– И това, което казахте на Дани... мисля, че си го заслужи. И не обръщайте внимание на заплахите, които ви хвърли, че щял да се оплаче на родителите си. Вие си бяхте в пълното право да го нагрубите и да го изхвърлите от класната стая. – Докато Коста продължаваше със смисления монолог, си мислех дали се чувстват по същият начин известните знаменити патки от ранга на Бритни и Пусикет долс, когато малоумните им фенове не спират да бръщолевят глупости за това колко техни картички и плакати имат в стаите си и колко олтара са им посветили?
- Наистина ви се възхищавам, г-не, и наистина желая някой ден да бъде като вас.
- Успех тогава – казах съвсем небрежно.
Станах от стола, оставяйки демонстративно и с поглед пълен с досада десетачка на масата.
Докато изкачвах стълбите до кабинета си, училищният звънец би. Бандата малоумници напълни коридора с отвратителния шум, наподобяващ жужащ кошер с пчели, на чиято липса така умеех да се наслаждавам. Сетивата ми за пореден път бяха бомбардирани. Затова побързах да отключа кабинета си и да се порадвам на десетминутното междучасие. Десетте ценни минути, през които се подготвях психически за предстоящите 50 минути в компанията на същества с коефициент на интелигентност еквивалентен на табуретка.
Нямаше и две минути и вратата се отвори с досадното скърцане, което натоварваше слуха ми вече една година. Както всеки път първа влезе Ана. Тиха и кротка ученичка. Почти незабележима. Може би най-малкият елемент, който дразнеше погледа ми. Благодарността ми към което се изразяваше в пълно игнориране на присъствието й от моя страна. Може би затова вече беше отвикнала и да ме поздравява, когато влиза в кабинета ми. След нея като по традиция влезе групичката от шест накипрени безмозъчни пуйки, които бяха от онази порода, която си мислеше, че етикета на дрехата бута човекът из лабиринта на трудностите в съвременното ни общество. След което, предшествано от досадното скърцане, влязоха останалите момичета и момчета, чийто физиономии си направих труда да запомня, само защото имахме едно общо с тях. И аз, и те умеехме да се наслаждаваме на макс от удоволствието да не си дразним сетивата в десетте минути преди пословичните 50.
След като би звънеца за влизане в час, всички сякаш преминаха в друг режим. Всички като зомбита станаха тихи, обърнаха се напред с роботизирано движение, което за страничния наблюдател щеше да изглежда, че сякаш аз съм ги дресирал така. Но не! Просто имах излъчване, което налагаше авторитета ми и сякаш без да предупреждавам, хората около мен знаеха какво изисквам и какво не толерирам. Днес за втори път имах учебно занятие с дванадесетокласниците. Първият час с тях за днес мина по малко по-различен начин от обикновеното. По-различното се изразяваше във факта, че си позволих да обясня на едно малоумно недоносче колко голям идиот са го направили родителите му. В резултат на този лукс, който сам си разреших, 10 минути след като би звънеца, спокойствието ми и творческата ми дейност се прекъснаха от поредното скърцане на вратата. Скърцане, което ме вбеси. Сякаш бях вулкан. Спящ вулкан, който при това досадно скърцане реагираше, изригвайки и повдигайки се от нивото на коленете ми до нивото на челото ми. Вулкан, който щеше да стане исторически, ако някога изригнеше отвъд пределите на тялото ми. Изригването ме накара да забравя за каквато и да е авторитетна демонстрация, което ме накара да повдигна главата си и да я обърна към врата. Към източника на това дразнение.