Здравейте,

въпросът ми към вас е, колко често ходите на църква и защо го правите? От лични убеждения или защото така е прието?

п.п. приемам, че 100% от форума са християни

Не ходя, а ако ми се случи да вляза в църква/параклис, то е чисто от интерес към архитектурата и произведенията на изкуството - икони, иконостаси и друга дърворезба, стенописи и прочее.

Обикновено един път седмично, но не непременно в неделя и не на винаги заради службата.
А влизането в друга (католическа/протестантска) църква да го броим ли или само Божия дом?

Priemi, che ne e taka

Кирилица, моля
Don Horhe

+1

Не приемай, че 100% от потребителите са християни. Аз съм такъв само по документи, защото съм кръстен в несъзнателна възраст
Иначе едно време пеех в църковен хор, но го правех, защото харесвам православната музика, а не от религиозни подбуди.

Изключително рядко. Не почитам организираната религия и всичките й форми. Като това не означава, че не вярвам в Бог.
В случаите, когато съм влизала в църква винаги е било от уважение към религиозните възгледи на хора, на които държа.

влизам в църкви от чист интерес към иконите, понеже се занимавам с иконопис, иначе не съм вярваща, атеист съм или нещо подобно...

преди ходех,когато се чувствах зле или когато имах да се моля за нещо. обаче вече не ходя,защото считам за лицемерие да се моля на Бог,в чието съществуване дълбоко се съмнявам.

Олеле... наистина ли атеистите във форума са толкова много?
Докато църквите се разглеждат само и единствено като културни паметници, а постите - като диета за отслабване, нищо няма да е наред. Страх ме е от хора, които не вярват - защото те самите нямат онзи страх, който (би трябвало да) играе ролята на коректив => са неуправляеми. Това, естествено, е офтопик, породен от някои от горните мнения.

По темата - има периоди, в които ходя всяка седмица (и по-често). Има периоди, в които ходя и по-рядко. Признавам, че не изпълнявам стриктно всички предписания на религията ни (си?), но да твърдя обратното, би било лицемерие - най-малкото, защото в момента не спазвам коледния пост. Имаше време, в което бях стриктна до фанатизъм (и до сериозно притеснение у родителите ми).

Защо ходя на църква? Бих казала, че го правя, защото изпитвам нужда. Същевременно, осъзнавам, че изпитвам нужда, защото така съм възпитана; защото съм израстнала в такова семейство - предполагам обаче и че "почвата" е била достатъчно благодатна, тъй като се сещам за твърде много примери за деца-атеисти, възпитани от християни. Но нека не говорим за доверието в семейството и ролята на средата, че ще стане късно, сложно, дълго и отвлечено. Мисля, че отговорих на въпроса ти.

Няма нищо чак толкова страшно в твоето наблюдение. Аз например, тъй като не съм вярващ, нямам страх от бога, но имам нещо, което за мен е много по-ценно - съвест. Не смятам, че истинската вяра трябва да се гради на страх. А ако това ме прави неуправляем - толкова по-добре за мен

Вярата си е вяра, а страхът си е страх... Лошото е, че човек обикновено се сеща за вярата си, когато нещата не вървят и търси помощ оттам, защото не вижда откъде другаде може да намери... Все забравяме, че нашата религия е основана на любовта.

Поре,
Не на страх. На респект. На знанието, че все някога ще получиш заслуженото за делата си. Чувството за безнаказаност, за безотчетност пред по-висша инстанция обикновено води до самообожествяване, безочие и произтичащите от него проблеми.

Колкото до съвестта - окей. Мнозина я сочат като регулатор - и не е лошо да я има. Но как би могъл да се довериш, че нещо вътрешно за самия теб би могло да те ръководи "правилно", при условие, че не е кодифицирано и можеш да го предефинираш във всяка ситуация, в която нещо не ти изнася? Съвестта се заобикаля, заглушава - това е рефлекс (Блъди може да каже дали си има нАучно обяснение, или ще се наложи аз да поработя по въпроса). Ето защо й нямам особено доверие.
Разбира се, не става дума за съвестта на вярващия човек, на която се доверявам смело, защото знам ценностите, които се крият зад нея - и, реално, разчитам на тях. А не само на едната гола съвест, щото, както се казваше в оня виц: "Няма вече съвест - само репи останаха..."

