Тони, много, много, много добро. Много!

Благодаря....

Колко влюбен съм бил като съм го писал само аз си знам.

кучи времена

лед пропуква
върху извор
от който
всяко статукво
звучи като шантаж.
пара изсмуква
просешка тояга
от всеки
в разкривен
житейски колаж.

кучи времена.

и псетата вият
гладни
с паст в'ъ хляб;
рошави муцуни
и зъби се бият
пей сега
пей сега, музо
когато болката
и бедността
са неизбежен трап.

пей
за да изтръгнем
гръкляна
за да увием
червата
и с тях да се топлим.
ПЕЙ!
пей, повелявам
че слънце да огрее
душите дишащи дим.

лед пропуква
кучешка муцуна
и плачат жени.
смъртно статукво
трагедия
толко' безумна
че косите вият
от срам.
в бездомни
кучи времена.

и нека
пара изсмуче
животът
и хищна
погълне го слана.
ако аз живея
то ти живееш
също като мен
в същите мръсни
кучи времена.

Легло от рози

Затвори очи....усещаш ли..
любовен полъх отдалече
дали го чувстваш ти или
гневът ти стъпкал го е вече

Опитах се да го преборя....
опитвах всеки ден и час....
опитах се....какво да сторя....
с човек без къща и компас....

Опитах….Бог ми е свидетел,
препусках с диви еднорози,
но сам изгубих се сред пепел
от старото легло от рози.....


Плагиааааат



Суета

Няма крайна наслада, нито крайни мъки, които да
траят цял живот: върховното добро и върховното
зло са химери.
Франсоа Волтер

В мъртвите пространства на деня
намирам смисъл в моето опело,
когато в сляпа ярост твоята душа
заведе срещу мене дело
Не бях виновен аз, а суетата,
превърнала ме в глупаво плашило,
живяло там – отвъд земята
с душа – бодил и тяло – жило!
И ти си права да ме съдиш
суетата ме сковава в мраз,
и ще си права да отсъдиш,
че ти си бог, а дявол – аз!
И щом ще бъде в този дух
да стане всичко твърде скучно
и делото, и адвокатът глух
и стихчето ми толкова звучно......
Тогава аз ще ти призная,
че чезне моят мил живот
във сънища отвъд безкрая
и в локва от човешка пот

времето

времето, казват
било горещо
или понякога
съвсем студено.
казват, чувам
било като
искряща леща
на око тихо
око вкаменено.

вярвам,
не отричам.
времето е
ярък многопласт
времето е
хлад, ала и страст
и никак
ама никак
не е незначимо.

и тъй
както преди
Вапцаров казал е
че живота
най, ама най обича
аз казвам:
времето
и това, което
от него произтича
аз също обичам.

но, признавам
двойно
трижди
всъщност
повече аз него
със сърцата си мразя.

времето е това
което
съвсем тихо
съвсем проклето
бръчките
и умората
по лицата наслагва.
времето, общо-взето
не е меч книжен
а житейска брадва.

времето е това
което
ме кара
от млад
смъртен да ставам
и блед
и - фалшиво - поет
и да мисля
че тук е
почти, почти там.

същото време
проклето,
презряно
отрано, отрано
слага тежка ръка
и гледа
никак не-милостиво
на всяка душа
и оцветява
пак леко и леко
отрано - във сиво.

и тъй както
аз времето
тихичко мразя
то мен
пък решава да пази.
не знам защо
не бих го и питал
знам само,
че не точно
като Вапцаров
аз не живота
а времето
времето бих изритал.

Покажи де

Я да пусна аз малко мои...


“Вяра, надежда, любов”

Душата ранена кърви и се моли
Молитвата никой не чува, защо ли?
Сълзата пресъхва във мъка гореща,
устата заглъхва във дума зловеща

Мъглата се вдига, но пуста остава
Земята, и пак тъне в гузна забрава
лъчите на слънцето слепи ще греят
и трите “изкуства” по тях ще злобеят

Вяра,надежда и ти, любов сляпа,
сърцето свенливо по теб се разтапя
и вяра то губи по теб да бледнее
и губи надежда без теб да живее.

