Изтръгнати длани разстилат съдби

Ние живеем
в улея на война -
аз давам кръв
ти даваш вода -
извор на безчестието.

Законът е марля
захвърлена с юмруци
на кучетата в нас
застанали, чакащи
под уриниращи улуци.

Ритник за пестник
и нож за омраза.
Плач за майчин вик.
Обезглавени души.
Безкрайна проказа.

Осъзнах, че не сме мъртви.

Ритаме със злоба
другарските тела
плюем ги
с дъх на киселина;
откъсваме крайниците;
дерем лицата
убиваме децата
удавяме познайниците.

Нека сега някой поет
извие песен за нас.
Нека балерина
счупи крака
в най-отчаян пирует
за нас, за нас, и
за настъпилият час.
И нека изкуството
със сцепени устни
слово едно проговори.
Да ни изкара от кошмара
от продънените коптори.

По-добре мъртви да бяхме.

Като шеметен сън,
в който някой отвън
те повиква с ръка от коприна
и с предателски крак
търси светлия праг,
пазещ твоята райска градина,

като спомен отровен,
като поглед виновен
пада тежко върху съвестта ти,
като ястреб пленен,
като плод забранен,
като вълк болен вие страстта ти.

Като камък студен
във горещ летен ден
те пронизва с внезапна тревога,
като скрит в твоя ум
подъл тягостен шум,
който пали всред мислите огън-

във съня си го дръж
и моли се за дъжд
- пепелта му във въздуха литва;
във съня си го скрий,
заранта го убий,
погаси го със прах.И с молитва...

Наистина прекрасно!

Пърдиада


Пърдете, братя,
без стеснение,
не се измъчвайте от зор.
Защо ви е ограничение,
там, дето нужно е простор?
Защо ви трябва да се стискате?
Пръднете си със силен глас,
със тон и тембър, както искате-
тенор, сопрано или бас.
Пърдете бавно, във анданте
или във алегро, в ритъм жив,
ту нежно, мазно, тип ''глисанте'',
ту рязко - във речитатив.
Пръднята е физиология
и еядък кавалерски жест.
Във нея няма демагогия,
а доблест, рицарство и чест.
По приницп тя е облекчение
в хранителния ни режим,
затуй без свян и притеснение
пърдете да се напърдим.
Пърденето е ценно качество
и имай винаги предвид,
че тя е здраво доказателство,
че нямаш ти апандисит.
Пръднята, братя, дар божествен е,
че само здравий гъз пърди.
а щом е гръмка и тържествена,
тя никак, никак не смърди!
Пръдни и ти веднъж в живота си,
госпожо, без да се свениш!
Аз знам, че всяка нощ в леглото си
ти бвз стеснение пърдиш!
Пръдни със мен, приятел, здравата,
пръдни със мен във ритъм жив,
и виж - създали сме в държавата
нов, самодеен колектив!



Aвторството се приписва на Пеньо Пенев

ahaha...ne te e sram!

аз съм само читател

Добре,добре...аз се опитвам да изчета всичко тук,но то е много.Мислех си и аз да сложа нещо ама вие не сте ценители Ибаам са разбира се

ето и от мен
написах...
Понякога се взирам във очите ти,
да видя отражението си във тях,
но мракът пак ми пречи...
напомня, че е късно вече,
че време е да си вървя...
а как не искам...
Крада си погледи,
наужким изтървани,
преди да е залязло слънцето,
а щом луната се покаже,
копнея да се сгуша във прегръдките,
които търся през деня.
Прозорците са тъмни..
на прага,
пред вратата ти
крада една душа.. за малко,
после ти я връщам...
Часовникът отмерва тишината
до следващия ден,
когато ще поискам пак да взема
по малко от очите ти,
от топлината и усмивката,
за да добия смелост,
че мога и сама...
А споменът припламва,
щом във мен вали.. играеш ли..
Една ръка се спуска нежно,
за да отпие от страстта
и устните целуват жадно,
почти като на филм...
Не, аз не се увличам,
това са просто думи,
мастилен отпечатък на нечие сърце,
но то е без значение...
Да, мога да го позволя на себе си,
защото времето е тук, пред мен,
защото имам право да живея,
дори и да сгреша...
Аз не играя ролята на влюбена,
това е просто страст,
когато се притискам в теб
не искам повече,
а само да си ти
и в мрака да съм аз.

Ето нещо по-леко ( за разведряване ) :




Не си ми нужен! Аз мога да блестя!

(Без Ти излишно да ми светиш)

Не искам вече отразена светлина –

не ще съм спътник, щом съм раждана да съм звезда!



Недей припява! Аз имам свой си глас!

(Не искам чужди ноти и акорди!)

