Има теми за любими първи, последни изречения, едно друго, но за любима лирика нъц о.О Та рекох да пусна, да сподели всеки любимото си стихотворение, сонета, ода, балада... всякаква поезия ^^

Аз ще почна с една сонета на Стоян Михайловски, която прочетох преди малко и страшно много ми хареса

Подир Двадесет Години

. Vivit sub pectore vulnus.

Разгърнах книгата която - в младини - вседневно
четях; и видя ми се тя досадна, непонятна,
препълнена с химери; и захвърлих я аз гневно,
и чудих се как някогаш ми е била приятна!...

Запях припевът който - в юношески дни - обичах,
припевът с който златните мечтанья си люлеях,
припевът с който, весел, из полята легко тичах,
и стори ми се че една безумна песен пеях!...

Отидох там при горский вир, където струя чиста
възбуждаше в душата ми фантазия лучиста,
когато бях на двадесет години... И в прохлада,

в зеленина, в цветя - аз не намерих веч наслада;
Се същи са нещата, се е също Естеството, -
но между младините ми и мен - стои теглото!

. Стоян Михайловски

С риск да ме набедите, че съм комунист

Чак любимо не е, но много ми харесва.

Русокоса моя, чипоноса,
синеока моя дъщеря,
спиш си ти.Не знаеш ти какво са
залповете, грозното "ура".

Спи, далечна, ненагледна моя!
Спи си в тишината.Нани - на!
Аз вървя сред грохота на боя,
за да пазя твойта тишина.

хъммм, като че ли не е оригиналния вариант....

доста добре звучи ^^ а на кого е

Ето ви още малко от същия. Това от предния пост не е оригиналното стихотворение, според мен някой е сменил някои думички.

Балада за бащата и сина

Както земята работели
в село деня и нощя,
тръгнали в същата рота
двамата - син и баща,.

Крачил с обоза бащата,
момъкът - с пушка в ръка.
Тъй ги повлякла войната
в свойта желязна ръка.

В някаква утрин мъглива
срещнал ги вражия залп.
Стиснали устни. "Отивай!" -
твърдо бащата казал.

Цял ден се взирал нататък,
дето напирал врагът.
- Идат ли? - питал той вятъра,
кончето, пустия път.

- Идат ли? - питал и сякаш
в нивата стара седял,
взирал се, малкия чакал
в топлата родна бразда.

В миг се опомнил, погледнал -
насят по пътя войник.
Син му, изпънат и бледен,
с черни барутни страни.

Син му - от камък издялан -
там, на тревата, стоял,
а под шинела изкалян
бликнала тъмна струя.

Взел му главата в ръцете си,
шепнел му мили неща,
но във очите му ледени
светела само нощта.

В тази нощ пак се събрали,
пак били заедно те.
Кротко до татко си спяло
малкото русо дете.

Дълго ли шепнал и дишал?
Своята кръв ли му дал?
В миг под шинела войнишки
мръднала мъртвата длан.

В миг като живи потрепнали
свитите сиви уста.
Чул до ухото си шепот
стария сведен баща.

"Ставай! Отивай на смяна!
Чуваш ли, татко, стани!
Празен окопа остана!
Ти вместо мен се върни!"

Бавно надигнал се стария.
Гледа - момчето мълчи.
Пушката свети, изгаря го
с остри метални очи.

Стиснал я с пръсти корави,
бързо целунал синът,
после, във мрака изправен,
тръгнал по стръмния път.

Балада за човека

Самичък в студената бяла гора
две нощи човекът се влече.

И каза гората: - Нима не разбра?
Ранен си. Отиваш си вече.

Умираш. Далеч е отрядът сега.
Ни стряха, ни лек, ни пътека.

Но глух бе човека, съборен в снега.
Пълзеше, пълзеше човека.

И каза гората: - Смири се и спри!
Не ще се изтръгнеш от мене.

Виж - бързият гълъб е паднал дори,
до тебе с крила укротени.

Къде ще отидеш с такива нозе,
крилете щом в мен са сковани.

И спря се човекът. И гълъбът взе,
и скри го до своите рани.

И гълъбът, сбрал топлина от кръвта,
под пазвата трепна полека.

Удари с криле и натам полетя,
където не стигна човека.

Добеванео:
Много съм тъп. Забравих да спомена, че и трите стихотворения са на Веселин Ханчев.

