Това е самият роман. За всякакви коментари, моля ползвайте работната тема: viewtopic.php?f=131&t=18354

Първа глава

И Беше Тъмнина.
Има състояние по-лошо от слепотата. Това е разбирането, че няма нищо нередно със зрението, а че наоколо просто няма вселена за виждане.
- И просто така?! Ще ми вземеш всичко?! - Михаил не толкова изрече това, колкото усети думите да се материализират в тъмнината, която Ани беше разстлала помежду им.
- Не. Не го взимам. Разделям се със същото всичко, с което и ти. - Ани с усилие процеди през призмите на напиращите сълзи.
- Ще се променя...
- Не, няма.
- Късно е - вече го направих.
- Бъркаш и си прав, едновременно - късно е.
Телефонът му иззвъня, но той не му обърна внимание. Около тях бавно започнаха да изплуват сенките на студената неосветена междуетажна площадка. Телефонът му продължаваше да звъни.
- Искам да ти кажа нещо. - Ани изглеждаше странно, казвайки това.
- Ами говори.
- Не така - по телефона.
- Защо по телефона - сега сме тук.
- Не, трябва да е по телефона.
- Трябва да можеш да ме гледаш в очите, каквото и да имаш да ми казваш...
- Късно е. - Ани сякаш избледняваше.
- Късно е за какво?! - Михаил започваше да се плаши.
- Късно е да продължаваме тук.
- Глупости! Колко е часа? - Михаил посегна към джоба си, където се намираше телефона, който влудяващо раздираше тишината.
- Време е да говорим по телефона...
- Абе, я стига с този телефон!
- А кой мислиш те търси?
Михаил едва сега забеляза, че мелодията е същата, с която Ани звънеше.
- Ама как...?!
- Вдигни ми, че вече ставам нетърпелива!
И Беше Светлина.
Михаил отвори очи. Рязко стана от леглото си и се втурна към зареждащият се на масата телефон.
- Ехо! - гласът му беше дрезгав. Прочисти гърлото си и се насили да състави изречение - Здравей, Ани! Как си?
- Здравей! Да не прекъсвам нещо - звучиш сякаш досега си мачкал чаршафите? - тонът й бе полу-шеговит, но все-пак го жегна - все-още не беше успял да се нагоди към този тип закачки.
- А, бях задрямал - нищо съществено...
- За какво ме търси по-рано?
- О, просто се чудех, дали ти се намира някоя-и-друга минутка да се видим.
- Защо?
- Ами... Трябва ли да си съчинявам причини?
- Ти ми кажи.
- Не може ли просто да искам да се видим?
- Не.
- Моля?
- Не може да е просто. - Това извика усмивка на лицето му - винаги можеше да разчита на Ани да го изненада с неочаквани истини.
- Разбира се - искам да се разходим, да си поговорим, да се погледаме...
- Че какво има да ми гледаш - вече си виждал всичко. - прекъсна така или иначе несъщественото изброяване Ани. "Винаги ще имам какво да заглеждам по теб.", помисли си Михаил...
- Така де - поне да си поговорим.
- Ще бъде късно и...
- Това ми звучи познато... - ироничната реплика се изплъзна от неразсънилото му се още съзнание през несъпротивилите му се устни.
- Моля? - в недоумение попита Ани.
- А, нищо - още спя...
- Както и да е - тъмно е и е студено - няма да мога да ти отделя много време...
- Пф... Взимам го - до каквото ми позволиш да се докопам.
- Ъм... Добре, но съвсем за малко. - тонът й изведнъж стана делови - Ще ти се обадя, когато тръгвам от работа.
- Чудесно. Чакакм... - спря се преди да добави плашещото "с нетърпение" - До тогава!
- Чао.
- Чао! - В слушалката се възцари тишина, но той не я свали от ухото си. Минаха няколко секунди.
- Ще затварям... - беше си техният малък ритуал, откакто се разделиха - на негово място, едно време, стояха две важни думички.
- Да, разбира се. - миг по-късно апаратът показа времетраенето на разговора: 01:28. Михаил се усмихна на символизма на тези цифри и беше убеден, че и Ани прави същото в момента.
Едва сега обърна внимание на изтръпналата си лява ръка и я разтръска, надявайки се да ускори нормализирането на кръвообращението в нея. "Ама че сън! Четох някъде за съзнателен контрол над тях - ще взема да си припомня, че вече започна да ми омръзва все същата глупост..."
Поклати глава и се зачуди, дали да не пие кафе. "Да бе - после ще отвися до сутринта..." и затърси кутията с ментовия чай.
Михаил беше един обикновен, средностатистически, средноинтелигентен, но много упорит, амбициозен и любопитен студент с абсурдно богато въображение. По този повод, никога не скучаеше истински - в главата му непрекъснато се прескачаха грандиозни идеи (повечето нелепи), несъществени сметки, случайни факти, ненужни статистики и прочее времегубки.
Беше повреден, но не го приемаше за недостатък - по-скоро за удобна възможност някой да го поправи. Много искаше това да е Ани. "Ама само с искане не става." - рече си и се улови че пак прекалява със захарта в топлото питие.
Разбърка го и го остави да поизстине малко. Загледан във фината пара, замисли се за всички пропуснати моменти - не само от него - и тези, пропуснати от Ани... Приемането му в университета, нейното дипломиране, всички несподелени официални и интимни празници, всички събирания с приятелите им, на които не бяха нито заедно, нито едновременно...
Телефонът му пак иззвъня. Пак беше Ани. "Това беше бързо", помисли си, извръщайки се към стенния часовник. Грешеше - минали бяха седемдесет минути. "Да бе!?", ококори се и пипна чашата си, която вече беше почти съвсем изстинала. "Е, поне знам че не бих усетил полет до Австралия, ако някога ми се отвори път на там..."
- Здравей! - Михаил се постара да звучи жизнено - за толкова време, поне се беше научил да се преструва.
- Слушам! - Отсечено отвърна Ани.
- А?
- Използва повелително наклонение - аз отговарям подобаващо... - "Why did we break-up again?", подсмихвайки се си помисли да попита.
- Като сова си!
- Мой ред - "а?"
- Умница.
- Това не го ли казваше един в "Джурасик парк" на една велосирапторка, точно преди да стане нейна закуска?
- Хах! Да - познато ми е усещането.
- Е, аз обещавам да не хапя...много. - "Дам, ако продължаваме да флиртуваме, ще взема да изръся някоя върховна простотия, която ще скофти настроението - стига толкова".
- Ахам... Стига празни приказки - къде си?
- Пътувам.
- Среща на обичайното място, след 20 минути?
- Да.
- Опаковам се...
- Ще затварям.
- Давай.
Облече се набързо и пое с бодра крачка към рандевуто.
Видя я да се приближава.
И Беше Светлина.
Беше облечена работно, но практично - официален, но дебел панталон и семпло, елегантно, но топло палто. Подсмихна се при мисълта за слоевете дрехи под него - пуловер, риза, боди и сутиен - беше зиморничава и, застудееше ли, превръщаше се в зелка.
- И какво е толкова смешно? - нашега строго попита Ани.
- О, просто се радвам да те видя...
- И радостта ти е "проста"? Да се чувствам ли обидена? - иронично-надменната й исмивка го стопли.
- Съвсем не, но да не задълбаваме...
- Е, за какво искаше да ме питаш?
- Не съм казвал, че искам да те питам нещо.
- Значи имаш всички отговори?
- Може би. - Михаил й смига дяволито.
- Тогава от мен се очакват правилните въпроси?
- Защо не?
- Зашо да?
- 42?
Ани се изкикоти.
- Знаеш ли, - тонът й стана сериозен - откакто се разделихме, се обичаме повече...
- Знам. - Михаил не смееше да каже повече, за да не разваля хубавия спомен.
- И какво сега - ще си мълчим?
- Няма значение - във всеки един случай, аз получавам това, от което имам нужда. - намигна й пак.
- И какво е то?
- Важно.
- Сигурно.
- И това, да.
- Ама и ти си един...
- Именно - уникален... Точно като теб.
- Ако само това искаше да ми кажеш, аз ще се прибирам...
- Само ако и ти си си казала всичко. - нотката надежда едва се долавяше, но за Ани беше същинско кресчендо.
- Ъ, да - това е всичко.
- Благодаря!
- За нищо, на истина.
- Лека нощ, Ани!
- Лека.
Михаил я проследи с поглед до входа й, след което се обърна и потегли към къщи.
На тъмната междуетажна площадка, Ани тогава му беше казала, че е разбрала, че всичко е приключило, когато е усетила, че вече не го вдъхновява. "Е, какво пък - не е нужно да разбира, кога си крада по малко вдъхновение от нея", помисли си Михаил, крачейки къмедна тъмна алея. "Онова "всичко" беше само началото на нашата история - затворихме онази глава... А сега... Сега я пишем от среща на среща... Какво ли има на следващите страници...?" Усмихна се, потри талисманчето ("книгоразделителя - ха!"), което му беше подарила преди толкова много време, и остави уличните лампи на главната улица зад себе си.
И Беше Тъмнина.

Втора глава:

Анна-Луиза се облегна уморено на входната врата.
Току-що през ума й мина ужасяваща мисъл.”Той още иска да бъде с мен”, помисли си тя и затвори очи в опит да прогони действителността възможно най-далеч от себе си.

Анна смяташе, че Михаил беше най-интелигентното и разностранно развито момче, което познаваше. Тя никога не беше и помисляла, че нещата между тях ще приключат по начина, по който приключиха – катастрофално. Поне тя така смяташе – унизителен край на една толкова хубава приказка. Страничният наблюдател, който имаше щастието да не се казва Анна-Луиза, да не живее в четиристаен апартамент на „Евлоги Георгиев” и да не пие кафето си студено и с канела, щеше да каже, че събитията са се развили съвсем нормално. Но за нея не беше точно така и това я измъчваше вече няколко седмици, понеже непрекъснато и някак мазохистично мислеше за случилото се и сама превърташе лентата в съзнанието си, сякаш да запамети до последния детайл всеки образ, всяка картина и всяко изражение...

