СЪЗДАВАНЕ, РАЗВИТИЕ И УКРЕПВАНЕ НА БЪЛГАРИЯ

Държавата е основната политическа и социална институция на обществото, върху което се гради чо-вешкото битие. Тя е сферата, в която се разполагат политическите субекти. В нея се реализират различните ви-дове политическа и социална активност. Най-важното събитие в живота на народите, населяващи територията на Балканския полуостров през VIIв. е образуването на българската държава. Създаването й е едно от забележи-телните събития не само в българската история, но и в историята на Европейския Югоизток през Средновекови-ето. Важна роля за създаването на българската държава заемат славяните и българите.
Първи опити да се отговори на въпроса откъде произхождат славяните са направени през XIIв. Този въпрос остава спорен и до наши дни. Според средновековните летописци, основани върху "Повест временних леть" (XIв.) най-древната тяхна територия са земитe по долното течение на р.Дунав. Съществуват и мнения за азиатски произход на славяните, както и такива подкрепящи келтския, основаващи се на антропологичен ана-лиз. В историческата наука е утвърдена теорията на Владимир Седов, Цветана Романска, Петър Петров, Ва-сил Гюзелев и други за индоевропейския произход.
Славяните са част от многобройното семейство на иноевроепейските народи, чиято общност започва да се разпада към IVхил.пр.Хр. Тяхното отделяне от тази общност става към II хил.пр.Хр., когато от нея се отделят т.нар. “балтославяни”. Анализът на първоначалния общ език славянски език дава основание на историците да локализират приблизително границите на тяхната прародина – Балтийско морена север, Карпатите – на юг, ба-сейна на р.Одер и Висла – на запад и средното и долното течение на р.Днестър и Днепър. Според Цв.Романска прародината им има динамичен характер, тъй като границите непрекъснато се променят под натиска на чужди племена и народите не са устойчиви и точно фиксирани. Древните географи и старогръцки писатели не проявя-ват особено голямо внимание към земите на славяните. По-определени данни за живота и бита на славяните през I хил.пр.Хр. дават резултатите от археологическите проучвания. Посредством сведенията от разкопките учените диференцират няколко славянски култури – лужишка, чернолеска – култура на "полетата с погребални-те урни", пшеворска, черняховска и други.
У Херодот (Vв. пр.Хр.) те се споменават с името "маври" и "будини". Първи писмени сведения за славяните дават римските историци Плиний Стари в “Естествена история” (Iв.), Та-цит (Iв.) и Птолемей (IIв.), който ги назовават с името "венети".
През I-IIв. настъпват промени в славянските племена и те започват да напускат първо-началните си територии. Тацит казва, че славяните "бродели за разбойничество". Готският историк Йордан (VIв.) отбелязва, че имената на венетите се "менят според разните родове и места" и те вече са познати като "венети" – на запад, "славяни" – на юг и "анти" – на изток. Според същият автор разпадането на славянската общност на тези три дяла става през IV-Vв., по време на Великото преселение на народите. Според П.Петров този процес се извършва в началото на IVв. Утвърдена е теорията на Цв.Романска, според която разселванията им се датират от II до V-VIв. Причините, водещи до разпадането и разселването им според П.Петров са: Великото преселе-ние на народите; разложението на родово-общинния строй; появата на социално и имуществено разслоение; демографския бум и нуждата от повече земя.
До разселването си славяните водят уседнал начин на живот, отразяващ се и върху техния бит, култура и общество. Според направените археологически разкопки се установява, че основен техен поминък са земеде-лието, скотовъдството и занаятчийството. Славяните строят жилищата си край естествени водоеми, често и край труднодопроходими места. Основен тип е полувкопаната землянка, изградена от плет и глина, но посте-пенно си проправя път и каменния градеж. Те строят селищата си близко едно до друго.
Религиозните им вярвания се свързват с начина им на живот. Те отъждествяват природните сили, от ко-ито зависи и благополучието им. Религията им е политеистична, но постепенно на преден план излиза вярване-то в един бог – Перун, творец на мълниите и гръмотевиците. Почитат се Волос, Дажбог, Лада, Морена и други. Прекланят се и пред свръхестесвени същества – вили, самодиви и русалки. Разпространени са фетишизма и култа към мъртвите. Традиционно е трупоизгарянето при погребенията.
Социалната структура на славяните не се разграничава от тази на другите "варварски" народи. Основ-ната обществена единица е родовата община, оглавявана от старейшина. Няколко родови общини образуват племето, начело с княз. Неговата власт е ограничена от общото събрание на племето – т.нар. “Вече”, в което влизат всички мъже-воини. Несъмнен авторитет в племето има и “Съветът на старейшините”. Византийските автори Прoкопий (VIв.) и Псевдомаврикий (VIв.) подчертават демократичността на славяните, наличието на безвластие, липсата на централна власт у тях и на робство.
След смъртта на Атила през 453г. и последвалото разпадане на хунския племенен съюз, славяните започват масовите си заселвания в земите на юг от Карпатите, като се разделят се на два клона – т.нар. “дакийски” и “панонски” славяни.
Едни от първите точно датирани нападения на славяни срещу Византия се отнасят към началото на VIв. и са свързани с построяването на "Анастасиева (или Дълга) стена" през 512г. в околностите на Констан-тинопол, при управлението на император Анастасий I (491-518). Известно е и нападение на славяни и българи от 517г. Сведения за набезите на славяни има и у Псевдомаврикий, Йордан, Йоан Малала (VIв.), Михаил Си-рийски (XIIв.), Йоан Ефески (VIв.), Прoкопий Кесарийски – “За строежите”, Евагрий Схоластик (VIв.) и други. Особено силни ста-ват нападенията им по времето на император Юстиниан I Велики (527-565). При него импе-рията минава в отбрана. Тя е заета с продължителна война с арабите в Африка и Италия и не може да отдели достатъчно военни сили срещу славяните. Ромеите обаче прилагат изпитани техники от дипломацията – внасят раздори в редиците на отделните славяниски племена – около 540г. успяват да предизвикат война между анти и славяни, използват славяни на византийска служба. Пример затова е славянинът Хилвудий – стратег на Тракия (530-533), по чието време нападенията им престават.
Василевсът развива значителна строителна дейност с цел предпазване на границите и населението на империята. Укрепителната им система от крепости на Балканския полуостров се разполага в няколко пояса и достига стените на Цариград, Солун и Термопилите, но тя не може да спре масираните нападения от 549-551г. През зимата на 549-550г. славяните за пръв път презимуват на юг от р.Дунав. През първата половина на VIв. липсва тенденция за отсядане и те предприемат предимно грабителски походи. Границата остава р.Дунав. През втората по-ловина на VIг. се появяват аварите и тюрките. Като налагат властта си над славяните – 558-578г., аварите, а заедно с тях и с българите, предприемат масирани нападения. Византия не успява да се възползва от аварското предвижване, поради заетост навън с неспрелите войни с арабите. Трайното отсядане на славяни в пределите на Византия става към последните десетилетия на VIв.
В "Чудеса на Св.Димитър Солунски" (VIIв.) се казва, че през 584г. славяните за пръв път обсаждат Со-лун – втория по важност и значение град във Византия. След продължителна обсада на града те се оттеглят. То-зи техен неуспех не ги отчайва и в следващите десетилетия правят още 4 обсади – през 602, 620, 622 и 645-647г., но всичките безуспешни. Според данните, които дават летопиците Менандър (VIв.) в своята “История”, Йоан Ефески – в “Църковна история”, Михаил Сирийски – в “Хроника” и други единственият по-сериозен опит за съпротива срещу новите заселници е предприетия от император Констант II (642-668) поход, който през 658г. подчинява слаянски племена по Беломорието и преселва част от тях в Мала Азия. През 591г. Византия за-вършва войната с персите и през 592г. император Маврикий (582-602) изтегля войските си на Балканите, започ-вайки 10-годишна война срещу тях. През 602г. става преврат във византийската армия от стотника Фока, който води до рухване на Дунавската граница. Според "Стратегикон"-а на Псевдомаврикий в периода 602-630г. почти липсва противодействие от страна на ромеите към слаяните.
В историческата наука се спори относно датировката на заселванията на славяни на Балканите. Според Марин Дринов това става около III-IVв. Димитър Ангелов смята, че това става през 80-те години на VIв., след оттеглянето на аварите на запад. П.Петров издига становището, че първите по-трайни заселвания стават след 602г., като доказателство затова е рухването на Дунавската граница през тази година. Причи-ните затова са слабостта на Византия и развитието на нови обществено-икономически отношения в славянски племена – от родово-общинния строй към частното производство, прескачайки се робовладелския строй.
В началото на VIIв. следват нови нападения на славяните над византийските територии – 602, 613-616, 618г. От 630г. те предприемат напълно самостоятелни действия. През същата година Византия отблъсква пер-сите и възстановява номинално властта си над славяните на юг от Стара планина, но на север не успява.
Сведенията на византийските автори за разположението на отделните славянски племена на Балкан-ския полуостров са оскъдни и непълни. В земите на север от Стара планина обитават "Седемте славянски пле-мена" и северите. Териториите около р.Тимок се обитават от тимочаните. Абодритите населяват земите от две-те страни на Дунава около устията на Тиса и Млава. Моравяните се заселват по поречието на р.Морава – споме-нават се от баварския географ (IXв.) и от арабския халиф Ал-Масуди (Xв.). Южно от абордитите са племената на браничевците. Най-много данни и сведения има за славянски племена има от визанстийските автори, описва-щи обсадите на гр.Солун – ринхини, сагудати, драгувитите, велегезитите, берзити, струмци (струмяни), езерци, милинги. В Западните Родопи, по долината на р.Места и в околностите на Сер се намира племето смоляни.
При колонизирането на Балканския полуостров южните и източните му части – дакийските славяни изиграват важна роля. В историческата наука те се наричат "славяни от българската група". След 624г. панон-ските славяни, намиращи се десетилетия наред под аварска зависимост, получават разрешение от император Ираклий (610-641) да се заселят в провинция Илирик и в научните изследвания те се отбелязват като "сърбо-хърватски племена".
В хода на нашествията част от паметниците на римо-византийската цивилизация по балканските земи са разрушени. Сринати са крепости и църкви, много селища са опустошени. Макар и трудно, новите заселници намират начин за съвместен живот с оцелялото местно население и благодарение на контактите си с него славя-ните усвояват някои от постиженията на античното изкуство и култура – усъвършенстване на занаятите, бойна-та техника и други.
При разселванията и колонизацията на Балканите настъпват обществени и териториални промени в славянски племена, водещи до издигане на племенните вождове и старейшините в управлението на племето. В техните ръце се съсредоточава значителна част от военната плячка и богатства. Възниква и нуждата от нови форми на политическа организация сред славяните. Още от IV-Vв. започва разлагането на родовата община и преход към териториално-съседската. Войните с Византия засилват ролята на военния вожд, което води до съз-даването на постоянни военни отряди; войната става източник на препитание. От втората половина на VIв. се формира военно-племенната аристокрация, начело с князе. По-известни са имената на Мусокий, Даврентий, Приск и т.н.
Общият враг на славяните – Византия, е причината, на която те изграждат и ново формирование – во-енно-племенните съюзи, чиято основна цел е запазването и защитаването на завоюваните територии. Според “Чудеса на Св. Димитър Солунски”, Теофилакт Симоката (VIIв.) и други вероятно след 551г. е образуван пър-вият такъв – дакийския племенен съюз “Славиния”, намиращ се на север от р.Дунав. П.Петров смята, че през VIIв. има два славянски племенни съюза – единият при Солун, който е разбит през VIIв., и втори – при Поду-навието – “Седемте славянски племена” и северите, образуван през втората половина на VIIв.
Славянските нашествия водят до няколко важни промени в картата на Европейския Югоизток – проме-ня се етническия облик на Балканите; чрез свободната селска община се дава път за преход към феодализма; появява се нова – славяно-византийска културно-политическа общност.
През същия VIIв. на Балканския полуостров се появяват и българите на кан Аспарух, които изиграват решителна роля за създаването на българската държава.
Въпросът за произхода на българите е обект на дискусии в историческата наука. Липсата на дос-татъчно извори и сведения го прави труден за разрешаване. Васил Златарскив труда си “История на българ-ската държава през средните векове” изказва хипотезата за хунски произход, П.Берон, Г.С.Раковски и други – за татарски, а съществуват и такива за угро-фински. Налага се мнението, подкрепяно от П.Петров, В.Гю-зелев, Моско Москов, Станчо Ваклинов, Иван Шишманов и други, че те принадлежат към тюркско-алтай-ската езикова и етническа общност, към която се числят още и хуни, авари, татари, кумани, узи и т.н. Пе-тър Добрев изтъква, че потомци на българите основават държавите по Двуречието в Месопотамия – Шумер и Акад.
За прародина на българите се счита Централна Азия – земите на днешна Монголия и териториите меж-ду планините Алтай и Тяншан.
Първите писмени данни за българи датират от 354г., когато те се споменават в “Анонимен римски хро-нограф” – “Зиези, един от потомците на Ноевия син Сем, от когото произлизат българите” като племена, оби-таващи земите на северно от Кавказ. Това се потвърждава и от арменския хронист Мойсей Хоренски (Vв.). За-селването на българските племена в тази област е резултат от Великото преселение на народите, чийто основен тласък дават хуните.
Произходът на етнонима “българин” не е изяснен напълно. Според Г.С.Раковски името произхожда от думите "благи", "бълги". Върху значението му съществуват много хипотези. Според В.Златарски той про-излиза от тюркския глагол “булг” (смесвам, размесвам) и в този смисъл се тълкува като “смесен”, “неедно-роден”. Павел Шафарик допуска, че етнонима може да се свърже с аланската дума “билгерон”, което означава “крайненци”, т.е. – хора, живеещи в покрайнините. Борис Симеонов изказва становището, че “българин” е име от тотемен произход, което произлиза от думата “булгар”, с която се означава животно от рода на белките.
Българите водят номадски начин на живот. Основен техен поминък е скотовъдството, макар че позна-ват и отчасти примитивното земеделие. Те отглеждат предимно коне, но също така се занимават и с овцевъд-ство, говедовъдство и други. След трайното им установяване в земите северно от Кавказ те постепенно преми-нават към полуномадски начин на живот. В определени сезони чергаруват, след което се завръщат в постоянни-те си селища. Наред със скотовъдството се изхранват чрез лов и риболов. Като преминават към полуномадския начин на живот, земеделието започва да играе все по-важна роля в битието им. Този процес се свързва със за-силването на имущественото неравенство и с издигането на отделни родове. Подобно на славяните, българите строят жилищата си край реките. Най-често срещаното им жилище е юртата. С преминаването към уседнал начин на живот започват да строят и полуюрти, полувкопани в земята. Групирайки се по 20-30 на едно място, образуват т.нар. “аул”.
Още в местоживелищата си на север от Кавказ, българите развиват и занаятите, пряко свързани с на-чина им на живот – железарство, ковачество, кожухарство, грънчарство, обработване на кожи, златарство и т.н. Характерна тяхна черта е сиво-черната им рисувана керамика. Основна социална единица първоначално в бъл-гарското общество е патриархалната родова община, чиито членове са свързани с кръвно родство. Отделните родове се обединяват и образуват племето – нова обществено-политическа единица. В историческите извори са известни редица имена – вхндур-булгар, купи-булгар, кучи-булгар, ологхонтор-болкар, утигури, кутригури, уногондури, котраги и много други, което е доказателство за териториална раздробеност. В социално-икономи-ческо отношение също има неравенство от VI-VIIв., като се оформят две основни групи: обикновено население – скотовъдци, занаятчии и земеделци, и родово-племенна аристокрация, в лицето на силните в социално-иконо-мическо отношение родове. В "Именник на българските ханове" се споменават имената на родовете Дуло, Во-кил, Угаин, Кюрегир, Ермиар,Чакарар и други.
Начело на племето стои кан. Първоначално властта не е наследствена, но от VI-VIIв.се превръща в та-кава. Характерна за българското общество е строгата централизация, основана на здрава, военна организация – т.нар. ”военна демокрация”. При тях робството е почти непознато
Религията на българите представлява смес от различни култове. Те почитат свещени за тях животни – куче, заек, вълк, змия, кон и други. Наред с това у тях съществуват още култове към дедите, мъртвите, огъня, слънцето, небесните тела и други. Основно божество, оформящо се след тотемизма, е Тангра – създателя на не-бето и земята. През VI-VIIв., когато обществените отношения търпят развитие, култът към Тангра става водещ, което, според П.Петров, дава основание да се говори за примитивен монотеизъм.
Една от най-ярките изяви на българската духовна култура е употребата на особено летоброене, постро-ено на основата на 12-годишен животински цикъл.
Появата на българите в Европа се свързва с голямото хунско нашествие от изток. В движението си на запад хуните разбиват готите в донските степи през 375г. При своята миграция към Европа, хунските племена увличат със себе си, а и покоряват, част от българските племена, а през периода 374-543г. успяват да наложат властта си в Централна и Източна Европа. След смъртта на Атила (453г.) и последващото разпадане на хунския племенен съюз, част от българите се отправя към Панония и западнокарпатските котловини. Участието на бъл-гарските племена в хунския съюз е значително и то намира доказателства в "Именник"-а, според който родона-чалници на българската ханска династия Дуло са Авитихол (Атила) и синът му Ирник (Ернах).
Ранната им политическа история – от средата на Vв. – средата на VIв., се характеризира с активни сблъсъци с Византийската империя, славянските племена, аварите, готите, гепидите и лангобардите. Първото писмено сведение за самостоятелна намеса на панонски българи в събитията на Балканския полуостров датира от една белжка на Йоан Антиохийски (VII-VIIIв.) от 480г., когато император Зенон (474-491) ги вика на помощ, за да отблъснат удара на остготите срещу империята. Според Прокопий Кесарийски данни за опустошителни нападения има от 486, 488, 499, 502, 515, 530, 535, 540, 552г. и т.н., като през 540г. успяват да превземат 32 кре-пости в диоцеза Илирик. Някои от набезите си извършват съвместно със славяните. Към Средата на VIв. се ак-тивизират и българите, населяващи земите на север от Кавказ. Особена известност придобиват две племена – кутригури и утигури. Въпреки опитите си да спечели западните племена – кутригурите – император Юстиниан I не постига почти никакъв успех, а напротив, нападенията стават все по-чести.
През 551г. отношенията между гепиди и лангобарди се влошават и гепидите молят за помощ кутригу-рите. След като пристигат по-рано от обявеното, гепидите ги убеждават да нападнат Тракия и Илирик. Василев-сът съзира надвисналата опастност за държавата и подкупва утигурския вожд Сандилх да организира поход срещу кутригурите. След претърпяното поражение кутригурите молят за императора да се заселят в Тракия при условие, че бранят държавата от всички варвари. След загубата, през 558-559г., те, начело с предводителя им кан Заберган, преминават р.Дунав и се отправят в три посоки. Той се отправя към Константинопол, обсажда го, но не успява да го превземе. Заети с неспирни междусобни войни, които според данните на хрониста Агатий Миринейски (VIв.) в неговото произведние “Царуването на Юстиниан”, подклаждани от Византия, кутригури и утигури са принудени да преустановят нападенията си над балканските провинции на ромейската държава. Към края на VIв. българите, които продължават да живеят в Прикавказките земи, са подчинени на нахлуващите от изток тюрки.
Началото на VIIв. заварва българските племена разпокъсани. Първи се раздвижват онези от тях, които се намират под властта на Аварския хаганат в Панония. През 631г. избухват междуособици между аварски и български претендент за трона. Борбата завършва с поражение за българите и част от тях, предвождани от Ал-цек се отправят към земите на франския крал Дагоберт. Отначало франките ги приемат и им предоставят убе-жища, но страхувайки се от размирици една нощ кралят заповядва заселниците да бъдат избити. От първона-чалните 9000д. Успяват да се спасят едва 700, които по-късно се заселват в Равенския екзархат, с разрешение на лангобардския крал Гримуалд. Интерес представлява и съдбата на българите в Панония, известни също и ка-то “керамисийски българи”. Начело на тях застава съплеменникът им Кубер, под чиято власт преминава и част от населението на Аварския хаганат. Около 668г. той въстава срещу хагана и след успешно сражение се отправя към пределите на Византия. В началото на 80-те години на VIIв. предвожданите от него изселници се заселват в земите около днешния град Битоля. Кубер установява мирни отношения с империята и част от хората му се преместват в Солун. По-късно изготвя план за превземане на града, но по чудо се разминава с тази си мечта.
Избухналата през 630-631г.в Западнотюркския хаганат остра междуособна борба парализира неговата мощ и за четвърт век води до неговото разпадане. От това се възползва вождът на племето уногондури Кубрат, който отхвърля властта на тюрките и поставя основите на голям военно-племенен съюз, наречен "Стара Вели-ка България" с център Фанагория на Таманския полуостров.
В историческата наука се спори за границите на съюза, но се приема мнението на П.Петров и други: – на изток – р.Кубан; на запад – р.Днепър; на север – р.Донец и на юг – Азовско и Черно море. В пределите на Ве-лика България живеят три племена – уногондури, българи и котраги, но се обозначават като “българи”. За крат-ко време военноплеменното обединение укрепва и спечелва уважението на съседите си, за което спомага много и активната дипломатическа дейност на кан Кубрат. През 635г. той изпраща свои пратеници при император Ираклий (610-641), за да сключат мирен договор. За да предразполжи предводителят на българите към себе си, императорът го награждава с почетната титла “патриций”. От този договор и двете страни имат взаимна изгода – Византия се нуждае от един своеобразен “буфер” срещу тюрките, а българите – от сигурен тил срещу нахлу-ващите от изток хазари. Според историческите документи споразумението се спазва до смъртта и на двамата владетели. Учените смятат, че гробът на кан Кубрат се намира в с.Малая Перешчепина (до град Полтава, днес в Украйна). Там е открито богато погребение, както и два златни пръстена, на единия откоито те успяват да раз-четат думата “патриций”.
Управлението на Кубрат е не само началото, но и кулминацията в историята на военно-племенното обединение Стара Велика България. Личният авторитет на кана като вожд в освободителната борба срещу тюр-ките и като обединител на разпокъсъните преди това български племена е огромен.
Византийският хронист Теофан (VIII-IХв.) разказва, че малко преди смъртта си кан Кубрат завещава на синовете си да не се разделят и да пазят съюза, но това обаче не става.
Според Тефан Кубрат умира по времето на император Константин II (642-668). В на-учните среди се спори относно колко е живял владетеля на Велика България. Според М.Арта-монов живее 60г., а според В.Златарски и Александър Бурмов управлява 60г. П.Петров и В.Гюзелев изказват мнението, че канът умира през 650г., а според Моско Москов – 665г. Спори се и по още един въпрос – колко синове има Кубрат. П.Петров смята, че те са 5, а Д.Ангелов – 3, като Алцек и Кубер са панонски българи.
Независимо обаче, след неговата смърт настъпват съдбоносни години на изпитание. Под натиска на на-хлуващите от изток хазарски племена България се разпокъсва, а впоследствие – се разпада.
Най-големият син на Кубрат – Баян (Батбаян) остава в бащините си земи и след време се подчинява на новия завоевател. Вторият син – Котраг, заедно с племето котраги, се поселва по средното течение на р. Волга, където техни потомци основават през X – до XIIIв. Волжско-Камска България. Третият син – Аспарух повежда уногондурите на запад и се заселва в област-та Онгъла.
Съществуват разногласия по въпроса – какво и къде е Онгъл, но в науката се приема, че това е об-ласт, с граници: на югозапад – р.Дунав; на изток – р.Днепър и р.Днестър; на север – р.Серет и р.Прут. Спори се още и по въпроса за броя на Аспаруховите българи, но се налага мнението, че са около 250000-300000 души.
Заселването на българите в Македония и последващото създаване на държавата са две тясно свъзрани помежду си събития. Решаваща роля за създаването на новата държава играят Аспаруховите българи, населява-щи Онгъла. В тази област през последните две десетилетия на VIIв. става съдбоносно за целия европейски Юго-изток събитие – образуването на българската държава. Създаването й се свързва непосредствено с полити-ческата обстановка на Бал-каните през 70-80-те години на VIIв. и по-конкретно – с византийско-арабските вой-ни и взаимоотношения на империята със славяните.
През 679г. византийците, след като се справят с арабската заплаха, се насочват към Солун и ги разгро-мяват.
Отблъсквайки арабите и справяйки се със славяните, Византия насочва вниманието си на североизток – към Аспарух и неговото племе, което опустошава непрекъснато Добруджа. През 680г. Константин IV Копро-ним организира военен поход – “по суша и море” срещу “мръсния и нечист народ, настанил се неочаквано от-въд Дунава”. Част от армията му се предвижва през проходите на Стара планина, а другата част се отправя към устието на р.Дунав. Според Теофан и Анастасий Библиотекар (IХв.), Аспарух, виждайки многобройната армия, решава да изчака действията на империята и се затваря в Онгъла. Двамата не предприемат нищо 3-4 дни. Не-очаквано Константин IV потегля с 5 кораба към Месемврия (днес Несебър), за да лекува чрез бани краката си. Когато заминава, сред войската плъзва слух за бягство на императора. Като виждат суматохата в редиците на ромейската армия, българите излизат от Онгъла и започват да ги преследват, а според летописеца Теофан – “по-вечето погубили с меч, а мнозина ранили”. Ударът е светкавичен, а българите, по думите на Георги Монах, “плячкосали техните имущества”. След този тотален разгром българите продължават и на юг от р.Дунав – на-хлуват и опустошават цяла Добруджа. Там те влизат в контакт с местната славянска аристокрация и предприе-мат първите стъпки към създаване на общо политическо обединение. Между двата етноса се постига важно споразумение, относно кои славянски племена кои части да пазят по границата с Византия и Аварския хаганат. Наскоро след като се установяват в днешна Североизточна България, българите подновяват набезите си срещу империята. Константин IV не е в състояние да предприеме ответни мерки и през 681г. се принуждава да подпи-ше мирен договор, за който Лъв Граматик възкликва – “за срам на ромеите”. Съгласно него Византия се задъл-жава да плаща годишен данък на кан Аспарух. Друга част от договора се отнася за територите – на юг грани-цата минава по билата на Стара планина; на изток – Черно море, но първоначално някои градове като Томи, Констанца и Одесос са още във византийски ръце; на североизток – Онгъла и околната му област; на запад и се-верозапад – устието на р.Тимок и източните разклонения на Карпатите. По този начин Византия на практика признава правото на славяни и българи за изградят обща държава.
Съществуват различия относно въпроса – коя година е образувана тя. Георги Бакалов, като се позо-вава се на “Именник”-а, приема 165г. Божидар Ди-митров изтъква, че това става в 632г. В.Златарски под-крепя становището, че това е през 679г. П.Петров и Геновева Цанкова-Петкова защитават тезата за 680г., а според Д.Ангелов, Юрдан Трифонов, Ал.Бурмов, Иван Дуйчев и други – за 681г.
Военните действия между българи и славяни от една страна, и ромеи – от друга, не свършват само и единствено с една битка, а това е дълъг процес от събития, като се приема, че началото е през 680г., а краят се отбелязва с официалното подписване на договора от август 681г.
Българската държава възниква като закономерен резултат от обществено-икономичес-кото и полити-ческо развитие на два етноси – славяни и българи. Важно значение има и факта, че българите носят управлен-ския опит и традиции от “Стара Велика България”. За характера на държавата съществуват различни хипотези. Веселин Бешевлиев, Г.Баласчев, М.Войнов и други изказват мнението, че българите подчиняват под власта си славняите. В историческата наука се приема тезата, защитавана от В.Златарски, П.Петров, В.Гюзелев, Ал.Бурмов, Д.Ангелов и други, за съюзни отношения между етносите. Сергей Никитин изтъква, че същес-твува славянска държава, преди самата държава между българи и славяни. Има и теория, под-крепяна от Б.Ди-митров, Иван Дуйчев, М.Драганов и други, че Придунавска България е продължение от Кубратовата Велика България. Важен фактор, съдействащ за тяхното обединение, са външните заплахи: на юг – Византия; на североизток – хазарите; на северозапад – аварите, както и липсата на съществена разлика в степента на об-ществено-икономическо раз-витие на двата етноса. Те се познават много преди за заживеят заедно на Балкани-те. При такава ситуация на силите в Европейския Югоизток само един нов тип политическа организация, пре-възхождаща родово-племенните институции, е в състояние да бъде гарант за самостоятелното развитие на двата етноса. Този нов тип е образуваната държава България.