Тази книга на Стоян Михайловски, която си чета е невероятна, няма как да не постна още една негова сонета от там, супер добра и тя

Преобрази ме, Господи, на чума

Benefica Voluntas.

Шест дни и шест нощи Хасан се моли на Аллаха,
и в седмий ден заспа, от бденье изтощен... Тогава
яви му се Пророкът и му каза: - "Чисти бяха
молитвите ти, Бог ги чу; чрез мен, той власт ти дава

да ходиш между грешните и да ги наставляваш, -
злосторниците в правий път да вкарваш!. О Хасане,
Иди!. От днес нататък ти Аллаха представляваш!.
Иди, и вярно изпълни светото туй посланье! -"

Хасан се позамисли и отвърна: " - Мохамете,
не се поправят с проповед тълпите и князете!
В човешкий мир, изпълнен с бяс, с коварства и умрази,

кат' палмов клон в пустинята ще се изгубя ази!
Не! Да извърша добрини не мога - с празна дума! -"
"- А що би искал ти? -" "- Да ме преобразиш на чума! -"

Стоян Михайловски

Дълго е, съжалявам, но няма как да го пропусна - станало ми любимо години преди да обикна автора му. А по принцип съм малко скарана с поезията, но сега я преоткривам с истинска страст и... на много чужд език.

"Приятел,
аз много и много съм болен.
Сам не знам откъде тази болка дойде.
Ветрове ли свистят
над полето пусто и голо
или - вàлог в септември -
в мозъка спиртът лудей.

Главата ми маха с уши,
както птица с крилата.
Да стърчи еднокрака,
няма повече мощ.
Черен човек,
черен, черен,
черен човек
сяда до мен на кревата,
черен човек
ми пречи да спя цяла нощ.

Черният
пръста си плъзга по мазна хартия
и, гъгнещ над мене
като над тяло монах,
ми чете живота
на някакъв негодник и гуляйджия
и в душата навява мъка и страх.
Черен човек си,
черен, черен!

"Чуй това, чуй -
ми мели с уста, -
тук има великолепни
мисли и планове.
Този човечец
е живял в страна
на ужасяващи
бандити и шарлатани.

През декември снегът там
е дяволски чист
и веявици весели
вихри разнасят.
Този човек бил авантюрист,
но от голяма,
от висша класа.

Той бил изтънчен,
при това поет,
е, с неголяма,
но сграбчваща сила,
и женица някаква
над четирийсетте
зовял уличница
и своя мила."

"Щастието - казвал -
е ловкост на ум и ръце.
Всички свити души
със нещастия са известни.
Остави,
че е мъка всеки концерт
от лъжливи
и келяви жестове.

В бури, в грохот,
в живота нерад,
при загуби тежки
и тъжни предчувствия
да бъдеш усмихнат и простоват -
е най-високото на света изкуство."

"Черен човеко!
Как си нахален!
Не си на служба -
в мен да пролазваш.
Какво ме засяга
поетът скандален?
Моля, на други
чети и разказвай."

Черният човек
в мен е забил гледец.
И в очите засяда
синкава гадост:
сякаш иска да каже,
че мошеник съм и крадец,
най-безсрамно и нагло
човек ограбил.

Приятелю,
много и много съм болен.
Сам не знам откъде тази болка дойде.
Ветрове ли свистят
над полето пусто и голо
или - вàлог в септември -
в мозъка спиртът лудей.

Нощ скована.
На ъгъла спи тишината.
Зад прозорчето сам съм,
не чакам ни чужд, нито свой.
Като пухкава вар
е изсипана вън равнината,
дървеса като конници
сбрали се в нашия двор.

В мрака птица проплаква,
зловеща, самотна.
Сеят дървени конници
див от копитата звук.
Ето пак онзи черният
сяда при мен на креслото,
приповдигнал цилиндър
и свойски разтворил сюртук.

"Чуй де, слушай! -
хрипти право в мойто лице;
и скъсява,
скъсява дистанцията. -
Не съм виждал да страда
друг някой подлец
тъй ненужно и тъпо без сън -
гаранция.

Ах, да кажем, греша!
Днеска има луна.
И какво още трябва
на спящия свят - не разбирам?
Може би, с тлъстите бутове,
тайно ще дойде "оназ"
и ще й зачетеш
свойта мижава, лигава лирика?