Мишо беше от типа момчета, които малко момичета имат късмета да срещнат и щастието да опознаят. Той беше симпатична ходеща енциклопедия, дори можеше да мине за секси, особено, когато носеше хубавите си очила за четене и гледаше по начина, който казваше: „Аз мога да стигна до края на света и ако искаш, мога да те взема със себе си” – едно такова, страхотно магнетично изражение на увереност сякаш крепеше тухлите, с които младежът подпираше завоевателния си начин на мислене и авантюристичния си подход към случващото се в живота. Той беше пълен с излишъци от “useless facts” , които сякаш сам измисляше, умът му беше проницателен и можеше да разгадае намеренията, а дори понякога и мислите на всеки, срещу когото застанеше – от приятелите си в кръчмата до хората в трамвая.

Ани беше много изненадана, когато го срещна за пръв път по време на Нощта на музеите. Беше в Политехническия музей. Запознаха се... всъщност тя не помнеше точната дата, знаеше само мястото – пред витрината на една стара печатна машина. Беше вчера, но беше и преди години, а истинската дата се губеше някъде в хилядите секунди, които я деляха от сивата делнична вечер, която все така безсъзнателно продължаваше да прекарва облегната на входната врата на апартамента си. „Всъщност датата няма никакво значение”, отбеляза тя на себе си и най-сетне сковано се отмести от мястото си. Хвърли палтото на закачалката, мина през няколко стаи и след минута вече се беше проснала на голямото, меко легло – толкова топло, толкова уютно, пазещо толкова хубави спомени... повечето с Михаил, от времето, в което тя бе толкова погълната от него и от себе си като негово гадже, че беше забравила, че и той като всички останали не е нещо извънземно, а е най-обикновено момче, което не притежава неизчерпаеми знания и способности и което всъщност може да бъде ужасно досадно и на моменти обидно грубо и дори излишно. Той беше унищожително саможив, въпреки че, както изглеждаше, сам не го осъзнаваше.

Ани не беше от типа момичета, които не мислят, обмислят и осмислят онова, което се случва около тях. Доста по-емоционална, по типично женски, тя винаги гледаше от философската страна на нещата. В този смисъл Мишо, с неговото логично мислене и склонност да придава математически и напълно реалистичен вид на всичко около себе си, беше идеалното нейно допълнение.И наистина, с него всичко беше прекрасно. В началото.

В първите месеци след запознанството им двамата бяха почти постоянно заедно, погълнати един от друг, жадни да се изследват един друг, да се опознаят до най-малката подробност и да се смеят заедно в съвместното си щастие. Той бе за нея източник на постоянно вдъхновение, материал за много размишления и анализи, а също и любим събеседник, да не говорим, че знаеше как да задоволи напълно едно момиче както в сексуален, така и в интелектуален план. Той се самоопределяше като средностатистически и обикновен мъж, но за нея това беше направо обидно самоподценяване.

Изведнъж обаче го намрази. Сякаш реалността й заби силен шамар право в лицето. Една сутрин се събуди до него и изпита отвращение. Не можеше да понася начина, по който рошавата му коса се беше разпиляла върху възглавницата, повдигаше й се от ръцете, чиито пръсти се бяха отпуснали спокойно върху гърдите му, равномерното му дишане я изкарваше извън релси. Искаше й се да се махне от апартамента му, от това легло, в което бяха вършили какви ли не прекрасни и извратени неща, искаше да издере хубавото му лице и да му забрани да я търси, да й се обажда, да й пише имейли, дори да си мисли за нея, изпита животинското желание да строши очилата му в стената и да го остави да събира натрошените стъкълца сам и на колене...

Той й беше писнал. И тогава всичките дребни неща, които момчето имаше като недостатъци, придобиха чудовищни размери. Това, че хвърляше дрехите си на пода, начинът, по който не можеше добре да казва „р” и дори фактът, че нито веднъж не забрави да сложи канела в кафето й – да, това не беше недостатък, но за нея беше отблъскващо и противно и се чудеше защо изобщо се беше съгласила да започне да излиза с него.

Но знаеше защо престана да го прави.
И, за съжаление, причината беше потресаващо тривиална за такава чувствителна и романтична натура като нея.

Ани обаче не искаше да мисли точно сега за това. Беше толкова уморена, не само от дългия сякаш хиляда и два часа ден, но и преструвките от преди малко. Изобщо не трябваше да се съгласява да го вижда, да се преструва на очарована, радостна или да преиграва с интонациите по телефона, да отговаря остроумно и изобщо да поддържа какъвто и да било разговор. Той си мислеше, че тя флиртува с него – Ани беше наясно, понеже го познаваше добре, а и знаеше отдавна, че мъжете имат смехотворната склонност да проявяват прекалена самоувереност, точно когато трябва да разсъждават най-трезво. Да, тя не искаше да се държи открито лошо с него. Беше я страх, искаше да го разкара но и не можеше да го направи очи в очи, през последната седмица четири пъти взимаше телефона си и набираше номера му, но още преди първия сигнал „свободно”, го затваряше. Мразеше се за тази си нерешителност – все едно беше неопитна девственица, която се страхуваше да взима решения и да ги осъществява без колебание в последствие.

„По дяволите”, помисли си „той продължава да ме задушава дори след като вече не сме заедно!”

Отново затвори очи и се опита да не мисли за нищо. Но душевните й терзания бяха толкова големи, че единственото, което успя да направи, бе да се разплаче от яд и да напсува Михаил , докато отиваше към кухнята, за да си сипе голяма чаша червено вино.

*

На следващата сутрин се събуди с отвратително главоболие, подпухнало лице и зачервени устни. Голямата чаша червено вино от снощи се беше оказала шест големи чаши, изпити в разстояние на два часа. Телевизорът още работеше, сутрешният блок на Канал 1 вървеше с пълна сила – някакъв тип говореше за опасността от закупуването на цигари без бандерол.

- Вървете по дяволите – пожела тя на целия свят, изключи телевизора и влезе нетърпеливо в банята. През това време мобилният й телефон, захвърлен забравен на масата,показваше 1 пропуснато съобщение. „Хайде да се видим пак днес”, гласеше то, но тя така и не разбра, понеже след като видя, че е от Мишо, го изтри без дори да прочете съдържанието му.

*
- Аре, маааа!
- Разкарай се.
- Е к`во толкова ше ти стане?
- Остави ме на мира.
- Айде, де, кукло!
- По-скоро бих умряла, отколкото да ти помагам по френски, по-тъп си и от плужек. Когато научиш поне една дума, ми се обади и може и да си помисля.
Седяха в автобуса и пътуваха към нищото, тоест към курса по френски. Ани беше с приятеля си от курса, Васил. Тя си падаше по него и искаше да ходят на кино, той си падаше по нея и искаше да я чука като животно в стаята си. Затова я и караше да ходи в тях уж да му помагала за уроците, но Ани не беше вчерашна. Пък и до скоро мисълта за Мишо я възпираше, защото се възбуждаше само като си помисли за него, но това време бе отдавна изтекло през кехлибарените й очи, така хубаво отразяващи се в неговите очила за четене.

Мда, Васко беше адски тъп, но беше много секси. Поведението му през по-голямата част от времето бе като на принц, тръгнал да раздава от безценното си благоволение на простолюдието с уговорката, че на отиване ще си го вземе обратно. Беше от онзи тип момчета, които са имали много бройки, но все некачествени, развалени или с фабрични дефекти. Обичаше да купонясва, да се друса и да пие, говореше пълни простотии, но – по дяволите – беше аааадски секси! Ани имаше чувството, че мястото, където със сигурност щеше да бъде най-щастливото момиче на света, беше между краката му.

Тя леко се мразеше за това, защото имаше опит с тъпите момчета и въпреки че до момента не й се беше налагало да се оплаква от липса на внимание и маниери, свалките с тъпаци не й се струваха достатъчно задоволителни.Тя искаше нещо повече, нещо, което Мишо й даваше, но Мишо беше пълен психопат, който направо я пресищаше. Горкото девойче търсеше златната среда, а или попадаше на момчета с интелект на боклукчии, или на маниаци, бълващи непрестанно факти, които не знаеха как да общуват нормално, защото бяха прекарвали твърде много време вкъщи и твърде малко време навън.

Не, че Мишо не знаеше как да общува или беше социопат. Но с времето той започна да става прекалено властен за нейния вкус и накрая вече изобщо не й доставяше удоволствие да му сготви хубаво ядене, да си купи бельо специално за него или да му напише нещо мило като СМС. Той искаше тя да е негова, само негова, да я показва наляво и надясно като трофей, постоянно й пробуташе книги, които да чете, за да ги обсъжда после с нея, дори я караше почти насила да ходи с него на курса му по рисуване, за да му позира....и всичко това започна да й писва. Започна да не му обяснява къде ходи, с кого се вижда, дори веднъж се опита да му изневери с някакъв случаен тип от един пропаднал бар, в който отиде специално, за да се напие като за последно. За съжаление не успя да стигне докрай с непознатия, просто, защото не беше чак такава шаврантия.

Но, ето я, беше с глупавия Васил от едната си страна и със софийския булевард от другата, пътуваше към курса по френски и се опитваше да не мисли за Мишо, който преди няколко часа й звъня отново, но също така отново остана без абсолютно никакъв отговор.

Трета глава

Макар често да ненавиждаше уроците си по френски, същата вечер Анна-Луиза многократно си припомни защо все още правеше труда да ги посещава – групата беше чудесна. Бяха едва дузина, но все разнообразни и (поради липса на по-подходяща дума да ги опише) интересни характери.

Като се започне от учителите – „мосю“ Георги и много по-рядко появяващият се Пиер (един слаб и болнав на вид дългуч от Лил с кошмарен български въпреки няколкото си години живот в София) – та чак до „малките” – гимназистите Катя и Иво – всички успешно се стараеха да превърнат няколкото им часа седмично заедно в купон.

Тази вечер Васил бе на гребена на вълната, което всъщност бе евфемизъм за доста по-вулгарна действителност, описана от мосю Георги с краткото:

– Охо, Василе, пак ли си в размножителен период?

Всеобщият кикот ни най-малко не стресна Васко, нито го засрами. Усмивката му стана още по-широка и след кратко замисляне се провикна:

– Уи, мосю Георги, уи!

Георги се подсмихна – Васил явно бе достигнал максимума си на владеене на френски предвид усилията, които полагаше.

– Шармантен си! – засмя се Стефан – третото и последно момче в групата, чийто специалитет бе „побългаряването” на чуждите думи. Още на първия урок той се беше представил с „Аз сюи Стефан, ж’авея а Софиа!” и оттогава често изпадаше в подобно полиглотско настроение, а и по принцип бе забавен и умееше да се хареса на околните.