През 681г. се поставят основите на един сложен и продължителен процес на изграждане на военни, ад-министративни, културни, религиозни и други институции в младата българска държава. Запазват се редица елементи от племенното устройство. Изграждането на славяно-българския съюз става при пълното зачитане на териториалната обособеност и племенно самоуправление на двете основни етнически групи. Славяните призна-ват върховенството на Аспарух, но в същото време запазват и своята автономия и суверенитет. Това са доказа-телствата, подкрепящи федеративния характер на държавата. Така се създава и българският “саракт” – държав-ното обединение, начело на което стои кана и което се дели на три части: център, ляво и дясно крило. Върхов-ното управление над саракта е в ръцете на кана или на поставения от него човек. Лявото и дясното крило се уп-равляват съответно от кавхана и ичиргубоила. Изграждането на държавна организация у българите става отдел-но и независимо от тази на славяните. Славянските племена също запазват своето самоуправление и етническа обособеност. Начело на племата стоят князе, а територията, върху която живее дадено племе, се нарича Слави-ния. Изворите от VII – началото на IXв. категорично разграничават България от Славиния. Общата държава представлява съюз между България и Славиниите, поради което в историческата литература тя е известна като славянобългарска държава за периода – края на VII – началото на IXв.
Като първа столица на новата държава се счита укрепения лагер Плиска. Това име за пръв път се спо-менава в Чаталарския надпис на кан Омуртаг. Изграждането на Плиска като столица започва още от времето на кан Аспарух. Според “Български апокрифен летопис” (XIв.) този владател “създаде и Плюска град”.
Една от родовите традиции, които се запазват, е практиката да се свикват народни събори, на които да се вземат важни за бъдещето на страната решения. На такъв събор може да се стигне до смяната на владетеля (кан Сабин-766г.), въпреки широките му пълномощия на върховен главнокомандващ, законодател и ръководи-тел на дипломацията.
До смъртта на Константин IV – 685г., договорът се спазва и от двете страни. Наследникът му Юстини-ан II (685-695, 705-711), го нарушава и според данните на Теофан през 688г. “заповядал на конните отряди да преминат в Тракия, искайки да оплени българите и Славиниите”. Войната започва през 689г. и първоначално византийците нанасят поражение на българската войска. След тези си победа, Юстиниан II се отправя към Со-лун, за да вземе пленници и да ги заселва в Мала Азия. На връщане обаче той е пресрещнат от българите ня-къде в източната част на Беломорието и претърпява голяма загуба. В науката се спори за кои българи става на въпрос – за Куберовите или Аспаруховите, и за коя България. Хронистите Теофан, Никифор (IXв.), Зонара, Скилица-Кедрин (XIв.) и Зигеберт пишат само за Аспаруховите българи и за Дунавска България, но след похо-да към Солун същите българи причакват императорските армии и ги разбиват. Това означава, че българската държава се явява като обединителен център и на славяните от българската група.
Последните години от управлението на кан Аспарух са неизвестни. В Българския апокрифен летопис се казва, че “цар Испор (Аспарух)...и след това го погубиха измаилтяните на Дунава”. Смята се, че той загива при война с хазарите около 700г.
Двете десетилетия – от 680-700г. са време на укрепване на българската държава, на ней-ната мощ, на стабилизиране на границите й с Византия, аварите и хазарите. Тя се издига и пое-ма ръководната роля на за-щитник и обединител на българските славяни, а също така и като фактор, който ще играе ключова роля в съд-бините на Европейския Югоизток.
Според "Именник на българските ханове", след Аспарух, владетелското място заема кан Тервел (700-718). Канът също произхожда от рода Дуло и се предполага, че е син на Аспарух. В политиката му се очертават няколко важни тенденции, намиращи продължение и у неговите приемници. Във външната си политика Тервел умело съчетава военните с дипломатическите средства. Нейна основна цел е териториалното разширение на България и утвърждаване на суверенитета на кана.
През 695г. във византийския императорски двор се извършва преврат, като Юстиниан II е заточен в Херсон на Кримския полуостров. За кратко време се сменят няколко василевси. От Херсон сваленият импера-тор избягва при хазарите във Фанагория, но усещайки, че и там няма да е в безопастност, през 704г. пристига в българското ханство и моли Тервел за помощ, за да може да си върне престола, като му обещава “премного дарове и собствената си дъщеря за жена”. През пролетта на 705г. Юстиниан II, заедно с 15000-на войска от бъл-гари и славяни, се от-правят към Константинопол. С помощта на верни привърженици сваленият император влиза в столицата и си взема короната. В знак на благодарност, в една от залите на Влахернския дворец, Юсти-ниан II намята българския кан с царската хламида (мантия) и го удостоява с почетната титла “кесар” – втората по важност във византийския двор, която обикновено се дава на престолонаследника. С признаването на титла-та Юстиниан I признава и правото на Тервел да владее получената територия, като в същото време се увеличава и плащания годишен данък. Българският кан получава още една много ценна придобивка – областта Загоре в Източна Тракия. Това е първото териториално разширение на младата държава на юг от Стара планина и то е от важно стопанско и стратегическо значение, тъй като от една страна открива възможността на българите за из-лаз на черноморските пристанища, а от друга – през нея минават най-преките и удобни пътища, свързващи Кон-стантинопол и Плиска. Като отстъпва тази област, Византия се лишава от възможността да организира бързи и изненадващи походи срещу България. Събитията от 705г. срещат широк отглас в Западна Европа и хронистите Теофан, Никифор, Лексикон “Свидас” (Хв.), Симеон Метафраст, надпис край Мадарския конник и други ги описват като една от най-значителните политически прояви в международните отношения в началото на VIIIв.
През 708г. мирните отношения между България и Византия се нарушават и василевсът напада българи-те, като иска отново да си върне подарената територия. В Тракия нахлува огромна конна войска, а флотата – с друга част от армията, се отправя към Анхиало (днес Поморие). В околностите на града-крепост ромеите пре-търпяват поражение, а според хронистите Теофан и Никифор Юстиниан II издава “глупави разпоредби”. През 711г. императорът отново моли кан Тервел за подкрепа. Канът му изпраща едва 3000д., но този път василевсът не успява да се справи с противниците си и е убит. Българската войска се връща необезпокоявана от никого об-ратно. Като използва временната слабост на Византийската империя, още през 712г. Тервел нахлува в предели-те й и дори достига до Златните врата на Цариград.
През 716г. българо-византийските отношения се уреждат чрез нов договор, включващ в себе си 4 клау-зи: определяне на границите – “до Милеона в Тракия” (вероятно между с.Ябълково, Хасковско и Странджа); Византия се задължава да плаща годишен данък в пурпурни одежди и 30 литри злато (=22000 номизми); двете страни се задължават да си предават политическите бегълци и двете страни трябва да търгуват само когато се плащат определените такси, мита и налози. В противен случай стоката се конфискува.
Тази последна клауза говори за значително развитие на производствените сили в канството. Договорът от 716г. е не само първия търговски договор на България – той е първият търговски договор в цяла Среднове-ковна Европа, регламентиращ търговските отношения между държавите. Документът позволява на младата държава да заеме своето място в международните търговски връзки на Византия.
През лятото на 717г. арабите отново обсаждат Константинопол. Като се възползва от споразумението си с България, император Лъв III (717-741) изпраща делегация до българския кан за помощ. Тервел осъзнава опастността, която впоследствие може да се стовари и върху канството и изпраща исканата армия. Стълкнове-нието под стените на столицата Цариград между българи и араби е кръвопролитно и намира широко отражение във византийски, латински и сирийски хроники. Източниците Теофан, Михаил Сирийски (XIIв.), монахът Албе-рик (XIIв.), “Анонимна сирийска хроника” от 846г. и други, казват, че през 718г. арабите губят повече от 20000д. и претърпяват нечувана загуба. Приема се, че победата на кан Тервел – “Спасителя на Европа”, както и тази на Карл Мартел при Поатие от 732г., са събитията, които не позволяват на арабите да проникнат дълбоко в континента.
Водят се спорове в историческата наука за крайната година от неговото управление. В.Златарски и други смятат, че това е 720-721г. Според Г.Цанкова-Петкова – това е 712г., а според М.Москов, П.Панайо-тов и други – 714г. След 718г. никъде не се споменава името на кан Тервел, поради което тази година се счита за последна от неговото управление.
Кан Тервел постига много за България. Българската армия е на няколко пъти пред стените на Цариград; с договори се узаконява териториалното разширение на югозапад; укрепва се вътрешната мощ на страната, ут-върждават се позициите на славяните на полуострова; славата на държавата расте в Европа. Византия признава канството като равностоен партньор, Европа отдава нужното признание и уважение на новопоявилата се държа-ва.
Според “Именник”-а третия владетел на България е Кормесий (Кормисош). Като най-вероятни години на управление се смятат 718-738г. Някои автори посочват, че той е от рода Вокил и че изпъква oще по времето на Тервел. Единственото друго място, където се споменава, са надписите около Мадарския конник, където уче-ните разчитат името Крумесис-Кормисош.
Наследник на Кормисош на престола е кан Севар (738 – 753-754г.). Името му е известно само от "Именник"-а. Той е последния представител на владетелската династия Дуло. Предполага се, че и при него ми-ра с Византия се запазва. За периода 718-754г. у византийските хронисти Теофан и Никофор (IХв.) липсват каквито и да е сведения – вероятно между България и ромеите мирът не се нарушава.
Отстраняването от властта на рода Дуло e начало на политическо сътресение в канство-то, изразяващо се в в борбата на другите родове да вземат властта. За периода 754-768г. на българския престол се изреждат 6-ма владетели. За задълбочаващавата се вътрешна криза съ-действа и влошаването на отношенията с намираща-та се тогава във възход Византия. За времето от 755-775г. император Константин V Копроним (741-775) пред-приема 9 похода с цел унищожаване на северния съсед, но нито един то тях не води до желаната цел – въз-връщането на загубените земи на север от Стара планина и в Тракия.
Кризата започва при кан Винех (753-754-760) и се задълбочава при наследниците му на трона – Телец (760-763), Сабин (763-766), Умор (766-766), Токту (766-767) и Паган (767-768). Подхранвана от външната заплаха, тя се изразява в борба за власт между представителите на българската аристокрация. Това ста-новище се подкрепя от В.Златарски. П.Мутафчиев, Ал.Бурмов и други предполагат, че кризата е в резултат на противопоставяне на две полити-чески групировки спрямо Византия – едната е за продължаване на мира с ромеите, а другата – за война с тях. За влошаване на вътрешнодържавната обстановка спомагат и други фак-тори – неуспешните войни срещу Византия; действията на нейните шпиони в канското обкръжение; липсата на военни и поли-тически качества у кановете и други.
За начало на стабилизацията се смята управлението на кан Телериг (768- 777). Не е известно какви мер-ки предприема той, но в продължение на 5-6 години междуособиците и вътрешните борби стихват. През 774г. Константин V организира мащабен поход по море, но по думите на Теофан след “като дошъл до Варна, той се уплашил и замислил да се завърне”. Пак според него, между двете държави се сключва договор – “Нито бъл-гарите да излизат срещу Романия, нито императорът да се стреми да нахлува в България”. През есента на същата година, Телериг предприема действия към славяните на югозапад – извън българските земи. Васи-левсът узнава за това начинание от своите шпиони в Плиска и организира поход в Македония. Подозирайки ня-кои хора в двора си, канът изпраща писмо до императора, в което го моли да му каже кои са приятелите му, тъй като възнамерява да избяга в Константинопол. Тази хитрост нанася тежък удар върху византийската политика, относно България. Кан Телериг разбива окончателно амбициите на Константин V да завладее канството. През 775г. василевсът организира нов поход, но в разгара на подготовката му умира. Неговият наследник на престо-ла – Лъв IV Хазарец (775-780) се отказва от експанзиниостичните планове на своя баща.
Времето на управление на Телериг се характеризира със справяне на византийската агентура в Плиска и отстраняване на външната заплаха. Междуособиците не стихват напълно и през 777г. той е принуден да бяга в Константинопол, където приема християнството.
Процесът на стабилизация продължава и при кан Кардам (777-803). През 789г. владетеля изпраща вой-ска да подпомогне вълненията на славяните против империята. През 792г. в следствие на успешна война, Кар-дам разбива армията на Кoнстантин VI (780-797) при крепостта Маркели. Според сключения договор, Византия възобновява плащането на данъка.
При Кардам окончателно се слага край на политическите трусове и междуособни борби, като канската власт се укрепва значително, но проблемите с ромеите остават.
Образуването на българската държава предхожда създаването на други “варварски” държави в Европа. Това е първото трайно политическо обединение, създадено с активното участие на славяните. С идването на българите на Балканския полуостров се създават не само реални условия за формирането на една нова държава, но и е предпоставка за създаването на нова културна общност – българо-византийската. Във вътрешно поли-тическо отношение се изграждат условията за развитие на българската народност. Събитията от втората поло-вина на VIIIв показват, че въпреки сериозните вътрешни проблеми и силен външен натиск, българите притежа-ват достатъчно сили и възможности да преодолее кризата и утвърди независимо положение на страната. Това е предпоставка за издигане на могъществото на България през IXв.

ПОЛИТИЧЕСКИ ВЪЗХОД И КУЛТУРЕН ПОДЕМ НА БЪЛГАРИЯ ПРИ
ЦАР СИМЕОН I ВЕЛИКИ (893 – 927)

В края на IX – началото на Xв. се постигат две важни стъпки за дооформянето на българската народност – приемането на християнството като официална държавна религия и навлизането на славянския език в черковното богослужение. Това допринася за политическото сплотяване на славяни и българи и ут-върждаването на славянския елемент в българската общност. Завършва процеса на териториално-админис-тративното деление, което води до изживяване на племенния партикуларизъм и налагането на общо название на всички – българи. С въвеждането на административно и законодателно единство се внася нов важен елемент при изграждането на народностното самосъзнание на българите. Благодарение на усилената дейност на строителство на църкви се създават основите на формирането на една висока материална и ду-ховна култура и самосъзнание. Чрез налагането на писмеността и книжнината българите успешно устояват на въздействията от страна на Рим и Константинопол. Процесът на окончателното оформяне на народността завършва по време на властването на Борисовия син – Симеон. При неговото управление завършва процеса обединението на славяните от българската група.
От 893г. до 904г. е първият етап от управлението на Симеон (893-927). Още в началото му отноше-нията с Византия се изострят. През 894г. император Лъв VI (886-912) премества тържището на българските стоки от Цариград в Солун с цел налагане на по-високи мита за стоките от българските търговци. Българ-ският княз дипломатично иска тази заповед да се отмени, но молбата му остава без отговор. Засегнат от на-рушаването на статуквото, както и от накърняването на международния авторитет на България, Симeон предприема военни действия срещу Византийската империя. Според Васил Златарски, Иван Сакъзов, Т.Бра-тиану и други това е “първата икономическа война в средновековна Европа”. Дaнни за преместването на тържището дават Симеон Логотет – “Хроника” (Xв.) “Продължител на Теофан” (IХв.) и други.
През 894г. българската армия нахлува във византийските предели. Лъв VI събира армия, в която се включват и хазарски наемници. Решителното сражение става из тема Македония (днешна Източна Тракия), а византийската войска претърпява поражение. След сражението българският княз връща войската си в Бъл-гария. Той не е готов за води продължителна война. Византия има проблеми – тя претърпява загуба и от ара-бите, а конфликта с княжеството остава незавършен.
Василевсът решава да накаже българите и се обръща за помощ към маджарите, живеещи тогава между р.Днепър и р.Днестър. Със спечелването им за съюзници се изпълнява първата част от плана на импе-ратора. Според същия план едновременно с това ромейската флота трябва да е в делтата на р.Дунав, за да прехвърли маджарите на десния бряг на реката и от юг да потегли войска, водена от пълководеца Никифор Фока. Изпълнението на поставените задачи от ромейска страна започва в края на 894 или началото на 895г. Българският княз концентрира своите сили на юг, като очаква нападение от тази посока. Едновременно с това византийската флота прехвърля маджарите през р.Дунав и те опустошават цяла Добруджа, като се връ-щат с богата плячка, необезпокоявани от никого обратно. За да предотврати втори подобен случай, Симеон укрепва десния бряг и прегражда реката от юг. Въпреки предприетите мерки унгарците отново нахлуват в пределите на княжеството. Българската армия претърпява поражение от тях, като самия владетел едва успя-ва да се спаси в крепостта Дръстър (днес Силистра). Маджарите не срещат по-нататъшна българска съпроти-ва, достигат и ограбват столицата Преслав и отново се завръщат без проблеми отвъд Дунава в родните си зе-ми. Загубите принуждават княза да започне мирни преговори.
Като урежда отношенията си със северния съсед, Византия получава възможност да насочи силите си към атакувашите от юг араби. След постигнатото съгласие в България пристига византийския пратеник Лъв Хиросфакт, който трябва да се срещне със Симеон и да се споразумеят относно условията за мира. Ус-поредно с размяната на писма между прaтеника и българския владетел, князът преговаря тайно с печенегите за съвместни действия срещу маджарите. През първата половина на 896г. българи и печенеги разгромяват унгарците, които се заселват в Централна Европа. Опастността от североизток се отстранява. Според Сава Пенков Симеон освобождава българска територия, окончателно се преодолява опастността от североизток и се премахва византийски съюзник в тила на княжеството. За войната от 894-896г. сведения има и у Лъв Граматик, Георги Монах, Продължителя на Теофан, Симеон Логотет и други.
След настъпилите промени ромеите приемат налаганите им от българите условия по мирния дого-вор. В Цариград пристигат Лъв Хиросфакт и кавхан Теодор – представител на Симеон, който получава бъл-гарските пленници, отвлечени от маджарите. Размяната на българските пленени войници с византийските (120000д.) се придружава с подписването на временно примирие. Наскоро отношенията на България с Ви-зантия отново се обтягат. През 896г. българските войски нахлуват във византийска територия. Край Булга-рофигон (днес Баба Ески, Турция) византийската войска претърпява загуба – “всички загинали”. Сведения за тази победа на Симеон се съдържат в арабски извори – “Хроника” от ал-Табари, “Хроника” на ибн Батрик (IX-Xв.).
Прекратяването на военните действия между българи и ромеи завършва със сключването на мирен договор между страните, уреждащ техните отношения и премахващ основната причина за войната. Византия връща отново тържището в Солун и се задължава да плаща годишен данък.
В историческата наука няма яснота по въпроса – какви са отношенията между България и Византия след 896г., тъй като византийските хронисти не съобщават нищо за тях. Княз Симеон, като следва полити-ката на предшествениците си, насочва вниманието си към югозападната част от полуострова, населена предимно със славяни. Към края на IXв. бъл-гарите овладяват около 30 крепости на югоизток от Драч. По-средством тези си действия българският владетел цели да присъедини към държавата области, населени със славяни и да подтотви изтласкването на Ви-зантийската империя от Адриатическо море. Ромеите наблюдават този ход и изпращат отново Лъв Хиросфакт в България. Мисията му е успешна – през 896г. бъл-гарите връщат 30-те крепости, като затова получават голямо възнаграждение.
Между 29-31 юли 904г. мюсюлманските пирати обсаждат и плячкосват Солун. Като се възползва се от превземането на града от арабите, Симеон решава да го присъедини към границите на държавата и да на-несе удар върху хегемонията на Византия в югозападната част на Балканския полуостров. Империята отново изпраща Лъв Хиросфакт в България и в писмото до Лъв VI той казва: “Солун...ги убедих и изгоних, го полу-чих обратно”. Градът остава под византийска власт, но спо-ред Наръшки надпис от 904г. в замяна българите получават значителни териториални придобивки от страна на Византия – границата се придвижва дълбоко на юг на около 20 км. северно от Солун. Симеон постига присъединаване на славяните от Южна Македония.
Държавата се разпростира над по-голямата част от Балканския полуостров и се превръща в един от водещите фактори в този край на Eвропа, и успява да утвърди международния си престиж на континента. Според Георги Острогорски Симеон започва да преследва една своя цел – да обедини всички южни славяни под своя власт, да унищожи ромейската държава и да създаде българо-византийска империя с център Кон-стантинопол. Петър Мутафчиев е на мнение, че княжеството трябва да замени Византия и да поеме кул-турното и политическото й наследство. Обстановката в империята също спомага за възникване на подобни проекти у българския владетел и улеснява тяхното осъществяване.
В края на IX – началото на Xв. Византия претърпява сереиозни поражения от арабите. Империята е раздирана и от вътрешни междуособици. На 11 май 912г. умира византийския император. Престолонаслед-никът Константин VII Багренородни (913-959) е малолетен и управлението на страната минава в ръцете на брата на починалия император Александър I (912-913). Според практиката на тогавашните междудържавни отношения след промяната на византийския престол Симе-он изпраща свои пратеници в Цариград “относно мира”. Император Александър I ги отпраща грубо и заплашва българския княз с война. Мирът се нарушава от страна на ромеите. Докато българите се подготвят за военна операция, на 6 юни 913г. умира Александър I и ръководството на империята се поема от 7-членен регентски съвет, начело с Николай Мистик. Надявайки се да умилостиви Симеон да не започва военна кампания срещу Византия, патриархът му изпраща първите си две писма от кореспонденцията им, която свършва през 925г. Князът не взема под внимание заплахите, а напротив –продължава подготовката за война.
От 913г. до 927г. е вторият етап от Симеоновите войни. През месец август 913г. той започва война срещу Византия. След като почти не среща никаква съпротива от страна на ромеите, българската армия до-стига "Златни врата" на столицата Константинопол. Като се отказва се от обсадата на града, Симеон иска от регентството да сключат с него мирен договор. Преговорите от българска страна води кавхан Теодор. След оказаните почести на българския владетел и двамата му синове се пристъпва към основното постигнато при преговорите споразумение – провъзгласяване на княза за цар.
В историческата наука се водят спорове относно годината на признаване на Симеон за цар. Бо-жидар Димитров смята, че титлата царската титла на бългaрските владетели съществува още от вре-мето на Тервел – началото на VIIIв. Според Г.Острогорски, Тодор Гераси-мов и други това става след де-нонсирането (едностранната отмяна) на договора от Византия – вероятно през 914г. Васил Гюзелев за-щитава тезата, че българския владетел получава тази титла след 917г. В.Златарски подкрепя мнението, че Преславската архиепископия се издига в сан Патриаршия на “Поместен събор” и издигнатият патри-арх коронясва Симеон за “цезар на всем българи и ромеи” през 918г. Тази теза се защитава и от Иван Сне-гаров, който допълва, че след 918г. българската и византийска църкви за в схизма. Йордан Андреев издига становището, че Симеон получава царска титла през 924г. Приема се твърдението на Иван Божилов, че този акт се извършва през 913г. от патриарх Николай Мистик на церемонията в Цариград.
Заедно с признаването на българския владетел за цар се постига и още едно много важно спора-зумение – двете страни се договарят да се сключи брак между малолетния император Константин VII и една от дъщерите на българския владетел. Посредством тази клауза царят на България се надява да стане "василе-опатор" (баща на императора) и фактически да поеме управлението на империята в свои ръце.
Българите реагират на новата обстановка с военни действия, а опитите на сваления патриарх Нико-лай Мистик да възпре българската армия са безуспешни. Цар Симеон планира военната си кампания в три посоки: на югозапад – към Драч, на юг – към Солун и на югоизток – към Одрин и Константинопол. През 914г. войската превзема тема Македония и тема Тракия, овладявайки Одрин. През същата година, а и на следващата – 915г. – според Николай Мистик българите овладяват Солунската и Драчката теми.
В отговор на Симеоновите действия, Византия се опитва да сключи мир с арабите и да дислоцират войските си от изток на запад. Договорът с Арабския халифат се подписва на 25 юни 917г. Същевременно се активизира и ромейскта дипломация. Империята изпраща стратегът на Херсон Йоан Вогас при печенегите за преговори. Паралелно с това стратегът на Драч Йоан Равдух отива при сръбскя княз Петър Гойникович, кой-то да привлече и маджарите. Византийците се опитват да направят сложна 4-странна коалиция, за да могат да нападнат България от различни посоки. Плановете им обаче се успяват, защото цар Симеон получава све-дения за действията на Йоан Равдух от захълмския княз Михаил и успява да привлече маджарите за свои съ-юзници. Според H.Мистик и “Чудеса на Св. Георги” българският владетел решава въпроса и с печенегите. Сръбската опастност се неутрализира от унгарците. От дипломатическата напдпревара при подготовката на решителния сблъсък между България и Византия победител е българската държава.
Към лятото на 917г. многочислена ромейска армия, командвана от великия доместик – пълководеца Лъв Фока, се отправя по посока на Източна Стара планина. Сражението между византийците и предвожда-ната лично от цар Симеон българска войска, става на 20 август 917г. при р. Ахелой (край Анхиало, дн.Помо-рие). Първоначално ромеите вземат превес в битката, но след това българите огъват бойния си ред, резерва им настъпва към обърканите ромеи и след това армията на Симеон започва масирано и яростно настъпление – “ромеите...ударили страхотно бягство”, ”паднали много люде”. Хронистът Лъв Дякон (Xв.) в своята “Ис-тория” казва половин век след сражението: “още могат да се видят купища кости на ромеите”. Сведения за загубата се срещат и у Николай Мистик и Йоан Зонара.
В резултат от катастрофалното за империята поражение, в Константинопол управляващите отново търсят помощ от Николай Мистик. Той изпраща писмо до Симеон, в което се опитва да смекчи гнева му, но напразно. Българската армия продължава победния си ход на юг и при едно нощно сражение край Катасир-ти, близо до столицата, Лъв Фока се опитва да ги спре, но и остатъците от войската му са разбити. Преди да настъпи към самата столица на Византийска империя Константинопол, българския владетел решава да се справи с враждебно настроените към него сърби. Изпраща кавхан Теодор и Мармаис с армия срещу Петър Гойникович. След като го залавят, на негово място поставят сина на братовчед му Бран – Павел и изтласкват ромейското и налагат българско влияние в Сърбия. Византия постига по този начин частичен успех, защото отклонява за малко вниманието на Симеон от Цариград.
За войната със Петър Гойникович данни има у произведението "За темите" от Константин VII Баг-ренородни (Хв.).
През 918г., предвожданата лично от своя цар, българската войска нахлува в Елада, разрушава Тива и поробва част от местното население.
След успешните военни акции на България срещу Византия от 894, 896, 904, 917г., царството по-стига надмощие в Тракия и Македония, парира cтремежите на сръбското княжество за експанзия на изток. С постигането на хегемония на Балканите завършва процеса на обединяването на славяните под скиптъра на българския владетел.
През 919г., когато Симеон е готов да атакува Цариград, във византийската столица става държавен преврат. Друнгарият (управителят) на флотата Роман Лакапин влиза в Константинопол на 24 март 919г. и взема властта в свои ръце. На следващия месец той омъжва дъщеря си Елена за Константин VII и става василеопатор. През месец септември 920г. малолетния император го провъзгласява за кесар, а през месец де-кември – за съимператор. В същата година се прекратява схизмата във византийската църква и се възстано-вява единството й. Тези два фактора слагат край на кризата в империята след смъртта на Лъв VI.
При новосъздалата се обстановка, Симеон има два пътя за действие – или да сключи договор с Ви-зантия, при условие, че Роман Лакапин не е император, или чрез военна кампания за превземе столицата Ца-риград. Патриарх Николай Мистик казва на българския владетел в едно писмо, че първата алтернатива е не-възможна. Единствената оставаща възможност за осъществяване докрай на своята стратегия на владетеля е със сила да влезе в Константинопол.
През есента на 920г. българската армия достига Дарданелите, превзема Галиполския полуостров и град Лампсак на Мала Азия. Като преценява опастността над столицата, Николай Мистик предлага през 921г. сродяване на Симеон чрез женитба на негово дете с дете на Роман Лакапин с цел забавяне на пред-стоящото сражение. Такъв брак е изгоден за Византия, но не и за България, защото тя няма да получи нищо от това. Владетелят в Преслав не обръща внимание на думите му и продължава подготовката за война.
След провала на дипломацията, през 921г. военните действия започват и от двете страни. Българите извършват набег и стигат отново до Катасирти. След това армията, начело с кавхана и миника достига до крепостта Манглава (до Цариград) и разбива в сражението от 11-18 март при Пиги (днес Балъклъ, Турция) византийската войска, водена от друнгария на флота Алексий Муселе, като опожаряват целия “Златен рог”. Цар Симеон не може да се радва на успеха, защото сърбите отново, подтиквани от ромеите, вдигат оръжие срещу България. Византийците изпращат от Константинопол братовчеда на Павел – Захарий в Сърбия с цел да завладее неговото място. Захарий е победен и изпратен в България в плен. Ромейската дипломация след това успява да настрои княз Павел срещу българите. Цар Симеон го освобождава, дава му войска и го праща да разгроми братовчед си. Павел Бранович напуска княжеството.
Опитът на Сърбия да се отдели от сферата на българското влияние е безуспешен и се уни-щожава отново стремежа име към самостоятелност. И този път царят на България е отклонен от Цариград. Това е време за отдих на империята и за нова военна подготовка.
През 922г. войските на Симеон се насочват отново към Константинопол, като превземат и опожа-ряват град Виза в околностите на cтолицата.