Ех, обичам поетите!
Смешен народ.
В тях аз вечно намирам
историйка, все за сърцето -
на пъпчива студентка
плувнал в коса идиот
преоткрива света,
с премаляваща мъка в нозете.

Не знам аз, не помня,
в едно селце -
може в Калуга,
а може в Рязан да е -
в прост селски дом
син живял; със челце
под жълти коси
и с очи лъчезарни...

И ето, пораснал,
при това поет,
е, с неголяма,
но сграбчваща сила,

и женица някаква
над четирийсетте
зовял уличница
и своя мила."

"Черен човеко!
Ти, прескверен гост.
Тази слава отдавна
за теб е позната."
Аз беснея и в мутрата,
в гадния нос
разярено бастуна си мятам...

...Няма месец.
Сивее в прозорчето ден.
Ах ти, нощ!
Ти какво, нощ, ми струпа?
Със цилиндър стоя.
Няма никой край мен.
Аз съм сам...
С огледалото счупено..."

и все пак... авторът?

Оф, извинявай, горе пак съм се отплеснала - Есенин. От няколко дни съм на тая вълна.
И можеш ли да познаеш кой има спектакъл за живота му? Мдааа... казва се "Исповедь хулигана" и умирам да го гледам - видях финала на видео и просто... "Я Есенииииин!" (туф и клупът на бесилката пада) Това момче го може.
* А, и още нещо - имам диск със стихотворения на Есенин в изпълнение на същото това "момче". В случай, че те заинтересува по някое време, драсни в Скайп.

А аз си харесвам Дамян Дамянов, Давид Овадия, Евтим Евтимов. От "новите" поети ми допадат Петър Чухов и Бояна Петкова.

Ето нещо на Дамян Дамянов:

Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но не умея и нима е грях -
кога ли съм се учил на това?

Аз исках да ти дам от своята жар,
за да не мръзнеш в дългия си път,
но ти не взе искра от мойта гръд,
а кой живей без огън и другар?

По-нежно и от славей бих ти пял,
щях слънцето за теб да донеса,
но аз не знам на славея гласа
и дълги дни без слънце съм живял!

Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но думите преглътнах, не можах …
Кога ли съм се учил на това?

Много стихотворения ми харесват, но тук ще постна само някои от тях:

Гората на зеленото си рамо
наметнала е звездното небе.
Ръка нагоре да протегнеш само,
звезди над нас ще загребе.

Красивото е слязло толкоз ниско --
като видение, като копнеж.
Остава само ти да си наблизко
на всичко смисъл да дадеш..

Евтим Евтимов
***

Песничка за хората

Елица Мавродинова

Видях една невидима жена
на ъгъла на "Шипка" и умората.
Продаваше гевреци на дъжда,
откакто бяха твърде сити хората.

И явно съм приличала на дъжд,
защото ми протегна несъзнателно
надежда от вода, сусам и ръж
и спъна, без да иска, суетата ми.

Видях я. И за миг от изненада
зениците й станаха гевреци.
Не помнеше от много, много млада
да бяха я поглеждали човеци.
...


За първи път поисках да говоря
(на ъгъла на "Шипка" и живота)
със Тебе, Боже. Простичко. За хората.
Не се сърди на хората, защото

те щяха да са други, ако знаеха,
че, сгушена под старите тополи,
на ъгъла на "Шипка" и безкрая,
една жена продава ореоли.

Леле, Светле... последното е... нямам думи, наистина. Прекрасно е... тия дни явно се размеквам, спешно трябва да се композирам.

Плещи развил, Балкана се тъмней,
изпречен пред безбрежний небосклон,
а там зад него се подйема бавно
есенний кървав месец - привиденье,
родено из недрата на нощта.
Тайнствената пустош на твърдта
засенил, висне облак чер и сякаш
да се възйеме месеца възкачва -
да му пришепне тъмната си тайна. . .
Вселената в замая глуха спи.
Тук-там самотно трепка и гаснее
звездица плаха - като че невидим,
незнаен дух надниква от небото
и пак отвежда поглед, нищо там
во пропастта под себе не издебнал.
Вселената в замая глуха спи.
И тегне морний неподвижен въздух
над тъмний свят, подобно ням въпрос,
когото е на задушната нощ
за резрешенье морний ден оставил. . .