Останалите се присъединиха към данданията. Мосю Георги с лека въздишка остави хаоса да продължи около минута и после полуусмихнато, полусериозно се обърна отново към Васко:

– Василе, задавал ли си си някога въпроса защо се занимаваш изобщо с вечерни курсове и в частност с този по френски?

Васил не отговори, но погледът му красноречиво се плъзна през стаята, кацайки върху всяко женско лице (и оставайки за частица от секундата по-дълго върху това на Анна-Луиза).

- Аха. Така си и мислех – разбра го Георги.

- Че на коя жена не би се харесал един хубав чужд език? – с невинен поглед контраатакува Васил.

Вдигна се шум – от отвратени изпуфтявания през сподавен и явен кикот до доволни възклицания „Евала!” и „Изрод си, човече!”. Мосю Георги само поклати глава, прогонвайки нещо средно между усмивка и намръщване, и се обърна към дъската, върху която колонки с лексика и граматически таблици срамежливо се надяваха все пак да получат частица внимание.

* * *

– Не мога да те разбера, Ан-Луиз – това бе гласът на „другата“ Ани в курса. Няколко години по-възрастна от Анна-Луиза, тя неизменно я наричаше с името, което Пиер използваше – било „сладко”. Анна-Луиза бе безразлична към сладкото си френско име, но с Ани винаги бе приятно да се говори... С вероятното изключение на този разговор.

Двете стояха прави до кафе-машината на тротоара до школата, крепейки внимателно в ръце омекнали от безвкусното вряло кафе чашки и убиваха оставащите минути от междучасието.

– Какво не разбираш? – малко сопнато попита Анна-Луиза.

– Знаеш какво. Окей, Васил е ходещ сексапил, и аз сигурно не бих му отказала... Анна-Луиза й хвърли кос поглед. Ани се усмихна, вдигна ръка с венчална халка и я целуна.

– Но той е тъп като галош, – продължи тя – все едно гледам ония зализани футболисти или разните вампири и върколаци, дето ги въртят по кината. Очите му са празни, Ан-Луиз, освен когато отразяват нечий задник или гърди!

– Ох, не знам. Има нещо в това момче...

– Да, – прекъсна я Ани – и ако още малко го удари хормонът, той ще го извади това нещо и ще покани всички ни с поглед да го пробваме!

– Ужасна си!

– Извинявай. Но аз те познавам и те харесвам. И не смятам, че си струва да се занимаваш с Васил. Ти търсиш обич, той търси секс. Само това.

– Знам, но...

– О, не, не, не ме разбирай погрешно! Не се опитвам да те поучавам, само ти казвам какво мисля – защити се Ани.

– Да, да, ясно. Ама има и още нещо...

– Михаил? – Анна-Луиза изненадано я погледна. И в същото време сърцето й се сви само при споменаването на това име от друга жена. Ани продължи:

– Мислиш си, че секс с красиво и празноглаво момче ще ти го избие от главата? Много „Сексът и градът” гледаш!

– Стига де, ти пък всичко знаеш и си преживяла!

– Хм – леко се намръщи Ани. – Така като го казваш, изглежда сякаш съм на сто години и поучавам палавата си внучка.

Анна-Луиза се усмихна уморено:

– Хайде да не говорим повече за това, а?

– Ей, за какво друго да говорим, нали сме модерни млади жени?

– Оф! – Анна-Луиза понечи да ритне приятелката си, която само се засмя добродушно и добави:

– Пък и гледай от положителната страна – можеше и да е по-зле.

– О? Какво искаш да кажеш?

– Не знам, но винаги може да е и по-зле! – през смях каза Ани.

– Чудесна си! – тросна й се Анна-Луиза, след което на свой ред се разсмя.

– Нали? Всички ми го казват... Е, без шефката и две от бившите ми гаджета.

– Е, хайде да влизаме, че мосю ще ни се кара.

– Ааа, да, мосю и неговият господ с двете стрелки! Мон Дю! – Ани престорено се забърза, хвърли чашката за кафе в кошчето до кафе-машината и хукна към вратата. Все още широко усмихната, Анна-Луиза се обърна да я последва...

И погледна право в очите на Михаил, който тъкмо излизаше от сенките иззад ъгъла на сградата...

Четвърта глава

Лятото на 1992. Определено беше важен момент и за Ана-Луиза и за Михаил. Тя точно се беше родила, беше приказно красиво бебе с големи очи, които всички роднини хвалеха. Беше се появила в една страна, която правеше важна крачка напред след гражданската война от 1989-1991. България беше готова да започне нова епоха в развитието си. Хората бяха изпълнени с надежда, както родители на Ана-Луиза. Те избраха това по-специално име не случайно - идваше от Ан Луиз Жермен дьо Стал - името на Ана Стал - френска писателка от годините на Революцията. Александър и Пламена свързваха Ана Стал и цялата и епоха с прераждането. С Бунтът. С Борбата. Искаха и тяхната наследница да е символ на този момент.

В същото време в един друг край на страната, Михаил също преживяваше съдбовни моменти. Тъкмо беше навършил 16 години, съзравяше във всеки смисъл на този термин. Не беше специално дете. Все пак не само той беше загубил близък във войната - брат си Наско, загинал при обсадата на Варна. Мишо беше твърде малък за да разбере, за какво се избиват хора, за какво се разрушават градове и защо всичко изведнъж се промени. За него беше важно да е прилежен в училище, да се прибере право вкъщи, да си пусне Нирвана, затворен в стаята си. И да излезе от там, едва когато Мама Събка го извика за вечеря. Те живееха в панелен блок в центъра на Алфатар, заедно с бабата и дядото на Мишо. Преживяването им беше трудно, също както и на голяма част от населението на следвоенна България. Мишо и Наско растяха в добра семейна атмосфера през 80те. Имаше всичко необходимо за едно щастливо детство, че и малко отгоре. Мишо никога не разбра кой е баща му. Но не му беше и необходимо. Батко му Наско, който беше от различен баща, също не познаваше своя. Събка не смяташе за необходимо да води кой да е от момчетата някъде и с пръст да посочва "Ето, това е татко ти, хайде да се прибираме". Мишо нямаше нужда от баща. Никога не си бе представял, какво би правил един баща в живота му. А и да го имаше, сигурно щеше да се бие смело във Войната и да загине геройски. Или да е избягал в Румъния и да чака по-добри дни за да прибере любимата си и детето си на сигурно. Или да е просто звезден каубой. Все идеализирани образи, които Мишо чувстваше по-близки и реални от самата действителност. И нямаше нужда от истината, когато имаше мечти като тези.

Обратно в наши дни, Михаил размишляваше върху целия си живот, вече надвишаващ 3 десетилетия. Беше преминал през какво ли не, беше трудно да съхрани детското в себе си в такава обстановка. Но той го направи. Беше си все същото онова момченце, което знаеше всичко, винаги вдигаше ръка и винаги познаваше отговорите на въпросите. И докато през 90те в малко лудогорско градче, това би било полезно качество, през 2010 в София това беше огромно проклятие. Страната се беше извратила до другата крайност - от бедна, комунистическа и идеалистична се беше превърнала в по-богата, демократична и цинична в рамките на едни 15 години. Време, за което Мишо не беше мръднал, освен като външност. Сега беше брадясъл, дългокос, бунтар без кауза. Ретроградно хипи, което дори не слушаше вече Нирвана. Страната беше попфолк. Читалищата бяха стрийптийз-клубове. От нормалните 2 пола, които Мишо знаеше в училище, сега бяха станали 7. Младите хора, като Ана-Луиза бяха свикнали с извратеността на съвремието си. Бяха свикнали с бисексуални връзки, с наркотиците, с детските дискотеки. Със свободното порно в интернет и по телевизията. "Светлото бъдеще" - мислеше си Мишо - "Това ли е светлото бъдеще, за което ни говореха?"...

А през 1992 година всичко изглеждаше прекрасно. Мишо тъкмо беше научил през лятната си ваканция, че Кърт Кобейн е станал баща на дъщеричка. "Прекрасно момиченце сигурно ще е" - мислеше си Мишо.
Той мислеше, че всичко хубаво е дошло през 1992, като Ана-Луиза например. Беше златната епоха на живота му - имаше толкова, колкото му трябва, не мислеше за работа, за пари, за бъдещето. Не знаеше, че никога няма да срещне дъщерята на Кърт. Не знаеше, че самия Кърт ще се гръмне много скоро след 1992. Не знаеше, че Ана-Луиза ще се окаже една голяма грешка в живота му. И че ще мисли за работа и пари. И дори, че Хана Монтана е родена през 1992.

На другия край - в София, малката Ана я бяха преместили от родилното в новичката кооперация в Лозенец. Баща и и майка и бяха заможни хора, идваха от семейства на бивши партийни лидери, макар и самите те да бяха далеч от идеите на комунизма. Те бяха "новобългари" - така по-възрастните наричаха прогресивните млади хора, които слушаха западна музика, обличаха се с френски дрехи и мечтаеха един ден да се изнесат от полуразрушената-полуизвратена България. За тях нямаше нищо преди 1989г. Не бяха прочели ни 1 българска книга, но попиваха жадно всичко чуждо, основно от Америка и Англия. Такова бъдеще очакваше и Ана-Луиза. Тя щеше да се превърне в малката глезла на богатото семейство, да има, всичко, което и трябва. Да не се тревожи за бъдещето, както Михаил искаше за себе си, но както така и не успя да постигне.

И днес, когато Ана-Луиза понечи да се прибере за часа по френски, тя случайно видя прибиращия се от работа Мишо. "Сигурно са приключили по-рано на строежа" - мислеше си тя. Не беше съобразила, че като общ работник, той сигурно често сменя обектите по които работи. Дали съдбата като на шега бе пратила Мишо да работи в близост до Луиза точно тази нощ? Луиза не се замисли за това, нейното съзнание падна върху полупразното шише водка в ръката на куцукащия и бивш любовник. "Добре поне, че не е посегнал пак към наркотиците". Михаил я погледна, без да я познае, но се втренчи в нея. Поредната млада жена, която го осъждаше за вида му и състоянието му. Точно като Луиза... В този миг, той осъзна, че това всъщност Е Луиза - започна да пипа по якето си и от там извади черен пистолет, махна предпазителя и го вдигна смело срещу младото момиче. Всеки миг се очакваше да произнесе тежката присъда и да я изпълни...

