X

Ние сме последната преграда;
листата, крещящи
на вятъра в най-дивния рев.
На децата устите, пищящи
ала безмълвни, да,
бездумни да останем най-добре.

С очи вдигнати
в заревото на Апокалипса
стомана ковем с очи и лица.
Кръвта не е Дух, не,
и всред на Майка Земя гипса
разкриваме длъжността си,
отчаяни и спокойни. Деца.

Когато времето увяхнало измре
и кръстове паднат въ’ грохот
а вятър душите разтърси
с хиксове на сърца и ръце
ще издигнем паметник в поход
за Този, що Пътя потърси.

Нека тогава Вселената падне
и всички нам в нея помете.
Нека, тъй както проклеха ни
всички
пантеонни
олтарни Богове!

Ние живеем, за да браним човека
/последната преграда
последна бариера сме/
за блясъка в очите
на всяко новородено дете.

Живописен свят

Повръщано -
около човечеството
плиснало в плесен
/животът е песен
изтръгната от дробове
на поробеното ни дете/.

Аз ще ви кажа
не нещо, никак не
а толкова много неща
преди края на живота
ще се молите
всеки ден, сред утрото
чак до вечерта, до вечерта
да дойде за вас смъртта.

Курви-майки с
увиснали
органи-хранители
от киселина.
Курвари сноват
всеки – с члена си на прът
в едно оригващо се в мухъл
умряло толкова отдавна
в окови бездънни общество.

Роди още копелета
които да дъвчат разярени
с метални зъби утроби
на майки-сукуби разпределени.
Роди още помия
помия, помия, помия
която дори внуците ни
и правнуците не ще изтрият.

Инжекция със сяра
мирис на изтръгнати черва
човечеството рухва днес и утре
и ален плащ постила се пред нас.
Кръвта на майка и деца
изкупление, отредено в есента.

ае, човек, откъде ги мислиш такива

Юмрукът на дъждовния октомври скри
отминалите нечии
летни пътешествия.
Сега стоим прогизнали,
самотни
и добри
по спирките. Мълчим.
Прелитат мръсни гуми в шествие.
Вода прелита. В пиковия час
на есенната меланхолия мълчим и нижем
фактури за раздели,
срещи за обяд,
за вечерни разходки разписки.
И бързаме. Мълчим.
Мълчим и пишем.
Краката ни са мокри,
ала още ни сърбят.
И ще ни сърбят -
напред-назад,
или по следите на момичетата
в цвят -
на път
да тръгваме, да тръгваме изгарям.

Но тръгваме - с билет продупчен
за из път
из лабиринтите
на бледия октомври.
Смущаваме се само ако ни смутят,
попитат ли ни - ще им отговорим.
Булевардите
се връзват и отвързват.
Светофарите
танцуват с нас
рутинно, точно
(само привидно прибързано)
това, което се очаква.
Един изнерви се, запали фас.
Потрепна.
После фасът му угасна.

Потъваме. Във влажния октомври.
Сред кал и дим
строим
софийското море.
Забързано фанданго
на себеподобни.
Препускане
на питомни коне.

Въъъйййй, студенти
Младите девойки и левенти

Щъкат из университета
Търсят си късмета

Всеки учи да сполучи,
Но дали желана работа накрая ще получи

Специалности много
Реализация малко
Избирайте ги строго
Щото после ще е жалко
4 години да учиш
Пък накрая нищо да не получиш

всички реагираха така :]
просто бях в особено кофти настроение вчера по едно време.

Тук е момента да попитам - дали има желаещи след 3 дни да пусна стихотворението "Личен детски джихад" което е суперпрясно. Ако има такива - на ЛС.

Тази тема се е превърнала в нещо изключително странно

Не думай... сякаш вече всички се извратиха и го удрят на креативизъм... Предлагам нормална тема за поезия да се пусне в литературния раздел, а графоманите да останат тук...

Балконски откровения,опит 1

В момент на буря
аз търся своя пристан,
блаженство и покой
ме чакат там;
душата си да кротна
и образ да получа,
в безкрая да се лутам
към своя пристан ням..

Елегия

Краката ми са в корени увити
смог дишам и вглъбявам вътре
ясните видения в дим са скрити
звярът на мислите оказва се кутре.

Потънали останаха последните останки
всред камъни и скали непоклатими.
Видях хората и себе си - угаснали осанки
носещи корони от желания незрими.

Аз обичам и обичан съм безспирно
но прах душата всеки ден покрива.
И под вълната пясък вие се немирно
и сол в раните като лечител зъл втрива.

Всеки ден е част от пъзелът на майката съдба
в който роб на самотата ставам отново.
Всеки ден води ме все по-близо към смъртта
и като контур мъглив виждам писанието на гроба.

Космическо безсмислие


Защо, по дяволите, раждаш се, за да умреш?
Някой казват - да служиш Богу, да се предадеш!
Други мислят пък, целта ти е яко да е.еш!
Трети - цял живот пари важно било да събереш!

Но, замисляйки се, аз установих, че няма смисъл просто -
нито Богу да се предадеш*, нито яко да е.еш, нито пари да събереш!
Нито пък живота си чудейки се да живе'еш!

И пак, замисляйки се, усетих, че едва ли ще се разбере
защо сме тук, защо след това не сме... И в това е същността на космическия чар!
Чарът, породен от безсилие, от незнание, от безсмислие!
(края е малко по-нестихотворен, но вече не ми идват рими)

* Ако има религиозни хора наоколо, нека не се чувстват обидени - по принцип подкрепям всякаква форма на одухотвореност в живота на човек и съответно подкрепям вярващите, независимо, че аз самия не съм вярващ в класическия смисъл.

25 I.C.

„Слушай ме,
този път сенките се приближават
и раздраните лица разкриват душите си.
Светът никога не е бил толкова кух досега.”

Изранени нозе
по улиците от дъжд
насред всяко око – лице
жена от коренна кал
от плът безцветна – мъж.

Разярени.
С меч до топор
и млечнобели очи
сякаш демоничен събор
зар от среднощни игри.

Убийствоубийствоубийци!
и шепотът вече пищи
в огън родени
в сребро неусмирени
под нозете им буря трещи
под нозете им земята пищи.

Аз видях първо Адама
после Ева Преродената пак
в кръв окъпана и отрова
/без свян в плътта и без срама/
и не Бог, не той майка бе
а пулсиращият в нощта мрак.

И когато младенеца пробиха
/със стръв присъщо човешка/
замлъкнаха всички поети
Вселената се обърна зловещо
и в блясък отчаян пометна.

Слушай ме,
сенките в нас и тук живеят.
Под покритието на млечнобели очи.
Тъй както плевелите виреят
тъй нам незнаен демон роди.