Въпреки военните си успехи българите не успяват да завземат “столицата на света” – Цариград. След като не може да задържи позициите си на Дарданелите, цар Симеон разбира, че в състояние да влезе в “царицата на градовете” само ако има морски съюзник. Той се обръща към арабския халиф Ал-Махди с мол-ба да участва с флота при една бъдеща обсада. Предвижда се след превземането на византийската столица плячката да се поделя по равно, а градът да остане в български ръце. Арабите се съгласяват с предложение-то, но по време на обратния път българските и арабските пратеници са заловени в Калабрия от ромеите. Им-ператор Роман Лакапин хвърля в тъмница делегацията на Симеон, а арабите награждава богато. Според Си-меон Логотет, българският владетел отново се проваля. П.Панайотов смята, че след 922г. управителят в Преслав действа повече под влияние на уязвеното си самолюбие и амбиция.
През 926г. избухва война между българи и хървати. Владетелят в Преслав пише и писмо до папата в Рим, с което иска признаване на царската си власт от Рим. Й.Андреев, че идват пратеници от Ватикана и му дават царска титла, но повечето историци отхвърлят това твърдение. На 27 май 927г. владетелят умира.
В българската историография царуването на Симеон се обозначава и като “Златен век” на книжни-ната и културата. Със създаването на славянската писменост през 855г. от Кирил и Методий и идването на техните ученици – Климент, Наум и Ангеларий в България, се поставя началото на една самобитна по своя характер култура, на която й прдстои да изживява своя разцвет. Златният век се окачествява с няколко осо-бености: динамика на културните процеси – за около 30г. страната достига върховите си достижения на своята средновековна култу-ра; многопосочност и пълнокръвност на културните процеси – развитие на архитектурата, строителството, керамиката, живопис, графика и особено много – литература; културният възход съвпада с политическия, както и с териториалното разширение на държавата, поради което оказва влияние върху процеса на дооформяне на българската народност.
Една от главните насоки на управлението на цар Симеон I е разгръщането на широка архитектурна и строителна дейност. След църковно-народният събор от 893г. Преслав става нова столица на държавата. Историците смятат, че преместването на главния град – от Плиска в Преслав е причина за скъсване на тра-дициите с историческото минало. Според Ив.Божилов, в Симеоновите представи новата столица “трябва да се превърне за българите това, което за ромеите е Константинопол”, “да стане символ на нова цивилизация”, “да се превърне в резиденция на един нов император”. Градът представлява интерес за български и чуждестранни археолози – В.Златарски, Кр.Миятев, В. и Н.Мавродинови, К.Шкорпил, Ф.Успенски и други колективи.
Както в Плиска, така и в Преслав, се очертават няколко прилики. Двата града се състоят от “вън-шен” и “вътрешен” град, разделени от крепостна стена, като този в Преслав е по-малък от Плисковския – 5кв.км. Външният град на новата столица се съобразява с терена, на който, според ”Сказание за пророк Илия”, се строи в продължение на 28г. – “Симеон създаде велик презид Преслав и там в него прие царство-то”. От една страна той достига р.Тича (днес Камчия), а, от друга – опира до висок рид. Вътрешният град се построява на основата на съществуващ но края на IXв. aул.
Най-важната част от вътрешния град са дворците. Преславските дворци съдържат елементи от плисковската дворцова архитектура, но според Ив.Божилов има и “новаторство в интерпретаци-ята на стари образи”. Т.нар. ”Западен дворец” от Преслав се свързва по архитектурен тип с Тронната палата от Плиска по ориентиране – в посока север-юг, наличието на входно предверие и други.
При Симеон се изгражда и Тронната палата, построена източно от съществуващ дотогава дворец. Челната й фасада е обърната на север, като и този план напомня на двореца в Плиска. Приземието се състои от две части – северна и южна. Вътрешното разпределение на сградата се изразява и във вертиакално и хо-ризонтално положение на фасадите. В архитектурно-художествено отношение Тронната зала в Преслав бе-лежи развитие, в сравнение с тази от Плиска.
Западният дворец и Тронната палата в новата столица са свързани с дълга постройка помежду си.
До южната порта на вътрешната крепост, вън от нея, се намират 18 търговски помещения, имащи отделни входове, затворени с (прости) дървени врати.
Преславският дворец въплъщава традициите на българската монументална архитектура, а също така се изразява и идейно-политическото съдържание на епо-хата.
Успоредно със строителната дейност в Преслав се развива и благоустройството – прокарване на каменни пътища до двореца, построяване на водопровод и други.
Силно развитие в столицата на Първата българска държава получава и църковното строителство. Същевременно с традиционния и архаичен базикален тип църкви, заимстван от Византия, път си проправя и кръстокуполната църква.
Понятието "кръстокуполна" отразява специфичния начин, по който се организира вътрешното прос-транство на този тип църкви. В нейната основа стоят 2 помещения, ориентирани в посока запад-изток и север-юг, кръстосващи се в средата, а над нея се издига купола. Кръстокуполните църкви заимстват елемен-ти от базиликата – предверие, олтарни абсиди и други, но се отличават с по-голяма лекота и хармония в пространството. В повечето случаи преславските църкви са част от манастирски комплекси, от които по-из-вестни са манастира на Мостич, манастира в Патлейна, манастира в Тузлалъка и други.
В манастирският комплекс на Мостич се намира и т.нар. “Кръгла” (или Златна) църква. Тя се отли-чава по композиционния си план, който е различен от другите църкви в Преслав. Основното помещение представлява ротонда, разделена на 12 ниши, пред всяка от която се поставят колони, носещи втория етаж, над който се издига златния купол. Тази църква е оригинален паметник на българската архитектура, показ-ващ стремежа на преславските майстори да не следват сляпо примера на византийските архитектурни образи, а да проявявят творчество в строежа на преславски сгра-ди.
В столицата се развива и занаятчийството. Оформят се работилници за камък, глина, пещи за ке-рамика и тухли и други. Разцвет има и в декоративната скулптура. Разнообразието на форми и орнаменти – геометрични, животински и растителни, разкрива богатото художествено съдържание на преславското из-куство. Намират се и много капители на църкви, които са пищно украсени. В този от местността Аврадака се откриват т.нар. “куки” или “лулички”. Мотивът за тях получава широко разпространение в предроманската архитектурна декорация на Западна Европа. Друга важна част от репертоара на архитектурата на столицата са и корнизите, базирани на елинската орнаментика.
Едно от постиженията на приложното изкуство през епохата на Златния век в България е Преслав-ската рисувана керамика. Възникването й е в тясна връзка с обявяването на града за новата столица на дър-жавата. Преславската керамика се използва глвано за украса на светски и църковни постройки – за подова настилка, облицовка на стени и каменни корнизи, инкрустация на плочи и корнизи. Най-често керамичните плочки се рисуват със стилизирани разстителни мотиви или различни геометрични фигури – ромбове, триъ-гълници и други. Интерес представляват и плочките, върху които калиграфски се изписват текстове на кирилица. Шедьовър на керамичната живопис е иконата на Св.Теодор Стратилат, открита в Пaтлейна. Тя е съставена от отделни плочки, всяка от които съдържа част от изображението на светеца. Според Кр.Миятев тази икона е византийска, но проучванията показват, че тя предхожда византийските образци с около век. Развитието на дървената скулптура намира отражение в запазения дървен релеф на Св.Климент Охридски.
Към художественото творчество се причисляват и намираните графични рисунки в Преслав, на които се изобразяват различни сюжети и предмети – ловни сцени, вивотни, човешки образи, кръстове и други. Развива се и златарството – през 1978г. се намира златно съкровище от 12 съставки: огърлици, диа-дема, копчета, халкички и други.
При цар Симеон I Велики най-голямо развитие достига старобългарската книжнина. Литературни-те произведения, създадени в двата големи просветителски центрове – Преслав и Охрид, са пряко свързани с политическата, социално-икономическата и духовна обстановка в България от края на IX – първата четвърт на Xв. Те отразяват ролята на църквата и религиозния светоглед, наложен след покръстването на страната, както и нарастващото самочувствие на владетеля и приближените му боляри. В тези творби се открива поде-ма на българскта народност и пътя на просветно-културно развитие на държавата – център на славянската писменост и образованост. В жанрово отношение литературата е разнообразна – поучителни и похвални слова по повод на отделни църковни празници; жития на светци; полемични съчинения; догматични тракта-ти по основни въпроси за религията и много други.
Заедно с произведенията на църковна тематика се създават и такива на светска поезия, разкази, ис-торически творби и други, представена главно от Черноризец Храбър. Литератураната дейност през Златния век се следи пряко от Симеон. Благодарение на подкрепата му възникват благоприятни условия за разгръща-не на значително по обем творчество в Преслав и Охрид.
Едни от най-важните представители от тази епоха са Климент Охридски, Константин Прес-лавски, Наум Охридски, Черноризец Храбър, Йоан Екзарх, цар Симеон и други.
Голяма книжовна дейност до смъртта си през 916г.в Охрид развива ученикът на Кирил и Методий – Климент. Неговите най-значителни произведения се свързват с разпространението и популяризирането на християнската религия в югозападните български територии. За 7г. той успява да обучи 3500 бъдещи ду-ховници. В края на IXв. българската църква получава своя "пръв епископ на български език". Според "Анонимен Климентов житиeписец" от Теофилакт Охридски (XIв.) “Симеон...го назначил за епископ на Дембица или Велика”. Климент твори в епоха, когато основните общохристиянски празници и самото хрис-тиянство нямат силно утвърдена проповедническа позиция в България. Кирил Мирчев защитава мнението, че "Охридската просветна школа...се отличава със значителен консерватизъм...От средата на тази школа произхождат всички запазени до днес глаголически паметници". Според “Житие на Св.Климент Охридски” от Димитър Хомат-иан (XIIIв.) благодарение на Климент Охридски се създава нова азбука – кирилицата.
Като взема под внимание слаборазвития църковен ритуал, той съставя т.нар. “общи поучения” – проповеди-образци – “Поучение за Рождество Богородич-но”, “Поучение за Рождество Христово”, “Поуче-ние за Богоявление”, “Поучение за Пасха”, “Поучение за апостолите Петър и Павел” и други. Той е автор на значителна част от похвалните слова – “Пoхвално слово за Св.Димитър Солунски”, “Пoхвално слово за Св.Йоан Кръстител”, “Пoхвала за Кирил Философ”, “Пoхвално слово за Успение Богородчино” и т.н. Успо-редно с развиването на силна проповедническа дейност – църковни песнопения, гръцки текстове и други, ученикът на Кирил и Методий организира строителство на цървки и манастири.
Със своето проповедническо и книжовно дело Климент Охридски допринaся за утвърждаването на традицията в областта на църковното красноречие. Благодарение на риторичните му качества неговите сло-ва, поучения и химни добиват популярност не само в пределите на България, но и в чужбина – главно в Ру-сия. Доказателство затова са многобройните преписи на неговите произведения – на “Слово за архангелите Михаил и Гавраил” – повече от 150; на “Слово за пророк Илия” – около 150; на “Преображение” – повече от 120 и пр.
Силна книжовна дейност в столицата развива Константин Преславски. Той е автор на “Учително евангелие”, състоящо се от 5 части – “Азбучна молитва”, прозаичен предговор, 51 поучителни беседи, “Цър-ковно сказание” и “Историкии”.
В първата част се проявява съзнанието за ролята на писмеността на роден език, в израства-нето му и издигането на културното му равнище. По този начин Константин Преславски развива убеждението си, че развитието на книжнина на роден език изравнява славяните с другите по-напреднали народи. Основна част от цикъла – беседите – се написват по евангелкси текстове. “Църковно сказание” е упътване за начина на извършването на литургията. “Историкии”-те представляват кратки хроники, съставени по византийски образец.
С името на Константин Преславски се свързва и “Проглас към евангелието”. Стихотворението е на-писано с различни стилове и литературни похвати. Както и Климент Охридски, той е един от основателите на старобългарската химническа поезия.
Друг виден просветител от този т.нар. “Симеонов кръг” е Йоан Екзарх. Неговите преводи от гръц-ки на славянски език са доказателство за начетеността и познанията му. Той е философ, догматик, поет и проповедник. Произведенията му открояват нивото на старобългарската книжовност и образованост в края на IX и началото на Xв., и са предназначени за задоволяване на духовните потребности на населението. Йоан Екзарх е автор на превода на Дамскиновото “Богословие” (”Небеса”), няколко проповеди и известния “Шестоднев”.
В развитието на литературата принос има и Черноризец Храбър със съчинението си “За буквите”. В съдържанието му се защитава славянската писменост от нападките на триезичниците – гърци, римляни и евреи. Това произведение очертава три периода в историята на славянската пис-меност и култура: езически, непосредствено преди покръстваноето и след съставянето на славян-ската писменост. Сказанието на Чер-норизец Храбър добива популярност в Русия, свидетелство за което са многобройните му преводи там.
Цар Симеон I също взема участие в просветната дейност. Благодарение на познанията си за визан-тийската култура и творчеството на Йоан Златоуст, Василий Велики и други, той съставя сборника “Злато-струй”, който получава голяма популярност в старославянските литератури. С името на владетеля се свързва и т.нар. “Симеонов (или Светославов) сборник” от XIв. Този сборник има повече от 20 преписа в Русия, Сърбия. Известно е и друго произведение от неизвестен автор, посветено на управника в Преслав – “Похва-ла на цар Симеон”.
По време на Златния век творят и други книжовници, чието творчество спомага за развити-ето на литературата – презвитер Григорий, презвитер Йоан, Тудор Доксов и други.
Заедно с официалната преводна и оригинална литература, създадена през първата половина на X в., в България започва да се разпространява и апокрифната (тайна) книжнина. Апокрифите са разкази, тясно свързани със събитията от Стария и Новия завет. В тях достъпно и ясно се разказва за бъдещето, дават се сведения за различни природни явления.
В края на IX – началото на X в. старобългарската кулура и писменост се намира в период на подем. Талантливи книжовници – Климент Охридски, Наум Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър и други съставят произведения, в които се разкрива разнообразното съдържание и ду-ховните интереси на българското общество. Задоволяването им е възможно и порaди факта, че България е съсед на една развита, напреднала в културно отношение държава – Византия. Черпейки от гръцкото литера-турно и културно творчество, книжовниците развиват свой стил, като внасят приноса си в цялостното развитие на духовния живот през Златния век. Старо-българската литература прониква впоследствие и сред други славянски народи – руси и сърби.
При управлението на цар Симеон I Велики (893-927) завършва процеса на формиране на българска-та народност, чрез осъществяването на психологическо и културно единство на българите и народностното им самосъзнание. Това спомага до голяма степен за устойчивост на българската държава и народ. Завършва и процеса на териториално обединение – България се разпростира на три морета – Черно, Бяло и Адриати-ческо, обхващайки Мизия, Тракия, Македония и обширни територии на север от р.Дунав. Т.нар. “Златен век на българската книжнина и култура” води до създаването на българска национална култура, различна от гръко-римската и римско-византийската християнска култура, а столицата на Първата българска държава Преслав се превръща в средище на просвета на славяните през Средновековие

ПАДАНЕ НА БЪЛГАРИЯ ПОД ВИЗАНТИЙСКА ВЛАСТ

В резултат на успешните войни, към края на IX – първата четвърт на Xв. България разпростира своите държавни граници на 3 морета – Черно, Бяло и Адриатическо. При управлението на цар Симеон I Велики (893-927) към терито-рията на страната се присъединяват славяните от т.нар. “българска група” и завършва процеса на формиране на народността.
След смъртта на цар Симеон I Велики на 27 май 927г. на българския престол сяда вторият му син – Петър (927-970). Владетелят поема управлението на обширна държава в сложна политическа об-становка. Двубоят с ромеите не е завършен, царството е уморено от продължителните войни и разочаро-ванието от непревземането на византийската столица Цариград. Процесът на феодализация на страната обаче води до криза – “силен глад”, “скакалци”. В резултат на това главната задача пред България е уреждането на конфликта в Византия.
През първия етап (927-965) от своето царуване Петър I, заедно със своя вуйчо – болярина Геор-ги Сурсувул, навлизат във византийската част на Тракия, завладявайки град Виза. Без да претърпява неуспех, владетелят изпраща пратеници в Константинопол при император Роман Лакапин (920-944) за подписване на мирен договор. На 8 октомври 927г. във Влахернският дворец ва-силевсът и българският цар подписват споразумението. То е скрепено и с брака на владетеля в Преслав с внучката на императо-ра – Мария, която според Псевдо Симеон и Лъв Граматик (Хв.), получава името Ирина (от гръцки език – мир). Договорът съдържа няколко клаузи: уточнява се периода му – “за 30 години”, уреждат се гранич-ните въпроси, а според грамота на Василий II Българоубиец има потвърждаване на границите от до-говорите от 893г. и 903г. и размяна на пленници, византийската власт признава на Петър I титлата “василевс булгарон” (“цар на българите”), както и издигането на ранга на българската църква – в сан Патриаршия. Докато Симеон I се стреми и бори затова през цялото си управление, синът му я получава официално, като по този начин Византия признава силата на България.
Причините, водещи към промяната на курса в българската външна политика – от завоевателна към мирна, се търсят в няколко насоки. След смъртта на Симеон I унгарците и хърватите от северозапад и запад започват масови нападения над българските земи. Спомагащ фактор е и влошеното икономичес-ко състояние, загубването на земи по Среден Дунав и т.н. Това способства за формирането на две боляр-ски групировки в държавата, благоприятстващо и за вътрешната дестабилизация на България. Първата от тези групировки иска подписване на мирен договор с Византия. Другата се обявява за продължаване-то на експанзионистичната външна политика. Нейните поддръжници се обединяват около третия Симе-онов син – Иван и през 928г. организират заговор срещу държавата. Той е разкрит, а Иван е хвърлен в тъмница. Цар Петър I дори иска съдействие от Роман Лакапин, за да се справи с метежниците. Пратени-кът на властта в Константинопол пристига в Месемврия (днес Несебър) под предлог, че ще се се извър-ши размяна на пленници. Византиецът отвежда третия Симеонов син в Цариград, където управляващите успяват да го привлекат на своя страна, като му предлагат имот в Мала Азия и брак със знатна арменка, като по този начин той е включен към редиците на ромейската аристокрация.
През 930г. първородният син на Симеон монахът Михаил, вдига бунт срещу своя брат и завла-дява област по поречието на Долна Струма. Според византийският летописец Йоан Скилица (XI-XIIв.) към него се присъединява и част от местното население. Внезапната му смърт обаче осуетява по-ната-тъшните планове на въстанниците и се оттеглят във Византия.
Бунтовете са доказателство за отслабването на централната власт в България. С тяхното потуша-ване цар Петър I успява да го овладее и до края на своето управление няма данни за заговори.
Във външнополитическо отношение страната губи много територии. През 928г. сърбите, начело с избягалия от Преслав Чеслав отхвърлят българ-ската власт и стават васали на империята. Византия възстановява някои свои разрушени крепости в Тракия и осигурява тила си, за да може да се справи със нападенията на арабите от юг. Същевременно чрез политиката си спрямо сърбите, тя ги насочва умело към военни действия към България. Формално ромеите спазват договора от 927г., не го нарушават пря-ко, но посредством своята антибългарска политика те го престъпват.
Според Василка Тъпкова-Заимова, Петър Мутафчиев, Васил Златарски и други от началото на 30-те година на Xв. започват маджарските нападения. Византийските хронисти от Xв. съобщават, че през 934г. техни отряди стигат до Константинопол, където са спрени от патриций Теофан. През 943г. има отново нападение от страна на унгарците, които достигат пак до столицата, където отново са от-блъснати от Теофан. Между Византия, България и маджарите се сключва мирен договор за 5г., през кой-то те се задължават да плащат годишен данък. Според П.Мутафчиев не се подписва нов договор и те продължават своите нападения. След изтичането му, летописците съобщават за чести нападения в пери-ода 948-955г. През 962г. има отново тяхно нападение в Тракия, но този път те са разбити.
Паралелно с тези действия, през 943г. от североизток започват своите нападения над български-те земи отрядите на киевския княз Игор, чиято крайна цел е завладяването на Константинопол. Цар Петър I предупреждава гърците за подготвящата се опастност. Ромеите междувременно успяват да под-купят русите, като отклоняват посоката на нападението им – към България. Като резултат от това, съюзниците на Игор – печенегите, нахлуват в българските земи и опустошават Добруджа. Според Васил Гюзелев, Иван Божилов и други киевският княз плаща по такъв начин за своите съюзници, като компен-сация за неосъществения поход срещу Византийската империя.
След като през 955г. унгарците са разбити от армията на германския император Отон I в битката при р.Лех и подновявайки нападенията си над България, в 962г. ромеите поставят ултиматум на българ-ския цар и той е задължен да изпрати своите синове – Борис и Роман като заложници в Константинопол.
Успоредно на това, в края на 50-те – началото на 60-те години на Xв. във Византия стават про-мени, които отразяват в голяма степен отношенията на империята с българското царство. След сваляне-то от власт на император Роман Лакапин през 944г. и последващите управления на Константин VII Баг-ренородни (944-959) и Роман II (959-963), начело на империята и регентския съвет застава императрица Теофано. След изтичане на срока на 30-годишния договор, през 957г., мирното споразумение между България и Византия отново се подновява, но новите условия по него не са известни.
Тези промени във външната политика на империята водят до и промяна на курса на България – тя насочва своето внимание на северозапад. През 965г. пратеници на цар Петър I отиват при Отон I да преговарят за мир. Изходът от това пратеничество е неясен. Българската делегация се насочва към ма-джарите и сключва с тях спорезумение. Според него унгарците се задължават да не нападат териториите на царството, през които ще преминават на път за Визан-тия, а от своя страна България обещава да не помага на ромеите срещу тях. Непочтеността на Византия оправдава желанието на България на подобни договорености, но въпреки това унгарците не са сигурни съюзници на българите при една евентуална война с ромеите.
До 967г. цар Петър I успява да се справи с проблемите и да запази цялостта на България. Във вътрешнополитическо отношение обаче в страната започват да се развиват и разпростваняват еретични движения, които я дестабилизират и поставят на изпитание официалната българска църква.
Около средата на 60-те години на Xв. в българо-византийските отношения настъпва криза. В.Златарски, Йордан Андреев и други изказват мнението, че през пролетта на 966г. започва влошаването на статуквото. Подкрепя се становището на Петър Петров и други за 967г. като година на нарушаването на договора между България и Византия. Според хронистът Лъв Дякон, след като пратениците на цар Петър I пристигат в Константинопол, за да получат годиш-ния данък от империята, василевсът Никифор II Фока (963-969) ги отпраща грубо и обижда българския владетел. През същата година ромеите побеж-дават арабите и пренасочват силите си на север. Императорът организира поход в Тракия, но това е де-монстрация на сила, а хронистът съобщава, че василевсът достига пограничния вал Еркесия, без да по-стигне нищо. След похода Никифор II Фока предлага мир на българския цар, при условие българите да не допускат маджарите да преминават Дунава и да опустошават ромейските земи. Цар Петър I не нару-шава мирното споразумение с унгарците и отказва. В резултат на това византийците прибягват до дип-ломацията. Императорът се съюзява с киевския княз Светослав, заплашващ ромейските владения на Кримския полуостров. Василевсът го подкупва и го праща да нападне България. Князът приема предло-жението и през 968г. организира поход срещу царството. Според хрониста Лъв Дякон (Хв.) и неговата “История” Светослав, водещ със себе си 60000д. без наемниците, разбива българската войска и превзема 80 крепости по р.Дунав. Като последица от успеха на русите, императорът отново изпраща делегация в Преслав за мир, но този път българската държава приема предложението. Чрез Светослав Византия пе-чели съюзник срещу своя северен съсед, а междувременно на това спасява и Кримския полуостров.
Към края на лятото на 968г. киевския княз е принуден да напусне България, защото печенегите обсаждат столицата му Киев. След като се справя със заплахата, Светослав организира през лятото на 969г. втори военен поход към българските земи. Армията му напредва бързо и завладява днешна северо-източна България. Цар Петър I иска помощ от ромеите, но те отказват. Владетелят получава апоплек-тичен (сърдечен) удар и според летописеца Нестор (XIIв.) умира, като преди смъртта си приема мона-шески сан – т.нар. “малка схима”. Според Георги Бакалов, П.Петров, Й.Андреев и други царят умира на 30 януари 970г. В.Златарски издига хипотезата за 30 януари 969г. – още по времето на първия руски по-ход. Поради своята набожност владетелят е канонизиран от църкавата като светец. П.Мутафчиев казва, че “Петър I се оказа недостоен син на своя баща“. Георги Бакалов смята, че цар Петър I е достоен владетел, който обаче получава тежко наследство. Историкът доказва тезата си с факта, че в Среднове-ковието мнението за българския цар е високо.
След смъртта на царя цяла Североизточна България практически е в под контрола на русите. На югозапад териториите минават във властта на средецкия комит Никола и четиримата му синове – Давид, Мойсей, Аарон и Самуил, обособяващи се като отделни владетели и продължители на държавния живот. Успоредно с тяхното обособяване в югозападната част от страната, от Константинопол се завръщат из-пратените като гаранти по договора синове на Петър синове – Борис и Роман. По-големият син на цар Петър I – Борис заема престола под името Борис II (970-971). Ромеите се надяват, че чрез него ще се ограничи движението на комитопулите и да се противодейства на княз Светослав.
Към края на 60-те години на века в империята започват междуособици. Срещу император Ники-фор II Фока се организира заговор, начело на който стои стратега Йоан Цимисхи и императрица Теофа-но. Василевсът е убит, а трона заема Йоан Цимисхи (969-976). Новият владетел не е обвързан с договор-ни отношения с Преслав, но и не одобрява нарастващото влияние на киевския княз в България, който междувременно предприема поход на юг от Стара планина. Руската войска достига Пловдив и го превзе-ма след тежко срежение през 970г. Те му предлагат споразумение, но молбата им се отхвърля от княза. След този отговор, византийците започват да прехвърлят военни части от Мала Азия и ги струпват в по-граничните области на границата с България. Ромеите предявяват претенции за българските земи, но ру-сите я изпреварват. Княз Светослав сформира смесен българо-руско-печенежки отряд и достига до Ар-кадиопол, където е разбит през пролетта или лятото на 970г. от ромеите. Причината за неуспеха и е лип-сата на единство във войската му. Този смесен съюз, явяващ се опит да се спре византийската експан-зия, е насочен срещу империята, която не го очаква.
След тази победа обаче, настъплението на ромеите се забавя, защото в Кападокия (Мала Азия) се организира бунт срещу властта. След като се справя с него императорът подготвя сухопътна армия и флот, с които възнамерява да удари русите в Преслав и възползвайки се от слабостта на българската държава – да я окупира. Императорската войска решава да премине старопланинските проходи около Велик-ден, когато бдителността на русите е намалена. На 4 април 971г. в полето пред града руско-българските отряди са разгромени след продължително и кръвополитно сражение, а в последвалия на 5 април с.г. ромейски щурм на Велики Преслав. Според Лъв Дякон, Йоан Скилица и други, столицата е превзета. Там византийците пленяват цар Борис II и цялото му семейство, и ги отвеждат в Константино-пол, като разграбват междувременно цялата съкровищница. Столицата е прекръстена на Йоанопол. Им-ператор Йоан Цимисхи продължава победния си ход. Войската му се отправя към главната крепост на русите Дръстър (днес Силистра). По пътя много твърдини се предават доброволно – според Лъв Дякон това са Плиска, Диния и други. Поведението на управителите им българи озлобява Светослав и той на-казва със смърт болярите в Дръстър – около 300 души.
В равнината пред града, към края на м.април, се завръзва сражение, траещо 2 дни. Наред с това, ромейската флота пристига, като по този начин се отрязва едно евентуално отстъпление на русите към р.Дунав. Според сключеният договор русите трябва да предадат Дръстър на Йоан Цимисхи, да върнат пленниците и да се оттеглят от българските земи. Според данните от Лъв Дякон и други ромеите се за-дължават да ги пуснат свободно, както и да им осигурят хранителни припаси. След постигнатото съгла-сие от двете договарящи се страни, киевският княз потегля с корабите за своята родина, но в ус-тието на р.Днепър той е нападнат и убит от печенегите.
След оттеглянето на русите Византия задържа под своя власт североизточните български земи. При изтеглянето си на юг те поставят гарнизони в по-важните крепости, които да поддържат властта на империята и да бдят за евентуален бунт на българите.
В Цариград император Йоан Цимисхи се завръща триумфално и на централния площад лишава Борис II от инсигниите на властта (инсигния=царски знак) – корона, ботуши, мантия. Василевсът го удостоява с титлата “магистър” и с това смята, че България за ликвидирана. Освен Североизточна Бълга-рия и Тракия, под ромейско владение минават и части от западните територии на държавата – до Бело-морието и Драчката област. В Северна България империята завоюва територии до р.Искър.
Източната част на царството пада сравнително лесно под ромейска власт поради няколко причи-ни – географското положение позволява бърз достъп на неприятелски войски, руската намеса във вът-решнодържавните дела на страната я дестабилизира, има и политическа криза, изразяваща се в слаба централна власт.
