..силно

Помощ!

S.O.S. Спасете ме!
S.O.S. Самичък тук скучая.
S.O.S. Вземете ме,
S.O.S. самотно ми е в рая.

Намирам се на тези координати,
за фанатични религиозни абонати:
праведен живот без грехове,
мир любов и щастие во векове.

S.O.S. Спасение
S.O.S. на остров Мир.
S.O.S. Селение.
S.O.S. ! - крещя без спир.

Пратете тука някоя сукуба!
Дайте, моля, изкушение,
нямам аз какво да губа
тъна във забвение.

S.O.S. Самоубийство.
S.O.S. Душебол.
S.O.S. За любовчийство.
S.O.S. За алкохол.

Киро, това ти стихотворение кърти

Нов ден

Полунощ. Мъртвило. Мрак.
Ден изминал - тежък и недраг.
Взор замислен, тъжно вижда как
надежда пак престъпя моя праг.

Взира се, но сам не вижда
към него ли, при него ли отива
вярата за участта щастлива –
той я вече ненавижда.

Гледа пак – умислен, умълчан,
търси с поглед – накъде ли тя отива?
Гледа и не вижда – сляп, недоразбран,
а сърцето гине в тел бодлива.

Добро, Кирилиии!

Мракобесие и спирт

Страшно беше, но не стана скучно.
Свършваха цигарите,
валеше сняг.
И възможностите свършваха,
и към дъното на нищото
те гонеха.
Пак пристига януари.
Бяг.
Като на бегом
минават мнения.
А минават с тях и някакви лица
(временното им забвение
е свършило) - добро ви утро.
О, не сте във заведение.
Няма време, ще потегляме ли.
Пак.
Утро. Гарги и снежинки.
Сиви блокове,
но пухкав сняг.
Леле, колко грозно,
колко грозно и красиво е
да живееш зимно време в София.
Гледаш - късния следобед
изведнъж загива.
Мрак.
После спира всичко. Просто спира.
Времето залита
и заплита се във светлините,
и се спъва.
Питаш - аз ли го убих.
Свири някаква душица вънка.
Да си свири.
Чуваш ли, че в мракобесие
спирта ти увира,
чуй - разлива се в ушите ти,
загиваш тих.

Черно забрало

Загърнах се във наметало
на червей злободневен
и с повик
примирен и гневен
спуснах мракът вътре,
сбран в едно забрало.

После с гарваните поговорих
в мръсна перушина
и в грак роден
очерних още една година
в която сън лунен
изплетох, сетне сторих.

Мигом грейна мътната луна
с плътнобледо зарево
и на душата
увяхна зеленоокото стъбло
загубено там, вътре
там, вътре -
под забралото до черна старина.

Прощално

Знам, брате,
ние ще умреме млади
неразбрани и далечни.
Знаеш, брате,
избираме смъртта
пред туй да стоим безчовечни.

Бях дом на надежда
и мисля все още съм.
Ала всеки ден процежда
лъч мрачен в зимния сън
и като кълбо тъмна прежда
развивам се в угнетяващ мене гръм.

Опитах да намеря сходни
навсякъде бродих и уж бях.
От недрата човекородни
получих, ала, само бледа прах.
Тъй надеждите секват и умират
а потоците мътни извират
и не спират.

Чуй, знам брате,
имаме и сестри
нейде по ироничния ни свят.
Ала как смола муха смоли
в капан са те, както аз и ти –
разделени, разединени.
Ничии в тази ничия земя
във всеки неин град.

Гробът вече го издигнах
с камъни и въглища подхранен.
С дъха на майка ни Земя,
с успокоението на баща Небе.
Там място последно за нам има
отредено от този, който ни прокле.

И нека там е крайната ни среща
когато, брате, млади си умрем.

Художествени намерения

Не отминава, не отминава,
моят порив за наслада.
Продължава, продължава,
все така да ме измъчва,
за да пиша, за да пиша,
все при мен Една се връща,
и докато не ме довърши,
тя постоянно ще се мръщи...

Не разбирам, не разбирам,
какво това "любов" ще значи?
А къде ли се въобще намирам,
когато няма път и няма начин?
Подозирам, да, подозирам,
че е някаква тъпа ирония.
Дали ме мрази или презира,
или не иска да ме помни...

Закъсняха, доста закъсняха
тези художествени намерения -
вече другите дори разбраха,
че провалям стихотворения.
И не бива, и не бива, и не бива -
да ме съдят всички твърде строго.
Не защото не искам тя да е щастлива,
искам го - даже прекалено много!