Пета глава

Момичето отчаяно се опитваше да промълви „Това съм аз, Ани!”, но всяка скула по лицето и се беше вкаменила от ужас и недоумение. Тя никога досега не беше виждала Мишо така.
- Как мина урокът по френски?
- Мишо...
- Видя ли Васко?
- А?!
- Кyчка! Гори в...
Ани така и не чу края на изречеието, заглушено от изстрела на пистолета. Ярка светлина заслепи погледа на момичето. За част от секундата като на филм пред очите й минаха образи от детството й, после училище, после първата й среща с Михаил... Чу се как някой изпищя в далечината, когато Ани се струполи назад в мократа трева на неокосената градинка до улицата. Алени пръски обагриха красивото й лице. Една идея след нея на земята падна и бялото шалче, което момичето носеше в ръце, и попи от бликналата кръв...
Ани лежеше безпомощна, погледът й се премрежваше и не виждаше все по-наблизко. Клепачите й се затваряха, когато тя различи над себе си приближаващия се силует...
- Ще пратя и Васко след теб и ще се видим горе. До скоро! – последва втори изтрел.

***

Ани се събуди цялата в пот и едва си поемаше въздух. Всички вени по лицето й бясно пулсираха, докато погледът й сновеше напред-назад из стаята в панически опит да раздели спомените на сън и реалност. Малко по малко звукът от преместването на стрелките на стенния часовник започна да заглушава тежкото и учестено дишане на момичето. Беше малко преди пет часа. Навън беше студена есенна нощ... Минаха повече от петнадесет минути преди шумът от падащите капки дъжд по улука над прозореца да успее, също като стрелките на часовника, да заглуши дишането й. Ани не затвори очи повече. Няколко часа по-късно в стаята й вече беше напълно светло, но като че ли момичето искаше нощта никога да не свършва и тя да остане завинаги в това легло, заедно с мислите и спомените си...

Казват, че сънищата отразяват нашето минало, навигират настоящето и ни подготвят за бъдещето ни. Те издават опасенията ни, разкриват страховете ни, разбулват тайните, които се опитваме да отречем дори и пред самите себе си. Човек може да се преструва пред другите, но не и пред себе си. Но защо понякога сънищата ни пресъздават нереални и невъзможни образи и ситуации? Защо деформират характери и отношения, защо ни пращат на измислени места, защо ни срещат с хора, които в действителността познаваме в съвсем различна светлина? Сцените от снощния кошмар преминаваха като на филмова лента отново и отново пред очите на Ани. Тя знаеше, че когато Мишо разбере всичко, би направил едно-единнствено нещо – да изчезне от живота й завинаги. Той беше толкова проницателен, че ако я види, веднага би прочел в очите й всичко и Ани знаеше това. Образът от съня й обаче сякаш събираше в себе си всички грешки на момичето. Тя беше объркала всичко. Дните, когато с Мишо бяха заедно, бяха истинска приказка. Ани не си предствяше как би могла да живее без него. Но сега всичко беше съсипано. Още когато се разделяха, тя знаеше, че не се е борила докрай за това, което има, а сега беше унищожила окончателно всичко.

Ани седеше на кухненската маса с разгърнати пред себе си няколко учебника по френски и една не напълно прилежно водена тетрадка, изписана почти до край с трудно четлив, силно наклонен почерк, който на моменти дори напомняше небрежна драсканица на ексцентричен художник. Времето навън беше мрачно и ветровито. Вече повече от час тя стоеше така. Погледът й падаше върху разгърнатия учебник, но очите й вместо буквите, виждаха отново и отново сцени, спомени, реалност и мечти, кошмари и страхове. По лицето на Ани се четеше отчаяние, безомощност, тъга, угризения. Няколко сълзи преодояха вътрешната й съпротива да ги задържи под дългите миглки на очите си и се спусхана по нежната кожа на лицето й. Една от тях падна безшумно върху отгърнатата тертрадка на масата. Няколко букви от думата mosaïque поеха тежестта на отронената сълза и под наплива на тъгата, с която тя беше обременена, се размиха и превърнаха в безформено мастилено петно. Тишината в стаята потискаше опитите на тиктакащите стрелки на стенния часовник от стаята на Ани да нахлуят през открехнатите врати и да я изтръгнат от мрачните й мисли. Стъклена чаша с изображение на златна рибка пречупваше заблудения слънчев лъч, пробил облачното небе. Заваля.

Анна-Луиза постави механично молива, който от часове прехвърляше през пръстите си, между двете страници, на които беше отворен френско-българския речник, въпреки, че нямаше да се върне към книгите. Момичето излезе от стята. Повърхността на голямото огледало в коридора се раздвижи и двете лица на Ани се озоваха очи в очи. Момичето от огледалото гледаше хладно и безчувствено своята сътворителка, приближи се до повърността, сякаш искаше да прошепне нещо в реалното пространство, но стъклото пропускаше през себе си само образите, но не и думи. Момичето от огледалото сякаш се обезкуражи, се обърана наляво и се скри зад рамката. От другата страна на стъклената повърхност Ани пристъпваше бавно и търсеше с блуждаещ поглед нещо. Тя влезе в своята стая и видя катраненочерния котарак да лежи върху леглото й. Обръна се и тръгна обратно към другата стая, за да вземе храна за котката, но по пътя образите от съня й отново я завладяха и когато стигна там, тя вече беше забравила за домашния си любимец.

Телефонът на Ани иззвъня и я разко я изтръгна от мрачните спомени, в които бе потънала. SMS-ът беше от Васил. Тя го изтри без да го прочете. Само ако можеше да изтрие и предната нощ... Едва сега тя осъзнаваше как всичко, което иска, е Мишо да се върне при нея. Тя оценяваше какво е имала, дори когато с него бяха разделени, чак след като усещаше, че безвъзвратно го е загубила. Скоро Михаил щеше да знае всичко, ако вече не го беше разбрал, и това щеше да бъде краят. Ани седна на стола до масата и сложи глава върху книгите. Тишината в стаята отново натежаваше, вина, отчаяние и умора заговорнически се опитваха да сломят съзнанието на момичето.

Силен трясък от счупване на стъкло разко върна Анна-Луиза в реалността.
- Рики!
Ани се огледа. На земята бяха разпиляни парченца стъкло от счупена чаша. Рики виновно гледаше от другия край на стаята. Анна-Луиза започна да събира бързо едрите парчета стъкло от пода. Телефонът й отново звънеше. Беше Михаил.
- Здравей!
- Ани, искам да се видим, трябва да поговорим.
- Аз... Добре... Кога?
- Ще те чакам след час в градинката зад твоя блок, аз вече идвам.
Момичето събра всички парчета стъкло от счупената чаша със златната рибка и ги изхвърли в кофата за боклук. Съзнанието на момичето работеше трескаво. В главата й се разиграваха най-различни сценарии. Тя не знаеше нито какво да прави, нито какво да каже. След час тя щеше да загуби всичко и се чувстваше толкова безпомощна.

Телефонът отново иззвъня, SMS-ът този път беше от Иво. Момичето го прочете, замисли се и изпрати кратък отговор. После пак се върна към мислите си за предстоящата среща.


***
Ани се преоблече, сложи си якето и излезе навън. До уговорения час оставаха повече от двадесет минути, но тя знаеше, че той вече е там.

***

- Здравей, как си?
- Знаеш защо съм тук...
- Знам...
Последва дълго мълчание.
- Аз...
- Знаеш ли, аз съм виновен за всичко... Бях такъв глупак... Трябваше да се боря за теб, да ти покажа, че си всичко за мен, че не мога да си представя живота без теб... Не успях да убедя единствения човек, когото обичах, че е най-ценното нещо в живота ми... Аз съм истински болклук... Не трябваше да късам с теб...
- Мищо...
- Времето когат обяхме заедно, беше най-хубавата част от живота ми.
- Недей...
- Ти беше всичко за мен, а аз не го оценявах...
- Аз съм виновна...
- Не, не си, аз бях пълен глупак. Аз имах всичко. Аз...
- Колко много съжалявам...
- Обичам те...
- Обичам те...
Двамата се сляха в продължителна и чувствена целувка.
Ани се събуди отново... Лежеше над учебниците по френски. Навън валеше силен дъжд. На масата в кухнята Рики спеше до стъклената чаша със златната рибка.

Шеста глава

Михаил често й бе разказвал за това как човек може да контролира сънищата си – а в разстояние на едва няколко часа тя бе сънувала онова, от което се боеше най-много и онова, което вярваше, че желае най-силно.
И все пак, ако наистина искаше да бъде с Мишо, защо го остави да си тръгне? Защо тя самата си тръгна от него, защо го изхвърли от живота си? И дали сега не го искаше, единствено защото вече не беше неин? Защото утре вероятно щеше да вбесява друга? Или да я разсмива? Или да я докарва до полуда, до онзи добре познат чувствен екстаз, от който тя доброволно се бе отказала?
Чувствен екстаз… Ани потръпна – спомни си предишната нощ. След курса по френски всички отидоха да празнуват един от поредните френски празници. Тя дори не знаеше кой точно, а не я и интересуваше особено. Питие с приятели след напрегнат ден бе винаги добре дошло.

Ани прокара дясната си ръка по бялата кожа на празния стол до нея и отбеляза на ум приятното усещане, което докосването й донесе. Добра изработка, качествени материали… време беше да се отървем от дизайна в стил „Балкантурист”, помисли си тя. Само ако можеше да понамалят малко музиката… бийтът й причиняваше почти физически дискомфорт.

В следващият момент Ана осъзна, че концертът за 2 чука и тесла бе в главата й и колебливо отвори едното си око. Очевидно сутринта щеше да е тежка. В същият миг обаче момичето се събуди напълно и окончателно. Дясната й ръка лежеше кротко върху гол мъжки задник. Вярно, прекрасно оформен, но гол. Нямаше нужда да вдига поглед към лицето, което вървеше в комплект с него, за да знае, че то принадлежи на Васил.

