Повлиян от ДжъдиРамоне изформулирах този въпрос. Споделете и по какъв повод е било за последен път.
Аз в казармената си година на пост в кучешката смяна преди зазоряване от самосъжаление, най-силното възможно чувство, според Том Сойер.... Пуберска работа, бих казал сега.

Аз от снощи. Ама така доволно си изревах очите, че горкото момче се видя в чудо. После ревах 50 минути на една приятелка по телефона, после уж се обадих на човека да му се извиня за сцената и пак се разревах. Не ме питайте на кво приличах днес... и сега ми е смешно, обаче се чувствам като парцал.
За мен реването е доста съкровено нещо, не го правя никога пред други хора, нито изпадам в кризи. Обикновено като ми е криво се просвам на пода в стаята си, гледам в тъмното и се питам дали няма да е по-добре да се гръмна.

Но тва да знаеш, че има на чия глава да си изревеш мъките, е нещо безценно, затова съм ужасно доволна.

ами аз не си спомням честно казано

Аз пък си рева честичко, но не пред хора по принцип Пък и ми олеква понякога - ако съм нервна или ако съм уморена и т.н.
Ама кога последно ревах...скоро беше, ама нямам спомен

За реване май никога не съм. Освен може би когато си цепнах тиквата в пети клас. А за последно са ми се насълзявали очите когато преди май вече година така силно прегърнах приятелката си, че доста я заболяха ребрата... И сега като си спомня ми става гадно

Миии... преди 2-3 седмици, когато имах проблеми с едната ръка и през невежата ми глава препускаха всякакви страшни варианти, включващи "летален изход" и "ампутиране на крайник"

За последно плаках лошо на "Ново кино "Парадизо" - т.е. не лошо, щото си се наревах хубаво и катартично, но края на тоя филм втори път НЕ МОГА и НЕ ИСКАМ да го гледам.
На филми се скъсвам да плача - за последната година съм плакала сигурно на десетина - и не виждам нищо странно или срамно.
Иначееееее... по друг повод... май преди около 2 месеца, когато разбрах, че пак ще играят един много, много, много важен спектакъл. И после, когато разбрах, че ще играят отново спектакъла, на който преди години си кръстих и блога! Тия две събития бяха в разстояние от няколко дни и ми беше толкова хубаво да си припомня какво е да плачеш от щастие!

Накратко - много е лесно да се разплача, когато става дума за силни емоции. Конкретен човек да успее да ме разплаче, е огромно постижение - но се е случвало, и, в резултат на това, черният ми списък нарастна с една бройка. От бяс и яд съм ревала веднъж - тогава изумих майка ми. Отбелязвам го, щото тогава и себе си изумих дори.
Когато обаче е нещо тъжно, тежко, драматично - абе, неприятно - обикновено не мога да заплача, дори и да искам. Тогава просто нещо ме душИ и това е. А има хора - реват, реват, и им минава...

И друго - не рева пред публика. Абсурд. Е, на филм може и да се случи, ама то просто не зависи от мен. Случвало се е да плача пред майка ми, която много бързо стяга редиците - с 2 приказки ме вкарва в пътя. Иначе хората, които са ме виждали да плача, са единици и се е случвало по веднъж в ситуации, абсолютно излезли от контрол - *брои* - трима души, сред които - баща ми. Като се замисля, май поводът беше все един и същ и беше много, много отдавна.

на "300" плакала ли си?

Как на 300? Какво има за плач там?

Хаха, стига де, прекалявате. Не съм ревлата на форума, недейте така - просто си поплаквам на едни такива сюжети, дето са си направени баш за рев. Терапевтичен рев - много са готини!

- изнасилването на царицата
- смъртта на спартанците
- как убиха онова готино животинче дето мъкнеше войници...

сега се сетих, беше скоро - някъде средата на декември (пред наште хахах). а преди това беше някъде лятото-есента (пред приятелки) - ех, че ревла съм била миналата година хахахха. по принцип периодично на половин година рева. винаги от нерви (!) или силна физическа болка (?). от години не съм ревала, защото ми е тъжно за нещо.

рев от смях брои ли се, щото зимната ваканция съм се смял със сълзи...

ааа не се зачита, така и баба знае да реве

Аааааааа, ако е това, у Киро съм ревала за последно - как онзи, дето му разправях, че прилича на най-добрата ми приятелка, обясняваше "момченце" и, съответно, "момиченце". Мисля, че Боби, Иво и още някой около нас също пуснаха по някоя сълза - а Иво май дори се изтрещя във вратата на стаята от смях.
То бешеееее...