Жал ми е за хората, които не виждат алтернатива... Но може би се спи по-спокойно, ако човек мисли различно.

Когато моят съгражданин Пламен се самозапали и почина навръх националния празник, ме шокираха сравненията с Левски. Самоубийството е двоен удар - срещу себе си и срещу близките ти хора.
Пламен, вероятно мечтател, вероятно отчасти опиянен от бурната реакция, която ще предизвика актът му, се самонаказа по най-тежкия възможен начин, а най-вече наказа тези, които са го обичали. Майка му сън няма да спи повече, знаейки, че детето ѝ е изгоряло като факла заради хора, чието сърце дори не е трепнало от смъртта му.
И докато Пламен гние, Кирил Йорданов ще си живурка с крадените от години варненски пари, ще отмаря в женевската си вила и дори няма да се сеща, че някой, някъде, някога е отнел живота си в знак на протест.
Самоубийството е акт на егоизъм, не на героизъм.

Тук можем да започнем разговора за това как всъщност българинът си спомня националните си герои. Сравнението с Левски например може да бъде обяснено с теорията, че той самият е изпитвал вина за някои от делата си и е търсел изкупление и т.н. В този смисъл се оказва, че поради липсата на елементарно съгласие в обществото ни по основополагащи въпроси всеки образ може да бъде носител на какви ли не внушения - достатъчно е само да се опитаме да разчупим шаблона. Малко изкривяване на фактите и voila, можем да си кажем каквото искаме за всеки. Даже излиза, че сме първи слуги на митомахията.

А че въпросното сравнение е неподходящо - няма как да споря (макар че нашите революционери дават доста примери за самоубийства, за да не попаднат в ръцете на турците, но тук отново опираме до прекалено свободното тълкуване на фактите). Но да се сърдим на тези хора, да ги виним, че не споделят нашите виждания за това как следва да живеят живота си, ами, уви, не го намирам за правилно. Те са свободни, макар и да не одобряваме избора им - и трябва да уважаваме правото им на избор, доколкото те не засягат по никакъв начин нашето. Разбирам скръбта на семействата им, но в тази тема по-скоро говорим за показния характер на техните самоубийства, а не за принципното отношение към самоубийството. Защото, уви, самоубийства в България има не едно и две преди тези самозапалвания, и ще има и след като нещата се нормализират в някаква степен.

Тъй че нека изберем тема - какво ни притеснява в тази ситуация? Самоубийството? Или избрания способ? Дали пък не е проблемът в медийното отразяване?

Твърдо ПРОТИВ този "героизъм" съм.
Има много начини да покажеш недоволство, не смятам, че този е най-удачният.
Много хора страдат, изнемогват, но се борят да оправят положението. Да не забравяме, че тези, които се самоубиват по този начин, неизменно провалят живота и на семействата си. Това би била голяма загуба за децата или роднините на тези хора...И от друга страна като знам колко много има болни от рак, които се молят за още малко живот, въпреки че страдат ужасно, ми се струва много грешно да посегнеш така на живота си!

Само аз ли виждам някаква пиромания в самозапалването? Очарованието на пламъка, подсъзнателната идея за пречистването и прераждането чрез огъня, както при феникса...

Жо, ти го обърна на литературен анализ - какво бил искал да каже авторът. Ти сериозно ли мислиш, че който и да е от хората, които изгоряха, са мислили нещата през тая призма? Нелепо ми звучи.

Като човек, който стана пряк свидетел на един от въпросните актове (пред Президентството по-миналата седмица) и макар че вероятно следва да съм особено травмирана от него (което несъмнено е така, щото си е много страшно да видиш как човек гори пред очите ти), мога само да се присъединя към думите на aahz. Дума по дума. Равнодушието не бъгва, но не мога да кажа, че ме учудва. Както коментирах и другаде по същия повод, ситият на гладния не вярва. И спи по-спокойно.

Виж, ясно казах, че това са дълбоки подсъзнателни пластове, които горките хорица не осмислят изрично, но им влияят.
Не, не искам да се подигравам, защото си научих урока, че човешкото страдание трябва да предизвиква единствено съпричастност, но нещата са по-скоро въпрос на психология, отколкото на политика и ясно осъзнаване. Преди години четох някакъв безумен анализ, че Левски нарочно се оставил да го заловят, а имал възможност да избяга и да се спаси, за да може чрез саможертвата му да събуди "племето закъсняло". Простотии разни.
Да се самоубиеш и да убиеш другиго, все си е убийство! Да палнеш нещо или себе си, все е запалване. Яко е да се гледа огън на открито!
А, да, мразя литературните анализи колкото обичам да чета литература!

Ники е казал в началото това,което и аз бих написал. Нелепо е хора,безсилни да променят нещо в живота си,да бъдат сравнявани с Мъже като Левски. Не нелепо - срамно!