Повдигайки чаршафа, с който се бе увила, Ани потвърди опасенията си – голотата й беше знак за огромни неприятности. Затова момичето се измъкна внимателно от леглото, хвърляйки един последен поглед върху спящия Васил. В този момент прозря една истина, за която вероятно някога щеше да си спомня с усмивка – сексапилът на много мъже напуска тялото им заедно със спермата. Веднъж завинаги. Не можеше да си спомни какво я бе привлякло у него, но нямаше и време да мисли за това – трябваше да изчезне от апартамента му, а Васил – от живота й. Заедно със спомена за една нощ, която тя всъщност дори и не помнеше. „Невероятен любовник, друг път!”, помисли си тя, докато затваряше вратата зад гърба си.

Разбира се, асансьорът не работеше. Какво са няколко етажа… Докато ровеше в чантичката си, за да намери мобилния си телефон, Ани не си даваше сметка, че я очакват 9 етажа, с които тя, високите й токчета, махмурлукът и чувството за вина трябваше да се преборят.

- Шибано „Перно”! Скапана френска мастика! - повтаряше на глас Ани, докато набираше номера на своята адашка.

- Кой е шибан, шери?

По дяволите. Другата Ани се ориентираше доволно добре в ситуацията – особено за човек, който току-що е бил брутално събуден от сън.

- Васил. Аз. Цялата тая ситуация. С него явно сме го направили – не помня много, но пъзелът започва да се подрежда.
Пъзел от потни тела и изживяни животински фантазии. Ана-Луиза потръпна при спомените, които започнаха да се връщат. Фактът, че вероятно не е било толкова зле, бе слаба утеха за нея.

- Както и да е. Исках да споделя с някого, защото съм на ръба. Пък и без това още по време на следващия урок по френски всички в курса ще знаят… Извинявай, че те събудих.

Ана-Луиза затвори телефона и изхвърча от входа, махвайки с ръка на първото такси, което видя да се задава.

Онова, което пропусна да забележи обаче, бе Мишо, който се промъкна във входа, преди вратата да се затвори. Натисна копчето на асансьора, но щом почака малко, реши да се качи по стълбите. Какво са няколко етажа…

Седма глава

Михаил случайно беше видял Ани да влиза в блока с другия докато се прибираше. И изглеждаше щастлива - тя се смееше. Цялата вечер той спа неспокойно, събуди се рано и реши, че ще се върне там, където я беше видял. Щеше да я изчака да си тръгне и уж случайно да я срещне, уж случайно да се видят и да си поговорят..Или може би щеше да засече него?.... Сутринта обаче, когато я видя, реши че ще е по-добре да влезе. Целият сценарии, който беше съчинил, изведнъж пропадна. Не попречи на Ани да се качи в таксито. Нито пък се опита да се качи заедно с нея и да я изпрати до тях. А може би трябваше точно това да направи?...
Изкачваше се по стълбите и се чудеше какво точно възнамеряваше. Искаше му се да види какъв беше този, който беше откъснал Ани от него. Или изобщо какво намираше тя, което той не би могъл да й даде. Всъщност и той не знаеше какво точно иска, просто трябваше да направи нещо.
-------------

Анна-Луиза проклинаше живота си докато се возеше в таксито. Искаше й се изобщо да не беше пила толкова много, изобщо да не се беше оказвала в едно легло с Васил и не на последно място да не се чувства така шибано. Махмурлукът не й помагаше особено да се справи със ситуацията. В следващия миг се сети и за Михаил и настроението й стана още по-скапано. Замисли се как единственото, което иска в момента е просто да се прибере, да си вземе един душ, да заспи, а когато се събуди животът й да бъде перфектно подреден.
Не, че реално животът й наистина беше лош, но за нея това беше дъното. По-лошо не можеше да стане. Особено в това утро, в което й се искаше изобщо да не се беше раждала. Колкото повече стоеше в таксито, толкова повече се отчайваше."Повече няма да пия от това "Перно", не ми влияе никак добре!" помисли си тя.

-------------

Мишо направи една крачка и излезе на площадката между 4тия и 5тия етаж. Спря се за секунда, замисли се и отиде до прозореца. Изкара кутия цигари от джоба си и запали една, докато гледаше към мрачното утро над града. И настроението му беше мрачно, точно като този сив град. "Хората по улиците също са мрачни. Както онзи сън с Ани беше мрачен. Точно на междуетажната пощадка", спомни си Мишо. В същия момент телефонът му извибрира в джоба и мелодията раздра тишината на стълбите. "Ако тя е на телефона, това ще е егати съвпадението!" помисли си той,бръкна в джоба си и погледна да види кой го търси по това време.
Беше непознат номер. Мишо вдигна и чу звънкият глас на някакво момиче:
- Ей, Вили! Стига си спала! Хайде да ходим на кафе!
- Съжалявам, май имате грешка - отвърна Мишо.
Момичето на телефона се сепна и след миг отговори:
-ъъъ...съжалявам за ранното обаждане... май наистина съм объркала номера..Приятен ден. - и затвори.

Мишо стоеше на междуетажната площадка. Между 4тия и 5тия етаж.Стоеше и пушеше. И мислеше. Дали да продължи да преследва Ани в безумното си сутрешно начинание или просто да си тръгне. И защо това момиче му се обади точно сега? Може би нямаше случайни неща. Вдигна телефона и набра последният го търсил номер.
- Ало? - чу се същият звънък глас на непознатото момиче.
- Здрасти. Обади ми се току-що по погрешка. Така и така ти се ходи на кафе... а аз вече съм буден...искаш ли да излезем заедно?
- Амиии... защо пък не? - отговори тя след кратка пауза. - В Мола на Цариградско в кафето на последния етаж? След час и половина?
- А как ще те позная? Аз съм със сиво яке.
- Ще съм с червена малка чанта. Ще я оставя на масата.
- Аз между другото се казвам Мишо.
- Аз съм Лара. Ще се видим значи след час и половина.
- Да, чао.




-------------

Анна излезе от банята и се метна върху леглото. Погледна към котката си, която я гледаше с изпитателен поглед.
- Какво?! Не си съгласна с мен,а? Сигурно си права, нещата наистина не са чак толкова зле. - Анна се чувстваше много по-добре след душа. Погледна в тавана и се замисли, че трябва да направи нещо по въпроса и да вземе нещата в свои ръце. Само където не знаеше какво да направи. Нито откъде да започне. Замисли се дали да не отиде да си купи някоя нова чанта - това винаги помагаше. Или да излезе просто на разходка. Или просто да се наспи... Котката й се сгуши до нея и замърка.
-Ти винаги знаеш как да ме накараш да се чувствам по-добре!-усмихна се Ани и разроши с ръка пухкавата козина на животното.

Ани отвори очи. Вече беше 2 на обед. Вече не я болеше главата и беше готова да отиде и да открие новата си чанта, която чака само нея. "Една хубава нова чантичка! Какво по-добро лекарство от това? "
Вдигна телефона и видя, че е получила смс. "Обади ми се като станеш!" - беше от другата Ани. Натисна копчето и набра номера:
- Хей здрасти. Съжалявам за ранното обаждане днес.
- Оооо, спящата красавица! Наспа ли се?
- Ами да, по-добре съм. Мислех си да пообиколя магазините и да си купя някоя чантичка. Какво ще кажеш да ми правиш компания?
- Добре си го измислила! - каза тя и се засмя - Само че аз имам по-добро предложение за теб! Искаш ли да отидем на вилата ми за ден-два?
- Амии.... не знам. Просто така?
- Да, просто така! Обличай се и идвам да те взема с колата след час!!!
- Ами не знам Ани, след час е много скоро. Хайде да се видим и ще го решим.
- Не,не. Няма какво да го мислиш. Не приемам откази! Идвам след час и те взимам. Да си готова и да не те чакам - засмя се отново. - Айде, до след час.
- Да, добре. - и затвори телефона.


------------

Мишо се оглеждаше из кафето и масите. Никъде не виждаше червена чантичка. Забеляза едно момиче, което стоеше само. Изглеждаше добре, с дълга права кафява коса, слабичка и може би на възраст не повече от 23-4. Пиеше голяма чаша кафе и явно чакаше някой. Само че на нейната маса нямаше червена чанта.
Поогледа се още малко и видя още една жена, която също стоеше сама. Четеше книга. Мишо я позна по корицата - "Саймък.Хубав автор и хубава книга".Жената изглеждаше също симпатично. Беше слаба, косата й беше леко чуплива и черна, носеше очила за четене и имаше лунички. Изглеждаше малко по-възрастна от предното момиче, сигурно на 25-6. На нейна маса обаче нямаше червена чанта.
Постоя малко и реши да седне на една свободна маса. Явно нея още я нямаше. А може би изобщо нямаше да дойде. Какво си въобразяваше?! Поръча си кафе с много канела и запали цигара докато чакаше. Загледа се през прозореца и се замисли какво изобщо прави тук. Трябваше да е при Ани, а не тук. "Поне ще пия едно кафе..."

Точно изпуши цигарата си и чу звънливият женски глас от телефона:
-Здрасти, ти ли си Мишо?
Вдигна поглед и видя същото момиче, което четеше книгата.
- Да, а ти сигурно си Лара?
- Точно така! - усмихна се тя и изкара под палтото, което държеше в ръка, малка червена чанта тип портмоне и я остави на масата, а тя самата седна срещу него. - Честно казано не бях много сигурна дали изобщо да се видим.
- Малко е странно, да. Да се видиш с непознат, с който си се чул по погрешка по телефона.
Михаил сега забеляза, че очите й бяха наситено зелени. Усети се, че се е загледал в тях.
- Да - каза Лара и се усмихна чаровно. Отговорът й го изкара от унеса.
- Виждам, че четеш интересна книга. "Градът" е много добра. - подхвана той. Лара беше оставила книгата си на масата.
- Тази книга ми е една от любимите, препрочитам си я от време на време.
- Де да можеха кучетата наистина да говорят.
- И без стъклени похлупаци за мравките! - изкикоти се тя.
Сервитьорката дойде и Лара си поръча кафе със сметана и канела.
...

Мишо се прибираше.
Беше си изкарал много приятно на кафето. Лара беше приказлива и много симпатична. Обичаше да чете и като цяло се интересуваше от толкова много неща, че просто нямаше как да не намериш тема за разговор с нея. Времето беше минало неусетно. Говориха си за какво ли не - за фантастика, за учене, за пътувания из света, за животните и изобщо на каквито теми се сетиха да заговорят. Може би беше малко луда - имаше толкова много неща, които можеше и искаше да каже и постоянно скачаше от тема на тема. И въпреки всичко 2та часа в кафето с нея бяха приятни. Лара се оказа на 26, беше студентка последна година и учеше Екология. Вече беше завършила едно висше специалност Екохимия. "Сигурно защото толкова обичаше животните може би затова "Градът" й беше толкова любима книга - все пак там кучетата можеха да говорят!!" Мишо се усмихна при мисълта за това.

