Пиша го тук, защото не открих никакъв подходящ раздел (например-статии/стихове/произведения на потребители)
Та става въпрос за последното ми стихотворение-а писането ми е хоби и ако има интерес, ще публкувам и други неща :

Глад

Слънцето е златна курабийка
в искрящата небесна пещ;
земята твърда-моята филийка,
препечена от въздуха горещ.
На филийката две кучета лежат,
в очите им проблясват капки,
сенките на гълъби следят-
те са сочни, апетитни хапки
и пърхат с хрупкави криле.
О, пилета, елате тук!
Мънички парчета бонфиле
из облаците-захарен памук.
А десерт са сладките девойки:
мелби с праскови, черешки
подават се от смели кройки
на глазури от ефирни дрешки.
Аз дебна ги със вилица и нож…
Дали съм луд? Не знам.
Но гладен съм и много лош-
заклевам се, ще ви изям!

mecho, отвори ми апетит с това стихче
Аз ще се въздържа да пускам тук моите стихове, тъй като са твърде мрачнички...

пускай блеки, ако са мръснички са за скрития раздел, но за мрачнички --- пуксай!!! с кака АД-МОД няма да те спрем!

Ето ми най-нормалното (някой вече са го чели ):

Мракът в мен

Беззвездна нощ се е спуснала навън
и обвива ме със свойта тъжна тъмнина
аз тичам, тичам лудо в своя мрачен сън
все напред, напред към пропастта...

Ти ме виждаш, но не можеш да ме спреш
аз далече съм, потънала в трескав транс...
и да пропадна, с мен ти няма да умреш -
за теб в живота ще има втори шанс.

Мощна буря бушува в света ни от огън и лед
и ми се иска безследно да изчезна в нея,
да потърся подслон там, далече от теб,
дори това да значи да спра да живея!

Усещам как черният край приближава,
задушава ме нощният мрак с дъха си студен,
но не, не мисли, че този мрак ме ужасява,
ни той може, ни онзи вътре в мен...

И ето, свършва се... последна крачка правя
затварям очи, готова да посрещна смъртта
и тя идва... докосва ме... и ме оставя! -
дори тя не може да приеме някой без душа...

Ивченценценце, нали знайш, че и аз много те обичам!

Нещо в подобен стил:

Мъката на художника

С тихи стъпки нощем пътува
немия писък на спящия град,
стих от кръпки кротко бълнувам
немощен пристъп на умствен глад

Ято куршуми-объркани думи
хвърлят ума ми във вихър бухлат,
сякаш докосва пак нещо съня ми
леко се плъзга по образ богат

Образът бледен във синьо сияние
толкова леден,толкова див,
мисля,роден е от вечното знание,
пламък далечен от свят по-красив

Песен обагрена в цвят непознат,
песен на място въвеки застинала,
тя ми навява за спомен разлят,
спомен от лято отдавна отминало

С нови краски изгаря във пламъка,
ново ухание носи насам,
но бързо изчезва, топи се и камъка-
образа-той изваян е сам

И в треска рисувам, и плахо бленувам
образ подобен поне,
но знам,че сънувам, аз просто пътувам
глухо през празно поле


Дерзайте

Айде и малко романтика на английски от миналите години

Love in flames

The candle was lit
The aroma filled the air
After the flame went out
Something was still there
Making love to you is like
Drinking the sea of blue
The more I drink the dew
Thirstier I become for you
Until nothing can quench my thirst
But to drink the entire sea
Always remember this
And always remember me
Never say I love you
If you don’t even care
Don’t start to talk of feelings
That were never really there
Never touch my hand
If you mean to break my heart
Never say you’re going to
If you never meant to start
Remember when the flame went out
It left you in the dark

Ахахах, Мечо, първото ти стихотворение ме утрепа просто Става за девиз на моя мъж А иначе мен ме е срам да си пускам стихчетата

Огледални Сълзи

Блестим...
в очите на децата
Крещим...
в своите страхове;
вярваме във нещо
просто...
колкото са нашите мечти.

И взираме се в огледалото,
което отразява сълзите
във усмивка.
И стичат се по тялото,
запарват и болят.

И пак блестим
във мислите,
възвишени и горди,
но забравихме за
сълзите...
превърнали се в белези
и рани...

Когато пак погледнем
в огледалото
смеем се,
нима боли ни
тялото...?
Или просто виждаме се
в някой друг.