Здравейте,това е нещо което прочетох в един сайт и ми направи гадно впечатление.Защо тази държава отива към дъното...ако вече не е там?


Това, което ще ви разкажа няма нищо общо със спорта. Обаче е толкова гнусно, че отчаяно се опитвам да си го избия от главата. И понеже не успявам, реших да го напиша. Може и да ми олекне. Реших и да го споделя. Току виж съм накарала поне един от прочелите го да се замисли. Затова накъде сме тръгнали и докога ще я караме така, без сърца. Каква пародия. Уж ние, българите, сме сърцати по природа. Доказват го постоянно спортистите. Тези, които напук на мизерията, в която тренират, стигат Олимп и покоряват света. Добре, че са те между другото. Иначе сме заникъде. Ако не ги виждах как се борят за тая пуста своя родина и как плачат после на стълбичката никога не бих повярвала за това със сърцето.

В неделя вечер 86-годишният ми дядо имаше нужда от спешна помощ. Беше паднал, беше си ударил главата. Лежал седем часа на пода, защото не могъл да се изправи сам. Когато го открихме имаше нужда от лекар. Ами сега? Дали да звъннем на "150", където само като чуят колко е възрастен и ще ни се изсмеят? Или да се обърнем към частния сектор, защото там поне ще им е неудобно да откажат, нали ще им платим? Заложихме на второто. Запалих колата и право във “Вита”, отне ми две минути. Изгубих двайсет, докато на ръба на нервна криза отговорях на тъповати въпроси на две натруфени кокошки. "Какво му е? Хипертоник ли е? Да не е получил удар? Защо е паднал? Да не би да му е станало лошо?". Не им пукаше. Когато повиших тон ми казаха, че такива са правилата. За правото на живот не стана дума. Първото обаждане на "150" завърши с провал. Безпардонна идиотка ми затвори с ехиден тон. Не приемали сигнали, ако не използвате за подаването им стационарния телефон от дома на пострадалия. Не помня как се върнах обратно. Потърсих "Бърза помощ", този път от номера на дядо ми. Пак същата кретения. "Какво му е? В съзнание ли е. Ами като е съзнание защо да идва екип?" Когато креснах, че е неконтактен същата нагла гад ми се подигра: “Е, вие така ще кажете сега." Полудях. После нова гавра. Този път с адреса. Госпожата отказваше да прати линейка, защото не съм знаела новото име на най-близката пряка улица. Тук вече чашата преля. Поисках имената й. Естествено, не ми ги даде. Окончателно ми падна пердето. Няма да ви цитирам думите, които използвах. Заплаших я. Нещо за това, че ще я открия и ще й подаря първа страница на вестниците. Затвори ми. След 15 минути на вратата се позвъни. Беше докторът.

15 скапани минути. Извоювани по грозен начин, чрез благословията на онази, същата сган – без сърцето. Направи го от страх, а не, за да изпълни човешкия си дълг, нито, за да си свърши работата.

Дядо ми е добре. Затова обаче благодаря на Господ. До преди 40 години същият този, когото оставиха да агонизира помагаше на хора в нужда горе, в планината. Изгубени, замръзнали, затрупани от лавина. Беше спасител. Достатъчно бе само да избръмчи радиостанцията, за да хукне. Днес краката все по-рядко го слушат, тъжен е най-вече, че не може да идва за вестниче, защото е студено. Остава му да се ядосва на беззъбия Левски, да пляска на юнаците на Мартин Стоев и да коментира на глас какви ги върши Лукойл в УЛЕБ всеки вторник. Пред екрана на своя стар телевизор. Дори и на 86 обаче, сърцето му е сто пъти по-голямо, отколкото на всички вас мишоци, сгърчени в мръснобеличките си престилки.

Ало, "150", защо не вземете да се застреляте?

тва си е шибаната реалност,никой не го ебе. Бащата на едни познати почина на ЕДНА ПРЯКА от Пирогов-получи удар,а те от болницата нищо не направили,щото "не бил спазен редът-трябвало да се обадите по спешните телефони за линейка,иначе не можело да излезнем да го приберем".

Тия "мили" лелки на спешните линии трябва някой да ги разстреля.И то не само тях. Иначе нека не слагаме всички под общ знаменател - има и хора които си вършат работата съвестно.

Това е един от изключително редките случаи, в които си позволявам да кажа "Това не е държава!"

