27 часа без сън (протежението)

нощем беснея
а денем милея
кучета хапят ме
и дирят без стон
моят подслон;
сетне псе аз ставам
и тичам редом до тях.

нощем се смея,
денем в отрова си тлея
гледайки хора
без смисъл
във смъртния храм;
денем говоря,
а нощем съм ням.

без сън дните
изкарвам
че що ми е сън?
аз този бях
който не съм
поредният ден
сега иде
празен:
със буря и в гръм.

Това е мега зле, но все пак:

My foolish heart,
oh, please, be smart.
Don't wait for him.
Keep self-esteem.

My broken heart,
life is an art.
It is a place
where no one stays

A heart so pure,
you act too poor
and cannot hide
what is inside.

A heart of fool,
stop putting fuel
in a dying fire.
Slake this desire!

Instead of burning
try some learning.
Yes, my foolish heart,
it's time to press "Restart"

And never beat for him again,
he was a lie, a myth, just rain.

(but I know you always will,
for love there is no pill,
so maybe I should kill ya
with vodka and tequila)

улично Х

с този живот, видиш ли
счепкал съм се грозно
и понякога плюя
по него самия -
сърдит и угнетен
апатичен. изморен.
не съжалявам.

а и живота, знаеш
има език, че и уста
те съскат и съскат
и съсирват кръвта
и по камъка пръскат
гнусни. болни.
живот бе! живина.

и го хапя до кокал
а той хапе -
до дъно на душа.
кажи ми тогава
в тази хапня
как с него без врява
да се разберем?

затова лаем. и вием.
и ръмжим с гърло
с доближени лица.
когато друг другия
в улицата настъпи
вой надаваме; рием
рием и изтръгваме си сърца.

с този живот, видиш ли
сме се окъпали двама
само в мараня -
всеки на своя страна.
кажи как тогава
аз него да обичам
вместо смъртта.

Нещо старо,простичко и семпличко за всички добродушковци,които въпреки всички изпитания на живота няма да се променят ...не пиша отдавна,а това е една от малкото ми надъхващи "творби"

И когато някой падне,
знам,че ще съм там,
протегната ръка щом види,
няма да се чувства сам.

И когато някой страда,
пак ще бъда аз,
тази,която ще лекува,
раните от всички вас.

И когато някой се усмихне,
знам-ще е за мен,
защото съм направила щастлив,
поне този ден.

Сирия

нека хоризонтите замлъкнат
и в кръв умия си ръцете
сетне кръвта
изплискам - гневна
някъде из редовете
и духовете в раните
отново
отново
и отново да бръкнат.

нека забия сетне
в кръвно синство
фибрите на абоката
в ръката
в ръката на бащата
и гледам хорските очи
по алея на децата.

нека гневен изрина
хрониките
на целия този
побъркан миг и свят
да изглъхнат дробовете
да станат други
съвсем други синовете.

да спра кръвта.
на всичките деца.
Сирия.
и всички други лица.

Сирия.
Сирия е в кръв
Сирия е в кръв
Сирия е в кръв
моли се за децата.

Ален иконоклазъм

"I've loathed those who don't know what it's like to be a loser in a constant fight."

Червен е хоризонта
на улиците с мъртви тела
покрай тях - смърт
смърт диша в тази страна.

Нека завесите паднат
за човешкия род
сетне мъртъв месия
изрови нашия гроб.

"Well I've lost so I don't care if anyone sees everything that's been taken from me.
I'm twenty-two with nothing to loose., and I'd give it all away if I had to choose."

И най-сетне се съживим
в по-човешки тела
и вместо кухия дим
живот има по тези лица.

Нека тогаз видя човека
а не безукия звяр;
в зрака тъмен на века
дошъл - всекръвния господар.

"So it's the price of our medication, it was your first-born child's defamation.
It's the price of our anesthetic lives, it's easy not to notice if you don't even try..."

Но дотогава сме кухи
пусти, сивохищни поля.
Ушите - неизменно глухи
очите - ирис от грозота.

Червен е хоризонта
улиците са тяло в кръвта
покрай тях - смърт
че остана само смъртта.

*Използвани фрагменти текст от The Effort - The Price of Medication

Човечност

Един изсъхнал труп;
това ли искат да направят
те от мен?
Вени и плът в едно накуп;
не - не ще избавят
те съзнанието от плен.

В мрежата на кръволока
гняв надигам тих един
без смисъл.
Борбата – все жестока
и залязвам все самин;
така ме е съня орисал.

Един изсъхнал труп;
отвън блести дъгата
а отвътре – леш.
Без да бъда ока груб –
такива са на вси телата.
Една груба, нечовешка гмеж.

Ех, животе, страннико такъв,
изпълнен с радост и с мъка тежка.
Ту с щастие пропит, ту с кръв,
бесило черно, пъстра въртележка.

Теб проклинат всеки миг,
и тебе искат все по-жадни.
Ту хулят те с дивашки вик,
ту втурват се към тебе гладни.

За твоите късчета горчиво-сладки
се хвърлят в битката неравна,
за триумфите, макар и кратки,
за твоя милост безпощадна.

Ругаем те и псуваме те даже,
за нас си изрод, може би идиот.
А всъщност влюбени сме в тебе,
обичаме те, хей, живот.

Бог да закриля светците

Когато небосвода се стовари
тежък и грозен
надвиснал със зъбци
над телата;
Бог нека светците изпревари
в скръбния им лозунг
за сто хиляди глупци
с нозе кални из земята.

Нека;
защото слепите проглеждат
и в гнева им свещен
аз дъха си гневен дишам
и тези, що се разпореждат
и ни слагат в плен –
те плащат своя кръвен дан
в края на века.

И идат;
дните, що бяха преброени
съскат тук сто хиляди езика
що меч сече ги из жарава.
Сетне млъкват те, смутени
и кръвта им шурти и блика
осъдена завинаги на забрава.
Аз казвам на това Темида.

Защото
светците светли на света
изядоха на вси храната бързо
изсмукаха и дух, и плът;
осъдиха живота на смъртта
и смърт децата ни завърза
на релсите на един отчаян път.
Обръща се окото.

И във взорът му
Йемен
Сирия
Египет
и цял свят жестоката трепти.
Робите в гняв гърла разкъсват
и сърцето им тупти, тупти.
И опиянен от гнева им;
от камъните в техните ръце,
вой надавам, вълк в човека –

Бог светците да закриля
защото снехме тяхното небе!

Елегия 14

Цигуларят когато прокара пръсти
по гърба на дърво от череша
и когато тоновете пеят чевръсти
будя лика на призрака, що спеше.

Когато светът в гънките си стихне
и нощ разтвори своята рокля
и в бледи ръбове се Кафка усмихне
когато тъга във вълни го измокря.

Тогава танцувам в звуците на мига
и гърлото алено рисува картини
тогава притихвам и затварям света
за всичко, що бе - и което измина.

А цигарата се плъзва и пърли ума
всмуквам и в дробовете се вслушвам
и умирам отново разперен в съня -
там, където вълк сам себе си сдушва.

http://www.youtube.com/watch?v=MzCLLHscMOw&ob=av3e