Покоряването на североизточните области не означава, че българската държава е унищожена. В обширните свободни територии на запад и югозапад укрепват своите сили комитопулите, които продъл-жават борбата за независимост.
В историческата наука се спори относно произхода на братята. Според Г.Бакалов, Н.Адонц те са арменци. Й.Иванов също подкрепя това твърдение, но отбелязва неточност в изворите. П.Петров, В.Зла-тарски и други смятат, че братята вероятно са роднини на Симеоновата династия. Данни за произхода им има в надписа от с.Герман, край Преспанското езеро, добавки на епископ Михаил Деволски към хро-никата на Йоан Скилица.
Синовете на комит Никола се присъединяват към съюза на българската аристокрация от Северо-източна България с княз Светослав Игоревич. В българските земи се оформя българо-руска коалиция, насочена против Византийската империя.
Антиромейският характер на движението на комитопулите проличава и от активното им учас-тие във войните срещу Византия. Прз 970г., около Пловдив, те разгромяват византийската войска. През 971г. ромеите срещат отпор в бълагрските земи, които не им позволяват да завладеят цялата територия на страната. В резултат на водените в продължение на 2г. борби четиримата братя си спечелват славата на последователни борци против Византия. Когато двамата законни наследници на престола – Борис II и Роман са в плен и са лишени от всякакви прерогативи, комитопулите се оказват най-подходящи да заста-нат начело на държавата.
В историческата наука съществува спор относно въпроса дали държавата, която братята управ-ляват, е ново формирование, или не. Според К.Иречек, М.Дринов, В.Златарски, П.Мутафчиев и други през 963г. комит Никола вдига бунт срещу цар Петър I и след неуспеха му създава нова държава, наречена Западна българска държава. Сръбският историк Драган Ташковски смята, че това е Македон-ска държава или царство, което е освободено от България през 969г. след въстание, начело със Самуил. П.Петров, Й.Андреев, Александър Бурмов, В.Тъпкова-Заимова и други защитават тезата, че упралявана-та от братята държава е продължение на държавния живот на България. Историците доказват приемстве-ността, опирайки се на византийски, латински и арабски извори. Хронистите Скилица, Зонара и други не отбелязвт в своите произведения нова държава, а говорят за преместен център на страната по военни и политически съображения. Доказателство затова е и титуловането на император Василий II, след победа-та при с.Ключ – Българоубиец.
Комитопулите управляват териториите на запад от р.Искър. Те са и продължители на църковния живот на непокорената част от царството, като прие-мат бягащия от Преслав патриарх Дамян, призна-вайки му длъжността глава на православната църква.
Четиримата братя управляват страната общо, т.е. – има тетрархия. Най-старият от тях – Давид – управлява най-южните области. Той трябва да отбранява териториите около Солун и Тесалия. Център на неговите владения са Костур и Преспа. Мойсей заема югозападните части с център Струмица. Той се за-дължава да отбранява Беломорието по посока на Сяр и да преграждапътя на идващите от изток визан-тийски войски. Третият брат – Аарон – заема Средец и негова задача е да възпира ромеите по оста Од-рин-Пловдив-София-Ниш-Бел-град. Самуил владее най-северозападните райони – около Бдин (днес Ви-дин).
Съпротивата на комитопулите преминава през 3 етапа.
Първият етап е до 976г. Според Йоан Скилица, Зонара и други след 971г. има почти непрекъсна-ти конфликти с ромеите. Този факт се доказва от една добавка на Михаил Деволски към хрониката на Скилица, в която се споменава, че византийският пълководец Варда Склир извършва укрепителни работи по долината на р.Вардар. През 973г. германските летописи съобщават, че при император Отон I идват претеници на България, т.е. – от страната на комитопулите, в чието лице владетелят на Свещената римска империя вижда преки наследници на Преславска България. Самото съществуване на понятието “държава” е доказателство за запазен политически живот и международни връзки.
Вторият етап от борбата е от 976г. до края на Xв. – началото на XIв. След като през месец януа-ри 976г. император Йоан Цимисхи умира и престола заема Василий II Македонец (976-1025), в империя-та започват междуособици. Това е повод за всеобщо настъпление против Византия. Хронистите Скилица и Зонара казват, че Давид е убит от скитници-власи между Костур и Преспа, а Мойсей – че загива пр об-садата на Сяр. Според “Записки на готския топарх” (XIв.) българските воеводи Петър и Боян, Самуил и Аарон използват проблемите в Цариград и бунта на успяват да освободят цяла Северна България. Междувременно отношенията между братята се изострят. Някои византийски летописци намекват за прикрити провозантийски симпатии на Аарон, както и за опита му да подпише сепаративен мир с импе-рията зад гърба на своя брат. Когато Самуил разбира за плановете на брат си, на 14 юни 976г. в мест-ността Разметаница (до град Дупница) най-малкият син на комит Никола екзекутира Аарон, заедно със семейството му. Поради застъпничеството на сина си – Гаврил-Радомир, единствено оцелява сина на Аарон – Иван-Владислав.
В българската историография се спори и за годината на смъртта на Аарон. В.Златарски, П.Мутафчиев и други смятат, че той е убит през 986г. Налага се становището на П.Петров, Й.Ан-дреев и други за 976г.
Осуетяването на плановете на ромеите чрез Аарон да се предизвикат междуособни борби в Бъл-гария кара византийската дипломация да се активизира. Тя трябва да противопостави законните наслед-ници на трона – Борис II и Роман на Самуил. Императорът в Цариград смята, че синовете на Петър ще привлекат на своя страна част от българското болярство, ще изолират Самуил и ще уредят отношенията си с управлявашите в Константинопол.
Спорен е въпроса и за точната година на връщане на братята в България. Според П.Петров – то-ва става или през 976 или през 977г., а П.Мутафчиев защитава тезата за 980г. Според данни от летопис-ците Йоан Скилица, Михаил Деволски и Яхия Антиохийски (X-XIв.) на българо-византийската граница обаче Борис II е убит по погрешка от стражата, а Роман (971-997) достига невредим до Видин, където е Самуил. По-малкият син на Петър е скопец и формално няма право да носи царската корона, но комито-пул Самуил проявява лоялност и признава правомошията му за законен цар, без да притежава практи-чески властта. Цялото командване на войската и властта е в ръцете на сина на комит Никола. Верен на династията, той приема Роман като цар, като по този начин се запазва примествеността в държавния живот на страната.
С освобождаването на Североизточна България борбата се пренася на юг – от Тракия към Лари-са и полуостров Пелопонес. Според хрониста Кекавмен с покоряването на Тесалия и превземането на Лариса (977-983), българската държава печели двубоя с Византия за влияние в западнвата част на Бал-канския полуостров. Като следствие на това Самуил премества столицата – в Преспа и строи там дворец.
Ангажирана с остри вътрешнодържавни борби за власт, империята и безсилна да противодей-ства на активизиращата се българска външна полити-ка. Император Василий II Македонец е зает с поту-шаването на бунта на управителя на Месопотамия Варда Склир и е принуден да се ограничи само с дип-ломатически действия срещу България. Това позволява на Самуил да утвърди властта си в Южна Тра-кия, Мизия, Отвъддунавска България, в Македония – зе-мите около Солун, Тесалия, Елада и Пелопонес.
Около 986г. императорът успява да преодолее съпротивата на сепаратистите, след което се на-сочва към северния си съсед. Една от ключовите крепости в българската държава е Средец, която вой-ската на василевса обсажда в началото на лятото на 986г. Армията не успява да превземе твърдината и се връща обратно за столицата Константинопол. По пътя за родината българските дружини ги причакват в прохода Траянови врата (близо до Ихтиман) на 17 август 986г. Според Лъв Дякон, Йоан Геометър (Хв.), Яхия Антиохийски, Миха-ил Деволски и други ромеите претърпявт тежко поражение.
През последната година четвърт на Xв. цар Самуил постига възстановяване на Симеонова Бъл-гария, поради умелото си ръководство и благоприятните обстоятелства за това във Византия, а около 987-989г. българите предприемат нов поход към Солун.
През 990г. империята преодолява кризата. Според Яхия Антиохийски през 991-995г. има война между царството и империята, при която Роман е пленен отново. Според Йоан Скилица и Манасиевата хроника Петровия син е пленен през 1002г. в Скопие. След неуспеха в нея империята е въвлечена в но-ва война с арабите – 995г. и насочва към тях своите сили.
След победата от войната, българската армия настъпва на юг. Тя преминава прз 996г. Тесалия, преодолява построената защитна стена при прохода Термопили, нахлива в Беотия и Атика, след което стига до Коринтския провлак и прониква в полуостров Пелопонес. Според Никифор Уран решителното сражение между българи и ромеи става през 996г. при р.Сперхей. Войската на Самуил е изненадна и раз-бита, като той и сина му, ранени, едва успяват да се спасят, заедно с малкото оцелели войници. На след-ващата година цар Роман умира в Цариград и официално Самуил (997-1014) е провъзгласен за цар на България. Необходимостта от международно признание на новата династия изисква благослова на един от двата религиозни ценрове в Средновековна Европа – Константинопол или Рим. Предвид ситуацията, царят не се надява на признание от Цариград и се обръща към папския престол с искане да получи цар-ска корона. Актът на признанието от Ватикана означава удар върху дипло-матическа дейност на целия Балкански полуостров. Два века по-късно, през 1202г. цар Калоян, в писмата си до папа Инокентий III отбелязва, че римският първосвещеник дава царски корони на неговите предци Петър и Самуил, което означава, че външнополитическата акция на новия български владетел се увенчава с успех.
Междувременно обаче, като резултат от военно-политическата обстановка, цар Самуил измества столицата през 997г. в Охрид.
Първите стъпки на новопровъзгласеният цар се насочват към укрепването тила на държавата. През 998г. владетелят предприема поход на север срещу сърбите, за да предотврати един евентуален съюз между тях и Византия. Самуиловите войски проникват дълбоко в сръбските земи, пленяват княз Иван-Владимир и установяват своята власт върху част от далматинското крайбрежие. След това армията се отправя на севороизток през областите Босна и Рашка и после се завръща в България. Според добав-ките на Михаил Деволски в Манасиевата хроника успешните походи на цар Самуил и политическите женитби на дъщерите му – Мирослава – за драчкия управител Ашот, и Теодора Косара – за княз Иван-Владимир, укрепват положението на българската държава, временно подкопано от поражението при р.Спер-хей. Наред с това владетелят на България сключва съюз с Унгария, който се скрепявав брак меж-ду Гаврил-Радомир и дъщеря на крал Гейза (972-997). След като присъединява Тесалия, Драчката об-ласт и Сърбия, както и Коринтския провлак, България постига териториално господство над Балканите.
Третият етап от борбите между България и Визанбтия започва в началото на XIв. Империята преодолява кризата и започва своето настъпление, като успоредно на това започват състересения в бъл-гарското царство. През 1000г. ромейската войска настъпва срещу източните български земи, които дото-гава остават настрани от театъра на бойните действия. За кратко време териториите на север и юг от Плиска и Преслав са окупирани от византийците, като през 1001г. падат Плиска и Преслав. Победният ход на ромеите продължава и към континентална Гърция и Солун. Те отвоюват Тесалия, крепостите Воден, Сервия, Колидрон, Верея, която е предадена през 1002г. от нейния управител Добромир, който е женен за племенница на Самуил. През същата година – 1002г., византийските войски нахлуват в Северо-западна България, като обсаждат съвместно с унгарците Бдин за 8 месеца. Крепостта пада след предател-ството на местния митрополит. Империята превзема посредством обсадни действия много крепости, като поставя в тях свои гарнизони, а българското население изселва в областта Волерон между р.Места и р.Марица.
В последващата борба за престола на унгарския трон след смъртта на крал Гейза, цар Самуил подкрепя губещата страна, което води след себи си до загубата на силен съюзник.
Паралелно с тези действия българите организират нападение по посока на Константинопол с цел да накарат Василий II да вдигне обсадата на Бдин и да върне неговите войски към столицата. Ар-мията на Самуил навлиза в ромейските зами и достига до Одрин, когато през месец август 1002г. го на-пада. Императорът е наясно с плана на българския цар и отговаря с удар към столнината на Самуил. Той тръгва от Бдин по долината на р.Морава и през Ниш навлиза в поречието на р.Вардар. След обсада на Скопие те успяват да го превземат – 1002-1003г. Като се връщасе на север, Василий II заобикаля Средец и обсажда многократно крепостта Перник, отбранявана храбро от местния управник Кракра. Въпреки щурмовете, василевсът не успява да я превземе. През 1004г. цар Самуил отвръща на удара, предприе-майки настъпление към Солун, като устройва много засади и дори залавя управителя на втория по големина и важност град във Византия – Йоан Халд. През 1005г. драчкият управител Ашот, заедно със съпругата си Мирослава, се предават на ромеите и отиват в Цариград, съобщавайки на управляващите там по какъв начин може да се превземе града. За тази си постъпка те са почетени с титлите “магистър” и “зости” (придворна дама). Същата година византийците влизат в Драч.
Този акт показва нестабилността на централната власт в България, което води до сепаратизъм и бягство (примера с Ашот). Сред българските военачал-ници настъпва разложение. Въпреки това, както и активния натиск от страна на Византия, през периода 1006-1013г. военните действия между враждува-щите страни се водят с променлив успех. Цар Самуил успява да организира отслабените български сили и според Матей Ефески успешно да отстоява независимостта.
През лятото на 1014г. ромейската армия, предвождана лично от император Василий II Македо-нец, настъпва към Солун по долината на р.Струма и достига планината Беласица. Българският цар се опитва да спре нападенията на неприятелската войска, издигайки преградна стена в теснината при с.Ключ. На 29 юли 1014г. българите претърпяват катастрофално поражение, което се описва от хрониста Йоан Скилица. Василевсът нарежда на всеки 100 от заловените войници да се оставя по един едноок за водач. Скилица и Манасиевата хроника съобщават, че ослепените българи са 15000д. Хронистът Кекав-мен отбелазва цифрата 14000д. Василий ги изпраща на българския владетел. Царят ги вижда, получава апоплектичен удар и умира на 6 октомври 1014г. Жестокостта на ромеите му донася прозвището “Бълга-рооктонос”, с което той остава в историята. През 1969г. гръцкият археолог Мацопулос започва разкопки на о.Свети Ахил в Преспанското езеро, където в едноименната църква открива гроба и царския знак на Самуил – два папагала.
Битката при Беласица поставя България в тежко поражение, което има и политически последи-ци. На 15 октомври 1014г. престола заема Самуиловия син Гаврил-Радомир (1014-1015). След битката при Ключ той организира отбраната на страната, разбива напълно войската на солунския дук, когато Ва-силий II изпраща да завладее тези български земи. Ромеите проникват до Битоля, изгарят дворците на Гаврил-Радомир, овладяват Прилеп и Щип, а по-късно обсаждат и Воден, завладяват го и изселват жите-лите му във Волерон.
Цар Гаврил-Радомир се опитва да сключи мир с Византия, но Василий II отхвърля предложе-нието. Ромейските пълководци обсаждат и град Мъглен, като отклоняват течението на р.Мъгленица. Във властта на империята пада и крепостта. Енотия в северната част на Мъгленско, с което цялата облст преминава в ръцете на Византия. Василевсът няма интерес от мир с България, защото тя е пред военен разгром
Кризата в България се задълбочава, след като през 1015г. братовчеда на владетеля – Иван-Владислав (1015-1018) го убива. За да укрепи властта си, той оспелява сина на своя братовчед, а Са-муиловия зет – сръбския княз Иван-Владимир също е убит. Летописецът Йоан Скилица съобщава, че по време на лов Аароновия син пробожда с копието си своя братовчед и приема царската титла. Новият владетел изпраща писмо до император Василий II, в което моли за мир и обещава покорство. Убийство-то на Гаврил-Радомир се обяснява с интригите на византийската дипломация, която дава дума на Иван-Владислав, че ще го признае за цар и ще му отстъпи Драч. Тези действия на цар Иван-Владислав улес-няват василевса, който няма никакво намерение да му признае титлата му, а и наред с това той привлича български велможи. През есента на 1015г. имперските армии нападат Охрид и го превземат. Разорението на града и набезите на войската карат владетеля да избира нова столица. За главен град е определен Би-толя, като междувременно започва възстановяването на неговата крепост. Към края на 1015 – началото на 1016г. българите правят опит да си върнат Драч. В отговор на това Василий II обсажда отново Перник за 88дни, но не успява да влезе в него.
През зимата на 1016-1017г. българите замислят акция, която има за цел да отклони вниманието на императора от югозападните български земи и да отхвърли византийската власт в Мизия. Управи-телят на Перник Кракра влиза във връзка с печенегите и се споразумява с тях да започнат съвместни действия срещу Византия. Василевсът разбира това и армиите му нахлуват в българските земи, опожаря-жвайки крепостта Вишеград и градовете на север от Молиск и Остров. Печенегите отказват да вземат участие в евентуална война и плана на Кракра се проваля.
Около месец февруари 1018г. цар Иван-Владислав повежда армията към Драч, като обсажда града. Владетелят обаче е убит. След смъртта му обсадата на града се вдига. Българите имат сили да продължат съпротивата и да отстояват независимостта си, но личните сметки на част от болярството взе-мат връх над държавните интереси. Воеводите Ивац, Никулица, Гавра и Елемаг се опитват да вдигнат въстание, но опита им се оказва несполучлив. По същото време, в Сремската облст продължава своята съпротива воеводата Сермон, но по-късно е убит с измама.
Смъртта на цар Иван-Владислав е пореден удар срещу централната власт. Процесът на децен-трализация, започнат още при цар Петър I (927-970) се засилва при неговите наследници – Борис II (970-971), Роман (971-997), Самуил (997-1014), Гаврил-Радомир (1014-1015) и Иван-Владислав (1015-1018). Липсата на обединяваща фигура, дългогодишната криза в политическо, стопанско, икономическо и ре-лигиозно отношение, както и политиката, провеждана от Византия, водят до разложение на българската аристокрация.
През 1018г. България губи своята политическа независимост. В продъл-жение на почти 50г. – от 971 до 1018г. българите водят борба за своя държавен суверенитет. Вследствие на вътрешнополитичес-ки, стопански, религиозни и социални сътресения вътре в държавата страната е завладяна от намиращата се по това време във възход Византия и губи свободата си за около 2 века. Израз на вътрешната де-централизация в българската държава са доказателствата за преминаване на българи на ромейска служ-ба. След като се справя с арабите и с вътрешните си проблеми, при император Василий II Българоубиец (976-10125) Византия изживява своето могъщество.

ПОЛИТИЧЕСКО И КУЛТУРНО ИЗДИГАНЕ
НА БЪЛГАРИЯ ПРИ АСЕНЕВЦИ

В края на XIIв. България извоюва своята политическа независимост от Византия. Посредством въстанието на братята Асен и Петър от 1185-1186г. се възстановява държавния живот на българите. Ус-тановяването на византийска власт в началото на XIв. предизвиква множество отрицателни промени в живота на българите. Новата власт разрушава или променя българската културна традиция. Най-голямо значение за оцеляването на народността е съхраняването на спомена за държавността и етническото са-мосъзнание, което се засвидетелства в различни литературни паметници, сред които е и т.нар. “Бъл-гарски апокрифен летопис” от XIв.
След като през 1018г. император Василий II Mакедонец (976-1025) завладява българската дър-жава, настъпват редица промени в обществения, културно-духовния и стопанския живот в новозавоюя-ваните земи. Императорът прави административни деление на привлечените територии. Византия се раз-деля на т.нар. “теми” (области), начело на които стоят управители (дук или капетан), които са пряко наз-начавани от императора. Темите от своя страна се поделят на по-малки административни единици, които се оглавяват от архонти и стратези. При налагането на новата териториална организация се образуват още три теми, докато земите в съседство с византийската граница се присъединяват към съществу-ващите по-рано теми. Вероятно през 1004г. земите между р.Дунав и Стара планина се образува тема Па-ристрион (Подунавие) с център Дръстър (Силистра). Югозападните български краища влизат в тема България, чиито център е Скопие, а северозападните земи – в тема Сирмиум, със седалище едноименния град. Другите области от Самуилова България се присъединяват към темите Стимон, Македония и Воле-рон.
Наред с административното деление император Василий II отделя и внимание на статута на бъл-гарската църква. Василевсът понижава ранга й – в архиепископия, чийто център остава Охрид. За архие-пископ императорът назначава дебърския свещеник Йоан, който по произход е българин. Ранговото по-нижение на сана на българската църква е резултат от изменящите се политически отношения в империя-та. Охридската архиепископия е пряко подчинена на самия василевс. В нейните граници влизат 31 епар-хии. С грамоти от 1019 и 1020г. Василий II запазва правата и привилегиите на българската църква като феодален собственик. С тези важни документи се определят по колко парици и клирици (зависими селя-ни) трябва да притежава охридския архиепископ и неговите подчинени. Запазва се задължението да се плаща на висшите църковни служители, които съществуват още по времето на свободната българска държава под формата на държавен данък.
Архиепископията става зависима не от патриарха, а от василевса в Константинопол. По този на-чин императорът цели благоразположение от страна на българкото духовенство себе си. Василий II от-чита, че държава завладяна с оръжие трудно може да се задържи в подчинение. До края на управлението си той запазва постовете на българската аристокрация и духовен клир, привлича феодалната аристо-крация, с което по българските земи се установява относително спокойствие. След смъртта на епископ Йоан през 1037г. обаче нещата се променят. На негово място се назначават гръцки епископи. Официал-но не се забранява славянското богослужение, но на много места службата се извършва на гръцки език.
Включването на българските земи в пределите на Византийската импе-рия води до социално-икономически промени. Паралелно с политическия натиск българското население е подложено на ико-номически гнет. Широко разпространение добива т.нар. “прония”. Този процес се свързва с раздаването на имоти и земи, от страна на императора, на “прониари” в условна собственост срещу определени дър-жавни и икономически задължения. Сред прониарите има и доста дребни български боляри. Развитие добива и феодалния имунитет – частична или пълна забрана на държавните органи да упражняват функ-циите си във феодалните имения. Широк имунитет притежават църковните и манастирските имоти, но имунитетни права имат и някои светски феодали.
Промени се забелязват и в данъчната политика и система. Много от свободните селяни се обез-земляват и попадат под зависимостта на църквата или по-едрите феодали. Относително добро положе-ние имат т.нар. “стратиоти” – военнозадължени селяни, чиито имоти са под особена държавна закрила. Сред засисимите селяни обаче преобладават париците, които притежават известни права върху обработ-ваемата от тях земя, но които трябва да поделят произведената от тях продукция с феодала си. Други ка-тегории безимотни селяни са елевтерите – селяни, освободение напълно от държавни данъци, които по-някога се оземляват от феодала и попадат под неговата зависимост, и отроците – оземлени роби, изпъл-няващи тежки повинности в полза на феодала и плащащи на държавата специален данък – отрочина.
Увеличаването на данъчната тежест спрямо българите оказва въздействие върху политическото и икономическото състояние на Византия. Почти през целия XIв. империята е в продължителна война, а армиите й претърпяват редица поражения. За да финансира военните си походи тя се принуждава да съ-бира извънредни данъци. Наред с това нейните стоки започват да имат силна конкуренция от итали-анските градове-републики – Генуа, Венеция и Пиза. Българската аристокрация е физически унищоже-на или насилствено откъсната от нейната естествена етническа среда. Положително значение в този пе-риод обаче има факта, че българите успяват да съхранят своята военна култура, умения и опит, което спомага за активизиране на стремежа за освобождение.
Доказателство за желанието за отхвърляне на чуждата власт са организи-раните през периода на робство редица български въстания. През 1040г. внукът на цар Самуил – Петър Делян организира в Бел-град бунт и се провъзгласява за цар на българите. Няколко десетилетия по-късно, през 1072г., се надигат българите в Скопие начело с Георги Войтех, което е потушено. През 1074г. уп-равителят на тема Пари-стрион Нестор организира надигане срещу властта в Средец и в Несебър под предводителството на Доб-ромир. Българите подкрепят и бунтовете около Пловдив на Травъл от 1084г. и на Лъжедиоген от 1092г. Българските въстания се потушени от византийците и не успяват да доведат до възстановяването на независимостта на държавата.
Политическата нестабилност във Византия от XIв. стимулира стремежа на българите към от-хвърляне на ромейската власт. Той е особено силен в Мизия, където централната власт е слаба, а местно-то население е въоръжено, тъй като трябва да се защитава от хашествията на узи, кумани и печенеги. През първата половина на XIIв. въоръжената активност на българите се преустановява поради възхода на империята при управлението на първите представители на династията на Комнините. След известно прекъсване борбата срещу византийците се подновява в земите между Стара планина и р.Дунав, където избухва въстанието на братята Асен и Петър. Предпоставките за неговото избухване се търсят както във вътрешните и външните неуспехи на империята, така и в личните качества на двамата боляри.
Според средновековните византийски писатели и хронисти Георги Акрополит (XIIIв.) и Никита Хониат (XII-XIIIв.) повод за надигане на териториите на север от Стара планина е сватбата на византий-ския импраратор Исак II Ангел (1185-1195) с унгарската принцеса Маргарита, за което се налага да се въведе нов данък. Увеличаването на данъчното бреме засяга интересите на населението и става решаващ повод да се изрази в открит бунт срещу властта. Недоволството обхваща не само българи, но и пастири-власи, живеещи по билото на Стара планина.
При такава обстановка, по думите на Никита Хониат, едни “никому неизвестни” боляри – братята Теодор (Петър) и Белгун (Асен) пристигат през лятото на 1185г.в Кипсела при ромейския васи-левс с искане за малодоходно имение. Пак по думите на Никита Хониат, след като те са оскърбени от императора, “мърморейки за бунт, те се оттеглиха зад високите планини”.
В българската историопис въстанието на двамата братя е предмет на широко изследване. Проуч-вания правят Васил Златарски – “История на българската държава през средните векове”, Иван Дуйчев, Димитър Ангелов, Борис Примов, Петър Петров – “Възстановяване на българската държава 1185-1197”, Петър Мутафчиев – “История на българския народ (681-1323)”, Иван Божилов – “България при Асенев-ци”, Иван Божилов – “Фамилията Асеневци 1186-1460. Генеалогия и просопография”, Страшимир Ли-шев, Ф.Успенски, Г.Литаврин, А.Кождин и други. Съществува и спор по въпроса от какъв произход са братята. В.Златарски издига тезата за българо-кумански произход, П.Мутафчиев – за руско-кумански, Георги Бакалов и румънският историк Н.Банеску подкрепят мнението за влашки, а според В.Николов те са потомци на старите български царе. Василка Тъпкова-Заимова издига становището, че в Мизия съ-ществува особена група хора – т.нар. ”миксоварвари”, от които вероятно произхождат те.
В историческата наука се води и дискусия относно точната година на избухване на въстанието. Като се позовават се на Никита Хониат, който казва, че бунта избухва през месец ноември 1185г., Г.Ба-калов, Ив.Дуйчев, П.Ангелов, Ани Данчева-Василева и други също приемат 1185г. В.Златарски, В.Гюзе-лев, Ф.Успенски и други защитават тезата за пролетта на 1186г.
Солунският покровител Св.Димитър напуска града и става закрилник на българите. Доказател-ство затова е чудотворната икона на светеца, която по неведоми пътища се озовава по време на норман-ското нашествие от 1185г. от втория по големина град във Византия в Търново. Този слух има важен психологически момент в цялостната подготовка на въстанието и той се използва умело от Теодор и Белгун. В обстановка на всеобща възбуда и при голяма тържественост по-големият от братята – Теодор, е провъзгласен за цар на българите (1185-1190, 1196-1197), който приема името Петър, в чест на царя-светец Петър I.
Въстанието на братята избухва в Мизия по няколко причини. На север от Стара планина не се изпълняват стриктно разпоредбите на централната власт, населението там притежава значителен военен опит и самочувствие, в резултат от масираните нападения от узи, печенеги и други племена, както и факта, че в Мизия съществува силна местна аристокрация (прониари), притежаващи земя и крепости. Единственият град, който остава извън контрола на въстанниците, е Варна. Старата столица Преслав па-да след обсада. Превземането на града не е наложително от стратегическа гледна точка, защото той не е защитен. Асен и Петър обаче държат да покажат, че по този начин възстановяват Симеонова България от Xв. в пълния й блясък.
Византия не успява да реагира веднага на новосъздаващта се обсатановка отвъд Стара планина, тъй като е заета с война с норманите, които на 24 август 1185г. превземат и подлагат на разграбване Со-лун. В същото време в империята избухва и бунт на Исак Комнин в Кипър срещу императора.