лелел за пореден път се убеждавам какви са некадърници и тъпаци тея .... егати хората имат нужда от помощ... какво е тва отношение
Веднъж помня в рейса на една жена и прилоша и спряха рейса,звъннаха на линейка и тя дойде след сумати позвънявания и поне 25 30 мин 4акане / преди години когато още нямаше такива зверски задръствания и по време когато трафикът беше нормален - около 12.30 13 на обяд ... /
Преди няколко седмици една приятелка пък си ранила много кофти крака,сумати кръв .... и тея и казали,че понеже живее близо до Пирогов да дойде сама
АВееее просто за какво си говорим....

Мога да разкажа една наистина сериозна история по въпроса ... но просто сърце не ми дава.. .не искам да се сещам за този момент ! Но заклевам се си истински прав и никой ,ама никой няма право да оспорва мнението ти !! Честна дума никой не е по-зле от тези , които би трябвало да помагат в най-критичните моменти !

И на мен са го правили този номер...

По принцип са ми казвали, че на произшествия Бърза Помощ винаги е последна. А за викане по домовете - скоро във фирмата имахме курс по оказване на първа (долекарска) помощ, и лекаря, който водеше курса (мисля че от Пирогов) ни каза, че ако няма счупвания, най-сигурната рецепат е да вземем колата или такси, и да караме направо в Пирогов. Иначе... да речем че горната статия май си е на 100% вярна, винаги...

Тъжно, наистина. А още по-тъжно е, че дори да стигнеш до болницата, там гледат да им се махнеш от главата и възможно най-бързо и ти поставят първата диагноза, която им хрумне, а тя не рядко не е правилна. Баба ми, лека й пръст, няколко месеца ходеше със счупена тазобедрена става докато някой се сети да я прати на скенер. Да не говорим, че последвалите две операции се оказаха крайно неуспешни, че и излишни.
Преди две години пък ми се случи да се сблъскам с чудесната ни здравна система собственолично. Играех футбол с едни приятели в Надежда и по най-нелепия начин си нараних ухото сериозно. Отидохме до най-близката поликлиника - УНГ беше в отпуска. Други УНГ-та наблизо? Тц. Хайде до центъра до регионалната ми поликлиника. Там също нямаше УНГ. ДжиПито не беше на смяна и отидох при другата лекарка - обясних й какво е станало, при което тя каза 'Ми аз к'во да направя'. 'Амиии... да ме прегледате?' отговарям. 'Не мога, не съм ти аз личния лекар' вика оная и ми тряска вратата. Оооокей, звъня на баща ми да ме закара до Пирогов. Там - чакане. По едно време все пак ме прегледаха. Казаха, че по всяка вероятност съм си спукал тъпанчето и ме препратиха към Исул. Отидохме в Исул, там пак ме прегледаха (след задължителното чакане, разбира се) и потвърдиха. Само че вече беше вечер (инцидентът стана сутринта) и било късно да ме хоспитализират и да назначават операция. Отидох на другия ден. Всичко ОК, само че преди да ме хоспитализират трябвало да се попълнят няколко неща, да се направят няколко изследвания... Нали се сещате изпитанието на Астерикс и Обеликс, което се състоеще в просто взимане на някакво картонче от административна сграда? Същата работа. След цял ден обикаляне по кабинети всичко беше готово... но каква изненада! Пак беше станало вечер и пак беше късно да ме хоспитализират. На третия ден пак почаках няколко часа и пообиколих немалко кабинети, докато свършат процедурите по хоспитализирането и назначаването на операцията, но този път времето стигна, че даже и ме оперираха същия ден. Е, след операцията ми остана едно слабо пищене в ухото, което бе необяснимо за доцента, завеждащ отделението в Исул, който ме прегледа и който ме изписа без да ми направи задължителните (както разбрах по-късно) изследвания на слуха след операция и каза 'Сигурно е от тампоните в ухото, ще мине'. След третия последен контролен преглед, когато всички тампони бяха извадени все още не беше минало, но доцентът така и не ми направи каквото и да е по-задълбочено изследване освен да ми погледне в ухото и каза 'Няма причина за това пищене' и ме отпрати. Пищенето си остана и май не му пука, че не би трябвало да го има, както не им пука и на лекарите явно, но какво да се прави. По-късно отидох на УНГ, защото след една тежка хрема пищенето се засили и започна действително да ме дразни (при нормални обстоятелства дори не го забелязвам, ако не е абсолютна тишина). Лекарката остана безкрайно изненадана, че след операцията не са ми направили това и това изследване, каза каква е причината за засилването на пищенето, а по всяка вероятност и за самото пищене (течност в средното ухо или нещо такова) и каза, че трябва да ми направи продухване (това как звучи само...). Само че излезе в отпуск за две седмици, след това пък аз се разболях отново и не можах да отида... и срокът на направлението от ДжиПито изтече. Отидох за ново, при което личната ми лекарка отказа да ми даде второ направление с думите "То ти вече си здрав, няма нужда да ти се прави продухване, бла-бла, пък и то не можело за едно и също нещо сто направления, на един човек се полагало МАКСИМУМ ЕДНО НАПРАВЛЕНИЕ НА ГОДИНА.". Спестих си няколко псувни по нейн адрес, както и по адрес на НЗОК и си смених личния лекар. Пищенето обаче се беше върнало към нормалното си ниво и вече не исках да стъпвам в здравно заведение и оставих нещата така.
Сега новото ДжиПи вече втори път не ме праща на скенер за една болка в крака, която имам вече от два месеца и ми предписва разни мазила и болкоуспокойтелни... ще видим докъде ще я докараме.

