С отоврени очи
пристъпвам до ръба.
Харесва ми да падам.
И не очаквам някой
да ме хване.
Падането е
най-близо
до полета
(след влюбването
но не искам
да не се влюбвам).

Долу ме очакват
натрошени
чаши за вино
и може би
бутилка самоувереност.
Каква е музиката
по време на падане?

"Sometimes I feel
like scremin`"

но само на ум.

И не знам пътят нагоре,
но и не искам
да вървя срещу слънцето,
озарена
(по-скоро заслепена,
шепнат гласовете
в главата ми.)

Защото аз само едно
глупаво момиче,

което иска да бъде обичано
и затова нарича
глупостите си
смелост.

Искам
чаша,
пълна до горе
с ирония.
Без подсладители,
моля.

Напечатано(Сбогом!)



Ароматизирани страници
(с дъх на сълзи),
чоплят мрака с копнеж...
А писателят спи
(Или може би е мъртъв?)-
кълбо от скреж.
Коленичи...
(С гръб към слънцето.)
Кой ли ще победи?
Няма да разбереш!
Очите не виждат тази борба…
Само усеща душата,
че нещо умира и гасне.
И стене. Крилата
се мачкат като ненужни израстъци.
И се превръщат в пясък и дрипи…
Непотребни, захвърлени...
Луната се отдава на черни отблясъци
и заедно с утрото хлипа.
Тя пък какво иска?
Всичко е тъмно.
Това е светът на нощите.
Слънчевите хора рано или късно
загиват трагично…
Надеждите тлеят в нощта
и денят е също така черен…
Някой някога ми обеща,
че ще ми бъде верен.
Аз му пратих бял гълъб...
в обувката му скрих мечти
и надежди побрах...
Лети, гълъбче, лети!
Но той се ухили... небрежно
да погуби искаше всичко, що е нежно...
И грабна звездите, и се затича.
Хвърли ги в бездни с замах.
И сърцето си с подлост окичи,
а аз с душата си всичко видях!!!

Намачканите листи говорят!
Изписах целият свят с името твое…
Уви, когато душите се затворят,
всеки знае какъв е развоят…
**
Защо ли толкова дълго се губих сред
хиляди страници?
Та епилогът беше гравиран
още на корицата…
(Там лежи мъртва птицата
повалена, даже събута...
с песента - недочута…)
1. 05. 2008

Хубаво, хубаво! Има хляб в теб .

Нещо непускано, мисля...

Забравени години,
отявлени тънки мисли.
Докоснати, любими
или незнаещ вече нищо.
Объркани желания,
страхове макар и стари.
И духове докарват
началото на моя край.

От тук аз виждам брега,
прелитам ниско и пристигам.
Но днес не пристига ума,
въпреки, че се прибирам
Благородно загасям
пламъка, който мразиш да внасям.

Всички подробности забрави
аз сега диктувам промените.
И когато ти се закрещи,
покажи среден пръст на времето.
Благородно се махам
от миговете, които знаеш, че чакам.

Радостите недей пожелава,
друго его от там ще изпълзи.
А днес каквото ще става,
ти недей поливай със сълзи.
Благородно се крия
от възможността днес да те видя.

Не, благородно се отричам
от всичко, което не даваш да обичам.

Благородно се наказвам
с правилата, които искаш да спазвам.

И няма нищо, което не бих дал,
ти заслужаваш всичко, скъпа!
И може би сега се надявам:
"За всичките болки знай"
Сега благородството ми става
началото на моя край...

Ято изгубена вечност

Защо часовника захвърли?
Времето беше пред нас...
Ще чакам сутринта да се стъмни,
за да потъна във пролетен мраз.

Разглобени частици.
Оглозгани мисли заспиват...
Грачат самотните птици.
Чувствата бавно загиват.

Изпрати миналите дни -
ято изгубена вечност...
Така и така сме сами -
късно е да искам човечност.

Сбогувай се с летящите хора.
Една от тях в спомените ти тича.
Изгубихме вечност със спора,
кой първи спря да обича...

Краката ми са по-големи от света.
Пружините се сгъват и започвам:
планини, дървета.
гледам стъпките си,
никога не се настигам:
планини, дървета,
на поляната лежи човек и диша,
краката ми са по-големи от света, настъпвам го,
потича ток.
На поляната лежи човек и диша ток, това съм аз.
Краката ми са по-големи от света
и никога не се настигам.

Изветрели спомени

Виното е отдавна изпито,
а спомените - изветрели.
Опиянчиха се душите
и сега крачат умрели.

Преплитат се думите бледи,
зачервени капчици вино.
Остатък наслада... или болка?
Горчат дните, откак си замина.

Повръща сърцето, бълнува.
Отровено от обич в ударни дози!
Студен спомен леко целува
и се къпе в неми въпроси.

Тряс! Счупена чаша! Наздраве!
Да пием за пропуснатото щастие!
Аз пия горчива забрава.
А спомените са моето ястие!
10.02.2008г.

Напомни ми за разни преживявания...

Лелее, теб защо не са те включили в конспекта за изпита по литература?

Веднага хванах основните мотиви и опозиции в произведението

Мечо, знаеш, че дълбоко уважавам и харесвам поезията ти. Всъщност пратих ли ти сценария, за който ти исках разрешение?