Въпреки тежкото си положение, императорската войска, начело с чичото на василевса – севас-тократор Йоан тръгва срещу българите, едва когато те преминават Стара планина и успява да ги изтлас-ка. Той обаче е заподозрян в заговор срещу племенника си и е отстранен. Неговото място заема зетят на императора – кесаря Йоан Кантакузин. Българите използват една нощ недостатъчно укрепения визан-тийски лагер и разбиват в нощно сражение ромеите. Василевсът отстранява зетя си и вероятно през ме-сец февруари 1186г. поставя на негово място пълководеца Алексий Врана. След отделни успешни дей-ствия срещу въстанниците, той вдига бунт срещу императора и потегля към столицата Константинопол, обявявайки се междувременно за император. Борбата за престола трае около 2 месеца. Император Исак II Ангел успява да задържи властта си и да се справи с метежника. Българите използват размириците във Византия и успяват да укрепят своите позиции, доказателство за което са честата смяна на пълководците в ромейската армия и междуособиците във владетелския двор.
През месец май 1186г. командването на византийската войска поема лично императора, който тръгва на поход срещу Асен и Петър. Ромеите се възползват от мъглата и преминават необезпокоявани старопланинските проходи. Асеневци не разполагат със сили, с които да могат да ги отблъснат и се от-теглят на север от р.Дунав при куманите. Войските на Исак II Ангел опожаряват нивите в Мизия, след което се връщат в столицата си, без да оставят гарнизони, считайки че по такъв начин се справят с опаст-ността.
Според Ив.Дуйчев, А.Кождин, Г.Литаврин и други в същото време обаче между братята веро-ятно се появяват разногласия относно бъдещата политика. Петър е склонен да преговаря с ромеите и да признае тяхната власт при условие, че ще управлява и занапред своите владения. Асен, зад когото стоят голяма част от местните първенци, настоява борбата да се води докрай. Заедно с поддръжниците си, спо-ред В.Златарски, той се отправя към куманите, за да се опита да ги привлече като свои съюзници в пред-стоящата борба срещу Византия. Това се продиктува от факта, че чрез тяхна помощ ще се увеличи воен-ната сила на въстанниците, а така също ще ги отклонят от един евентуален бъдещ съюзник на Византия. Междувременно Петър променя мнението си и също участва в преговорите. Впоследствие братята се връщат в нов съюзник – куманите и според Никита Хониат с цел да възстановят България в предишните й граници.
В историческата наука се спори и за степента на влашкото участие във въстанието. Румънските историци Йорга и Йонаитесиу, както и американския историк Робърт Улф смятат, че има преобладаващо влашко участиве, поддър-жайки тезата за влашко-българска държава. Според Б.Примов, П.Мутафчиев, В.Златарски, Ф.Успенски и други румънската теза е ненаучна. Г.Литаврин допуска влашко участие, но при ръководната роля на българите, които са преобладаващият етнически елемент в областта Паристри-он (Подунавие). Хронистът Никита Хониат говори за двата народа – българи и власи, но подчертава бъл-гарския характер на бунта.
През лятото на 1186г. Асен и Петър отново освобождават Мизия (без Чер-номорското крайбрежие). През есента на същата година българо-куманска вой-ска нахлува в Тракия и достига до Агатопол (днес Ахтопол). Успоредно на тези събития, в югозападните български краища започва борба Добромир Хриз – сподвижник на братята.
Императорът следи действията на българите и започва да се готви за война с тях. Той събира ар-мия и се отправя към Одрин, за да прогони нахлулите в Тракия българо-кумански отряди. При крепостта Лардея (недалеч от Стара Загора) ромеите претърпяват поражение, а отрядите на Асен и Петър продъл-жават да опустошават Тракия. Василевсът е принуден да се оттегли в Пловдив, а след това – в Сердика (днес София), където войската му е разквартирувана за зимата. По време на краткия си престой в града Исак II Aнгел готви нов поход и търси помощ от Унгария. Той склонява крал Бела III да върне отнетите мощи на Св.Иван Рилски, но унгарците ги връщат без едната лакетна кост, която остава в Грац.
През пролетта на 1187г. византийските войски преминават отново старопланинските проходи и се насочват към Ловешката крепост. След неуспешна 3-месечна обсада те са принудени да започнат пре-говори за мир.
Според сключения мирен договор българите се задължават да изпратят като гарант за споразу-мението най-малкия от братята Асеневци – Йоаница (Калоян) в Константинопол, а императорът от своя страна признава властта на Асен и Петър в Мизия, и фактически новата държава.
Някои историци приемат, че вероятно Ловешкия мир, сключен около месец май-юни 1187г., ка-то акт, узаконяващ юридически признаването на Бъл-гария.
В границите на новосвободената държава влиза цяла Мизия и областта Загоре в Североизточна Тракия, като под контрола на ромеите остава само крепостта Варна. Въпреки постигнатия мир, кон-фликтът между България и Византия остава нерешен окончателно, а само се завръшва първия етап от борбата. Асеневци не постигат целта си – освобождението на всички земи, населени с българи. Импе-рията не може да се примири с мисълта за новия си северен съсед и отново се подготвя за война с българите, за да възвърне властта си над тях.
Въстанието от 1185-1186г. отразява стремежа на българския народ да отхвърли византийското робство и да извоюва политическата си независимост. То отговаря на желанията на местната аристокра-ция, която е недоволна от действията на императора. Бунтът има масов и организиран характер, превръ-щайки се в движение, в което вземат участие различни слоеве от българското общество – боляри, селяни и т.н., както и отчасти антифеодална насоченост. Асеневци използват слабостта на империята и в точ-ния момент успяват да възстановят независимостта на държавата.
След примирието братята се заемат да възстановят старите крепости, да построят нови и да по-ставят гарнизони в тях. За столица на държавата се избира Търново, поради стратегически важното раз-положение на града. За църковен ръководител се издига търновския митрополит Василий, който получа-ва архиепископски сан. Изборът му става вероятно през есента на 1187г. Според “Синодик на цар Бо-рил” от 1211г. и средновековния писател Георги Акрополит, новоизбраният архиепископ коронясва Асен за цар на българите (1187-1190). Между братята има двувластие, при което част от територията на страната, включително и столицата Търново, се дават на Асен, а Петър упражнява властта си в североиз-точните части на държавата с център Преслав – т.нар. “Петро-ва земя”.
След 1187г. се наблюдават предпоставки за ново разгръщане на антивизантийската кампания на братята. Те съзират в очакваното преминаване през българските земи на германската кръстоносна армия, под предводителството на император Фридрих I Барбароса (1155-1190). Организирането на Третия кръс-тоносен поход (1189-1192) за освобождаването на Божи гроб става след превземането на Йерусалим през 1187г. от войските на мюсюлманския султан Саладин. Кръстоносната армия минава през Унгария и сти-га до р.Сава на границата с Византия с маджарите. От Белград армията продължава пътя си на кораби до Браничево, откъдето по суша се отправя по посока на Ниш. При им-ператор Фридрих I Барбароса се явя-ват пратеници на сръбския жупан Стефан Неманя (1151-1195) и цар Петър IV, които предлагат помощта си на германците срещу евентуално признание на владетелските им титли. Владетелят е резервиран към предложението, тъй като не желае да усложнява отношенията си с византийците. Преговорите между кръстоносци, българи и сърби не дават резултат и германците се прехвърлят на малоазийския браг.
След като войските на Фридрих I Барбароса продължават за Божи гроб, през пролетта на 1190г. император Исак II Ангел организира пореден поход на север срещу българите по суша и вода. Той до-стига до отбраняваната от Асен столица Търново и я обсажда. Хронистът Георги Акрополит разказва за един слух, според който българин, преструвайки се за беглец, идва при василевса и му съобщава, че предстои куманско нападение. Императорът се завръща обратно, но вероятно в Тревненска Стара пла-нина армията му е разбита. Летописецът Никита Хониат в своята “История” дава описание на битката. Благодарение на победата си над византийците, българите укрепват позициите си на север от Стара планина и започват да мислят за териториално разширение.
Войските на Асен и Петър продължават победния си ход на запад и на юг. Като използват меж-дуособиците във Византия, през 1191г. армията на цар Йоан I Асен предприема нападения в тракия, но ромеите удържат за известно време положението. През 1193-1194г. българите нахлуват и превземат Сре-дец (София), присъединявайки го към границите на държавата, а така също и областта около Горна Струма. Междувременно български отряд побеждава визан-тийската войска при Аркадиопол (днес Лю-лебургас, Турция).
След претърпените загуби, през 1195г. император Исак II Aнгел започва преговори с тъста си – унгарския крал Бела III за съвместни действия срещу българите. През месец март с.г. василевсът се от-правя на поход на север. В същото време братът на императора – Алексий оглавява заговор срещу него. Действащият василевс е заловен при Кипсела, ослепен и отведен в Цариград. Владетелското място заема Алексий под името Алексий III Ангел (1195-1203). Борбите за власт във Византия отклоняват за извест-но време нейното внимание от двубоя с България.
През лятото на 1195г. цар Йоан I Асен отново възобновява военните действия срещу империята. Българската войска унищожава по-голяма част от ромейските крепости по долината на р.Струма и в Македония. През същата година се отвоюват от унгарците Белградската и Браничевската области. На следващата, 1196г., българските войски достигат до Орфанския залив, като опустошава по пътя си окол-ностите на Сяр.
След завръщането си в столицата Търново, цар Йоан I Асен става жертва на заговор, организи-ран от болярина Иванко. Според сведенията на Никита Хониат убийството му е резултат от недовол-ството на болярите към провежданата от владетеля политика на централизация на властта, което не отго-варя на интересите им. Версията на средновековния хронист се приема от В.Златарски, П.Мутафчиев и други, а според Йордан Андреев и Ф.Успенски болярският заговор е с активното участие и на византий-ската дипломация.
Вътрешните борби в България се използват от ромеите, които предприемат военен поход. Вой-ниците обаче се разбунтуват и отказват да навлязат в старопланинските проходи. По този начин плано-вете на император Алексий III Ангел се провалят. Наред с тези събития, българският владетел об-сажда Иванко в столицата Търново, който обаче успява да избяга при ромеите.
През есента на 1197г. и цар Петър IV става жертва на метеж от страна на недоволни боляри. Престола се заема от най-малкия брат – Йоаница (Калоян) (1197-1207), който междувременно успява да избяга от византийски плен. Той оглавява държавата в момент, когато вътрешното положение в страната е не-стабилно. Болярите проявяват стремеж за откъсване на централната власт и желание за лична независимост.
Пред новият български владетел стоят няколко проблеми, с които трябва да се справи – продъл-жаване на освободителното дело, вътрешно укрепване на царството и международно признаване на Бъл-гария.
В първите години от управлението си цар Калоян се въздържа от военни действия срещу Византия, макар че отношенията между страните все още не са уредени. Той се опитва да привлече на своя страна непокорните феодали, между които и Иванко, който става управител на Пловдивската об-ласт. Според Никита Хониат българският владетел “повече се ръководеше от държавни интереси, а не от личните”.
Друг български болярин, който се обявява за независим, е Добромир Хриз. Той владее част от Северна и Средна Македония и избира за своя резиденция крепостта Просек. Император Алексий III Ангел предприема обсада на тази крепост, но болярина устоява на натиска. Българският цар, възполз-вайки се от обстоятелствата, организира коалиция, в която влизат двамата боляри и отцепващия се управител на Родопската област Йоан Спиридонаки. През 1201г. войските на цар Калоян обсаждат Вар-на и около Великден, след 3-дневен щурм последната византийска крепост на север от Стара планина пада в български ръце. Войската на царя продължава победния си ход и превзема крепостта Констанца.
След като не съумява да се справи с така създаващата се обсатановка, ромеите прибягвата до из-питаното си средство – дипломацията. Империята се стереми да всее раздори сред коалицията. Иванко е заловен чрез измама, а след 1202г. не се споменава никъде името на Добромир Хриз. Вероятно негови-те владения се разпределят между България и Византия.
През пролетта на 1202г. българи и кумани предприемат военна акция срещу ромеите в Тракия. Нападенията обаче се прекъсват, защото съюзника на ромеите – галичкия княз Роман напада в гръб ку-маните и те трябва да се оттеглят. Според В.Златарски и П.Мутафчиев – през 1201г., а според Ив.Дуй-чев и Петър Ников – през 1202г. се сключва мирен договор между цар Калоян и им-ператор Алексий III Aнгел, според който Тракия и Македония остават под властта на Цариград, а Поморавието, Белградскта и Браничевската области – в българско владение.
Наред с тези събития, унгарският крал Емерих II (1196-1204) си връща загубените Белград и Браничево. През 1203г. цар Калоян, опирайки се на договора си с ромеите, организира поход срещу ма-джарите и, съвместно с куманите, изтласква унгарците от тези области. Кралят се оплаква на папа Ино-кентий III (1198-1216) за действията на българската армия, но римският първосвешеник му отговаря с писмо, че тази земя е “бащино право” на Асеневци от старите царе на България.
Още през 1199г. прелатът във Ватикана изпраща първото си писмо от продължаващата 6г. кореспонденция с цар Калоян, в което нарича владетеля в Търново “Йоанициус, благородния мъж” и с това предлага да признае върховенството на Римската църква. Папата не крие намерението си да раз-простре властта си над целия християнски свят, докато Византия се бори да възстанови вътрешнополи-тическата си стабилност и да се справи с външните си врагове.
През 1202г. римският първосвещеник, заедно с Бофифаций дьо Монферат, венецианския дож Енрико Дондоло и латинския маршал Жофроа дьо Ви-лардуен, организират IV кръстоносен поход (1202-1204). По настояване на венецианци, французи, фламандци и италианци, съюзническата армия напада и плячкосва град Задар на Адриатическото крайбрежие. Успоредно с това рицарите обещават подкрепа на сина на Исак II Ангел – Алексий Ангел. От своя страна той се задължава да осигури на кръстоносците финансови средства (200000 марки), припаси за войската, както и да признае върховенството на Рим. Вместо към Йерусалим, кръстоносците се отправят към Константинопол. След като съзира надвисваща-та опастност, император Алексий III Ангел предлага мирен договор на цар Калоян, като обещава призна-ване на царската му титла и даването на титлата “патриарх” на българския църковен глава. Владетелят в Търново изчаква да даде отговор на молбата. В началото на пролетта на 1203г., когато кръстоносците наближават Цариград, цар Калоян присъединява крепостите Призрен, Охрид и Скопие към границите на българската държава.
След изпращането на първото си писмо от 1199г., папа Инокентий III получава българския отго-вор едва през месец ноември 1202г., когато се подготвя Четвъртия кръстоносен поход, след оценка на политическата и военната обстановка на Балканите. Чрез търсенето на евентуален съюз с Рим, българ-ския цар иска признание на царският си статут и уреждане на отношенията с Унгария.
По примера на княз Борис I от втората половина на IХв. владетелят в Търново се възползва от противоречията между Рим и Константинопол. В едно от писмата си, с цел да предизвика бързо папско решение, той намеква за предложението на ромеите от 1203г. за царската титла и автокефалността (не-зависимостта) на българската църква.
След като на 13 април 1204г. кръстоносците превземат Цариград и практически унищожават Византия за няколко десетилетия, процесът на присъединяване на България към лоното на католицизма се ускорява. Още през месец март 1204г. тръгва папски легат от Рим за България, който е забавен за ня-колко месеца в Унгария. На 8 ноември 1204г. в Търново се състои тържествения акт на коронацията на българския владетел и сключване на договор, т.нар. “уния”, между Рим и България. Пратеникът на папа-та – кардинал Лъв, връчва кралска корона, скиптър и знаме на български владетел, както и палиум за дей-ността на търновския архиепископ Василий. Ватиканът официално признава титлата “rex bulgaron blahoi” (крал на българите) на цар Калоян и primas (патриарх) на българския духовен глава. Унията се скрепява с официален договор, според който българският цар признава върховенството на Рим. Този по-литически акт de facto не променя по същество българското християнство и не предизвиква промени в православните догми и обичаи на народа. Белег на държавния суверенитет, извоюван от цар Калоян, е не само кралската му титла, според която той може и да сече монети със своя образ.
Изследвания за унията правят В.Златарски, П.Ников, Геновева Цанкова-Петкова, П.Петров, Б.Примов, М.Заборов и други.
В резултат на унията България урежда отношенията си с Унгария, спомагащ фактор за което е миролюбивата политика на наследника на крал Бела III – Андрей II (1204-1235) и отказа му от претен-ции за Белградската и Браничевската области. Надеждите на папа Инокентий III да наложи католицизма като официална религия в България обаче не се оправдават. Със своето поведение владетелят в Търново дава да се разбере, че той остава верен поддръжник на източното православие.
На 13 април 1204г. кръстоносната армия превзема многовековната столица Константинопол и подлага на опустошение града, Според договореността със сина на Исак II Ангел – Алексий Ангел рица-рите обявяват последния за император на завладяната вече Византия, под името Алексий IV Ангел. Той обаче не може да изпълни своята част от спорезумението – да осигури средства и припаси за латинците, в резултат на което е свален от престола и убит от Алексий Дука, който пък от своя страна анулира дого-вора с рицарите. На 16 май 1204г. рицарите издигат маркграф Бодуен дьо Фландр (1204-1205) за импера-тор на Латинската константинополска империя, в чиито територии се включват Тракия, Южна Македо-ния, Епир, Тесалия, Средна и Южна Гърция, островите по Егейско море.
Въпреки първоначалните успехи на латинците, Византия все още не е напълно разгромена. По-степенно възникват нови политически формации, превръщащи се в центрове на съпротивата. Такива са Епирското деспотство в района на областта Тесалия и днешна Северна Гърция, Никея – в Мала Азия и Трапезунд – около Южно Черно море.
Когато през 1204г. кръстоносната армия влиза победоносно в Цариград, цар Калоян й предлага военна помощ от една 100000-на армия. Според думите на рицаря Робер дьо Клари в замяна на това българският владетел иска да бъде признат за “цар и господар на неговите земи”. Латинците отхвърлят предложението. Царят изпраща писмо през лятото на 1205г. до император Бодуен Фландърски с предло-жение за сключване на мирен договор, но отново следва отказ. Рицарите оспорват правото на българския владетел на земите, които владее. От друга страна, присъствието на кръстоносци в Тракия, а и след за-владяването на Константинопол, застрашава позициите на ромейската аристокрация.
В началото на 1205г. византийската аристокрация в Тракия търси помощ от българския владе-тел, като му обещават да го признаят за свой сюзерен при условие, че той ще прогони рицарите от владе-нията им. Цар Калоян приема тяхното предложение. Той привлича куманите, организира войската си и поощрява ромеите към въстание. За кратко време латинската власт е отхвърлена в Димотика, Аркадипол и Адрианопол. Въстанниците дори обсаждат Одрин, където латинците са принудени да напуснат града. Тези действия дават възможност на българския владетел да настъпи армията си срещу латинските гар-низони в Източна Тракия. В отговор на това император Бодуен Фландърски организира поход срещу Од-рин. На 13 април 1205г. под крепостните стени на града сражение, в което съюзниците на българите – куманите, подмамват тежките рицари, които се впускат да ги преследват. Според данните от Никита Хо-ниат, Жофроа дьо Вилардуен, писмата на папа Икокентий III и други източници, които дават сведения за битката, на 14 април рицарите отново нарушават бойния си ред и попадат под ударите на българо-ку-манската армия. В биката пада убит един от основните предводители на рицарите – граф Луи дьо Блоа, а самия император Бодуен Фландърски е пленен и впоследствие откаран в българската столица. Описание на битката при Одрин дават рицаря Рение дьо Три и Робер дьо Клари в своята “Хроника”, според която край Одрин “погинал цве-тът на западното рицарство”. Опитите на папа Икокентий III и братът на импе-ратора – Хенрих, да измолят цар Калоян за освобождаването на Бодуен остават напразни.
Българският владетел преодолява латинската заплаха и експанзия на изток и продължава своите военни действия, като по този начин позволява на държавите, които се появяват след завладяването на Византия, да укрепят своите позиции. С победата си при Одрин цар Калоян нанася тежък удар върху ус-тоите на младата Латинската константинополска империя. Неговата победа има широк отзвук в Европа, където се споменава, че “непобедимите рицари” са разбити.
Според П.Мутафчиев “Битката при Одрин представлява смъртен удар на едва-що създа-дената Латинска империя...Най-важното било, че битката при Одрин разрушила легендата за не-победимостта на обкованите в железни брони рицари”.
Българската армия се възползва от победата и нахлува на широк фронт в Македония и Тракия. Местната ромейска аристокрация обаче се отхвърля от съюзническите си отношения с България и въста-ва в Пловдив. Със съдействието на богомили и павликяни, цар Калоян влиза в града и го превзема през месец юни 1205г., след което наказва заговорниците. Владетелят нарича себе си “Ромеооктонос” (“Ромеоубиец”), по подобие на Василий II Българооктонос, който разбива българите през 1014г. в битка-та при с.Ключ.
След като се връща в Търново, българският цар наказва и византийските военопленници, както и пленения Бодуен Фландърски за съчастничество против властта.
Относно смъртта на латинския владетел съществуват различни хипотези. Според Никита Хони-ат той е съсечен и тялото му е хвърлено в пропаст. Летописецът Георги Акрополит казва, че цар Калоян нарежда да се отсече главата на Балдуин и от нея да се направи чаша, по подобие на кан Крум след него-вата победа над ромеите от 811г. в битката при Върбишкия проход.
Превземането на Пловдив е повод за разпадане на българо-гръцкия съюз, но според Жофроа дьо Вилардуен той само е разклатен, но все още необходим. В началото на 1206г. цар Калоян изпраща един българо-кумански отряд в по-мощ на ромеите при Одрин за защита на града от внезапно нападение от страна на латинците. На 31 януари с.г. рицарите са разбити при крепостта Русион (днес Рускьой, Тур-ция). През месец април с.г. цар Калоян се оттегля от околностите на Константинопол и се отправя отно-во към Одрин и Димотика. Ромеите, които все още са в българската армия, започват масово да я напус-кат, като по този начин окончателно се скъсва българо-ромейския договор. Паралелно с това те сключ-ват съюз с латинците за съвместни действия срещу българите. Папата изпраща писма до латинците и до цар Калоян, в които настоява да се започнат мирни преговори.
След разпаденето на българо-гръцкия съюз, владетелят в Търново не прекратява военните си действия в Тракия, като продължава да се опитва да превземе Димотика, но след продължителна обсада на града се оттегля. През месец юли 1206г. новият император на Латинската империя Хенрих (1206-1216) предприема поход към Тракия и Родопите. Междувременно цар Калоян обаче успява да превземе Димотика.
Според В.Златарски през 1207г. българският цар сключва съюз с Никейската империя за съв-местна атака на Константинопол. В изпълнение на обещанието армията на цар Калоян обсажда Одрин, а куманските отряди достигат дори до Цариград, но внезапно се оттеглят. Цар Калоян вдига обсадата на Одрин, тъй като получава известие за смъртта на солунския крал Бонифаций Монфератски и решава да обсади града. Боляринът Чизмен дори успява да превземе града, но го поверява на местните аристокра-ти. Точно преди празника на Св.Димитър, покровител на Солун, цар Калоян става жертва на болярски заговор. Участие в него вземат куманския войвода Манастър и племенника на владетеля – Борил. Това мнение се споделя от В.Златарски, П.Мутафчиев и други. Й.Андреев, подкрепя тази теза, добавяйки, че в заговора участие взема и съпругата на царя, която е куманка. Поддръжник на мнението на Й.Андреев е и Г.Бакалов. Според Г.Цанкова-Петкова, Ф.Успенски и други българския владе-тел е убит от византийци-те. Хронистът Никита Хониат разказва, че царят е убит от кумани, като в предсмъртния си момент спо-менава името Манастър. В Средновековието се разпространява и легендата, че сам Св.Димитът влиза в шатрата на владетля и го пробожда в стомаха.
Сведения за смъртта на цар Калоян се срещат у Георги Акрополит, Робер дьо Клари, житието на Св.Сава, “Чудеса на Св.Димитър Солунски” и други.
През 1972г. при археологически разкопки в църквата “Св.40 мъченици” в Търново е открито бо-гато погребение като в намерените вещи особено ценен е един масивен златен пръстен, на който пише “Калоянов пръстен”. Смята се, че той е принадлежал на владетеля.
Проучвания за намерените при разкопките вещи прави В.Инкова.
За вътрешната политика на цар Калоян не съществуват много сведения. При възцаряването си на престола той взема строги мерки срещу болярите, които участват в убойството на братята му Асен и Петър. Владетелят не предприема преследвания над богомилите, въпреки широкото разпространение на тази ерес по българските земи.
При управлението на цар Калоян (1197-1207) се утвърждават и разширяват държавните граници на страната, които обхващат земи, влизащи в пределите на Първата българска държава – Мизия, части от Тракия и Македония. Българският владетел получава международно признание за царската си титла и автокефалността на българската църква от страна на Рим. В началото на XIIIв. България се справя със своите съседи – Византия, Унгария и заплахите от Латинската империя. Монархът осуетява експанзио-нистичната политика на западно-европейските войски и респективно католицизма на изток – към Бал-канския полуостров. По този начин страната се превръща във водещ политически и военен фактор на Европейския Югоизток. Наред с това владелят с отличава с дипломатически и военни качества, доказа-телство за което са признаването на титулатурата му от страна на Ватикана и победата му над латинците при Одрин. Асеневци са оценени още в Средновековието. В “Синодик на цар Борил” от 1211г. се казва: “На Йоан Асен-Белгуня, който освободи българския народ от гръцко робство – вечна памет. На брат му Теодор, наречен Петър и на другия му брат Калоян, който удържа много славни победи над гърци и франки – вечна им памет”. Патриарх Евтимий (XIVв.) оценява цар Калоян като “най-бла-гочестивия и най-славен цар” на българите за помощта, която той оказва за пренасянето на мощите на Св.Филотея, Св.Иларион Мъгленски и Св.Йоан Поливотски в столицата Търново.
Около средата на първото десетилетие на XIIIв. българският престол е узурпиран от Калояновия племенник Борил (1207-1218).
Неговото управление се изследва от Васил Златарски – “История на българската държава през средните векове”, Петър Мутафчиев, Петър Ников, Геновева Цанкова-Петкова, Йордан Ан-дреев и други.
Насилственото заемане на трона от негова страна се посреща с недоволство от верните на уби-тия владетел боляри. Новият цар трабва да се справи със създаващата се срещу него опозиция. Законни-ят наследник на престола, по-големият син на цар Асен I – (Иван) Йоан II Асен и неговия брат Алек-сандър се спасяват отвъд р.Дунав, откъдето, според описанието на средновековния хронист Г.Акропо-лит, бягат по-късно в Галичкото руско княжество. Другият сестрин син на Калоян – Алексий Слав бяга в крепостта Цепина (при днешното с.Дорково, Пазарджишко) и се обявява за самостоятелен владетел в Родопската област. Той се сродява с латинския император Хенрих и се признава за негов васал. Племен-никът на Калоян – севастократор Стрез избягва в Сърбия, като се обявява за независим владетел в Маке-дония. Според житието на сръбския архиепископ Сава (XIII-XIVв.) център на земите му става крепостта Просек.
През 1208г. владетелят предприема поход в Тракия и се насочва към Пловдив. На 2 август, а според Й.Андреев – на 30 юни с.г., северно от града започва сражение, но латинският император нанася внезапен удар срещу българската войска и я разбива. Описание на сражението дават латинските писате-ли Анри дьо Вилансиен (XIIIв.) и Жофроа дьо Вилардуен (XIIIв.). България претърпява поражение. Пловдив и цяла Тракия попадат в ръцете на латинския монарх. През следващите няколко години в съюз с никейския владетел Теодор I Ласкарис и с бившия си противник Стрез цар Борил започва да напада ла-тинците. През 1211г. обединените сили на България и Никея са разгромени пред Константинопол, а Стрез – в района на днешния град Битоля. Две години по-късно, през 1213г., българи и латинци се поми-ряват, заслуга за което има папа Инокентий III, който според данните от монаха Алберик (XIIIв.), чрез свой пратеник в България убеждава цар Борил да даде доведената си дъщеря (тя е дъщеря на Калоян) за жена на латинския император. Според Г.Цанкова-Петкова Борил се жени за латинска принцеса, а според Робер дьо Клари (XIIIв.) и Алберик – за доведената му дъщеря. Династичният брак укрепва сключения мирен договор. През 1214г. българи и латинци предприемат съвместни действия срещу Сърбия, но до-стигат само до Ниш. Летописците съобщават, че започва суматоха и двете армии се самоизбиват помеж-ду си, след което похода се прекратява. На северозапад цар Борил урежда отношенията си с Унгария, ка-то другата му дъщеря се сгодява за унгарския престолонаследник Бела IV.
Дипломатическите и военните начинания на българския владетел не довеждат до стабилизира-не на отношенията с болярите вътре в държавата. През 1211г. царят трябва да се справи с бунт във Ви-динско, доказателство за което е една грамота на Бела IV. Там властта му се възстановява с помощта на унгарците, като в замяна на това те получават Белградската и Браничевската области. Израз на вътреш-ната нестабилност е и засилването на религиозните ереси, особено на богомилството. На 11 февруари 1211г. в столицата Търново се свиква антибогомилски събор. След неговия край се издава т.нар. “Сино-дик на цар Борил”, в който всички ереси се забраняват.
