искам да надзърна, да го видя как проблясва
възмутено в тъмнината,
искам да го видя, ала все не ми остава време -
сутиенът
ѝ е винаги в режим защита,
тя веднъж не ме попита
искам ли сама да го свали.

Но
и най-кратката песен на “Бийтълс”
стига, щом я пуснеш
седем пъти подред.

Oh, girl.

стихосбирката се казва Човекът от хартия

Ох НИ МОА

Ода за Женското Дупе

Въспяват устните,косата
Гърдите като на коза,
възпяват ханша и бедрата,
ала забравят за Гъза.
Жени без Гъз какво сте вие ?
Кажете смело без Сръдня,
не е то нещо да се крие
ни само орган за Пръдня.
Гъзът е нещо естетично
и кои не тръгва след жена,
която с крачки естетични,
тъи смело си върти Гъза.
Кажете още кои не зяпа,
кога жена се наведе
Гъзът и,бялнат като ряпа
с греховна сила го зове.
Не е ли вярно,че в кревата,
преди да почне любовта
ни съблазнява нас Жената,
като я хванем за Гъза.
Ооо Женски Гъз бъди прославен
Надебеляваи и цъфти
Сърцата мъжки покоряваи
и към съблазън ги води.

*Правописът е автентичен!
** Не ми е това любимата лирика