Бях обещал... седнах... писах... и е готово... мисля че е каквото се очакваше:

Дъждът Върху Лицето

Чудя се, какво би станало ако те нямаше?
Дали тук щеше да има нещо друго вместо теб?
Или аз щях да стоят в мрака, продължавайки
да събирам парченцата от стария си късмет?
Чудно ми е, какво ти би сторила на другите?
Дали би ги обичала, както някога обичаше мен?
Или дори за малко пред тях би се преструвала,
че целия ти живот бе сякаш не от Господ дарен?

Не, аз нямам думи да те нарисувам,
тъй прекрасна си, защото идваш от небето.
И може би ми харесва, как общуваме,
защото и двамата ползваме сърцето си...

Дори секундите, които някой там ни дари,
не ще се върнат обратно в нашите дни,
защото обичта винаги е уникална, скъпа...
Дори когато не се появява пред теб и
малко спомени сега тук той ще просълзи,
в своите капки, дъждът върху лицето ми...

(Сложи на триножник апарата,
ела до мен долу - на земята,
прегърни ме и с усмивка погледни...
едно... две... три...)

Чудя се, къде се намира тази човешката душа,
когато болката идва при нас от всички страни?
Дали всъщност тя е само част от нашата мечта,
да има нещо, което уж да ни прави по-добри?
Чудно и странно е деликатността във тебе днес,
как се с трупала и запечатвала вътре с години?
И откъде идва моя изначален душевен интерес,
да намеря и заключа мислите ти в много снимки?

Дори секундите, които някой там ни дари,
не ще се върнат обратно в нашите дни,
защото обичта винаги е уникална, скъпа...
Дори когато не се появява пред теб и
малко спомени сега тук той ще просълзи,
в своите капки, дъждът върху лицето ми...

Не, аз нямам думи да те нарисувам,
тъй прекрасна си, защото идваш от небето...
Но този дъжд...да този дъжд
сега върху нас се излизва и
пътищата водят в различни посоки
Спри, недей си отива, а
а остани и докажи, че всичко можеш...

И нека твоите капки отмият
всичките предишни злини,
които скрих там горе на небето...
И ако от твое име, Господ реши,
нека ти даде да валиш...
да бъдеш дъждът върху лицето...

(Прибери от нас чадъра,
сълзите не ще се скрият от което
трябва ми само твоята вяра
... и дъждът върху лицето... )

Ахаха, хвана основните мотиви! Аз в конспекта след години, а твоята критика ще бъде наизустявана от хилядите бодри кандидат-студентчета Дай Боже!
Мерси за милите думи!




Kristo, последното много ми хареса!!!!
Особено тия части:
Не, аз нямам думи да те нарисувам,
тъй прекрасна си, защото идваш от небето...//

и тая:
(Прибери от нас чадъра,
сълзите не ще се скрият от което
трябва ми само твоята вяра
... и дъждът върху лицето... )

Ето други(някои са старички):

Когато ме няма

Ще ме съзреш отдалеко -
стъпила върху слънчеви лъчи…
Косата ми ще си играе с вятъра,
а огън ще са моите очи…

Ръката ти протегната ще срещне
шамара на изгубеното време…
Ще види, че погрешно
опитва мираж един да вземе…

Ще ме усетиш във нощния бриз…
И ще молиш за още прохлада -
звездите ще бъдат самотен низ -
очи, вперени в ада…

Негостоприемен ще бъде света -
за половин човек земята е празна!
Напразно ще целуваш пепелта.
(Смъртта не е заразна.)

***
Щастливият не знае що е болка -
(Понякога и слънцето проклина.)
Ще ме съзреш (в сърцето дълбоко)
едва, когато… си замина!




Оглозгана цел

Заплетена нишка се спъва,
във въпроси затънала чезне...
Тетива на лък износен опъва,
а стрелата потъва във бездна...

А във центъра на целта
приспано очакване тръпне...
Приковано там вече лета,
тежестта своя понася и мъкне...

Едвам се движи, едвам стои
разпиляната, оглозгана цел.
Питал се дали бихме могли
да я докопаме с мигли от тел.

Да отскубнем неделима частица,
да озарим с луната онзи мрак,
който заключи в тъмница
мене и тебе - мишени сме пак.

Но когато стрелата заглъхне
и забие се в нашите ледени мощи...
В боклука лъка ще пъхнем
в ден ще превърнем мрачните нощи.

/

Какво говориш ти, аз съм следващия Никола Георгиев

Кандидат-студентите направо ще ги разкатаем- ти пиши по-неразбираеми стихотворения, а аз ще ги довършвам с ужасяваща критика. Нещо много са се отпуснали

Човеците навсякъде
човеци са.
Дърветата - дървета са
и тук.
Вълните гонят се под мен
далече.
Не са вълните
същите вълни.
Какво изобщо знаят там
човеците?
И себе си, и нас,
но пука ли им?
Тук.
И тук и там, навсякъде
човеци са,
и цвят и мирис...
звук.
Какво е красотата,
ако не навсякъде?
Какво е слънцето,
ако не е и тук?
Какви са хората,
в които вярваме?
Нима е важно?
Да - за някого.
И тук.
Живеем само
и не смятаме.
Не мислим,
не броим,
и тук.
И нито стихове
очарователни
и нито друго,
а свещеници, комедии,
пирон и чук.
Но хората човеци са
навсякъде
- едните повече,
а другите - дали?
И тук е весело понякога...
И там понякога боли...
Дали е важно да си някъде
или да знаеш, щом е писано,
че, да, и тук вали...
Навсякъде.
Нали?



П.П. Откога не съм писал нормално, невулгарно, достатъчно прилично за общодостъпни форуми стихотворение... Баф...