Положението на страната се влошава допълнително, когато през месец юли 1216г. умира импе-ратор Хенрих – съюзник на царя, който чрез подкрепата си му помага да удържа властта в Търново.
През 1217г., подпомагани от руски дружини, в България се завръщат синовете на Асен I – Йоан II Асен и Александър. Според хрониста Г.Акрополит, лишен от довчерашните си съюзници – латинците, цар Борил се затваря в столичната крепост и опитвайки се да избяга оттам е заловен, а впоследствие – ослепен.
Почти през 11-годишното си управление цар Борил губи голяма част от територията на Бълга-рия – Тракия, Родопите, Македония, Белградската и Браничевската области, както и се намалява вън-шнополитическата мощ на държавата. Във вътрешнополитическо отношение продължава дестабилиза-цията на държавата – от страната се отцепват болярски групировки, а така също и се разпроняват ересите.
След като цар Борил е отстранен от властта, на трона се възкачва Йоан II Асен (1218-1241).
Неговото управление е широко проучвано в българската историопис. Изследвания за него правят В.Златарски, Иван Дуйчев, П.Мутафчиев, Петър Петров, П.Ников, Й.Андреев, Пламен Па-найотов, Ф.Успенски, Иван Божилов – “Фамилията на Асеневци (1186-1430). Генеалогия и просопо-графия.”, Г.Цанкова-Петкова – “България при Асеневци” и други.
Според византийският писател Г.Акрополит Йоан II Асен е роден около 1193-1194г. Й.Андреев, Ив.Дуйчев и други са на мнение, че синът на Асен I е роден около 1195-1196г. Вземайки властта в ръце-те си, през първият период от своето управление (1218-1230), цар Йоан II Асен трябва да реши няколко важни за България задачи – да укрепи вътрешно страната, да възстанови териториалната й цялост и да укрепи нейния авторитет в Европа. Той поема управлението на една отслабена държава, с децентрализи-рана вътрешна политика, зараждащи се социални конфликти и открит сепаратизъм.
За разрешаването на вътрешните проблеми владетелят започва да дава добре платени служби на аристокрацията и на държавната администрация, както и отстраняване на непокорните боляри. Според Ив.Дуйчев владетелят в Родопите се съюзява с епирския владетел Теодор Комнин, а според П.Петров протосеваст Прибо се отцепва в Скопската област.
Във външнополитическо отношение владетелят съзнава ролята на династичните бракове и се за-ема да уреди по мирен път връзките си със своите съседи. През 1219г. през българските земи на връщане от неуспешен опит за кръстоносен поход до Йерусалим минава унгарския крал Андрей II. Цар Йоан II Асен му обещава свободно преминаване през страната, в случай, че Андрей II му даде своя дъщеря за съпруга. Кралят приема и 2г. по-късно, след като получава разрешение от папата, българският цар се оженва за унгарската принцеса Ана-Мария. Още от престоя си в Галичкото княжество се предполага, че се оженва за рускинята Ана, от която има дъщери. Като зестра от брака му с принцесата България полу-чава загубените Белградска и Браничевска области. След като осигурява северозападните си граници, владетелят в Търново се обръща на юг, където в Латинската империя започва период на упадък. Съпер-ничеството между Епирското деспотство и Никейската империя, оспорващи си правото да възстановят мощта на завладяната през 1204г. от кръстоносците Византия, се засилва. През 1224г. епирският деспот Теодор Комнин завладява Солунското княжество и се провъзгласява за император. През същата година се сключва договор, според който една от дъщерите на Йоан II Асен от брака му с рускинята се омъжва за брата на Теодор Комнин – Мануил. Договорът е от полза на епирския владетел, защото съюзът му с българите го подсигурява от север и той може спокойно да предприеме експанзия на изток с цел да за-владее Константинопол. През 1225г. той завладява почти цяла Източна Тракия, превзема Одрин и Димо-тика, опустошава Виза и достига Цариград. Мирът между България и Епир обаче не просъществува дъл-го, поради сблъсъка на техните общи интереси за българското население в Македония и Тракия. Терито-рията на Епир обхваща днешна Южна Македония, Южна Албания с Драч. Теодор Комнин завладява почти цяла Македония, Западна Тракия и областта около Солун с цел да продължи към Цариград. Нап-режението се засилва и в резултат на събитията в Латинската империя. През 1228г. умира император Ро-бер дьо Куртене и трона се заема от малолетния му син Балдуин II (1228-1256). Приближените до новия император решават да извикат за негов настойник и регент Йоан II Асен. В негово лице те виждат авто-ритетна личност, която е в състояние да укрепи влошеното състояние на империята и да осигури съюзник срещу Епир. Убеждението се подсилва от обстоятелството, че между Рим и България все още съществува уния.
Договорът между латинските барони и цар Йоан II Асен, който се потвърждава с годежа на ма-лолетната му дъщеря Елена за Балдуин II, предвижда българите да окажат помощ на Латинската импе-рия във войните й срещу Епир и Никея. В замяна на това Пловдивската област се връща в пределите на България. Това личи от един надпис на скала от с.Кричим на р.Въча. Годежът е описан подробно от Ма-рино Сануто (XIIIв.). Чрез този акт се утвърждава българското влияние в Цариград.
Мечтата на българските царе да станат господари в Цариград е на път да се осъществи. Затова обаче латинските барони се отказват от опекунството на българския владетел. На 9 април 1229г. те сключват тайно споразумение в Пе-руджа с йерусалимския крал Йоан (Жан) дьо Бриен. Според клаузите на договора те го приемат за настойник на малолетния Балдуин II и му обещават да се сгоди за дъщеря на краля, но официално брака няма да бъде обявен.
Епирският деспот следи с тревога ходовете на българския цар, в чиито ръце вижда най-сериоз-ния си претендент за Цариград. През 1229г. Теодор Комнин се обръща с молба за военна помощ към гер-манския император Фридрих II Хохенщауфен, но преговорите се провалят. През същата година, науча-вайки за тези действия, папа Григорий IX (1227-1241) анатемосва германския владетел и епирския дес-пот. Според Георги Акрополит, преди да насочи удара си към Константинопол, Теодор Комнин решава да нападне България. За тези си цел той сключва съюз с Латинската империя.
През 1230г. епирският владетел нарушава скрепения с брак мирен договор с българите и нахлу-ва в земите на цар Йоан II Асен, като армията му се насочва към Одрин по долината на р.Марица. раз-гневен от това, българският цар организира войската си, като привлича за съюзник и куменски отряд. Двете армии се срещат на 9 март 1230г. в местността Клокотница (до Хасково). Начело на българите зас-тава лично владетеля, с вдигнат на копието му договор. Епир претърпява тежко поражение. Цар Йоан II Асен пленява Теодор Комнин, аристократите и висшите военни, а обикновените войници освобождава, като с това си действие печели симпатии като “милостив” цар. Описание на битката при Клокотница дава среднмовековния писател Георги Акрополит.
Загубата при Клокотница предизвиква разпадане на Епирското деспотство. В Солун остава да управлява брата на Теодор Комнин – Мануил, но като васал на българския владетел. След битката и сръбските племена минават под върховенството на българския цар. Паралелно с това, в Сърбия избухват междуособици и зетят на Теодор Комнин – крал Стефан Радослав (1228-1234) е принуден да се откаже от престола. Неговият брат Стефан Владислав (1234-1243) взема престолас помощта на българския цар, който от своя страна го оженва за една от дъщерите си. До края на управлението на владетеля в Търново добрите отношения между българите и сърбите се запазват.
След 1230г. България достига най-голямото си териториално разширение. Нейните граници, както по времето на цар Симеон I Велики в началото на Xв., се опират на три морета – Черно, Бяло и Ад-риатическо. Към площта на страната се присъединяват територии, населени с българи. Самочувствието на владетеля в българската столица се изразява и в титулатирата му – “цар на българи и гърци”.
В чест на победата си при Клокотница, цар Йоан II Асен посещава през месец април 1230г. и да-рява манастирите в Света гора, включителни и българ-ския – “Св.Георги Зограф”. Според Патриарх Ев-тимий, “Житие на Иларион Мъгленски”, В.Златарски, Ф.Успенски и други той строи църквата “Св.40 мъченици” в столицата Търново, но Георги Бакалов, позовавайки се на надписа от една колона в църква-та, защитава тезата, че тя е възобновена и зографисана през 1230г. В.Златарски смята, че “Клокотниш-ката битка спечели на българския цар палмата на военно и политическо първенство на Балкан-ския полуостров”. Според П.Мутафчиев “след Клокотница...нямаше никаква сила, която е могла да изстъпи като неприятел или съперник на Асеневска България”. Английският византинист Доналд Никъл е на мнение, че след тази битка България е не само хегемон в Европейския Югоизток, но и е осно-вен претендент за наследството на Латинската империя.
Последиците от битката при Клокотница се очертават в няколко насоки – в Епирското деспот-ство започва упадък, България се разширява, в резултат на което сръбските племена й стават васални, в страната се наблюдават подем на икономиката – развиват се занаятите и външната търговия, а наред с това – и възход на културното развитие, доказателство за което за грамотите, дадени на Атонските ма-настири.
След 1230г. започва втория етап от управлението на цар Йоан II Асен. Новата обстановка на Балканския полуостров предизвиква промени във външната политика на България. Докато владетелят през първият си период на властване се стреми да възстанови териториалната цялост на държавата и да укрепи нейния международен авторитет, след Клокотница царят се опитва да диктува политиката на по-луострова и да определя нейното развитие.
Подозирайки вероятно измяната на латинците от 1229г. или по други съображения, цар Йоан II Асен не им отстъпва териториите от Одрин до Драч, както предвижда договора от 1228г. През 1230г., след като папата отказва да потвърди съюза си с българския владетел за настойничеството на Балдуин II, година по-късно, в 1231г. се скъсва унията между българската църква и Ватикана. Цар Йоан II Асен иска да прекрати унията с Рим, коят все още е в сила. Първата стъпка към това е отстраняването на българ-ския духовен глава – примас Василий, който е йерархически подчинен на папата. Духовникът е прину-ден да напусне Търново и да стане отшелник в Атон. Краят на унията се преживява болезнено от папа Григорий IX. За наказание той убеждава унгарския крал Андрей II да нападне България. През 1232г. унгарците окупират Белградската и Браничевската области, но успеха им е краткотраен. Срещу тях бъл-гарскяит цар изпраща брат си – севастократор Александър, който ги разбива и ги принуждава да се вър-нат обратно в земите си. В резултат на това цар Йоан II Асен насочва вниманието си към Никея. При им-ператор Йоан III Дука Ватаци (1222-1254) се утвърждава като обединителен център на малоазийските гърци в стремежа им да възстановят Византийската империя. Опитите за сближаване между България и Никея започват през 1231г., когато българският цар разбира, че е излъган от латинците. Никейският им-ператор вижда в съюза си с българите средство за по-лесно постигане на основната си цел – превземане на Цариград. Владетелят в Търново търси съюз с империята не само с оглед на един бъдещи териториални придобивки, но и да се реши статута на българската църква. Средновековният писател Георги Акрополит казва в своята “Хроника”, че в края на 1234г. се подписва клетвен договор, скрепен с династичен брак между дъщерята на царя – Елена и никейския престолонаследник Теодор II Ласкарис.
Позовавайки се на Георги Акрополит, П.Ников смята, че съюза с Никея е именно по никейска инициатива. Според Никифор Григора, венецианският дож Енрико Дондоло и Марино Сануто – това става по български почин.
Въпросът за статута на българският църковен глава се поставя с цялата си острота както пред българския владетел, така и пред Рим и Цариград. Константинополският патриарх Герман II премества резиденцията си от Цариград в Никея. Според предварителните договорености император Йоан III Дука Ватаци съдейства на цар Йоан II Асен за възстановяване на ранга на българската църква – в Патриар-шия. Патриарх Герман II изисква писмено разрешение от представителите на Йерусалим, Антиохия и Александрия, тъй като това не може да се случи без съгласието на Източните патриарси. На последва-щия събор в Лампсак, Мала Азия, от 1235г., се спазват договореностите от края на 1234г. – издигане са-на на българската църква, ръкополагане на патриарх – Йоаким I и присъединяването на Охридската архиепископия под върховенството на Търновската Патриаршия.
Възстановяването на църковен събор на автокефалността на българската Патриаршия от 1235г. е успех за дипломацията на цар Йоан II Асен и своеобразен завършек на дългогодишните усилия на Асеневци за извоюването на държавна и църковна самостоятелност. Освен уреждането на църковните въпроси, в условията на договора от Лампсак се предвижда съвместни военни действия на българи и ни-кейци срещу латинците, както и, по мнение на В.Златарски, Ф.Успенски и други, подялба на едни евен-туални бъдещи завладени земи и градове. През 1235г. съюзническите войски на България и Никея се от-правят на изток. Те завладяват и Източна Тракия, крепостите Мадит, Цурулуи, Кисос и обсаждат Цари-град, но не успяват да го превземат. Неуспехът от зимата на 1235-1236г. охлажда отношенията между двамата владетели, но въпреки това, според подписаното споразумение, никейският император взема част от Тракия и Галиполския полуостров. България си запазва придобитите си владения на Балканския полуостров, но отстъпва на Никея правото да владее териториите между долното течение на р.Марица и Галиполи и евентуално Цариград, който още през същата година е обсаден по суша и по море от двете държави. В обсадата вземат участие кумани и власи. Латинците се обръщат за помощ към Франция и Фландрия. Папата убеждава унгарския крал Бела IV да напдне в гръб България, но действията му не предизвикват желаното намерение.
След внезапната смърт на латинския император Жан дьо Бриен на 22 март 1237г. пред цар Йоан II Асен се открива възможност да превземе Константинопол. Кончината на императора е повод за разва-ляне на българо-никейския договор и в резултат на това владетелят в Търново взема дъщеря си Елена. Чрез съюза си с Никея, България практически се противопоставя на католическия свят. През с.г.,1237г., римският папа изпраща пратеници в Търново, които да започват преговори за възстановяване на унията. Българи и латинци сключват военен съюз, който е насочен срещу Никейската империя. Резкият завой в политиката на цар Йоан II Асен се предизвиква от опасенията му за прекомерно засилване на мощта на гърците, застрашаваща българските владения в Тракия. Владетелят в Търново е застрашен от започва-щите да нахлуват от север татари. Латинската империя, притисната от Никея и от преминаващите през българска територия кумани, също търси съюзник.
Единствената акция на българи и латинци, насочена срещу никейците, е нападението над крепостта Цурулуи в Южна Тракия, която представлява изходна база на гърците за атака на Цариград. В разгара на обсадата на града, българският цар получава известие от столицата си, че съпругата му – Ана-Мария, дъщеря му и патриархът са починали (вероятно вследствие на чума). Писателят Георги Акропо-лит казва по повода, че “царят счел това за божие наказание”, унищожава бойните си машини и се завръ-ща обратно в Търново.
В края на 1237г. отново настъпва завой в българската външна политика, в резултат на което отново се подновява съюза между България и Никея. В империята се завръща годеницата на Теодор II Ласкарис – Елена. Причините за възстановяването на отношенията между българският цар и никейския импе-ратор се коренят в няколко насоки – отказа на римския папа да съдейства за българското влияние в Цариград и отслабения съюз между България и Унгария, след смъртта на Ана-Мария. Към края на с.г. владетелят в Търново се жени за по-малката дъщеря на Теодор Комнин – Ирина, която заедно с баща си живее като пленница в столицата. С помощта на българския владетел, ослепеният Теодор Комнин поста-вя на престола в Солун сина си Димитрий, който се обявява за император и възстановява Епирското дес-потство.
През последните години от своето управление цар Йоан II Асен се старае да поддържа мирни отношения със съседите си. Настъпват събития, което го принуждават да лавира между засилващата се Никейска империя и латинците, подкрепяни все още от западните католически съюзници.
След повторното скъсване на отношенията с Ватикана, папа Григорий IX Хилдебранд призовава унгарския крал Бела IV, латинския император Балдуин II, както и епископа на Перуджа да потеглят на кръстоносен поход срещу България. Според П.Ников, Ив.Дуйчев и други походът се е състоял.
Малко преди смъртта си, цар Йоан II Асен отблъсква нападение над българските земи от ново-появилите се нови северни съседи – татарите. Мона-хът Алберик съобщава, че българският цар умира на Еньовден, 24 юни 1241г., на около 46-47години.
Успоредно с успешната си външна политика и военни победи на българската армия, цар Йоан II Асен развива и значителна вътрешнодържавна политика, изразяваща се в няколко посоки – засилване на централната власт и създаване на благоприятни условия за търговски обмен и стопански просперитет на страната.
При сина на цар Йоан I Асен успешно се развива феодалната структура в българските земи. Почти двувековното робство от XI-XIIв. оставя отпечатък върху облика на България, върху държавнта й структура и административното й устройство. Монархът има неограничена власт на “Божи помазаник”. Помощен орган на царя, който има само поддържащи функции, е т.нар. “синклит” (дворцов съвет), в който влизат и великите боляри. Най-близките до владетеля роднини получават титли, които се заимст-ват по подобие от византийския титли. Пръв помощник на царя в държавното управление е великия логотет, а начело на войската стои великия воевода. Финансовите дела се ръководят от протовестиа-рий, а дворцовите – от т.нар. “велик премикюр”.
Териториалното разширение и укрепване на България се отразява благоприятно върху нейната икономика. Настъпва подем в занаятите и търговията, насърчавана от централната власт чрез монетосе-чене. При управлението на цар Йоан II Асен започват да се секат първите български златни, сребърни и медни монети, което е потвърдено от археологическите разкопки. Монетосеченето е символ на държав-ния суверенитет и значимост на страната, както и доказва стопанския възход на държавата. Важна роля в търговските връзки на Бълга-рия започва да играе Дубровнишката република. През 1230г. царят издава специална грамота, в която предоставя правото на дубровнишките търговци свободно да търгуват по българските земи. С това си действие владетелят цели да осъществи връзката със Запада.
При цар Йоан II Асен се наблюдава разширяване правата на феодалната аристокрация. Типично за него си остава двойното му съдържание: той забранява на органите на централната власт или на други лица да се месят във владенията на феодалния собственик и да упражняват там административно-пра-вораздавателни функции. Имунитетът представлява сбор от права на феодала над зависимите от него хо-ра – да събира данъци, да произнася присъди и т.н. При синът на Йоан I Асен в територията на страната влизат земи, които са под властта на отцепващи се боляри, като деспот Слав, Стрез и други. Цар Йоан II Асен взема мерки да ограничи феодалния сепаратизъм и да подтисне центро-бежните сили. За разлика от своите предшественици, цар Йоан II Асен успява да сплоти българското болярство, предоставяйки му нови земи и привилегии. Владетелят проявява търпимост към еретическите учения и особено към бого-милството. Миролюбив по характер, той проявява политически такт и далновидност. С хуманното си отношение към пленниците и покореното от него население в новоприсъединените земи, управникът в Търново успява да създаде вътрешно единство в българската държава.
По време на неговото управление (1218-1241) столицата се превръща във водещ политически, църковен и културен център на България. Изграждат се голяма част от крепостните стени, жилищните квартали и архитектурни паметници. Сред тях се открояват цитадели Царевец и Трапезица с царските и болярски дворци, църквата “Свети 40 мъченици” и др. Над целият градски пейзаж се извисява патриар-шеската катедрала “Възнесение Христово”, а на юг се намира хълма Света гора. Столицата Търново е център на сакралния пантеон в главния град. Братята Петър, Асен и Калоян пренасят мощите на Св. Иван Рилски от София, на Иларион Мъгленски, Гаврил Лесновски и други. Към тях цар Йоан II Асен до-нася и мощите на Св. Петка Епиватска (Търновска). Мощите на светците в Търново и дейността на Пат-риаршията му създавата образа на “Трети Рим”.
Създавайки се в трудни условия, постиженията на културата в българските земи през този пери-од изиграват важна роля за поддържане на жизнеността на народните традиции, съхраняващи духа на Златния век. Неугасваща-та идея за българска държавност се превръща в духовен стимул в борбата за отхвърляне на византийското робство.
Една от посоките, в които се развива българската култура, е книжовността. Постепенно в кни-жовната практика се налага традицията да се съставят сборници със смесено съдържание, включващи похвални слова, нравоучителни беседи и преписи на български творби от епохата на цар Симеон I Вели-ки. Пример за това е т.нар. “Берлински сборник”, в който има и препис на “Сказание за буквите” от Чер-норизец Храбър. Духовните интереси на българското общество допринасят за увеличаването на обема на книжнината. Наред с религиозната, се разпространява и светската. В голямата си част тя е превод от ви-зантийски съчинения, но се появяват и оригинални творби, пример за които е историческата повест “Българската царица Нерсика”, пресъздаваща моменти от живота на княз Борис I.
Успоредно с богослужебните книги, важен дял в литературното творчество на българския народ заемат житията. Известъни описанията на живота на светците са т.нар. “Народно житие на Св.Иван Рилски”, “Кратко житие на Константин-Кирил” и други. Популярни и разпространявани по времето на цар Йоан II Асен са и апокрифите. Паралелно с тези, които идват от Византия и преведени от гръцки на старобългарски език, в България през XI-XIIв. възникват и местни апокрифи, носещи оригинален харак-тер и отразяващи духовния живот в българското общество. Към тях спадат и тези, писани от гледна точ-ка на богомилството, между които най-голямо значение заема “Български апокрифен летопис” от XI-XIIв. Отличителна черта на произведението са съдържащите се в него патриотични тенденции.
Достигащите до наши дни старобългарски литературни творби са богати и разнообарзни по съ-държание и стил. Те могат да служат на българския народ като източник за разкриване на душевността на отделния среновековен българин, на неговия поглед върху света и обществото.
Въстанието на Асеневци от 80-те години на XIIв. представлява успешен завършек на борбата за политическо освобождение на българите срещу византийската власт. То прераства в процес на възстано-вяване на независимостта на българската държава, изразяващ се в няколко направления – налагане на българска власт в по-голяма част от територията на Първата българска държава, изграждане на царски институт и самостоятелна църква и утвърждаването на страната в Европа, което се постига при цар Ка-лоян. Признаването на българската църква от двата европейски духовни центрове – от Рим и от Констан-тинопол е успех за българската дипломация. При цар Йоан II Асен тя се издига в сан Патриаршия. Това повишава престижа не само на държавата, но и на владетеля, който след победата при Клокотница от 1230г. започва да се титулова “цар и самодържец на българи и гърци”. Благодарение на малкото, но ус-пешно водени войни, при цар Йоан II Асен България става безспорен хегемон и първостепенен фактор в Европейския Югоизток. Чрез умели дипломатически ходове, включително и династични бра-ков

-ве, а и с успешна военна политика, при Асеновия син в страната се постига политическа стабилизация, вътрешна централизация, развитие на феодалното общество и културен подем – т.нар. “Втори Златен век”, а така също и се развива феодалната система.

АНТИОСМАНСКА СЪПРОТИВА НА БЪЛГАРИТЕ

С падането на България под османска власт в края на XIVв. в българските земи настъпват обществено-икономически, политически и социално-културни промени. Турското завоевание води до унищожаването на опорите на народността – държава, църква, стопански и културни достижения на народа и други. Постепенно се претопява българската аристокрация, част от която доброволно приема исляма и се влива в османската феодал-на система. В поробените български земи се налага османската военно-ленна система, която по своята същност прекъсва развитието на българска феодална структура и установява на ранен феодализъм. В новозавладените земи социалният статус на българското население е изравнен и то е превърнато в “рая”. Нарушава се демограф-ския потенциал на народността. Според Христо Гандев е унищожена около 1/3 от човешкия ресурс. Васил Зла-тарски, Константин Иречек и други са на мнение, че се обезлюдават обширни територии от българските земи, особено в равнините. Новата власт провежда активна политика на религиозно-народностна дискриминация спрямо българското население, чрез налагане на строги ограничения и забрани, ислямизиране и колонизация, която се придружава с насилие. В резултат на тези продължителни процеси, народността претърпява трайни процеси на трансформация. С установяването на османската власт по българските земи, България е откъсната от общото културно развитие на Европа. Въпреки промените, българите не се примиряват със създадената об-становка и още през първите години на робството започват борба за отхвърляне на чуждата власт.
Въпросът за антиосманските борби на българите е предмет на Цветана Георгиева, Бистра Цветкова, Екатерина Вечева, Александър Кузев, Петър Петров, В.Златарски и други. Според тях тя е непрекъснат процес, изразяващ се в съпротива срещу политиката на дискриминация и асимилация, антифеодален отпор, чиято проя-ва са хайдутството и борбите за национално освобождение, т.е. – въстанията. Влияние върху съпротивата оказ-ват различни външни и вътрешни фактори, като политическата обстановка в Европа и войните на Османската империя в европейските държави, вътрешното състояние на държавата, както и развитието на нейните общест-вено-икономически отношения.
Според В.Златарски има два периода на антиосманска съпротива – XV – XVI и XVIIв. В историческата наука е утвърдена периодизацията на Цв. Георгиева за три периода.
Първият период от антиосманската съпротива обхваща времето до средата на XVв. Този етап се ха-рактеризира с изостряне на християнско-мюсюлманския конфликт в Европа. Под покровителството на Рим се организират кръстоносни походи. В първите десетилетия на турското робство управлението над българските земи се определя като военна окупация. В градовете се настаняват военни гарнизони, притежаващи пълната власт, за да държат в подчи-нение местното население. Османците разрушават българксата администативна система, но те не претежават собствена, с която да я заменят. С разширяването на своите териториални владе-ния на Балканския полуостров османците оценяват ролята на постоянните приходи от труда на населението и богатството на земята. През първата половина на XVв. започва изграждането на турската управленска система, която има силно балканско влияние. Въвеждат се редица данъци, най-страшен от които е кръвният – т.нар. “девширме”, според който българчетата преминават военно обучение и се вливат в създадения еничарски кор-пус. Основна цел пред българите е политическото освобождение и възстановяване на държавата.
Вторият период е от средата на XV – 80-те години на XVIв. Той се характеризира с политическо и во-енно могъщество на империята. Османската държава утвърждава своето влияние в Европа, Азия и Африка. В същото време европейските държави не съумяват да намерят решения, посредством които да се противопоста-вят на завоевателните походи на империята. По този начин европейският фронт на действие се измества далеч от българските земи. Военните успехи и стабилността на тимарската икономическа система са причините за възхода на държавата. Българите са изолирани от Европа. Българските земи са непосредствен хинтерланд, кой-то води до прилагане на османския феодален ред. Отпорът срещу властта се характеризира в отказа да се пла-щат данъци, бягства на хора, палежи над имущество на турските феодали, индивидуален въоръжен терор, селски бунтове и т.н.
Третият период обхваща времето от 80-те години на XVI – до края на XVIIв. води до прелом в борбата на европейските държави с Османската империя. Техническият напредък и стратегията, състояща се в образу-ването на антиосмански коалиции, дават предимство на християнска Европа във войните й срещу империята. След загубата при Лепанто от 1571г. в цялата империя започва упадък. Благоприятните външни и вътрешни условия дават възможност за активизиране на антиосманската съпротива на българите, намираща израз в три въстания – Второ Търновско, Чипровско и Карпошово. През този период изтънява бариерата между българите и Европа. Духовенството застава начело на борба, която се характеризира и с външна подкрепа от страна на ев-ропейските държави, чиято цел е освобождаването на българските земи от чужда власт. Успоредно с това в За-падна Европа се възприема и идеята за включване на християнските народи под османска власт в антиос-манските им коалиции.
В първите години на османското завоевание съществуващата българска аристокрация търси убежище в близки балкански страни – Сърбия, Влашко, Молдова, Унгария. След неуспешният кръстоносен поход на ун-гарския крал Сигизмунд от 1396г., султан Баязид I Илдъръм (1389–1402) организира наказателна акция срещу подкрепилия похода турски васал и владетел на последното българско царство – Видинското – Иван Срацимир (1395–1396). След битката при Никопол от 25 септември 1396г. България престава да съществува на политичес-ката карта на Европа. Последното българско царство се присъединява към територията на Османската империя и става неин санджак (област).
Опитите за освобождение се подновяват през 1402г. В същата година, след битката при Анкара, в която войските на монголския хан Тамерлан разби-ват армията на султана и последвалаа смърт на Баязид I, във вът-решнополитическо отношение в Османската империя настъпват междуособици, които се характеризират с бор-би за престола между Баязидовите синове – Мехмед, Муса и Сюлейман. Кризата продължава до 1413г. Вътреш-ната нестабилност на империята създава реални условия за отхвърляне на властта от страна на българите. Тя ус-корява опитите на балканските народи, подкрепяни от Унгария, да отхвърлят османската власт.