И не отминава, не отминава,
този мой порив за мазохизъм.
Тук вътре в мене се помещава
часовник с портокалов механизъм.
За да пиша, за да пиша, си имам
художествените намерения същи.
Мръщи се, но пак си я взимам,
или просто Тя при мен се връща...

Ето нещо от мен... Малко, просто, но от сърце...

R.
***
Колко ми трябва, за да напиша стих?
Трябваш ми ти...
Само ти и две капки мастило...
С две капки мастило
ще очертая
устните,
очите,
буклите...
С две капки мастило
ще прогледнат зениците...
Странно - безсилно е словото...
Имаш букли, устни, очи...,
но как да създам топлината?
О, колко могъщо е словото!
Туко-що една моя сълза
създаде душата ти,
без две капки мастило -
с две думи:
Обичам те!

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

R.
***
Подари ми книга.
Книга с бели листи
и със заглавие: "Обиди"...
Ще описвам там
всички въглени, с които замеряш душата ми...
Подари ми книга.
Нека е със златни корици...
Ще претопя златото,
ще изкова поднос и в подноса -
ще ти оставя за спомен сърцето си...

Norwegian Wood, сила си, копеле!
Ja, jeg elsker dette landet
Но нека разкажем да какво аджеба иде реч: http://www.rodina-bg.org/hanchev/laureati_2009.htm
...и изразено скандинавски присъствие!

Lacrimosa
dies illa…


Удари черний заветен клавиш
на рояла – неговий живот,
со черни и бели клавиши изпълнен:
черните – много, а бели – малцина.
И спомни си Моцарт за дните предишни:
детето чудо кога го зовяха,
зовяха те захласнати, но не видяха
от него колко рано
детето си отиде...

Обърна се и от роял отдалечи се,
бягайки от своя гений сякаш,
излезе на верандата и морен
погледна, както всякога – все тъй високо,
за да зърне смутений взор луната,
да го огрее пак светлината отразена
на любов несподелена.
Сети се той за дните си мажорни,
когато хорски погледи весел го видяха.
Но веч минорни мисли завладяха,
туй що той нивга не изплака.
Прошепна той, изстена: „Lacrimosa...
На скръбните дни в безкрая,
залутан търсех лъч надежда, стрък омая
себе си да вдъхновя аз,
и що намерих? Скръб в безкрая..."

В този миг злочестий гений разгневен
во Моцарту си глас надигна:
„Къде, ти, заблудений, дириш таз омая?
Не, теб не ще огрее нито слънце, ни луната...
Ти си затворник, раб на музиката,
а не на повседневни блянове бездушни!”

Заглъхна вопъла на Моцарт во душата,
пробуди се у него бунт метежен.
„Млъкни, проклятие! Сломи у мене музиката
последний звук и сетния човешки спомен.
В живота си аз все далеко гледах,
напред все взор стремеше се, и азе
от всичко истинско се триж отрекох,
за да получа във замяна
най-тежка участ вековечна:
човешка завист подир мене да пълзи,
сред хората човек да не открия,
ни кътче, де сърцето си да скрия...”

И спомени за детство старо
пак тегнеха на Моцарт над душата...

„Дете аз бях. Но другите деца кога мечтаха,
аз пишех, слушах, плачех над рояла.
И някак бързо свърши мойто детство,
настъпи рано време за раздяла.
Вси радости тъй бързо избледняха...
Развих безумен слух за участ зряла.

Музиката! – Тя, която ме понесе
над грижите вседневни на тълпата,
тя заедно с това отне ми безвъзвратно
и погледа безгрижен на децата.
Редяха се симфонии една след друга,
но никоя от тях не отрази
туй що сърце нерадно стенеше, зовеше –
за него ноти тъй и не написах...

Прибра се в стаята си, Моцарт, пребледнял
погледна изоставений роял
и рече: „Гений мой, последен път аз,
теб зова, та сетен стон да сътворя.”
А гений тъмен, от душа прогонен
прошепна тихо, някак си злокобно:
„Ти мене ще зовеш, но аз не ще да чуя...
Отивам си от теб, но ти помни:
не аз на тоз плен те обрекох
а ти ме сам от пепел сътвори.”

Отвърна се от мисли си твореца.
Погледна през прозореца
с надежда към луната.
Но не откри я морен взор, залезе
на смутений раб завинаги мечтата.
И не изгря...

И морен, бледен, Волфганг
упъти се с оборено чело
към мрачни си покои...

На следващата сутрин из Виена
разнесе се мълвата:
„Композиторът отровен!”
Но никой нивга тъй и не разбра:
отрови го не Салиери, а луната...

Изоставен и от гений, и от нея,
угасна той, проклинайки съдбата...

Гаудеамус ала-бала,
супер сте и няма
значение дали сте спечелили,
а какво