събери последни сили и си извоювай направлението за да ти продухат ухото. И вдигни шибан скандал за направление и тн за крака.

Не се отказвай,когато става въпрос за здравето ти !
Макар че и аз съм същата - миналата година направо ме докараха до нервен срив с бъбреците и разни други проблеми имах.Но не ми се разказва историята,щото беше адски дълга,и беше и тя един цирк.За мое щастие милият ми дядо е лекар... иначе щях да съм полудяла.

В момента от година и нещо съм хремава - минах през един тон лекари УНГ,и всеки ми казва нещо различно.И щото ми писна,а последният лекар каза че трябвало операция,ама тва и сама съм щяла да го поискам щото съм нямало да мога да дишам от запушен нос след време,реших че няма да се занимавам повече и да ми минава скапаната хрема сама.

Не бива да зарязвам така нещата ама.... по-нататък като реша че пак ми се ходи по мъките може и да се навия да търча.... ама в момента изобщо не ми се занимава,особено като знам че специално за моята хрема май никой нищо не може да направи

Аз от това, което прочетох се учудвам само по въпроса за частната клиника. Мислех си, че поне там нещата са сигурни, защото все пак им плащаш. Иначе и аз съм патила от некадърни лекари. Чичо ми почина от инфаркт в самата болница, след като го бяха приели с болки в сърцето и е било близко до акъла какво му е. Да, ама за целта трябва да имаш акъл... Брат ми вдига 40 градуса, майка ми се обажда паникьосана на личната лекарка, тя казва да си вземел студен душ! Той не може да гледа, душ да си вземел...Та, просто нещата са под всякаква критика но и ние не трябва да се предаваме. Сега, ако, не дай си Боже, ми си случи нещо такова, тея хора ще се видят първо в медиите, после и в съда. На луди ще ги направя, така както те ни правят луди!

Тези номера стават и с малки деца...детенцето не е добре, обаждат се на личната (!!!!) лекарка и тя отказва да дойде поради не знам си какви причини... Мен заради там една неща са ми казвали различни диагнози...това държава ли е...да не знаеш кво ти е...да извикаш линейка, тя да закъснее, да откажат на помогнат на възрастен човек, само защото според тях той вече е пътник...

Да, това с отношението към възрастните хора си е известно на всички. Щом дори и учителката по география ни го казваше това. Обясни ни че то си е "заповед отгоре". При всяко обаждане питат на каква възраст е човека и първо отиват при младите. Старите хора са им последната грижа и ако въобще отидат при тях, то ще е ако няма други повиквания...

Затова мислете отрано дали да имате деца и дали да остарявате в тая пънкарска държавица. Ако на някой не му харесва ситуацията, има два варианта:
1. Прави каквото може с цел нещата да се променят; 2. Емигрира.

На Нова Година стана нещо подобно.Прибирах се към 9 сутринта с приятели от една хижа и пред нас една кола катастрофира.Слезнахме всички и отидохме да видим какво става.Отидохме и видяхме че положението е доста зле и се обадихме веднага на Бърза помощ и обяснихме какво се е случило.Реакцията отсреща беше следната:"Не ни занимавайте с пиянски истории" и затвори.Пак набрахме и тогава вече явно разбра,че не се шегуваме и каза,че линейката пристига и ни накара да стоим на телефона.Измъкнахме момичето и момчето което шофираше...бяха в доста тежко състояние.Линейката пристигна след 30 минути при положение че бяхме на не повече от 15 минути от болницата.Момичето загина.Просто констатираха смъртта.Момчето и другото момиче което беше отзад оцеляха,но...
Не вярвах че може да ми се случи,но ето че стана...

Имам чувството, че нищо от това не се случва наистина... Би било много тъжно да се случва...