Пряко застрашен от османската инвазия, начело на антиосманската коалиция от началото на XVв. зас-тава унгарският крал Сигизмунд (1387-1437). В нея са привлечени босненския крал Остоя, сръбския княз Сте-фан Лазаревич, влашкия владетел Мирчо Стари и сина на последния български цар – Константин. В писмо до бургундският дук Филип от 16 април 1404г., Сигизмунд нарича Константин ”преславния император на Бълга-рия”. В творбата си “Житие на Стефан Лазаревич” българският книжовник Константин Костенечки казва, че “българските градове бяха се отметнали със синовете на българските царе”.
В историческата наука сe спори относно датата, обхвата и продължителността на организираното от Константин въстание, към което се присъединява впоследствие и неговия братовчед – Фружин, син на цар Иван Шишман (1371-1395). Според П.Ников въстанието започва през 1403г., след Анкарската битка. Югославският историк М.Динич смята, че началото е не по-късно от 1404г., основавайки се на писмото на Сигизмунд до Фи-лип Бургундски. Неговото мнение се подкрепя от П.Петров и Геновева Цанкова-Петкова. В.Златарски, К.Ире-чек и други. защитават тезата за 1405г. Приема се становището на Ал.Кузев, Юрдан Трифонов и др. за 1408г. Относно района на действие също има спорове. К.Иречек предполага, че то обхваща Темско. Сръбският исто-рик Стоян Новакович защитава тезата за приблизителни граници: Видинско, Пиротско и част от планините на днешната източна сръбска граница с България. П.Петров издига становището, че Константин действа във Ви-динско, а Фружин му идва на помощ с войските на Сигизмунд. Според същият историк въстанието обхваща днешна Северозападна България, долината на р.Морава, Пиротско, Нишко и вероятно Софийско. Ученият въз-приема въстанието като част от възникващите след Анкарската битка антитурски коалиции, в която вземат участие българи, власи, сърби, оглавявани от Унгария. Г.Цанкова-Петкова смята, че П.Петров произволно раз-ширява обхвата му. Ал.Кузев изказва хипотезата, че Константин действа във Видин, а Фружин влиза от Влашко през Силистра в Търново. Приема се, че въстанието обхваща западните краища на българските земи с център Темската област. Обикновено за край на бунта се приема 1413г., а Д.Ангелов смята, че през 1412г. има второ българско въстание. Петър Добрев дори споменава, че в 1410г. в Старозагорско има въстание.
Според “Житие на Стефан Лазаревич” от Константин Костенечки (XIVв.), синът на Баязид I – Сюлей-ман, превзема въставащите градове “с бой”. След като през 1409г. най–малкият син на Баязид – Муса се включ-ва в междуособиците, българите вземат неговата страна. Те подкрепят и мюсюлманският богослов Бедредин, изповядващ равноправие между християни и мюсюлмани. Сръбският деспот Стефан и влашкият владетел Мир-чо Стари също се присъединяват към Муса. При създаващата се ситуация най-малкият Баязидов син се отправя към Одрин, пленявайки румелийския бейлербей в Ямбол. Преминавайки през Тракия, той е подкрепен от бълга-рите в областите, в които са границите на завладяното Търновско царство. Предполага се, че това са крепос-тите, които Фружин подготвя за въстание през 1408г.
В битката при Космидия от 15 юни 1410г. Муса разбива брат си Сюлейман, а войските му се впускат в набези из балканските земи. По заповед на най-малкия син Баязид в Пловдив е убит местния митрополит Да-мян. След своята победа, през 1411г. Муса напада доскорошния си съюзник деспот Стефан, навлизайки с вой-ските си в сръбските земи, превзема редица крепости, разорява селищата и избива местното население. Ударът срещу Сърбия лишава от опора непокорното българско население на Видин и околностите му. Срещу Муса се образува фронт на съпротива – деспот Стефан и намиращите се в близост османски местни управници. През 1412г. въстава Видин, някои крепости в Източна и Северозападна България – Мадара, Овеч, Айтос и други. Ви-дин остава под властта на българският княз Константин. В същата година Муса убива брат си Сюлейман. След това се насочва към Сърбия, Константин и Фружин подкрепят оформящият се фронт срещу Муса, начело на който стои третия син на Баязид – Мехмед. През месец юли 1413г. балканските феодали, заедно с войските на Мехмед нанасят поражение на Муса в битката при Чамурли.
С победата от Чамурли междуособиците, траещи 10-11г., в Османската империя престават и за нов вла-детел е провъзгласен султан Мехмед I (1413-1421). След поражението на въстанието Константин се оттегля във Влашко, а Фружин е зачислен към австрийската феодална аристокрация. Византийски хронист от XVв. съобща-ва, че султан Мехмед I приема посланници от Сърбия, Влахия и България, но синовете на последните български царе не получават ни-какво признание.
Причина за неуспехът на въстанието от 1408-1413г. е липсата на единство между балканските владете-ли за обща съпротива срещу общия неприятел, а след 1413г. Османската империя се стабилизира.
През 1425г. унгарският крал Сигизмунд подготвя нов военен съюз, с участието на власи и сърби, който е насочен срещу Мехмед I. Коалицията на владетелят търси помощта на Венеция, както и разчита на българска подкрепа. Съюзниците се обръщат към Фружин. За да го спечелят на своя страна, те го награждават с феодално имение в Темешкия комита. Войската на образувана-та коалиция овладява Видин и Орехово. Според някои източници в битката за Видин са убити 25000 турци. През 1435г. Сигизмунд изпраща Шишмановия син през Дубровник за Албания, за да установи контакт със Скендер бег, ръко-водителя на албанската съпротива. Целта на Фружин е да създаде координира-ност на освободителните борби на балканските народи срещу османската власт.
Въпреки опитите за съпротива от страна на балканските народи, победо-носният ход на османската ар-мия в Европа продължава. Обезпокоени от това, през 1440г. между Полша и Унгария се сключва уния, според която полският крал Владислав III Ягелo (1434-1444) става владетел и на Унгария. Целта на договорът е да се обединят усилията в борбата срещу османската експанзия. Едновременно с това, в началото на 40-те години на XVв. влашкият войвода Янош Хунияди успешно отбива няколко турски нападения. На 1 януари 1443г. папа Ев-гений IV призовава християнския свят на кръстоносен поход срещу ос-манците. Пречките, разногласията и про-тиворечията между участващите страни забавят началото му.
Срещат се различни по произход данни за похода – полски – Ян Длугош, Бонфинит и други, чешки – “Дневник на чешкия витяз”, Ватикански були на папа Евгений IV и писма на кардинал Юлиян Чезарини, итали-ански, византийски, османски – “Газавад Наме на султан Мурад (“Сказание за верските победи”), “Хроника от XV – XVIв.” и други.
Военните действия на походите от този период се изследват от Б.Цветкова, Ал.Кузев, Христо Коларов, К.Иречек, Павел Шкорпил и други.
Подготовката на походите преминава през два етапа. В периода 1440-1442г. се търсят дипломатичски решения и нови съюзници, а през 1442 – септември 1443г. става военната организация.
Първият поход срещу османците започва през месец септември 1443г. Войските на Янош Хунияди и Владислав III Ягело се отправят през р.Дунав за балканските владения на империята. Към тях се присъединяват и около 800 войници на сръбския деспот Георги Бранкович, както и около 600-700 бойци на босненския вой-вода Петър Ковачевич. На 3 ноември 1443г. войските на Янош Хунияди нанасят поражение на мюсюлманската армия, начело с Турхан бей при Ниш. Християнската армия настъпва през Драгоманските възвишения за Со-фия. Опитът им да продължат на изток е осуетен от настъпващата зима. Според някои учени – в прохода Трая-нови врата, а според други – в Златишка Стара планина, през декември похода е прекратен, като войската се оттегля обратно през София – Пирот и достига Буда през февруари 1444г.
Според Кирияк Аконски на 12 юни 1444г. между християните и османците се сключва мирен договор в Адрианопол (днес Одрин), който впоследствие е потвърден в Сегед. Според условията на Одринско-Сегедският договор България остава под турска власт, Сърбия е възстановена, а между Унгария и Османската империя се постига договореност за ненападение. През есента на съ-щата година започва вторият поход на Владислав III Ягело и Янош Хунияди. На 20 септември 1444г. тяхната армия преминава р.Дунав. Целта им е да достигнат Черно море и да се насочат към Проливите, за да помогнат на изпратения по-рано венецианско-византийски флот. В историческата наука се водят спорове относно пътя на похода. Според К.Иречек те преминават през Никопол, Свищов, Горна Оряховица – за Варна. Б.Цветкова предполага, че това става през Свищов, Велико Търново, Шумен, Разград – за Варна. Прието е мнението на Ал.Кузев за т.нар. “Римски път” – Видин, Никопол, Горна Оряховица, Шумен, Мадара, Провадия – за Варна.
Към християнските войски се присъединяват и много българи. Докато Владислав III Ягело напредва към Варна, султан Мурад II (1421-1451) събира армия, която през проходите на Източна Стара планина се на-сочва към Варна. Според една османска хроника от XVв. турците идват до Варна с кораби от венецианците или генуезците, поради което папата издава анатема. На 10 ноември 1444г. в битката при Варна турците нанасят поражение над християнска Европа. Според “Газават Наме на султан Мурад” първоначално армията на Владис-лав III Ягело и Янош Хунияди надделява, но в стремежа си да реши в личен спор двубоя, Владислав III Ягело се хвърля със своите войници сред гвардията на султана, където е посечен, а главата му е набучена на кол. Заги-ва и кардинал Чезарини, а Янош Хунияди успява да се спаси с оцелелите си войници.
Причините за поражението на обединените европейски сили са няколко – християнската армия не съу-мява да използва победите си от 1443г. и губи време; липсва единство на интересите и подбудите на европей-ските участници; избран е неподходящ сезон – есен; има грешки в стратегията – недообмислен план за военни действия; липсва на единно ръководство между Владислав III Ягело и Янош Хунияди; армията действа като отделни отряди, основаващи се на народностен принцип; при Варна се избира грешна от военно-стратегическа гледна точка част на терена. Друга причина за неуспехът на похода е непривличането на балканските народи за съюзници на кръстоносците.
Поражението от Варна има психологическо въздействие в Западна Европа. Идеята за кръстоносни по-ходи постепенно запада, а народите на Балканския полуостров остават под ударите на османската власт от Европа и политиката на европейските владетели.
Българите участват масово и стихийно във борбата като воини, водачи, разузнавачи, помагат с храна на християнските войски и т.н. Тяхното участие се отбелязва в изворите. Въпреки това, те вече не са самостоя-телна военно-ор-ганизирана сила.
Периодът 50-те години на XVв. до 80-те години на XVIв. се характеризира с най-голямото териториал-но разширение и възход във всички сфери на обществото в Османската империя. Това е време на разцвета на тимарската феодална система и военното доминиране в Европа.
През този етап от робството не се наблюдават в българските земи условия за активна антиосманска съпротива. Засилва се обаче съпротивата срещу феодалния гнет, която придобива различни форми. Селяни по-дават молби и жалби до институциите за произволиите на местни управници. Отказват да плащат данъци, наб-людават се и чести бягства в горите и планините, палят домовете на турските чиновници, убиват държавни служители и т.н.
Системата от порядки и институции, които са опора на властта в завладяните земи намира идеологи-ческо оправдание в религията. Ислямът е санкция и основна част от обществените отношения в империята. Чрез вероизповеданието си държавата започва практиката на системно и масово ислямизиране на местното население. Данни затова има от 1515, 1555г. и т.н. Посредством религията, централната власт цели претопяване на местното население в тюркския етнос. Резултатите от асимилаторските процеси са отразени в данъчните регистри.
Част от българите, които насилствено се принуждават да сменят вероизповеданието си, постепенно приемат турските традиции, обичаи, език, бит и култура. Те се приобщават към господстваща народност. Въп-реки кризата, която българският народ преживява в хода на завоеванието, българите успяват да съхранят своят бит и култура. Значение има и факта, че през първите векове на робството се канонизират мъченици, отстоя-ващи християнската вяра. Пример затова са Св.Георги Софийски, Св.Никола Софийски, Св.Злата Мъгленска, Св.Мъченик Димо и други. На асимилаторските действия на турците българите отстояват чрез гъвкава, зряла, високо развита народност, възпитание в духа и традициите на предците и посредством народното творчество (фолклора).
Като дълготрайна антифеодална борба на българският народ през време на робството е хайдутството. Това явление е характерно и за други балкански народи, и в този смисъл българските хайдути се родеят с гръц-ките клефти и сръбските ускоди.
Хайдушкото движение по българските земи се изучава от В.Златарски, К.Иречек, Ив.Дуйчев, П.Добрев. В наши дни заслужават внимание труда на Б. Цветкова – “Хайдутството в българските земи XV–XVIIIв.”, труда на Цв.Георгиева – “Антиосманска съпротива на българите през XV–XVIII”, изследванията на Ек.Вечева, Ст.Ан-дреев и други.
Хайдушкото движение започва с първите десетилетия на османската власт. Според Б.Цветкова “хай-дутството е...антифеодален въоръжен отпор на угнетеното българско население”. Причините за появата на това движение са налагането на чуждата власт, налагане на нови форми на феодална експлоатация, което води до въ-оръжена съпротива. Според историчката предпоставките за разгръщането на хайдутството са неблагоприятното географско положение (близост до главните центрове на империята), проходната зона на османските войски в походите им в Европа, засилената експлоатация на българското население. Едно от първите сведения за хай-дути по българските земи са пътеписите на Бертрандон дьо ла Брокиер, който през 1433г. казва, че ихтиман-ските възвишения са “свърталище на крадци и разбойници”. За нарастващата опастност от хайдути свидетел-ства факта, че през 1454г. самият султан Мехмед II Завоевател (1451-1481) участва в залавянето на хайдутина Радич в София.
В съставът на хайдушката дружина влизат предимно селяни, недоволни и потрадали от отношението на властта. Участието в дружината е доброволно, но в съществуват строги правила. Числеността на хайдушката дружина е различна – от няколко десетки до няколко хиляди.
Влошените условия поради промените в тимарската система, при увеличаващата се феодална експлоа-тация са главните предпоставки за засилването на хайдутството през XVIв. Спомагащ фактор затова са войните, които Османската империя води в Европа и упадъкът на държавата след поражението от Лепанто 1571г., което причинява изменения в спахийската система. Около средата на XVIв., по време на Критската война (1645-1669) между Венеция и империята, се засилват хайдушките нападения в Беломорска Тракия. Сведения за нападения има от 1565г. – в Прилепско, 1573г. – в Битолско, 1595г. – в Скопско и т.н.
През следващите столетия хайдутското движение все повече се разраства и обхваща по-обширни тери-тории. Силни позиции то има в югозападните и северозападните краища на българските земи. Улеснено е от отдалечеността на тези райони от централната власт, планинският релеф, чифликчийството, което води до разо-рение на местното население и други. Техните нападения стават почти ежегодни.
Съзирайки нарастващата опастност за властта от страна на хайдутите, централната власт в Цариград издава заповеди и наредби за преследване и наказване на непокорното население. В преследванията срещу хай-дутите се включва дори и армията. Сутански заповеди против хайдутите има от 1528, 1583, 1638, 1707 и много други. Данни за хайдути се срещат и у пътеписите на Бертрандон дьо ла Брокиер, Льофевр, Ханс Дерншвам, П.Парчевич, Евлия Челеби, който посещава хайдутина Байо в Габровския Балкан и т.н.
През периода на робството хайдутството е естествената народна реакция на българите срещу Осман-ската империя. Имайки в началото антифеодален, а впоследствие – народноосвободителен характер, хайдутст-вото е насочено против формата на експлоатация на българския народ. Посредством хайдушкото движение се прави опит за подкопаване устоите на централната власт и феодалната зависимост. В лицето на хайдутите поро-беното население вижда своя закрилник и препител на народностния дух и култура срещу чуждата власт. Според Б.Цветкова в по-късните периоди на робството хайдутството “съдейства за укрепване на народностно самочувствие и дързост”. Георги Стойков Раковски определя хайдутството като “знак политическаго живота” на българския народ по време на турското робство, а поета – революционер Хрис-то Ботев смята, че това е една безконечна “страстна неделя”.
След морската битка при Лепанто от 7 октомври 1571г. Османската империя започва да губи военното си превъзходство над християнските държави. В империята задълбочаващата се във всички сфери на общество-то криза се характеризира с увеличаване на данъците, бягства на спахиите от военна служба, корупция сред чиновниците, финансови злоупотреби и т.н. Европейските държави организират чрез многостранни договори помежду си коалиции, водещи до победи над турската армия и флот. Поражението от Лепанто служи като сиг-нал не само на балканските народи да започнат движения за отхвърляне на властта, но и за европейските дър-жави. След неуспеха на турската армия в околностите на Виена през 1593г. във войната между Хабсбургската и Османската империи от 1593-1606г., Австрийската империя привлича на своя страна Влашко, Трансилвания и Молдова, съответно Михаил Храбри, Сигизмунд Батори и Аарон. Тази външнополитическа обстановка създава благоприятни предпоставки за активизиране на антиосманската съпротива. По време на войната, в границите на османската държава избухват редица бунтове на сърбите от 1594г., хърватите – 1597г., гърци, албанци. В края на XVII – началото на XVIIIв. има въстания дори на местната власт в Мала Азия.
Успоредно с въстанията на другите балкански народи, се разгръща и борбата на българите. Хайдут-ството става по-масово и по-добре организирано. Дружините се разрастват и започват да предприемат все по-дръзки походи.
В началото на войната между двете империи българските първенци засилват своята дейност, предприе-майки различни мисии в Европа и Русия. На 10 януари 1595г. търговецът Павел Джорджич изпраща писмо–меморандум до седмиградския княз Сигизмунд. В него той предлага на владетеля да заеме България. Павел Джорджич условно разделя българските земи на 4 области и обещава 25000 български войници с оръжие и 6000 арнаути. През есента на 1596г. българските първенци казват на трансилванския княз, че в горите има 30000 ду-ши и оръжие, с което може да се вдигне въстанието. Към дейността на Павел Джорджич се присъединяват То-дор Балина – “пръв благородник от Никополския санджак”, търновският митрополит Дионисий Рали и други. В същата година Тодор Балина изпраща писмо до Сигизмунд Батори, в което му дава сведения за движението на турската армия из българските земи. В писмото се иска и военна помощ от 2000 войници. Към края на 1596 – началото на 1597г. Тодор Балина и Павел Джорджич искат помощ в пари и оръжие от император Рудолф II, като в тяхната делегация има пратеници на трансилванския и влашкия княз. В преговорите се договаря, че ако Рудолф II изпрати войски в българските земи, населението ще поеме тяхното обезпечаване с продоволствие, като по този начин императорът ще е финансово облекчен.
Едновременно с тези действия охридския митрополит Гаврил посещава Русия. По-късно той се среща с австрийския император, с папата, пред които разказва за положението на българите под османска власт и за тяхната готовност за въстание. Разговори води и търновския митрополит Дионисий Рали, който също посещава Москва, среща се с цар Фьодор Иванович и с Борис Годунов. Към подготовката на въстанието са привлечени владиците на Червен, Романия и други.
Бунтът на българите срещу османската власт избухва през есента на 1598г., когато и войските на Миха-ил Храбри навлизат в българските земи. Неговата армия разбива военния гарнизон на силистренския паша, как-то и други войскови части в Никопол. Кръстосвайки земите между Стара планина и р.Дунав, влашките войски достигат до София. Заедно с тези събития, военни дей-ствия започват и в Търново. Начело на въстанието зас-тават Дионисий Рали – в Търново, Тодор Балина – в Никопол, търговецът Павел Джорджич – във Варна, Шу-мен и Пловдив, търговците братя Соркочевичи, чиято компания е с център София и седалище в Силистра – в Русе и Търново. Според несигурно данни именно в Търново въстанниците провъзгласяват за цар един мним по-томък на Шишмановци под името Шишман III.
Поради недостатъчност на изворите, в историческата наука не се знаят точните граници и начина, по който се развива въстанието, но се предполага, че то обхваща Никополско, Оряховско, Видинско, Русенско, Търновско, Шуменско и вероятно Пловдивско.
Проучвания за въстанието правят Ек.Вечева, Цв.Георгиева, П.Петров, Васил Гюзелев, В.Златарски и други.
Бунтът е потушен от турската власт, а главните му организатори са принудени да се укриват. Диони-сий Рали успява да достигне до Трансилвания, къ-дето се присъединява към Павел Джорджич. След разгромът на въстанието, с влашкият владетел Михаил Храбри напускат българските земи и около 16000 души, които се заселват със Влашко. Според други сведения с него се изселват между 40000-60000 души.
Търновското въстание от 1598г. и действията на хайдушките дружини протичат в тясна връзка и пред-ставляват етап от борбата против Османската империя и власт. Въпреки неговият неуспех, българският народ продължава своята борба за отхвърляне на робството и феодалната система на турците.
През XVIIIв. като антиосманска сила започва да се изявява и Русия. У руските царе се оформя идеята за духовно приобщаване на едноверските и едноплеменните народи под покровителството на Москва. Тази поли-тика обаче се разгръща напълно едва при цар Петър I Велики и Екатерина II Велика. През XVIIв. стремежите на руската политика не са осъществими, поради наличният все още военен потенциал на Османската империя и слабостта на Русия, която все още не разполага с достатъчните сили, за да се противопостави сама на империя-та.
След втората неуспешна обсада на Виена от 1683г. и последващия разгром над Османската империя от страна на полския крал Ян Собйески, през 1684г. Австрия, Полша и Венеция образуват т.нар. “Свещана лига” срещу османците, към която се присъединява и Русия в 1686г. Създаващите се външно-политически условия благоприятстват и за организиране на въоръжена съпротива на поробения български народ – в империята се за-силва вътрешната криза, Търново се превръща в търговски център с активни контакти в чужбина и т.н.
Начело на подготовката на ново въстание застава Ростислав Стратимирович, вероятно потомък на цар Иван Срацимир. Той заминава за Русия, за да търси подкрепа от царя за подготвящия се бунт срещу османската власт. Там се среща с патриарх Йоаким III, който стои в основата на руската политика за духовно попечител-ство на християнските народи под турска власт. След преговори с племенника на патриарха – Савелий Дубров-ски, Ростислав Стратимирович отива с разузнавателна мисия в Цариград, но тя се прекратява при вестта за из-бухване на въстанието. Като се придържа към договореното в Москва, Савелий Дубровски организира отряд от около 800 души и се отправя към българските земи.
Въстанието избухва преждевременно в Търново през 1686г., преди Ростислав Стратимирович да се за-върне от Русия. Вероятно то обхваща Търновско, Габровско, Златишко, Софийско, Ловешко, Троянско. Турски-те войски, подготвящи се за война срещу Полша, се насочват към буновниците. След сражение, Търново е под-ложено на масирано клане и разграбване. Част от спасилите се въстанници, заедно с идващите от Цариград войници на Савелий Дубровски се насочват към София, където вдигат местното население на бунт. Османската армия смазва и този опит за съпротива, а двамата водачи, тежко ранени достигат до Рилския манастир. През 1689г. те заминават за Москва.
Проучвания за въстанието правят Ек.Вечева, Цв.Георгиева, В.Златарски, П.Петров и други, както и руския историк Василевски, който се основава на “Савелиева хроника”.
Въпреки разгрома на Второто Търновско въстание от 1686г. условията за продължаване на антиосман-ската съпротива на българския народ се запазват. Настъплението на австрийската армия към р. Дунав спомага за избухване на ново въстание по българските земи две години по-късно – в 1688г. в Чипровец.
Организацията и избухването на Чипровското въстание се свързва с разпространението на католицизма в северозападните български земи през XVIIв. След създаването на “Конгрегация за разпространение на вяра-та” през 1622г., в София се основава католическа архиепископия, начело с францисканския монах Петър Соли-нат. След неговата смърт на негово място застават Илия Маринов и Петър Богдан Бакшев. Наред със София, епископства се основават в Марцианопол (Преслав) през 1644г. и Никопол, начело на което стои Филип Ста-ниславов. Видни български католици от XVIIв. са Петър Богдан Бакшев, Георги Пеячевич, Петър Парчевич и други. Около средата на века Петър Парчевич започва да подържа връзки с Италия, Австрия и други западноев-ропейски държави. В своите мисии от 1647 и 1649-1650г. той запознава Европа с положението на българското население под робство. Посредством католицизмът се поддържа духа на българите. Католическите дейци под-хранват надеждите сред българското население от северозападния край, че те ще могат да се освободят с по-мощта на католическите Австрия и Италия от османска власт.
Предпоставките за избухване на въстанието са няколко. През XVI – XVIIв. Чипровец се изявява като търговски и занаятчийски център. Изследвания за стопанския подем на града правят Ив.Сотиров – за златар-ската школа, В.Николаев, Ив.Сакъзов и други – за минното дело, Снежана Панова – за търговските връзки със Западна Европа и др. Важна предпоставка е и самоуправлението на града, начело с български кнез. До края на XVIIв. в градът няма джамия и турско население, но местните не са освободени от данъци, ангарии и други. През първата половина на XVIв. се създава училище, а от втората половина на XVIIв. има и семинариум. К. Телбизов защитава мнението, че през XVIIв. съществува Чипровска книжовна школа. Като следствие от това е повишеното самосъзнание на местното население.
Преминаването на р.Дунав от австрийската армия по време на войната между Хабсбургската и Осман-ските империи (1683-1699) и превзема-нето на Оршова от християнските войски, в което участват и български отряди под командването на Георги Пеячевич, се създава благоприятна ситуация за освобождение на българ-ските земи. Падането на Белград от 6 септември 1688. е сигнал за избухването на Чипровското въстание, начело на което застават Георги Пеячевич и Богдан Маринов. Подготовката за въстанието се осъществява още от 1630г., когато има български пратеничества в Австрия и Полша. Петър Парчевич предприема мисии през 1647, 1649-1650г. и 1657г. В 1673г., след избухване на Полско-турската война, Парчевич отново предприема мисия в Европа. През 1679г. Петър Богдан и Филип Станиславов също предприемат мисии в Европа. Със своите чети Георги Пеячевич и Богдан Маринов сформират ядрото на бойните сили на бунтовниците. Към тях се присъеди-няват по четири чети от селата Железна и Копиловци. Въстанниците възприемат много от военните по-рядки на австрийската армия. Те укрепват града, построяват боен лагер в местността Жеравица, въвеждат бойна дисцип-лина. Срещу тях се противопоставя унгареца на турска служба Емерих Тьоколи.
След първоначалните успехи въстанниците се впускат в набези за плячка и нарушават бойният си ред. През есента на 1688г. австрийците не продължават напредването си и не се съединяват с бунтовниците. При едно непредвидено напускане на укрепения си лагер, въстанниците са изненадани и разбити от Емерих Тьоко-ли. Част от тях успяват да достигнат Чипровци, който е подготвен за обсада. Опитите на унгарският наемник да спечели защитниците чрез обещания и подкупи не успява и след щурм градът е превзет насилствено. Според изворите османците откарват 100 коли плячка, а дълги години районът остава обезлюден.
Причини за неуспеха на въстанието са ненапредването на австрийската армия на юг, развалянето на бойния ред сред въстанниците и локализирането на бунта само в Северозападна България.
Извори и данни за въстанието се срещат в архивите на Ватикана, Виена, Лондон. Има публикации в Па-риж, Варшава, Рим, Берлин, Венеция и други. Известни са и мемоарите на Петър Парчевич, Петър Богдан Бак-шев, Филип Станиславов, епископ Илия Маринов и т.н.
Изследвания за въстанието правят Цв.Георгиева – “Сборник Чипровци 1688-1689”, Елена Грозданова, Йоана Списарева, Б.Цветкова, Н.Милев, Иван Дуйчев, Б.Димитров прави биография на Петър Богдан Бакшев, В.Златарски и т.н. За хода на бунта Б.Чолпанов пише монографията “Военните действия по време на Чипров-ското въстание”.
След потушаването на въстанието има масови емиграционни вълни към Банат и Трансилвания, които по това време са под австрийска власт. В тези об-ласти и до днес има потомци на българите, масово напуснали родните си места след 1688г. Изселвания има в Седмиградско, които се проучват от Л. Милетич, в Албания – проучени от Ал.Селищев, в Румъния – областта Олтения, проучени от Н. Жечев, В.Трайков и др.
Въпреки неуспехът на Чипровското въстание от 1688г. антиосманските борби на българския народ не престават. През 1689г. Страхил войвода оглавя-ва въоръжена борба срещу турската власт около Пазарджишко. Антиосманските вълнения има в Пловдивско, Панагюрско, Копривщенско и други градове.
