Прекрасно пролетно-театрално ми е последните седмици (и се очертава да продължи така и за напред

).
Миналата неделя -
„Животът е прекрасен” в Народния.
Една от най-хубавите постановки, които съм гледала, откакто въобще ходя на театър.
През цялото време не спираш да се смееш, докато в един момент не откриваш, че си готов да заплачеш. И после се смееш пак. Ирония, комедия, трагедия, гротеска, жива музика, прекрасни актьори (а Камен Донев, о!), режисурата на Морфов, пищните декори, лекият контакт с публиката…
Не можах да повярвам, че пиесата е писана през 1928г. в Русия (но фактът, че е забранена за поставяне близо шейсет години – за пръв път е допусната чак през 1987г., никак не ме учуди). Едно от най-чудесните надсмивания над живота, смъртта и хората.
Днес -
„Полет над кукувиче гнездо”, точно две години след като го гледах за първи път.
Беше ми интересно как ще го възприема сега.
От срещата си с тази постановка през 2011 помнех единствено огромния си възторг и отделни ярки сцени (като "Аз поне опитах" на Макмърфи...). Както и разбира се, краят с “Mad world” за фон, който те сдъвква и изплюва с разбито сърце.
Сега мога единствено да потвърдя, че четирите часа седене си заслужават всяка минутка. Иван Бърнев като Били Бибит е все така гениален и обезоръжаващ (неслучайно именно след тази постановка се заинтересувах повече от играта му и ми стана след любимите български актьори), Деян Донков този път не ме впечатли чак толкова много (може би заради лекото преиграване със смеха), но е див по точния начин като Макмърфи. А Рени Врангова размазва.
Да не говорим, че използваната музика ме печели тотално – доволно често пускат Бийтълс, хах. Определено и това е една от постановките, подобно на „Животът е прекрасен” (но в пъти по-тежка), която едновременно може да извика най-голямата усмивка на лицето ми и в същото време да ме остави безмълвна и готова за плач. (Пък съм от хората, които плачат много, много рядко.)
И краят. О, краят. И на осемнайсет, и сега все така продължавам да обичам изкуство, което ми разбива сърцето.