Всичко си има граници

Недей да търсиш граница
умът ти не е раница
стига простотията си сдържа
стига чуди се как да я удържа.

Простей си просто безпределно
бъди тъп крайно безметежно
свойта балъщина излей
полей та я у другите налей.

Всеки може да се учи
всеки може да сполучи
бъди истински различен
бъди горд олигофрен.

Недей да се съобразяваш
недей да се ограничаваш
недей прикрива лигнята
недей укрива гнуснята.

Недей да бъдеш незабелязан
ще изискваш да те наричат сан
сан Кроасан, сан Гейогелосан
сан Фекаловмирисан, сан Умноизосталосан.

И няма да живееш забравимо
няма да присъстваш поносимо
нека помнят те и да приказват
все теб да сочат и показват.

Човек, ще ме довършиш

сичките ше ни довърши

Paw

I see you & my heart breaks
The way in which your soul aches
The looks you throw around
The miserable way your voice sounds
The way you have given up the fight
How you give other people the right
To tell you how to live
& what you want to give
There is no more magic
Your thoughts are tragic
You walk in darkness in the night
Not seeing the bright starlight

& even though you struggle to no end
Know that in me you have a friend

Би могло да се изпее с малко работа по някаква мелодия и вероятно тук-таме модификации...

Н.

Решетки опънати
с озъбени лица
потопени във мастило
с косите – протрити
с колене ожулени
с души – тъй разбити.

В раната на звяра
виждам човека там
в раната на човека
виждам звяра без срам
гол като подхвърлено дете
взрян в невидимото си небе.

И когато капките паднат,
рухнат всичките прегради
ще те гледам със тъга в очите
/мой звяр в клетка
и човеко мой във звяр/
без фанфари и цигулки;
без химни, оди, ил’ балади.

Бяхме, приятелю, зверчета
сетне потопа нам удави.
Остава от решетката парчета
да обръгнем съ’ ръцете
и сред сълзите и косите
да станем на мастилни сплави
и в лист бял живота си да отдадем.

без фанфари и цигулки
без фанфари и цигулки

май е за теб като поздрав това, брате феникс

мислех още преди да кажа благодаря, но помислих, че ще е егоцентрично

благодаря

Остатъка от нищото

Дълбал си в мен(остатъка от нищото).
Търси сърце(където има сила).
Че капе лед.И от огнището.
Топлината пак от нас се скрила...

Търкалят се дните.(Мършави кучета)
бледнеят и гаснат във мръсните нощи.
Сънувам ли тази небивала участ?
Умрях преди столетия,съм будна още...

Дълбал си в мен(остатъка от нищото)
Търси любов...където има вечност.
Че капе лед. И от огнището.
Безумно празна съм. И нечовечна.

1.11.2009

НОВОЛУНИЕ

И тази вечер няма я луната
на небосклона тъй широк.
И пак ридая, свел главата
над кладенеца мрачен, тъй дълбок...

Стоя и дреме в мен тъгата
на нощ без сън, на ден без цвят.
И вперил поглед, търся аз луната –
за да открия свое място в тоя свят.

Но не луна, а слънце пак изгрява,
залива ме с лъчите си горещи.
И уж изтляла, старата жарава
във моя ад – във огнените пещи

припомня ми кой бях и кой сега съм
и как изгубих сетна си опора.
Сега аз сам, отново сам съм
и търси пак луната взора...

Брате

леле, тука какви наредихме поредни

"Моноспектакъл"

Мъчно е ...
Слагаш на пиедестал статуя
и се взираш само в нея
- заслепена периферия
към останалия свят!
А хората минават,
те крачат
и се храчат
иронично..
Някой подава топла усмивка.
Друг те пита „как си”
измърморваш :” отлично”
Все там си..
Ето пак със клечка,
и вчера и днеска,
ровиш по статуята себична!
Но..
Не!
Войната е лична...
Ти сам между тези четири стени.
Сам в прахоляка
нихилистичен,
навел глава и стиснал разкъсани гърди,
казваш отново:
аз обичам!
И така гинеш...
Между тези шибани четири стени!
С атрофирали очи
с които само Там се взираш
И болка разпиляна, в хаоса родена от последен сблъсък
Импонират нов моноспектакъл
Завършващ с крясък…
"Това съм"?!