Отключи вратата на апартамента си, метна ключовете на масата и седна на един стол. И се сети за Ани. Разговорите с Лара бяха увлекателни и той изобщо не се беше сетил за Ани през цялото време.

Нанесла съм малка редакция в имената по молба на автора. Получила се е просто грешка : )
MidwinterSun

Осма глава

„А имаше време, когато не вярвах, че някога ще успея да я избия от главата си. Хммм…”

Апартаментът. Домът. Понятието за дом може да бъде доста разтегливо. Четири стени, таван и легло – дали са достатъчни? За човек, който никога не е познал удобствата на традиционното семейство – в общи линии да. Домът е там, където е сърцето, но сърцето на самотника е на само едно място – в собствените му гърди и никъде другаде. За известното време, което беше прекарал с Ани, беше повярвал, че може би тази негова черта е изчезнала. Но илюзията напусна живота му заедно с младото момиче. Самотникът не се ражда такъв, но веднъж формирал се, трудно се променя.

„Само че човек не може да бъде цял живот самотник... на някакъв етап това трябва да се развие. Или поне да започне да се развива.” Беше се разположил в полуизлегнало положение на канапето пред изключения стар телевизор и подмяташе книгоразделителя между пръстите си. Дали му се искаше да си признае или не, не можеше вечно да го раздава ерген-момче. И какво изобщо беше всичко това с Ани? Можеше да й е баща – вярно, трудно, но не и невъзможно от биологична гледна точка. Мисълта за момичето и без това обаче го объркваше достатъчно, така че реши за известно време да я изтика от съзнанието си. Плюс това се притесняваше, че му се причува несъществуващият му въображаем биологичен часовник – сякаш му подвикваше нещо от рода на „Ей, пич, осъзнай се – докато се усетиш да имаш деца, ще присъстваш на абитуриентския им бал плешив и с бастун...”

Да, мисълта беше страшничка. За да се появи усещането за бездействие и безрезултатност в живота на един мъж, особено в неговия живот – този на младежът по душа, за когото нещата се случват без усилие още преди да се е появила нуждата за тях – значи алгоритъмът даваше грешка някъде. Или просто беше остарял и имаше нужда от ъпгрейд. Разбира се, от гледната точка на страничния наблюдател животът на Мишо не беше цветя и рози. Даже никак – 32-годишен мъж без стабилна работа и престижна кариера, без жена, без висше образование – не звучи привлекателно. Но Мишо не беше страничният наблюдател и виждаше всичко от друг ъгъл – възможността да живее в големия град и да се възползва от богатствата му, щастието на това изобщо да има работа на фона на общите нива на безработица, щастието да се бъде приет в университет, щастието да срещне момиче, което... е, не е като да не му излизаше никога от главата, но пък рано или късно се връщаше, нали? Явно мисълта за Ани не можеше да понася да бъде експлоатирана от мозъка му 24/7 и имаше от нужда да се порее някъде, да се вмъкне нелегално в някой кино салон и да изгледа поредния хитов екшън. И после отново да се вмъкне в буцата от сиво вещество.

Може би не се очакваше да мисли за нея 24/7. Може би всъщност се очакваше да не мисли за нея поне за известно време. Или за която и да е. Изправи се, измъкна мобилния си телефон от джоба и започна да превърта номерата в телефонната книга в търсене на вдъхновение. Спря се на едно име за секунда, после размисли и продължи да превърта. Набра номер, но му се включи гласова поща и затвори преди да е чул досадното бипкане, обозначаващо началото на записа. Помисли още малко и си каза, защо пък не – превъртя назад към предишното име. Проведе кратък разговор. Измърмори „Е, явно тази вечер няма да ходя никъде.” Отиде до хладилника, но се върна с чаша вода – беше забравил да зареди бира. Отпусна се на канапето и защрака с копчетата на дистанционното в търсене на нещо по телевизията. Загледа се в някакъв футболен мач – май беше повторение.
На следващата вечер Мишо тъкмо беше излязъл от метрото и вървеше по оживена и осветена от витрините и нощните лампи улица. Не му се нравеше късния час, духаше студен вятър, но Ивайло нямаше как да се измъкне по-рано.

- Нали знаеш как е с бебетата... или всъщност може би не знаеш. Човече, добре, че коликите минаха, защото в никакъв случай нямаше да мога да си подам носа извън апартамента... – отпи от бирата. Имаше притеснително изтощен вид. Може би беше нормално за мъж с 4-месечно бебе и съпруга, която се е вманиачила да възвърне предишната си физическа форма, защото се страхува да не загуби сексапила си в очите на мъжа си.

С Ивайло Мишо се познаваше някога много отдавна – толкова отдавна, че дори не можеше да си спомни на колко години беше, когато го видя за последен път, защото родителите му се преместиха от Алфатар. Семействата им имаха някаква роднинска връзка, която той не си спомняше, а и не му правеше особено впечатление, тъй като това беше типично явление за малкия град. Но когато веднъж преди около две години се измъчи заради един болящ зъб, съдбата (или може би чистата случайност) тропна с юмрук по масата. Ивайло беше зъболекар в София и развиваше обща практика заедно с двама свои колеги от университета. За Мишо беше изненада да чуе познатото като препоръка за лекар, когото да посети за дребния си проблем, както го наричаше той – макар че проблемът всъщност хич не беше дребен и впоследствие му костваше много болка. Така подновиха връзката – дали заради далечното роднинство или заради носталгичните спомени, но от това в крайна сметка излезе доста сносно приятелство.

- Нямаше как да оставя Мила да се оправя сама. И без това аз работя през деня, така че тя се грижи за малкия през цялото време, можех да й помогна поне с къпането и приспиването му.
- Да имаш дете изглежда доста изтощително, а?
- Нали? И въпреки че всички ти казват колко трудно е и как трябва да си подготвен, никога не можеш да си. Това просто ти идва като гръм от ясно небе.

„Ивайло си е човек за възхищение”, мислеше си Мишо. Понасяше смело бащинството, както и случайните нервни пристъпи на жена му, явно остатъци от хормоналния дисбаланс, който предизвиква бременността. „Трябва наистина много да обичаш някоя жена, за да търпиш всичко това заради нея.” В главата му отново си проби път мисълта за Ани. Не че изобщо беше успял да я потисне особено успешно през последното денонощие. Тази обсесия на моменти започваше да става досадна дори за самия него.

- Пич? Накъде се отнесе? Да не би бирата да те удари в главата? Излагаш се – се пошегува Ивайло.
- Просто се опитвам да си подредя мислите. В последно време нещата почнаха да се случват по много наведнъж, а това може да бъде объркващо.
- И какво толкова се е случило?
- Абе, сложна работа е. Мисля, че е крайно време някой да напише наръчник за това как да се оправяме с жените. Нито ги разбирам, нито имам идея какво да правя с тях. Оня ден срещнах едно момиче, да не ти казвам как – ако някога се оженим, ще е хубава история, която да разказваме на внуците. Но същевременно и Ани не ми излиза от главата. Супер объркващо е, човек, никакъв алгоритъм за възможни действия няма...
- Ани ли? Че тя те заряза!
- Е, и?
- Ами това може би трябва да ти говори нещо.
- Да, може би...

Мишо започна да драска неодобрително по някаква неравност на дървената маса. Нещо го човъркаше от вътре.

- А може би не трябва! – възрази след кратък размисъл. – Човек прави грешки, тя може да е направила грешка...
- Пич, тя те заряза – прекъсна го Ивайло. – Разбирам оттогава да е проявявала някакъв интерес към това да опитате отново, но...
- Да... – В главата на Мишо изплуваха крайно неприятни кадри на смеещата се Ани с някакъв пикльо под ръка.
- Ами другата? Кажи за нея.
- Е... красива е. Лара се казва.
- Хубаво име.
- Да. И е умна. Чете интересни неща, ерудирана, образована. Страхотно парче.
- Звучи ми сякаш не е за изпускане.
- Не, не е за изпускане. – Мишо започна да се чуди дали пък не му се иска да се пробва да я хване.
- Не знам какво друго да ти кажа, Михаиле. – Ивайло вече допиваше бирата и вадеше портфейла си. Нямаше твърде много време за размотаване, искаше да се прибере при жена си. – И без това не разбирам какво толкова си видял в това младо момиче, макар че не твърдя да имам правилна преценка. Едно обаче мога да ти кажа – много внимавай, когато си избираш жена. А на теб ти е време да започнеш да си я избираш. Защото животът е гадно копеле и ще ти е нужна някоя, която много да обичаш, за да успееш да се справиш, а не да свършиш с кофти развод и обвиняващ бившата си за своите грешки.
- Знам, че нашата връзка не изглеждаше особено привлекателно в очите на страничните наблюдатели...
- И това не те учудва, надявам се? Тя е млада, сега й се живее. Ще мине известно време, докато в главата й започне изобщо да се заражда идеята за установяване, за общ дом и семейство с теб или с когото и да е друг. Ако си готов да я чакаш без това да те прави нещастен, всичко ще е ок, предполагам.

По пътя за вкъщи Мишо обръщаше точно толкова внимание на околния свят, колкото беше нужно, за да не се забие в някое дърво или уличен стълб по погрешка. Пред очите му пак беше засмяната Ани с грозния навлек под ръка. Тя се смееше, тя се забавляваше. Тя искаше да се смее и да се забавлява...

Познатата телефонна мелодия го изтръгна от унеса. Вдигна слушалката към ухото си машинално, макар че пулсът му вече се беше ускорил двойно. Разтревоженият глас на Ани от другата страна на телефонната линия не спомогна за подобряване на положението:

- Мишо? Имам нужда от теб. Не знам към кого друг да се обърна...

Беше около 2:30 следобед. Чифт дънки, чорапи, бельо, 2-3 фанели, четка за зъби, яке, четка за коса – всичко необходимо беше вече в куфара. На Анна-Луиза изобщо не й се заминаваше, но бе късно да се отказва. Ани най-вероятно вече пътуваше към дома й. А може би все пак имаше нужда да се откъсне от ежедневието, от мисълта за Михаил, от сивия град. Може би имаше нужда да се отдаде на няколко дни забавление с приятелката си, на дълги клюкарски вечери и разкрити тайни и да се опита да забрави проблемите си. Да, точно от това имаше нужда.