Изпречил се е тъмния Балкан
пред небосклона, - а над него, вече
възмогнат, спря се кървавия месец.
Отсякоха се в дрезгави простори
ред върхове - и чак от край до край,
над зъбестите техни рамена
прострян, изпъкна исполинский образ
на Прометея: към небо извил
лице, - ръка с вериги обкована
извърнал и подложил под тилът си;
разрошена и в гъстий храсталак
зацепена, косата му се спуща
на къдърци по тъмните скали;
подобно чал, стърчи на висини
коляното на сгънатий му крак, -
а другия, отхвърлено прострян,
скалите е притиснал и тъмнеят
разчекнати петтях му пръсти, също
зъбци на някой старовремски замък.

В миг стон разцепи замъртвелий въздух,
подобно сдавен порив към живот,
и хласнати о тъмните скали
веригите се нему отзоваха
с глух и злокобен екот. Прометей
от своя сън вековен се събуди. . .
Тъй както се откъртени скали
со екот сриват в зиналата пропаст,
изкъртени из наболяла гръд,
разцепиха нощта гръмовни думи:

"Ах, няма ли да се разсъмне - край
на мойте мъки ще ли дойде? Тежко
и горко мене. . . Но кому ли аз
натяквам? Сам от по-напред нима
не знаях аз каква ме чест очаква?! . . .

Зевс! Няма мойта воля да сломят
и милион терзания, които
в душата ти за мен се би родили
от страх и злоба в нея съчетани.
Аз знаях свойта участ, гръмовержцо!
Но с майчино си мляко всуках аз
презренье към бедите. . . Пращай своя
крилати пес сърцето ми да рве!
Ще притъпее острия му клъв,
от ръфане на мойта плът, но пак
не ще да скърши нищо твърда воля;
и няма аз до век да се разкая,
че осветлих човешкий тъмен дух
и съдбините негови в живота. . .
Вий облаци, - те няма моя поглед
да замъглят: аз в себе си го впивам -
и бъдещето ясно е пред него,
и днеска, както в прежни времена!
Вилней ли зима и засипва сняг
косата ми, - мрази ли зимен мраз
и вкочанява мойте членове, -
на слънцето ли огнени стрели
ми раните обжегват и развеждат, -
аз знаях свойта участ - и презрях я!
Изпращай бури! Те гласът ми няма
да заглушат, - пронизан и през тях,
ще се възйеме той до твоя трон
и ще се впий в сърце ти, по-дълбоко
от острий клъв на твоя пес крилат
тук в моето разръфано сърце -
Пред устни чаша с нектар ти ще спреш,
от моето проклятье поразен. . .
Жестока мъка твойта радост трови,
на мъките аз зная радостта!
Те майка са на щастие, що топли
и мен и всички, в чийто горди дух
живей надежда. . .
Пращай, Зевсе, твоя
крилати пес сърцето ми да рве!
При теб завърнат, капка кръв ще капне
от клъвът му на пурпурий ти плащ -
и твойта радост ще обжегне тя. . ."

_ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _

А като че от тоя рев примамен,
на другий върх, над голите скали,
зад рамото на Прометея, бавно
из мрака образ тъмен се издигна -
подпря глава на стиснати пестници
и светнаха очите му без блясък,
подобно две отворени пещи. . .
На Прометея в бурний рев се вслуша
и зина той -
и бесен смях разцепи
заглъхналите задушни простори. . .
Извърна се скований полубог,
и хласнати о тъмните скали,
веригите му глухо издрънчаха -
Не бе то гракът на крилатий пес,
нито ревът на фурни. . .
- "Ха, ха!
Пръв път ли чуваш моя леден смях?
Во пропастта на триста векове,
човешка скръб събира своя гняв,
тъй както в облак бура се събира -
и неговия гръм е моя смях.
През моя смях ти чуйш ли да ехти
горчивий плач на милиони жъртви?
Откраднатия от небото огън
зафърли ти во моята душа -
но бездната й осветли ли? . . . Мракът
направи сал в болеж да се сгъсти -
и да роди съзнанието. . . Защо
не ме остави, Прометее, в мрак?
Защо ми е съзнание? Нима
то светлина ми даде? Само мракът
чрез него аз постигнах и съзнах,
видях го, как крило е той прострял
и в бездната на моята душа
отхвърлил сянка - в нея днес живей
намръщения демон на съдбата
и твойта чест изглежда той с усмивка,
на съжаленье бледната усмивка.