Темата, логично, затихна, подобно на вълната от самозапалвания - ясна индикация, че става дума за мода, както при изразяването на отчаяние, така и в критиката му. Но скорошното изказване на Едвин Сугарев, което отговаря в много по-голяма степен на някои от белезите, които бяха приписани на самозапалванията - показност, опит да се изтръгнат политически дивиденти от един акт на насилие над себе си, който така се превръща и в акт на насилие над другите, беше пренебрегнат някак си от обществото.
И естествено това ме връща на въпроса с какво самозапалванията ни впечатлиха толкова и защо гладните стачки, които не са били една и две в нашата най-нова история, не успяват. Явно не е проблемът с исканията, защото Сугарев стигна доста по-далеч в това отношение, а и не му е за пръв път. Не е и в посегателството над собствения живот, защото такива се случват доста често, макар и да не се говори толкова за тях, такова е и гладуването до смърт. Затова си мисля, че потенциалните отговори са два - свързани с начина (от една страна самозапалването е доста грозен акт, от друга гладната стачка дава доста време на човек да поразмисли дали му стиска, а ние като публика сме скептични относно куража на нашите герои) или, по-вероятно, притеснява ни това, че някои факти, за които ни се ще да затворим очи, да се направим, че ги няма, бяха поставени доста безцеремонно на дневен ред. Иначе казано, спокойствието на духа ни бе смутено и, подобно на проблема с просяците, ни е по-удобно да търсим недостатък у хората, които са стигнали до този момент, вместо да се запитаме дали това не е симптом на някакво заболяване на обществото и съответно на нас самите в частност.

Проблемът на Едвин Сугарев е, че вече на никого не му пука за него, което значително стеснява възможностите за извличане на политически дивиденти от каквото и да било.

За Едвин никой не говори, аз поставям въпроса за различните реакции при различните подходи към самоубийството.

А аз пък те питам колко хора умряха посредством гладна стачка тая година? Информативно.

Ммммм, добре, ето го здравословния скептицизъм, за който говорех. Пък и гладът има лечебно действие, сигурен съм че в Африка просто не са чували за тази концепция и затова имат проблеми с недохранването...

Но щом ние просто не му вярваме, че ще стигне до някъде в самонараняването си, не трябва ли да го замеряме с помията, която изляхме и върху хората, които се самозапалиха от отчаяние?
В случай, че не ви се търси из "много дългата" тема, ето за справка :


Та къде са разликите наистина, та Kristo, а и доста други хора не повдигат темата, питам аз?

Нищо му няма на Едвин, такива като него ги хранят със системи.
Въпросът беше да се заяви в пространството, защото се беше позагубил и хората почнаха да го забравят. Ники е прав.

Уффффф, хора, ники е прав за Едвин, обаче аз не говоря за Едвин... Аз говоря за реакциите ни като барометър за обществото, чиито членове сме. И тъй като, уви, желанието ми да бъда деликатен се провали с гръм и трясък, явно ще трябва да си кажа грубо и безцеремонно какво ме тормози. Епохата на Бойко и Волен отвсякъде...

Та, мили хора с Кристо начело, намирам реакцията, която бе изразена в тази тема, за лицемерна. Някои хора си смукаха причини от пръстите да обявят самозапалването на нашите съграждани за акт на тероризъм, както цитирах в предното си мнение. Но такива актове на "тероризъм" има не малко, като Едвин Сугарев беше пример в тази насока, и не бе единствен. Във Варна също имаше гладни стачки. Обаче никой не се впечатли. Както се съгласихме, здравословен скептицизъм - другарят може тайничко да блажи дали с народна шунка, дали с нещо по-съществено. Освен това гладната стачка е тихичко нещо - обявиш я и после си минава бая време преди нещо да стане, обществото може да забрави за теб без много угризения. Дори може да ти се порадва, че ще поотслабнеш. Но това не е причина да не вдигнем пръст обвинително към тези хора, които използват самонараняването като оръжие. Защото в това отношение поведението на гладуващо стачкуващите е също толкова неправилно, колкото това на Пламен и другите самозапалили се.

Но втората група хора някак си стана жертва на доста нападки, докато първите тихомълком си гладуват (а може би не). Питам ви защо. И давам своя отговор - замозапалването е шумно, мръсно, мирише. И това смущава някои хора, дразни ги и затова им е по-лесно да изпитат неприязън към човека, отоговрен за нарушеното им спокойствие, отколкото да се запитат защо той е стигнал до там. Опитах се да го кажа и преди, събитията само затвърдиха убеждението ми - за мнозина малко неща имат значение, освен личното спокойствие, илюзията за благоприличие. Или както Шилер бе казал хората отвръщат поглед, когато някой коли патица на пазара, и гледат с усмивка разорението на конкурентите си.