Гласът ми носи дяволската власт

да проглушава – преди дори да се опомниш!



Не ме моли! Не си помисляй даже!

(Аз няма да се върна, щом веднъж реших)

И утре Аз ще бъда този, който ще ти каже:

„Дойдох, видях, със твърдост победих!”

kecka, приятно е твойто

Петъчно обръщение към бирата
Мила моя бира,
липсваш ми ужасно.
Пиша ти това писмо,
да ти кажа, че прекрасно
ясно стана ми защо
вчера, в сряда и във вторник
не можах да драсна стих -
вчера, в сряда и във вторник
аз съвсем, съвсем не пих.

УНИКАЛНО

Гробарска мъка

Ако ти кажа
че до откат
виждам телата
и обръщам на камък
прелиствам страната
и откривам point-blank.

Тогава ми писва
и дъня небесата
защото вече няма души.
И както знаеш,
пенлива вие реката
а в нея звезда си пламти.

От точка незрима – изстрел.
Разстрел на поети;
на девици
и мъже, и деца
и лели, чичовци
син, пък и дъщеря
разстрел на хора проклети.
Със спирали от лед
пронизан в ответ
умри, народе
народе проклет.

А когато небесата
излеят всемирната мъка
и трон заблести съвършено сам.
Тогава ще осъзная,
като глупак пълен,
всяка душевномъртва разлъка
рушението на всеки наш храм.

Нека тогава телата станат едно
и мъртви, и живи;
най-прогнилото красиво звено.

"Родени в Хаос, стремящи се към Ред.
Глупаци.
Съдбата се определя от нас и никой не е във власт думи и спомени в чуждата нишка да слага. Само Хаосът."

проза от 9-10 месеца май:

Булевардната стена

Застанах пред стената. Беше ужасно красива. Тя, не стената.

Всъщност, не бях виждал толкова красиво момиче. Захапал замислено цигарата, огледах внимателно порцелановото й лице и тъмните, задълбочени очи.
Някой доста сив мина покрай мен и дежурно хвърли реплика, изтъкана от лъжи и фалш.
- Красиво момиче, много красиво.
Кимнах и се обърнах да видя този сив, но той вече беше отпрашил по тротоара, проточващ се до края на хоризонта. Свих рамене и метнах цигарата по него, с надеждата някак да го уцеля. Което бе невъзможно, разбира се.

- Коя си ти? – попитах и запалих нова. Трябваше да ги намаля, но си го казвах сякаш от векове.
В началото не отговори, но после очите й проблеснаха и в тях се изви вятър от живец.
- Син Нанна.
- Това е мъжко име.
- Знам. И все пак са ме нарекли Син Нанна.
- Син Нанна, защо умря?
Красивите й очи се разшириха и в тях видях сблъсъка на светове и разпада на небеса. С уплашена нотка в ириса тя наклони леко глава.
- Аз не съм мъртва.
Помислих малко и реших, че няма смисъл да й развалям удоволствието. Питах я дали пуши и като тя кимна й дадох и на нея една, след което блажено двамата застинахме, дърпайки от отровния, сивкав дим.
- Защо стоиш сама покрай тази сива стена. Не те ли е страх, че някой ще ти направи нещо?
- Не, трябва ли? Хората са добри, и нощем съм оставала тук. Луната хвърля цветни отблясъци по този тротоар, стига да чакаш внимателно изгрева й.
Опитах по-тактично.
- Син Нанна, разочарова ли някого?
Погледна ме странно и с...разбиране?
- Да. – наведе глава и косата й се люшна като водопад от гарванови криле. – Родителите си. Най-близкият ми. Себе си. Живота...
В крайна сметка...знаеше.
- Извини ме, непознати, но трябва да си ходя у дома сега. Този път ще се върна, благодаря ти. – момичето се усмихна и очите й ме поздравиха прощално.
Знаеше. Но не искаше да повярва.

Кимнах й и размахах ръка – още с цигарата – в приятелски жест. Когато тя си тръгна повърнах – на същия този сив, лъскав тротоар. Няколко сиви се връщаха от работа и ме изгледаха с присмех, след което ме отминаха. Пооправих се, взех кърпичка и си изтрих устата. Вдигнах глава.

От некролога ме гледаха две спокойни, прекрасни очи. Беше починала много, много отдавна, затова и обветряният лист беше окъсан на места, сякаш забравен от всяка и всеки. 25.01.2005. Преди двадесет години...

Хвърлих отвратено цигарата, всякакво желание бе изчезнало в мен. С тежки крачки тръгнах по булеварда покрай стената. Стена, от която постоянно ме наблюдаваха мъртви черно-бели лица...докато не намеря своето там.