Напусто само ти проклинаш Зевса!
Сбъдна се туй, що майка ти предсказа:
в утробата на моята душа,
тъй както нявга Озирис насили
в утробата на майчина Изида,
тъй втори път насили мрак скръбта;
роди се нов бог - кост на кост сдроби
той черепа на Зевса. На Олимп
е пустош днес: минервината сова
в развалините още там се тули -
и миналото с истеричен плач
оплаква нощем. . . Невиний бог високо
и над света и над човека тури
незиблем трон - отвърнат от света,
и сам света от него се отвърна.
Високо се възмогна - от високо
той падна. Туй, което чрез смъртта
в живота дойде, негова изкупна
е жъптва то! И ето аз ти нося
за неговото падане вестта. . .
На вехтий трон нов бог се настанява -
баг на безбожност. Во кръвта на прежний
се той окъпа, къс по къс плътта му
разкъса и разфърля с отвращенье
на уличните псета да я ръфат. . .
В утробата на моята душа -
на бездните световни бездна - спят,
до час уречен, час на уплоденье,
зародиши на богове безчетни:
смърт на едина е живот за другий! -
Изчадия на мрак и на съзнанье,
по тъмен път, по кървав път те водят
и своите, и хорски съдбини,
на времето безсмислена играчка. . .
Така ми казва опитът вековен,
така ми шепне моето съзнанье -
защо ми го ти даде, Прометее?!
Предвидливий, когато ти зафърли
в душата ми откраднатия огън,
предвиждаше ли мойта бъдна чест?
Предвиждаше ли свойта? Пребъди
в проклятие, богопредател горд
и най-жесток джелат на человека!

Век века ще сменява, бога - бог;
двамина само ще останем ний,
в световните промени, непроменни -
на тежкий кръст на ведра безнадеждност
разпънат аз, - на тъмната скала
на халосна надежда ти привързан;
на себе си ти жъртва, аз на теб.
Един до друг, един на друг за мъка,
ний ще живеем до скончанье века.
И всякой път, при всякоя промяна
на битието, всякоя победа
на мрак над мрака, ще те будя аз, -
аз дух човешки, стъгда за борбите
на тоя мрак, - да ти вестя вестта
и с вещи думи и со смях зловещ
съзнаньето за твойта чест да будя,
тъй както ти со твоя плам събуди
съзнание за моята и тури
началото на вечните ми мъки. . .
Ти себевраг, богопредател горд
и най-жесток джелат на человека!
Не се отвръщай! В моя смях ехти
горчивий плач на милиони жъртви!" -

Подйе се и приведе мрачний образ
придебно над извърнатия лик
на Прометея, - като мълний, в бяс
кръстоса поглед погледа за миг. . .
И глух въздъх и мразен смях разцепи
вселената. . . Со стиснати пестници
изпъна се, но повален се тръшна
пак на скалите Прометей - и дълго
в нощта звънът на тежките вериги
ехтя, докле нанякъде далеч,
в недрата на безкрайността замря.

Сгъсти се мрак. Безжизнената пустош
разчекна паст и с морен дъх в нощта
излъхна своя вечно ням въпрос.

"Симфония на безнадеждността"

Пенчо П. Славейков


***

Обожавам "Епически песни" ВЕ-ЛИ-КИ

Ъ, темата не беше ли за лирика?!

Опа... Надявам се, че заради Славейков ми е простено...

И за да не съм прекалено офф:


Заклинание


Обричам ти се. Днеска и завинаги.
Без ум и разум. И с душа и с плът.
И знай, че всичко светло в моя път
частица е от теб - за мен най-свидната.
Ах, колко дълго, страшно и мъчително
мълчах и трупах в своя страх нелеп
това, което сбирал бях за теб -
едната дума свята и спасителна.
Най-милата, най-святата, най-нежната.
А минала с мен в толкоз кал и мраз
дълбоко чиста я опазих аз.
Една и топла, пазих я с надеждата,
за всичко твое тя да е отплатата.
Аз само в нея можех да сбера
възторга от душата ти добра,
и клетвата, и прошката ти, святата...
Не казвай нищичко! Не трябва вричане.
А нека само наште две сърца
горят в кръвта на трите ни деца!
И в теб, Надеждо моя! В теб. Обичам те.