Огледа се за последно, да не би случайно да забрави нещо, но не се сети за нищо допълнително, което да напъха в и без това малкия куфар, купен на разпродажба от кварталното магазинче. Погледна часовника си. 3 без 15. Имаше време за една цигара. „Чудесно”, - помисли Анна-Луиза. „Единственото, което научих от Михаил, е да пуша.” И, въпреки че ненавиждаше този свой вреден навик, излезе на малкото балконче и запали. Още с първото дърпане тя се почувства по-добре, сякаш всички лоши емоции, насъбрали се в нея напоследък, си отиваха заедно с цигарения дим.

В същия момент телефонът на Анна-Луиза иззвъня. Беше майка й. След няколко минутен разговор, тя, с подкосени крака, останала без сили дори да проплаче, се строполи безпомощно на дивана. За части от секундата целият й живот се преобърна, светът стана още по-черен, а хората още по-чужди. Новината, съобщена от майка й, накара сърцето й почти да спре от ужас, а запалената преди секунди цигара остана недоизпушена да гори в пепелника. След няколко минути Анна-Луиза грабна телефона и набра някакъв номер. Отсреща се чу мъжки глас. Беше Михаил.

- Мишо, имам нужда от теб. Не знам към кого друг да се обърна…

Явно нямаше да се ходи на вила.

*****

В същото това време Лара вървеше към работното си място. Тя се чувстваше щастлива след спонтанната си среща с чудноватия мъж. Чудноват, но и леко сериозен и намръщен. Беше прекарала приятно и й се искаше отново да се срещне с него. С Михаил. За нея Михаил беше идеалният мъж – забавен, интелигентен, със строго, но красиво лице. Само при мисълта за него сърцето й трепваше, а на лицето й се изписваше широка, замечтана, искрена усмивка. Да, нямаше съмнение – Лара се бе влюбила в почти непознатия мъж. „Трябва да го видя отново. Скоро”, - помисли си тя и в главата й започнаха да се въртят различни фрази, с които да започне разговора, щом му се обади на следващия ден. Или пък още днес, защо не?

*****

В момента, в който чу разтревожения глас на Анна-Луиза от другия край на телефона, Михаил се облече и мигновено тръгна към уреченото място. Сега и по неговото лице личеше тревожност. По навик запали цигара и закрачи бързо към най-близо спрялото такси. „Нужен съм й”, - усмихна се едва забележимо той. Чувство едновременно на задоволство и страх изпълниха цялата му вътрешност и го накараха да потрепери. Той извърна глава към страничното стъкло на колата и внезапно едно лице се появи пред погледа му. Красиво лице, с тъмна кожа и дълбоки, зелени очи. Беше Лара. За кратко време бе я забравил, но сега, гледайки как вятърът леко поклаща вече пожълтелите листа на дърветата, Михаил отново се сети за нея. Стомахът го сви. Дали от любов или от притеснение – той сам не можеше да каже. Но усещаше нещо сякаш ново, нещо отдавна забравено всеки път, щом в съзнанието му се прокрадваше мисълта за Лара. Нещо, което го караше да се чувства по-жив от преди.

Таксито спря. Анна-Луиза вече чакаше десетина метра надолу по улицата, пред кафенето, в което се бяха разбрали да се срещнат. В момента, в който Михаил слезе от колата, тя се затича към него и го прегърна. Стреснат, но и приятно изненадан, той отвърна на прегръдката и погали нежно косата й. Погледите им се срещнаха, но нямаше нужда да казват нищо. И двамата се чувстваха добре заедно за пръв път от много време насам. Анна-Луиза хвана Михаил за ръка, целуна го леко по бузата в знак на благодарност, че веднага се отзова на обаждането й, и влезе с него в кафенето.

„Тя още ме обича”, - сигурен беше Михаил. Той закачи своето яке и това на Анна-Луиза на старата, но все пак стилна дървена закачалка и се обърна въпросително към нея. Нямаше търпение да разбере отговорите на хилядите въпроси, които връхлитаха съзнанието му, но реши да изчака тя сама да започне разговора. Имаше нещо очарователно, но и дразнещо в начина, по който Анна го гледаше. Сякаш го укоряваше за случилото се, но и очакваше той да е до нея винаги. Точно в този момент пред погледа му се появи картината с Анна-Луиза и онзи смешник от предната вечер. Тя бе толкова щастлива. В следващия миг друг образ изплува пред него – този на Лара. Лека усмивка се появи на лицето му, докато разглеждаше менюто.

- Готови ли сте с поръчката?, - чу се познатият глас на сервитьорката от кафето. Михаил вдигна глава към нея. Беше Лара.

„..... му, не може ли поне веднъж нещата да се случват едно по едно!”, помисли си Мишо за част от секундата. Но сега не беше време да се оплаква от стечението на обстоятелствата.
- Две виенски кафета с канела. – поръча той, без да изчака отговора на Ани. На нея и без това явно не й беше до ровене в менюто.
Лара изглеждаше объркана, но топлият и разбиращ поглед на Мишо я успокои.
- Ще ти се обадя после. – каза й той с подкупваща усмивка. Това очевидно подейства благотворно, поне наполовина, тъй като по лицето на Лара пролича облекчение. Тя се усмихна чаровно и се оттегли с поръчката.
В същото време необичайната реплика на Мишо към сервитьорката привлече вниманието на Ани. Тя не беше сигурна какво става, но случилото се току-що й даде чудесен отдушник от мислите за лошата новина, която искаше да му съобщи.
- Познаваш ли това момиче?
- Да. – отвърна той с леко пресилена незаинтересованост.
- Откъде? – запита Ани със зле прикрит интерес.
- Запознахме се случайно в едно кафе. Говорихме си за книги. – никой не можеше да го обвини, че лъже. А и нямаше защо да го прави.
- Добре… - отвърна тя с интонация, която подсказваше, че темата не е изчерпана. – Благодаря ти, че дойде веднага!
- Разбира се, че ще дойда. Не се притеснявай. Какво се е случило? – в погледа му се четеше искрена загриженост. Двете усмивки, които се появили на лицето му заради Лара – първо от мисълта за нея, после и от неочакваната й поява точно на това място – бяха отстъпили място на сериозно изражение и прокрадваща се тревога.

***

Лара се насочи към тяхната маса, носейки двете виенски кафета, но гледката я стъписа. За миг нещо я жегна – той прегръщаше друго момиче пред очите й, на работното й място, в което тя на всичко отгоре ги обслужваше. Но, по дяволите, това момиче ридаеше неудържимо. Не можеш да се сърдиш за подобно нещо! Лара се почувства виновно заради мислите, които пронизаха съзнанието й за един кратък миг. Тя изпита съчувствие към момичето, което обливаше блузата на Мишо със сълзи. Стана й неловко и реши да изчака още малко, преди да им занесе кафетата. Нека първо се посъвземат.

***

Никой не обърна внимание на самотния посетител, който с бърза крачка измина разстоянието от входа на кафето до бара. Лара също не го забеляза, докато не усети как нещо твърдо и студено се опира в гръбнака й. Тя се стресна и се обърна рязко, без да се замисли.
- Изненада! – ехидното изражение на странния мъж я хвърли в ужас. Защо той, защо тук, защо сега? Какво искаше? И защо я гледаше така странно? Ледени тръпки полазиха по гърба й. Тя погледна за миг надолу и се ужаси. Сякаш беше очаквала да види точно това – цевта на пистолет, опряна в корема й.
- Какво искаш? – попита Лара толкова тихо, че не беше сигурна дали той я е чул.
Мъжът се огледа крадешком. Никой не беше забелязал пистолета, който той беше притиснал в нея, скрит между телата им и високия бар.
- Знаеш много добре какво исках. – в гласа му се прокрадна гневна нотка, от която косите на Лара сякаш се изправиха.
- Мислех, че си ме разбрал. – отвърна тя колебливо, сякаш искаше да се извини.
- Мислиш, че е толкова лесно? След всичко? – ядният му тон ставаше все по-отчетлив.
- След какво всичко? Никога не съм ти обещавала нищо!
- Ти какво си мислиш? Че можеш да ми откажеш просто ей така? – жилата на врата му потръпна, а дясната му ръка стисна по-здраво оръжието.
- Моля те, успокой се! – опита се да го озапти Лара. Дали пък някой все пак нямаше да забележи притиснатия в тялото й пистолет и да направи нещо? Да бе! Все едно не познаваше хората. Все едно не беше виждала многократно как няколко души тормозят някой по-слаб от тях пред очите на десетки хора и всички се правеха, че не забелязват. Дори на няколко пъти се беше налагало тя да се намеси, за да спаси някой нещастник. Тя, чиято физическа сила не стигаше дори за един по-здрав шамар, но въпреки това явно имаше повече кураж от здрави и прави мъже, които предпочитаха да подминат сцената, заболи упорито поглед в обратната посока. Заведението беше пълно с хора, но тя беше сама.

***

„Какъв е тоя тип?” – помисли си Мишо, докато гледаше намръщено към високия мъж с тъмнокафяв шлифер, който скриваше Лара от погледа му. Ани беше облегнала глава на гърдите му и все още не се решаваше да вдигне поглед, въпреки че беше спряла да плаче. Вниманието му се разкъсваше между нея и Лара, която вече се бавеше подозрително. Интуицията, която рядко го беше лъгала, му подсказваше, че нещо не е наред. Защо онзи се беше притиснал толкова плътно до нея?
- Ани, ще отида да видя какво става с кафетата. Ей сега се връщам.
Тя вдигна към него големи и сякаш блеснали от сълзите очи.
- Чакам те.
Докато изминаваше десетината крачки до бара, Мишо общо взето си формулира план за действие. Не, че беше особено сложно. Просто щеше да поздрави Лара, сякаш са стари познати и да я откъсне от натрапника, като използва кафетата за извинение.

