Никога не съм си редактирал стихотворение. Все едно след седмица-две да хванеш боите и да почнеш да мацаш върху завършена картина.

Първо - за Камел, че някакси искам на него първо да му отговоря, не знам що:


Сърцето е просто мускул, истинския талант е в мозъка. Човек твори с ума си, биологично погледнато, там е цялата мозъчна дейност, там си има част, която отговаря за творчеството.

Но да речем, че съм приел тази метафора, че трябва да идва "от сърцето" - защо си мислиш, че тези, на които се работи повече, не са такива? Ще го кажа пак, този път за теб - оставил съм си сърцето и душата във всяко едно, независимо, дали съм го направил за 1 ден или 1 месец... Гения е хем в чувствата на автора, хем в майсторството му. Само едното не важи. Има талантливи, които имат само техника, без страст. И такива само с надъханост, но без техника. Като Гонзо...

Иначе, какво смяташ за хубаво е твой вкус, и аз нямам нищо против него. Това държа да се знае.



Отново не си ме разбрал, колега, Джеймс. Ако творбата е готова, както завършената картина, не бих хванал да я мацам пак. Но ако е наполовина? Тогава, няма да я оставя половината бяла, а ще си я дорисувам... Аз говоря, че целия процес е по-дълъг от 1 ден. Понякога оставям празни полета, за да допълня правилните куплети "като ми дойдат", друг път пък пиша стихотворенията без рима и ритъм, а тях ги оправям после. Едва като е на 100% готова, тогава не барам творбата. Но тя няма как да е, според мен, готова веднага. Иначе да - случвало ми се е да напиша нещо, да го забутам някъде и след 2 седмици да го изкопая, да си кажа "егаси боклука" и да го преработя. И да се налага да барам още. И чак след това да е готово за показване. Това е същото и като с чувствата - някои са толкова груби и гадни, че не си струват да се споделят. Но с подходящо премисляне и слагане в правилните фрази, човек би ги споделил с другите.

Усещам, че ще ме бамнат пак, за дето давам акъл... айде да дам и поезия, да не ме сецнат органите на реда...

Не, аз добре те разбрах, просто не се съгласявам. Освен това самият аз никога не пиша по описания от теб начин. Както и да е.

Добро. Наистина ме израдва. Айде бегай да четеш българска поезия от след WW2 и да пишеш след туй.

Хайде след като наваксам две изпусати контролни, пет ненаписани домашни и десет непредадени курсови работи и разбера кога са ми датите за поне един изпит или поне сроковете за предаване на изброените неща, някои от които са минали преди месеци Без да преувеличавам ни най-малко.

Отне ми около 110 секунди общо с написването, но мерси за коментара - от теб важи

Майна...
Всички тука сме заети хора.
Успех с контролните и прочее!

Не съм влизал тук от 100 години, та ми хрумна да се разпиша поне с едно нещо и в новата тема. Между другото, нещата на jamesmagno много радват
Ето го и моя принос.

Преди употреба, прочети:

Рисувай му какъвто искаш фон
може да е пепел или сняг
но да затрупва
също:
всеки четен ред смени с не зная
и всеки друг със страх ме е

не зная
губя усет за детайлите
къде изскърцал мост
какво полюшнал вятърът
не зная
аз вървя
-или се спускат улици край мен -
и търся теб
със всеки минувач те бъркам
мъж, жена, дете – еднакво ти приличат
но никога достатъчно: отблизо
разкривяват очертанията си
по лицата сякаш нямат нищо
защо така ограби сетивата ми
че забравих и езика
който помни името ти?
сега дори да ги разпитам
дори да те открия най-подир
какво ще мога да ти кажа
аз, ограбеният?

Страх ме е.
Не зная.

Коп... колега, много се радвам, че се разписвате тука. Абе на всички се радвам. Толкова се радвам, че ми се ще да се включа и аз.


подобно миризмата на кайсии подобно
походката на куцата ми баба
подобно джобни футбол и ожулване
разходката на слънцето над селото
подобно всички приказки на дядо ми
че господ бил отец на милосърдните -
подобно приказките за деца и възрастни
и ние на инат сме непроменливи

Кристо, аз не съм пускала скоро, защото не пиша много. Муза имам на моменти, не мога насила да пиша. Имам някакви стари опити за хайку, ама не съм ги споделяла, засега не искам, не съм наясно никак с нещата.
Колкото до редактирането-аз също не ги променям много стихотворенията. Веднага след написването поглеждам дали нещо звучи не много добре, правя малки промени, но седмица или повече след това-не. Остава си както съм го почувствала на момента...Така е най-истинско за мен поне.

Слепоочие

Уморени са очите на слепите
търсили спасение отдавна
замъците – отдавна са взети те
покосени от смърт на взора плавна.

Небесата чернеят с мъка натежала
сълзи шибат по хорските стъкла.
Изсъхнали ръце на старица изпищяла
бършат тънка прах от нечия душа.

И с очи безоки ровят въ’ земята
търсят килими от копнежи.
В ням глас горест алена се мята
с дири – най-мрачните палежи.

Уморени са на слепите очите
а в тях гледам всеки ден.
Забравих за връщане следите
сам застинал леден. Уморен.
_________________

25 seconds of shades

The shades quicken near me
hazy sinews of a lost life.
Clawing at fruits of grief
I’ve given up this strife.

As old as I have grown
I count to six – no more.
Six years and I’ll be gone
Forgotten and lost. A lasting bore.

A stranger and a silver fox
threading upon a path of hearts.
Caged like beast inside a box
Sorrow and Silence I call my bards:
they sing a song of olden days.

Tell me no more, lover
/grieve for me no more/
just cover up my lifeless gaze.
The shades are my only cover
dismissed became my youthful blaze.

The shades quicken near me
but I am dead, dead, dead.
What is only left to be
is to pay for all sinners’ debt.

At the edge of human reason;
a bolt against raging skies
do not lead me into treason –
just ignite me and let me fly.

For I have reached the truth:
peace long awaited shall only
in the early grave of mine lie.