За мен не е проблем да продължим този разговор - ти си модератор и можеш да решиш колко офтопик да допуснеш. Темата е интересна, макар и вече обсъждана.

Съвестта според мен е по-трудно да се заобиколи от законите и религиозните норми. Истинската съвест не се влияе от това, което ти изнася. Аз може и да направя някоя постъпка, която да е в дълбок разрез с принципите ми, защото така ми се струва по-изгодно за мен, но след това съвестта ми няма да ми прости. Случва се понякога да правя неща, които не харесвам и повярвай ми, никой друг не ме е наказвал толкова жестоко, колкото собствената ми съвест.

Говоря за истинската съвест, която изплува в края на деня, когато си сам и неуспешно се опитваш да се самоубедиш, че постъпката ти е била правилна. Може с убедителни думи да си накарал другите да повярват в правотата ти, но съвестта си не можеш да излъжеш.

Ами според мен разговорът ни не е съвсем извън темата, та ако няма оплаквания, бих го оставил

Виж, аз много упорито вярвам, че съм толкова съвършено създание (и няма никакво място за излишна и фалшива скромност) не защото съм от Стара Загора, защото разбирам от опера или защото съм изпреварила Чернобил. Просто съм убедена, че нося в себе си една абстрактна божествена частица (казвам "абстрактна", защото не мога да ти кажа дали е в слънчевия сплит, сърцето и дали тежи 33 грама или съществува нематериално - не е оксиморон, просто е трудничко да обясниш безкрайността с познатия ни набор от крайни понятия; невъзможност и безсилие, залегнали в основата на атеизма (според мен) - но това е съвсем друга тема).
И проблемът ми (поне в повечето случаи), преценявайки някое свое предстоящо действие, е да не разочаровам тази частица, да не предам смисъла, вложен в нея и чрез нея, респективно, в мен. Докато съвестта, колкото и да ти мрънка, ти принадлежи (в смисъл, се възпитава).
Казано по друг начин, ако реферът е от твоите, може да те погледне лошо при извършено от теб нарушение в наказателното поле, но няма да свири дузпа за противника. Може дори да даде жълт картон за симулация (връщайки се към съвестта - може да ти наизвади маса аргументи, които да оправдаят постъпката ти и да си затрае, докато им повярваш).

И последно (за тази вечер) - угризенията на съвестта (или както предпочиташ да наричаш дискомфорта, който усещаш при проблеми със заспиването) също ти принадлежат като част от самата съвест. И когато се получи някакъв дисонанс и системата се разстрои, е нормално любовта към теб самия и чувството за съхранение (и, следователно, за възстановяване на баланса) да се обади и да заглуши честотите й, тъй като тя те разстройва, а това не е хубаво. Докато, ако приемем, че такава божествена частица у мен или теб съществува, то тя не ни принадлежи - дадена ни е за временно ползване, така да се каже, защото е част от външна Сила. И там вече няма мърдане, особено предвид мощта Му.

Истината е, че колкото и да го говорим това, няма да стигнем до взаимно разбиране, защото изходните ни точки са толкова противоположни, че не можем да стигнем до същината на основната теза на другия - ключът е в онова "ако приемем" в горното изречение. Там е разликата.

Мисля, че те разбирам, макар че виждам нещата по различен начин. Не се опитвам да те убедя в правотата си. Вярвам, че и двамата сме прави. По-скоро в случая става дума за различни предпочитания. Ти вярваш, че по рождение ти е дадена някаква божествена частица, която те обвързва с определени норми на поведение. Аз вярвам, че за мен тази частица е съвестта и тя не ми е дадена от бога, а е част от самия мен. И ме обвързва също толкова успешно. Всъщност говорим за едно и също нещо, формулирано по малко различаващи се начини.