***

Барманът забеляза, че Лара се застояваше необичайно дълго на мокрия бар, докато си приказваше с някакъв странен човек. Тъкмо мислеше да тръгне към нея, за да я пита какво става, когато зад него иззвъня телефонът за поръчки.
- Бар „Елеганс”, добър вечер…

***

- Не се прави на интересна! Всичко е заради теб! Ти си виновна!
- Какво? За какво съм виновна? Моля те, успокой се! Искаш ли едно уиски?
- Не ме залъгвай с глупости! Време е да си платиш! – той смръщи вежди.
Погледът на Лара се стрелна умолително към мястото, където допреди малко Мишо утешаваше плачещото момиче. За нейна изненада той се оказа едва на две крачки разстояние.
- Здрасти, Лара! Извинявай, че не можах да ти обърна внимание преди. – каза бодро Мишо. Непознатият извърна глава към него и го изгледа с дива злоба.
- Кой е този? – процеди той през зъби.
- Един приятел – отвърна Лара и в този миг я осени надежда – Мишо, това е Божидар. Божидаре, това е Мишо… - дали Божидар нямаше да предпочете да прибере пистолета и да се ръкува с новодошлия, за да не се издаде?
Надеждата се изпари също толкова бързо, колкото се беше появила. Мъжът с шлифера просто опря пистолета в корема на Мишо. И пак никой нищо не забеляза. Лара и Божидар бяха застанали успоредно на бара, а Мишо скриваше с тялото си пистолета от останалите посетители.
- Така значи. Един приятел – просъска човекът с шлифера – Значи аз съм Божидар, а ти си Мишо, така ли? Не Боби, не Михаил, а Божидар и Мишо. Е, Мишо – той натърти язвително върху името – кажи си молитвата!

***

„Какво става там?” – притесни се Анна-Луиза. Мишо вече близо минута стоеше лице в лице с някакъв странен човек и се гледаха лошо, а сервитьорката стоеше при тях. Тя се опита да му направи знак да се върне, махна няколко пъти с ръка, но той изглежда не я забеляза. Ани огледа заведението в търсене на охрана, но не видя нищо подобно. Реши да измъкне Мишо от очевидно неприятната ситуация и се запъти към бара.

***

На Мишо не му беше необходимо много време, за да разбере, че си има работа с психопат. Положението му никак не беше завидно. В корема му беше опрян пистолет, който допреди няколко секунди заплашваше намиращата се от лявата му страна Лара. А сега, на всичко отгоре, отдясно се приближаваше Анна-Луиза. Защо, по дяволите! Върни се, стой далеч оттук! Оставаха му няколко секунди, за да предприеме нещо.

***

Барманът прие поръчката и затвори телефона. На дисплея се изписа продължителността на разговора – една минута и седемнайсет секунди. Погледна отново към Лара. Тя продължаваше да стои там, а виенските кафета изстиваха на плота. Странният висок тип все още беше там, а към компанията се беше присъединил и трети човек, който изглеждаше доста притеснен.
- Лара, какво става с тия кафета? – провикна се той към сервитьорката.

***

Божидар се сепна от гласа за себе си и се опита да се извърти, без да изпуска Мишо от мушка.

***

„Сега, или никога!”, помисли си Лара. Момичето грабна едната чаша с кафе и я лисна в лицето на Божидар. Той изрева от болка и натисна спусъка…

***

„Сега или никога!”, помисли си Мишо и хвана отдолу ръката на изненадания Божидар, след което отстъпи настрани и я изви нагоре – както го беше учил сенсеят в школата по Айкидо в Дианабад. Чу се изстрел и трясък от счупено стъкло. Един полилей се разклати бясно и засипа масата под него с натрошени стъкла. Хората изпаднаха в паника. Някои се изпокриха зад масите, други налягаха по земята, трети се втурнаха панически към изхода, изпотъпквайки останалите.

***

„О, Господи!”, помисли си Анна-Луиза, която стана свидетел на сцената с пистолета от не повече от три крачки разстояние. Тя изпадна във вцепенение, докато не отекна вторият изстрел…

***

„..... му!”, помисли си барманът и след миг вцепенение се втурна към паник-бутона под тезгяха. В следващия миг той усети пареща болка в лявото рамо...

***

Божидар не виждаше нищо. Лицето му гореше от болка. Виенската пяна беше запазила кафето доста горещо. Усети само как някой му сграбчва ръката и я извива. Натисна спусъка без посока. Почувства трепване в ръката на държащия го и инстинктивно го изрита с всичка сила, за да го оттласне от себе си. Това подейства. Ръката му беше свободна. Той светкавично обърса лицето си с левия си ръкав и се огледа. Не видя Лара, нито Мишо. Но пък забеляза как барманът натискаше някакъв бутон под тезгяха. Без да се замисли, насочи пистолета към него и дръпна спусъка.

***

„О, Господи!”, помисли си отново Анна-Луиза, след втория изстрел. Какво се случваше?
В следващия миг тя беше пометена от няколко посетители, които отчаяно се опитваха да избягат от заведението. Падна на земята и получи тъп удар в краката. Обувка върху бедрото, лакът в ребрата, някакъв тип падна върху нея и я удари няколко пъти в опит да се изправи. Няколко секунди без удари. Ани се сви на кълбо на земята. Ток в хълбока, подметка върху глезена, нечий крак я ритна в лицето, собственикът му се спъна и изпсува…

***

Лара се изправи изпод отварящата се част на барплота, където се беше мушнала след първия изстрел. Божидар беше с гръб към нея и стреляше срещу бармана. Тя грабна втората чаша с виенско кафе и с всичка сила я разби в тила му. Той отново изрева. Ударът по главата и разлялото се по врата му горещо кафе го позашеметиха, но и го разяриха…

***

Мишо се изправи от земята, където го беше пратил ритникът на Божидар и се втурна към него. Пътят му обаче беше препречен от няколко препъващи се клиенти, които панически бягаха към изхода. Явно нямаше как да стигне до бара. Видя как Лара разбива втората чаша в главата му и как той се обръща в дива ярост. Нямаше време за губене. Мишо блъсна с всичка сила един от изпречилите се пред него хора и го запрати в Божидар.

***

Божидар беше смачкан в стената на бара от някакъв тип, който се блъсна в него. Бесът му беше неудържим. Той изстреля пет куршума в главата на нещастника. Барът се опръска с кръв. Писъците на жените изпълваха помещението с ужас. В следващия миг върху главата на Божидар се стовари тежък удар. После още един, и още един. Мишо беше грабнал един стол, беше си проправил път с него до нападателя, при което двама клиенти изпопадаха на земята, и беше стигнал до бара. Този път той нямаше да го изпусне. Нов удар свали Божидар на колене. Още един стол в главата…
Ръката му пусна пистолета. Мишо го изрита настрана и нанесе последен мощен удар върху строполилия се по очи нападател.
Клиентите се тъпчеха на изхода…

***

- Никой да не мърда! Всички по земята! – извика единият от четиримата охранители, които бяха строшили прозорците на заведението и бяха влезли с извадени пистолети.
Зад тях виеха сирени на полицейски коли – идваха подкрепления. Появиха се и две линейки.

***

Няколко минути по-късно четирима полицаи изведоха Мишо и Лара с белезници на ръцете. Мишо се оглеждаше панически.
- Ани, къде си? – крещеше той като обезумял. Една силна ръка натисна главата му и го натъпка в патрулката. Лара влезе доброволно в следващата полицейска кола.
Минута по-късно няколко души с бели престилки извадиха Анна-Луиза на носилка.
- Моля ви, разкопчейте ме! – простена тя, след като я качиха в линейката.
- Не бива да се движите. – отвърна й сух глас.
- Не, трябва! Моля ви! Или поне изпратете един есемес от телефона ми!
- Добре, това може.
- Напишете: „Жива съм, ще се оправя” и го пратете на последния набран номер!
Лекарят изпълни желанието й.
След няколко минути Ани се посъвзе и се сети още нещо.
- Кажете ми, човек може ли да живее нормално само с един бъбрек?
- Защо питате? Успокойте се, всичко е наред.
- Не, наистина, кажете ми! – упорстваше Анна-Луиза.
- Може. Е, не е същото като с два, но може да се живее.
- Тогава моля ви, ако се наложи да ме оперирате, извадете ми единия бъбрек и го присадете на майка ми! Тя ще умре, ако не й се направи трансплантация.
- Успокойте се! Бълнувате!
- Не, не бълнувам! Майка ми се нуждае от бъбречна трансплантация, за да оцелее! Не ме ли разбирате? – надигна тон тя в безсилен гняв.
- Ако наистина е така, в заведението има кой да даде и бъбреци, и далаци и всичко. – отговори студено лекарят.

***

- Какво стана с нея? Жива ли е? – питаше почти отчаяно Мишо, докато патрулката го откарваше към РПУ-то.
- С коя? – попита полицаят от седалката до шофьора.
- Анна-Луиза. Момичето, което качваха на носилка… което беше стъпкано на пода!
- Щом са я качвали на носилка, значи е жива. Лекарите ще се погрижат за нея.
След няколко минути Мишо отново се обади.
- Искам да подам заявление, или каквото е необходимо, за да дам органите си за нея, ако се налага!
- Момче, не ми прави мили очи, никого няма да трогнеш. – обади се другият полицай.
- Говоря сериозно – отвърна Мишо с раздразнение. – Ако се налага да й се присади някой орган, искам да й дам моите!
- Да беше помислил, преди да направиш тая касапница!
- Какво? Преди аз да направя касапница? Вие знаете ли въобще какво се случи?
- Знам това, което видяха очите ми. Останалото е работа на следствието.
- Каквото сте видели с очите си… - Мишо почти се засмя. – Нищо не сте видели. Сега предполагам, ще ми откажете и телефонното обаждане.
- Ако можех, щях да го направя. – отвърна сухо шофьорът.

***

Васил танцуваше в полукръг в дискотеката, заграждайки територията около едно русо девойче, което можеше много лесно да постигне мечтата на живота си да отслабне с четири килограма, ако само се сетеше да свали от лицето си всичкия фондьотен и грим. Беше си пийнал порядъчно и се вихреше безметежно в центъра на купона. Имаше усещането, че вечерта е негова. Момичето се увиваше доброволно в паяжината му. Тази нощ бройката му изглеждаше гарантирана.
Нещо извибрира в джоба на изкуствено изтърканите му дънки „Кенвело”. Той извади телефона си и се опита да разчете: „JIVA SAM 6TE SE OPRAVIA”. Беше от Ани. Отне му десетина секунди да се сети от коя точно Ани беше съобщението. „Тая па кво иска”, помисли си Васил, след което прибра телефона и се съсредоточи върху новото момиче. Ани беше задачата от миналата вечер.