Прокаженик

От камък мрачен си изваян
Не виждаш, нищо ти не чуваш
В сърцето черен нож спотаен
Пронизва всичко що бленуваш

Сърцето в теб се мъчи, пее,
Но ти не му се наслаждаваш
И в светъл ден душа чернее
От черен нож изпепеляващ

Млъкни...прокажнико – спаси ме!
Устата твоя тъмна пропаст
Сочи ме с пръст, от злост кълни ме
Обвий ме в мрачната си участ

И ти се взираш изненадан,
Погледнеш в тъмната дъга,
И после от мига белязан
Изчезнеш там, къде е тя….

Изчезваш там, не ще се върнеш
Изгнанико черен – Недей!…..
Смъртта в живот не ще превърнеш
Не умирай, братко, а живей!

Но ти не чуваш – продължаваш.......
В сърцето свое да дълбаеш
И в черна гнилост се разлагаш
И пак не спираш да копаеш......

Копаеш в гъста, черна кал,
Но искаш да намериш друго
Човекът прокажен безмълвно умрял?
Или тъжното, злостно влечуго.......

Копаеш още..... По – усърдно!
А ножът зверски се забива....
Сърцето вече бие трудно
Прокаженикът си отива…........

Копаеш още….. жив мъртвец!
И в кал си целият покрит
И виждаш Адският дворец
И падаш мъртъв и разбит……


Тук дооооста се усеща Смирненски...ама толкова много, че даже не знам дали не съм преписвал...а това е преди 6 години.

Черната роза

Тихо, мило съчинение
изписа в мен Луната.
в миг на сляпо откровение
тя ме прати в небесата

А аз не вярвах, бях безсилен
да вникна в лунната и проза
аз бях четецът агресивен,
в ръката стисках черна роза

И ето! Чудото се случи!
Луната мило се усмихна
небето като вир послужи
и злобата ми в него стихна

Но ти си прелестна! – възкликнах
Защо не слезеш на Земята?!
И в океан от сълзи бликнах,
омаян бях от красотата

Но в злато Луната обви се
и нейната проза заглъхна
душата във миг приземи се
във тялото мое и млъкна.

В ръката ми - черната роза!
Сърцето ми – цяло в проказа!
Но сладката, лунната проза
на моята Шехерезада.............

01:50, 24.02.2011г.

Гатанка

Късам твоите окови,
за да те заключа в нови.
Бягството е немислимо,
нежелано, непростимо.

Щом открил си ме, аз зная -
с теб ще покорим безкрая
та дори от тази стая.
Виж ме - цялата сияя.

Ти, за мен пореден лов.
Името ми е ......любов

Много е добро !!!!!!!!!

Честно, това и аз не знам какво е, не знам и къде да го плесна, затова го слагам тук...

Не издържам.
Рязко изваждам главата си с от водата, чува се плисък и вдишвам.
Жив съм, по лицето и от косата ми се стичат капки.
Стоя така, с отворена уста и дишам известно време.
Избърсвам лицето си с ръце.
Отварям очи.
Дървета. Речен бряг.
Небе - слънцето все още не е съвсем залязло.
Обръщам глава.
Сам съм.
Въздухът е хладен. Реката шуми.
Усещам малките камъчета под коленете си.
Изтупвам ги, докато се изправям.
Пак се оглеждам и вдишвам дълбоко.
Готов съм.
Идвам да ти кажа, че те обичам.

Писани са стихове безчет
за любов, от влюбени глупци.
Дойде сега и моят ред,
а мойта глупост ще си ти.

Влудяваш ме. Различен си от мен.
Дори ме дразниш, не е справедливо.
Без теб не мога нито ден.
Без теб съм сякаш полужива.

Мисля си за теб и се усмихвам.
Сладка тръпка в мене преминава.
Пожарът в душата ми не стихва,
а май и по-голям ще става.

Ядосваш ме. Кръвта ми кипваш.
Разпиляваш ме в рая и в ада.
Но всеки миг така ми липсваш,
горяла бих за теб на клада.