Настъплението на австрийската армия, която през същата година превзема Ниш, Видин, Чипровци, предизвиква бунт на българите в Македония, начело с хайдутсткия войвода Карпош. Той е известен хайдутин, който води дружина в Македония. По-късно той е амнистиран от властта и назначен за мартолоски началник. Използвайки правомощията си, той разгръща активна антиосманска съпротива и на 24.09.1689г., под негово ръ-ководство, избухва въстание с центрове Куманово и Крива паланка в днешна Северна Македония. След като ук-репва тези селища, Карпош, заедно с около 5000 въстанници, насочва усилията си към настъпващата австрий-ска войска. Той влиза във връзка с император Леополд, от когото получава “княжеска шапка и генералски чин”. Карпош е обявен за “кумановски крал”. Под негово ръководство бунтовниците превземат Скопие. Срещу него властта изпраща армия, която завзема Куманово и Крива паланка. Карпош е пленен, а главата му е отрязана. Разгромът обезкуражава защитниците на Скопие и градът е овладян от турската войска. По този начин пада по-следният център на въстанието. Карпош се изявява като упорит и далновиден предводител, който съумява да насочи хайдушкото движение към организирана борба с освободителни цели.
Въпреки тежките условия, при които е поставен българският народ в сравнение с други балкански на-роди, той показва учудваща устойчивост, издръжливост и жизненост и в материалното, и в духовното си битие. Посредством бунтовете постепенно у българското общество се оформят идеи, които ще изведат национално – освободителното движение на нов етап през Възраждането. Главното му достижение в областта на културната дейност е запазването на народността и доразвиването на завещаните традиции по посока на демократизация. Българите преодоляват ограниченията им, наложени от османците и в края на XVIIв. започват наново да раз-ширяват контактите си извън Османската империя.

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО – XV-XVII В.

В началото на XVв. всички български земи попадат под османска власт. Поради своята слабост и в резултат на междуособиците българската държава не е в състояние да се справи с турските нападения и губи своята независимост. Завоеванието откъсва българите от европей-ската цивилизация и забавя многократно културното и политическото развитие на страната. Робството се съпровожда с изключително дълбоки социални, икономически, политически и културни промени. Завоевателите налагат чужда по дух, ориенталска по своята същност и мюсюлманска по религия цивилизация. Наред с демографските и стопанските изменения, сред българското общество се наблюдават и редица други промени – българската църква е понижена в ранг и попада под юрисдикцията на Цариградската патриаршия, а българската аристокрация е физичес-ки унищожена.
Христо Ботев определя унищожаването на българската държава като една “безконечна и страстна неделя”, а неговото мнение се налага почти през целия период на Българското Въз-раждане. Непосредствено след Освобождението се набллюдава комплекс за малоценност в българската историопис относно историческото ни минало през периода XV-XVIIв. През 20-те години на XXв. в България се публикуват първите европейски извори от тази епоха от Констан-тин Иречек, Петко Рачов Славейков, Иван Шишманов. Първите изследвания се правят от Марин Дринов – за ислямизацията по българските земи, Стоян Захариев, Гаврил Кръстевич и други. Обобщени проучвания правят Васил Златарски, Петър Мутафчиев, Петър Петров – “Съдбоносните векове за българската народност”, Никола Милев, Иван Сакъзов, Жак Натан, Христо Гандев – “Българ-ската народност през XVв.” и други.
Според Цветана Георгиева и Бистра Цветкова времето между XV-XVIIв. по българските земи може да се раздели условни на 3 периода.
Първият период е от завладяването на българските земи в края на XIVв. до средата на XVв. Тогава се утвърждава османската феодална система, наблюдава се откъсване на българите от Европа, разрушаване на тяхните политически, икономически, социални и духовни струк-тури.
Вторият период е от средата на XVв. до 80-те години на XVIв. Той се характеризира като класическа система на феодализъм в Османската империя и съвпада с най-голямото териториално и военно могъщество на държавата. Българските земи все повече се отдалечават от военните фронтове, които се изтеглят далеч на северозапад, наблюдават се т.нар. “двойна експлоатация” на поробеното население и консолидация на народността срещу османската власт и феодална система. Забелязва се преповтаряне на културните модели – бит, култура, обичаи и т.н.
Третият период обхваща времето от 80-те години на XVIв. до края на XVIIв. Осман-ската империя претърпява първите си значителни териториални загуби в Европа и Азия. За бъл-гарското население това е време на увеличена експлоатация и корупция, но въпреки това обаче се активизират стопанските и обществените дейности – скотовъдство, търговия. Започват и първите контакти със Западна Европа и Русия, а българската народност преодолява стагнацията и чрез вътрешна консолидация преминава към епохата на Възраждането.
След ликвидирането на средновековната българска държава, нейните територии се включват в рамките на османската държавна система. При създаването на своето управленско устройство османците използват опита на пред-хождащите ги ислямски деспотии в Близкия и Среден Изток – Персия, Монголия. Те заимстват редица и институции от славяно-византийски произход, кои-то също ги включват към административния си апарат.
Османската империя е деспотична и теократична монархия. Централизи-раната върховна власт се олицетворява от абсолютния владетел – султан. Той носи всички прерогати-ви на властта – върховен военачалник, най-висша законодателна и съдебна инстанция, главна фигура в религиозния живот на страната. Монархът решава въпросите за мира и войната, раз-полага с живота на по-даниците си. Владетелят няма лична или обществена отговорност пред никого, освен пред върховния бог – Аллах, и неговия пророк – Мохамед. Абсолютните право-мощия на монарха се коренят в тюркската племенна традиция, според която вождът има широ-ка власт. Султанският абсолютизъм достига завършека си към средата на XVв. Султан Мехмед II Фетих (1451-1481) е първия османски владетел, считан за абсолютен монарх, а за апогей на абсолютизма се счита управлението на султан Сюлейман I Кануни (1520-1566).
В началото на XIVв. при султан Орхан (1326-1362) в системата на управ-ление на Османската империя се създава нова политическа институция – Диван – съвещателен съвет при султана, чиито членове се наричат везири. С раз-ширяването на територията и усложняването на военно-административните институции, при султан Мурад I (1362-1389) броя на везирите се увеличава на 2, единия от които се титулова “Велик везир”. През XVв. те стават 3, а Великият везир се счита за пръв заместник на султана. В ранния състав на Дивана се включват кадъаскера – отговарящ за правните и религиозните въпроси, ни-шанджията – пазителя на държавния печат, и дефтердаря – отговарящ за фи-нансите на страната. През XVIв. броя на везирите се увеличава на 7, като към тях се присъединяват и агата на еничарския корпус, главният адмирал на флота – т.нар. “капудан паша”, и реисюлкитаба – отговарящ за външните работи на империята. През XVIIв. броят на везирите се увеличава на – на 9 ду-ши. До средата на XVIв. Диванът има подчертано спомагателни функции, тъй като султана притежава реално властта и взема крайните решения самостоя-телно.
Османците изграждат сложен административен апарат и многостепенна система от канцеларии, които осъществяват конкретни ръководни и контроли-ращи задачи. Към Дивана се присъединяват отделите, занимаващи се с дипло-матически, протоколни, административни, съдебни и други въпроси. Система-та от порядки и учреждения, които са опора на централната власт в новите зе-ми, намира свое идеологическо оправдание и утвърждаване в официалното държавно изповедание – исляма. Основното ислямско право – шериат – е идей-ната платформа, обосноваваща султанския абсолютизъм, експанзионистичната политика, феодалната експлоатация и народностна дискриминация над поро-беното население. Паралелно с държавно-административния апарат се създава и религиозен, чиито главен властелин е султана. През 1517г. султан Селим I Явуз (1512-1520) се обявява за халиф – върховен водач на всички мюсюлмани. Към висшето мохамеданско духовенство спада и главния мюфтия – т.нар. “шейх-юл-ислям”. Към нисшето духовенство се числят мюфтиите и кадиите, имащи и известна административна местна власт. поддържането на религиоз-ния фанатизъм и възпитанието в духа на ислямската догматика се осъществя-ва и от образователната система. В религиозните училища – т.нар. “медресета” се изучава шериата. Учащите се там – молли – са една от най-консервативните социални прослойки в Османската империя. Моллите, мюдерисите, кадиите и мюфтиите формират т.нар. “улема”, една от най-реакционните сили в страна-та.
Въпреки конфликта между християнството и исляма, военните победи на османците не могат да променят етническата, религиозната и цивилизационна-та идентичност на покорените народи. След превземането на Константинопол на 29 май 1453г. султан Мехмед II признава властта на Вселенския патриарх за духовен ръководител на православните християни, което узаконява правото да изповядват своята религия.
В процеса на експанзия в Европа османците оформят административно владенията си. До края на XVв., като следват опита на Византия, те разделят териториите си от двете страни на Проливите (Босфор и Дарданели) на 2 про-винции – Румили – на северозапад, и Анадола – на югоизток, които наричат с тюркския термин “бейлербейство”. Управителят на бейлербейството – бейлербе-ят, командва и най-масовата прослойка в османската феодална система – спа-хийството. Бейлербеството се поделя на по-малки административни единици – т.нар. “санджак”, ръководеща се от т.нар. “мир-и-лива” (санджакбей). Българ-ските земи се включват към бейлербейство Румили, към което в последствие са присъединени сръбските, гръцките и албанските територии. При установяване-то на чуждата власт българската територия се организира в 8 санджака, най-големия от които е Паша санджак в Беломорска Тракия и Македония. Подраз-деленията на санджака се наричат каази (кадилъци) и обхващат един град и него-вата околност. Властта в каазата се осъществява откадията, натоварен с рели-гиозни, административни и финансови функции. През втората половина на XVв. се офоря и т.нар. “нахия” като подразделение на каазата. Например Никополският санджак от 1479г. има 7 вилаета. От XVIв. названието на вилае-та отпада и остава нахията.
Разклонената мрежа от институции предразполага към многочислен бю-рократичен апарат. Въпреки това обаче липсва координация между отделните служби, които го правят недостатъчно гъвкав.
Наред с военно-административната и религиозната организация, в ико-номическо отношение Османската империя се намира в ранна форма на фео-дализъм. През 30-40-те години на XXв. в турската историография се наблюдава засилен интерес към периода XV-XVIIв. Историците Юмер Баркан, Кемал Кар-нат, Халия Иналджък и други развиват идеята, че империята е надкласова дър-жава със социална справедливост, осигуряваща мира и стабилността на Бал-каните. Според тях нашествието на османците играе роля на социална револю-ция, която премахва феодалните отношения дотогава на полуострова.
Проучванията на българските историци Вера Мутафчиева, Елена Гроз-данова, Цв.Георгиева, Б.Цветкова и други за аграрните отношения опроверга-ват тезата за социалната справедливост.
Османското стопанство се характеризира с държавна собственост върху всички земи – т.нар. “мирие”, която се представлява от султана. Чрез нея се осигурява издръжката на спахиите и на административния апарат. Поземлени-ят фонд и приходите от него се разпределят в точно определени владения – ленове, които се поделят на нови структури, наречени тимари. Тимар се дава на спахия при участието му във военен поход или за продължителна служба. Тимарът е условна и временна собственост, която не се предава по наследство, не може да се продаде или подарява. Тимар се нарича и размер, не надвиша-ващ приход от 20000 акчета от дадено владение. Спахия, който получава от земевладението си приход от 20000 до 100000 акчета, получава зиамет. Пред-ставителите на управленския елит на империята с доход над 100000 акчета по-лучават хас. Успоредно с тимарската феодална система съществуват и други форми на земевладение. В хода на завоеванието на много от изявяващите се военачалници се предоставят поземлени владения с пълна собственост над тях – т.нар. “мюлк”. При султан Мехмед II, за да запазят владенията си, собствени-ците им ги превръщат в т.нар. “вакъф” – поземлен имот, на който притежате-лят му дава по своя воля на благотворителни и религиозни институции. Тима-рът, зиаметът и хасът представляват земи, които са за временно ползване, до-като вакъфът и мюлкът са за постоянно. В османската аграрна организация се обединяват държавната собственост върху земята (тимара) и частната (вакъ-фа), но обликът на стопанството се определя преди всичко от тимара. За поко-рените народи това означава, чете трябва да плащат данъци както на местна-та, така и на централната власт, т.е. – съществува двойна експлоатация.
Важни приноси за изясняването на феодалните, военно-административните, религиозните и стопанските отношения в Османската империя имат Е.Грозданова, В.Мутафчиева, Цв.Георгиева – “Еничарите в българските земи”, Б.Цветкова и други.
С налагането на чуждата власт всички завладяни територии и покорено-то население се задължават да плащат различни данъци и такси. Българските селяни трябва даплащат поголовен данък – т.нар. “джизие”, чийто размер се оп-ределя в зависимост от нуждите на властта от средства и обезценяването на паричната единица в империята – акчето. За мъжете-немюсюлмани от 15 до 75г. джизието се плаща като откуп от военна служба. Един от основните позем-лени данъци е т.нар. “ресм-и чифт”. Османското законодателство задължава селяните за плащат и данък върху селскостопанската продукция – т.нар. “юшур” (десятък). Неговата стойност в процентно съдържание често надхвърля опреде-лените 10%. Съществуват данъци върху животните – овце, кози, биволи, птици и други, данъци за сватба, вдовишки данък, налози за изтрити подкови на конете, за изцапан кафтан и много други. За нуждите на армията се съ-бират извънредни данъци – авази, нузул и други – общо над 80 на брой, които първоначално са в продукти, а по-късно – в пари. Според османското законода-телство селянинът владее и обработва земята си срещу плащането на специална такса – т.нар. “ресм-и тапу”. Той може да я продава, предава по наследство, подарява, но ако не я обработва и не плаща полагащия й се данък тя му се от-нема. Най-жестокият данък, който се свързва с асими-
латорската политика, провеждана от империята над завладените от нея територии и население, е кръвния данък – т.нар. “девширме”. Посредством него се набират “най-добрите”, “най-хуба-вите”, “най-умните”, “най-красивите” момчета за попълване на съставите (т.нар. “рекрути”) на еничарския корпус. Те се изпращат насилстве-но в специални казарми в големите градове – Цариград, Одрин, Бурса и други за военно обучение. По този начин те скъсват връската си със семействата и рода си. Първото сведение за кръвен данък датира от 1395г. Данни за попълва-нето на рекрутите има от 1567, 1601, 1610, 1622, 1646г., а последното известно сведение е от 1705г.
Въпросът за социално-икономическото положение, различните видове данъци и такси се проучва от Цв.Георгиева, Б.Цветкова, Страшимир Димит-ров, В.Мутафчиева, Николай Тодоров и други.
През периода на османското владичество важен фактор, засягащ съдбата на българите и другите балкански народи, е достигнатата висока степен на ор-ганизираност на обществото. За периода XV-XVIв. българското стопанство си остава типично европейско. Основнмият отрасъл е земеделието. Произвеждат се предимно зърнени култури – пшеница, ечемик, ръж, просо. Отглеждат се и влакнодайни растения – лен, коноп, памук, а с селищата над 750-800м. над-морска височина – лозя. Овощарството също е застъпено – предимно ябълки, сливи, круши, череши. С включването на българските земи в пределите на Ос-манската империя от нейните източни част се пренасят нови култури – ориз, мак, сусам, праскови, кайсии. Според османския пътешественик Евлия Челеби (XVв.) по такъв начин се донася и маслодайната роза. След откриването на Америка през 1492г. се пренася и черницата за отглеждане на копринени буби. В османските регистри първи сведения за тютюн се срещат от 1633г. благопри-ятните условия на релефа спомагат за развитието и на животновъдството. От-глеждат се домашни птици – кокошки, патици, пуйки. Силно се застъпва и от-глеждането на овце, тъй като исляма забранява консумирането на свинско месо. Властта толерира овцевъдството и създава данъчни облекче-ния за т.нар. “джелепкешани” – овцевъди и търговци на овце. Застъпва се отглеждането на говеда, свине, кози, крави и волове. От Иран се пренасят биволите, а в южните райони – около Мелнишко, Битолско, Серско и други се срещат камилски тър-говски кервани. Планинският релеф способства за оглеждането на пчели.
Стопанските отношения на българското село през този период са предмет на изследванията на Снежана Генова, Стр.Димитров, В.Мутафчиева, Е.Грозда-нова и други.
В първите векове на чужда власт сред българите се създават и специални категории население. Т.нар. “власи”, ръководени от “кнез” и “премикюр”, се за-нимават с подвижно скотовъдство и тяхната служба обикновено се наследява. Власите се организират в отряди, нахлуващи в съседните християнски терито-рии и поддържат граничното напрежение. Основната им задължение към дър-жавната хазна се изразява в плащането на данък – филура. Те са освободени от девширме, испенче, десятък и действат като самостоятелни военни отряди. През XVIв. се намалява ролята на власите за империята и те стават излишни, загубват правата си и по социален статус се изравняват с раята. Друга специ-ална категория са и войнуците. Те служат в султанските хасове, изпълняват от-делни задължения, участват в османската армия като помощни тилови части. Според данните в документите тази формация се създава в края на XIVв. Зако-нът позволява на тази група население да притежават до 40 дюнюма необлага-ема земя (т.е. – бащина) и ги освобождава от плащане на извънредни данъци. В Османската империя има и прослойка военизирано население – т.нар. “дервен-джии”. Тяхната задча е да охраняват пътищата и важните търговски артерии. Те са освободени от някои данъци, а във феодално отношения са закрепостени. Към помощните корпуси в империята се отнасят и доганджиите (соколари), атманджиите (ястребари), челтукчиите (оризари) в Пазарджишко, тузджиите (солари) в Поморийско и много други, които не плащат някои видове данъци и не изпълняват повинности. Пример за това са маданджиите в Самоковско, ко-ито плащат налозите си в метал или метални предмети, кираджиите – чрез превозването на товари с каруци и т.н. Специалните категории население осигуряват своеобразен “елит” сред покореното българско население. Военизираните части натрупват военен опит и самочувствие, които прилагат по-късно във въстанията и хайдушките чети.
Появяват се и първите богати българи – символ на замогването и в резул-тат на това се нарушава изравняването на всички групи българско население.
След постепенното завръщане на българите в градовете и възстановява-нето на разрушената по време на завоеванието икономика градските центрове укрепват. През XVIв. градът е не само седалище на военно-административните органи на властта, но и на оживена вече търговия. Българският град се обосо-бява с разделени, предимно по верски принцип, квартали, наречени “махали”. Те се групират в рамките на енориите, които се ръководят от местния среще-ник. Пример за това са названията на махалите от Видин през 1542г. – “Поп Иван”, “Поп Средко”, “Поп Игнат” и други, както и в Костур от XVIв. – “Свети Никола”, “Свети Георги”, “Свети Андрей” и т.н. В отделни махали живеят евреи-те, арменците, западноевропейските търговци.
Според В.Златарски, Константин Иречек и други градовете и население-то им са опустошени от завоевателите. Тяхната теза се използва от турските историци като потвърждение на мнението, че османците създават градове на Балканския полуостров. Н.Тодоров, Б.Цветкова, Стр.Димитров и други обаче защитават мнението, че българския град не е потурчен, подкрепяйки хипотеза-та си с факта, че мюсюлманския елемент в него не надвишава 39%. През XVI-XVIIв. в регистрите на империята има повече от 200 значителни градски цен-трове с имена отпреди идването на османците – София, Пловдив, Търново, Ви-дин, Етрополе, Силистра и т.н.
През XVI-XVIв. нарастващите потребителски нужди изисквания на арми-ята, както и съсредоточеното в българските земи спахийско опълчение, налагат развитието на занаятчий-ството при строга производствена специализация. Строителството на пътища, обществени сгради и сара изисква услугите на майстори-зидари. Напредък постигат тухларството, камено-делството и т.н. Във връзка с производството на облекло се развиват абаджийството в Пловдив, Търново, Плевен, Битоля; предачеството, шивачеството, тъкачеството, кожарството, кожухар-ството, обущарството и редица други занаяти. Развитие поличават и тези, които се свързват с производството на селскостопански инвентар, хладно оръжие – железарството в Са-моков, София, Ниш, ковачеството, бакърджийството, дърводелството. От данъчните регистри на Ос-манската империя съществуват данни, че през първите векове на робството в някои български крайбрежни градове – Никопол, Ахтопол, се развива и корабостроенето. Наред с традицион-ните, се появяват и нови занаяти, а така също се забелязва и своеобразно тяхно “райониране”.
Градските занаятчии от даден заначт се обединяват в общи производ-ствени коопера-ции – т.нар. “еснаф”. През 1617г. в Русе се създава първия еснаф по българските земи – този на тенекеджиите. Еснафите са институции с известно самоуправление. Всяка производствена общност, към която се числят само майсторите-занаятчии, има своите ръководители – кехаи, ипитбашии и Съвет на старейшините, които се занимават с всички въпроси и проблеми на даденото сдружение. Те защитават членовете си от вътрешната и външната конкуренция, грижат се за снабдяването със суровини, следят за качеството и количеството на произведената продукция. Еснафът контролира и професио-налното образование в даден занаят чрез изпити за чираци и калфи, с което ут-върждават стандартите на производствените техники и технологии. Еснафите са зависими от представителите на местната и централната власт. Кадиите участват пряко в процеса на цеховата регламентация и производство.
С относителното нормализиране на живота в градовете се разгръща тър-говията. Увеличаването на градското население съдейства за стабилизирането на местния пазар. Стопанските връзки между селото и града се осъществяват чрез търговския обмен с градските тържища. По чаршиите се купува и продава различна по вид стока – зърнени храни, млечни произведения, плодове, зелен-чуци. Процъфтява търговията със селскостопански животни. Занаятчийските произведения – текстилни, дървени, метални, както и оръжията, са често сре-щани стоки из пазарите. Османската власт също е заинтересована от възстановяването на балканската икономика. За да осигури средства за своя админис-тративен, военен и религиозен
апарат, тя възобновява търговските си връзки с Венеция, Генуа, Флоренция, Дубровник и други градове. По този начин на бъл-гарския пазар навлизат чуждестранни стоки, храни и изделия. Търговците от градовете-републики постепенно започват да си извоюват определени права и привилегии. Те изграждат мрежи от посредници, които им доставят стоките до тържищата. Разширяващата се търговия налага развитието на съдружческата дейност като форма на организация. В по-големите градове – София, Пловдив, Русе, Стара Загора, Кюстендил, Никопол, Солун и т.н. се откриват търговски къщи, имащ свои представителства и агенти из целия Балкански полуостров. За развитието на търговията важна роля играят и евреите. Техни търговски представителства има в Битоля, Белград, Драч, Брашов, Солун, София, Плов-див и много други. До XVIIв. съществуват много сведения за българи-търговци, но след това някои започват да намират място по пазарите в Полша, Унгария. Още през XVIв. се появява званието “чорбаджия”, което впоследствие се прила-га като титла. В резултат на замогването си, богатите българите започват прак-тиката да отидат на поклонение в Божи гроб в Йерусалим и да станат “ха-джии”. За своята дейност търговците плащат определени от властта данъци, такси и мита. От стоките, които се докарват, се събират т.нар. “гюмрюк” (търговско мито), а в края на всеки пазар се събира и пазарна такса – т.нар. “бач”. В пристанищата, за преминаване на корабите, тяхното разтоварване и т.н. властта налага т.нар. “ресм-и убур” (за преминаване), “ресм-и сефине” (корабна такса), “возарие” (такса на лодкари) и много други налози. Османската империя води определена държавна политика, чрез която следи за постъпване-то на всички търговски данъци в хазната.
Проучвания относно търговията и търговските взаимоотношения между империята, българското население и западните търговци правят Снежана Па-нова – “Български търговци през XVIIв.”, Е.Вечева – “Търговията на Дубровник с българските земи (XVI-XVIIIв.) и други.
Според Цв.Георгиева и Б.Цветкова, по време на третия етап, а и вслед-ствие на загубата при Лепанто на османската армия от 1571г., се активизира стопанската и обществената дейност на българите. С развитието на търговия-та, което от своя страна води до известно натрупване на капитали и благода-рение на започващите контакти с Европа и Русия, българската народност пре-одолява стагнацията, а чрез своята вътрешна консолидация, играеща роля на основен изходен пункт, се прави връзката между Късното Средновековие и Възраждането.
В градовете населението се различава както по етнически, така и по со-циален състав. От османците там живеят местните управници, представители-те на феодалната аристокрация, началниците на гарнизоните, религиозните водачи, а постепенно към тях започват да се присъединяват и българските пър-венци. Според официалната власт и шериата всички немюсюлмани по статут се водят като “рая”, които трябва редовно да плащат своите задължения и да-нъци към местния феодал. След завладяването на българските земи население-то, независимо от статуса му, е нивелирано под термина “рая”, т.е. – безправно население. Въпреки това обаче, от XVIIв. се наблюдават и специализираните категории население. Немюсюлманите имат по-тежко данъчно бреме, в сравне-ние с мюсюлманите. Своите обществени, народностни и професионални инте-реси те отствояват чрез създаващите се от тях корпорации, в които с течение на времето се утвърждават порядки на известно самоуправление. Сред раята живеят и хора със специални задължения – т.нар. “войнуци”, “джелепи”, “мар-толоси” и други. Техният по-облекчен статут им осигурява по-бързо замогване, като резултат от разрешението им да се занимават с търговия и занаяти, което им се дава от османската власт. специален статут имат и чуждестранните тър-говци. Те се ползват с режим на неприкосновеност на имуществото, налагат им се точно определени търговски мита и такси.
Социалната структура на българското население се проучва от Христо Гандев, Е.Грозданова, Т.Иванов-Живков и други.
С утвърждаването на Османската империя на Балканите започва сис-темното и целенасочено ислямизиране на местното население. Посредством то-ва тя цели неговото претопяване в тюркския етнос. Мюсюлманите се превръ-щат в реална, масова опора на османската власт, особено в територии с преоб-ладаващо християнско население. В хода на завоеванието централната власт започва да прехвърля мюсюлманско население от Мала Азия и да го заселва трайно в българските земи. Първите “колонисти” са най-вече т.нар. “юруци” (ско-товъдци-чергари), “освободени роби” (от немюсюлманско потекло), които участват във военнопомощните орпуси, татари и много други. Ислямската про-паганда се подпомага от създаващите се през втората половина на XVв. имаре-ти – религиозни благотворителни учреждения. Такива имарети има в Търново, Видин, София и други градове. Тези служби владеят имоти, получават доходи от тях, раздават безплатно храна и облекло, предлагат приют или настаняват на някаква работа нуждаещите се. Резултатите от ранните асимилаторски про-цеси в Османската империя се отразяват в тимарските данъчни регистри. Ма-сираната пропаганда, която се придружава с насилие, кара мнозина християни да приемат исляма. Още през 1393г. са избити 110 търновски боляри поради отказа им да сменят религията си. В преданията се разказва за насилствената промяна на вероизповеданието при избора “главата или чалмата”. В своето про-изведение “Похвално слово за Евтимий” неговият учник Григорий Цамблак съ-общава за изселване на търновци на изток. Други форми на асимилаторската политика са временното опрощаване на наказания, право на домашна прислу-га на по-богатите българи, сродяване с българи с османци, служебно облагоде-телстване и т.н. В края на XIV началто на – XVв. синът на цар Иван Шишман – Александър приема исляма, сменя името си на Искендер и получава имот в Ма-ла Азия. Въпреки че в градовете и селата българи и османци живеят заедно, между етносите съществува конфликт и напрежение. През 1515г. фанатаизи-рана тълпа мюсюлмани в София убива с камъни златаря Георги, а през 1555г. отново в София мюсюлманите обесват обущаря Никола, който отхвърля публич-но вярата в Аллах. Българската православна църква ги канонизира за светци-мъченици на християнската вяра.
Асимилацията и дискриминацията над българското население се изразя-ва и в забраните, които се налагат над него. Българинът трябва да се облича само в тъмни дрехи, ако срещне мюсюлманин – да го поздрави и т.н. Забраня-ва се също така носенето на пъстри дрехи, строежи на църкви и пр.
Въпросът за асимилаторската политика на империята се разглежда от Е.Грозданова, Б.Цветкова, Стр.Димитров и други.
В периода XV-XVIIв. между българи и мюсюлмани има религиозна нерав-нопоставеност. Раята не участва в управлението на града, на нея се налагат повече данъци, в съда мнението на един мюсюлманин тежи повече от мнения-та на трима християни и т.н.
С ликвидирането на общобългарските организации – държава, църква, икономика и техните ръководители животът на българите се ограничава в ос-новните елементи на социалната структура – семейството и териториалните общности – селската община и градската махала. Като микроструктури те спо-магат за оцеляването на българското самосъзнание, дух и народност. Елемент, изграждащ микроструктурата, е семейството. Българското семейство е евро-пейско по тип. То е моногамно и се състои от брачна двойка – мъж и жена, как-то и от техните деца. Този фактор е важен, тъй катов османския културен мо-дел семейството е полигамно – един мъж може да има толкова жени, колкото е в състояние да издържа. Семейството е задължителната социална структура, в която преминава жувоата на българите. То, както и родът, се състоят от някол-ко членове и поколения, осигурява биологичното, социалното и културното въз-производство на българите. Неговият модел се заимства от същинското Средно-вековие. Главна и ръководна роля в него фигура е съпругът – бащата. Юриди-чески той е притежател на собствеността, който решава всички общи и лични проблеми. Семейство без мъж е непълноценно и дори османското законодател-ство намалява данъка на вдовишко домакинство. Жената се грижи за отглеж-дането на децата, но участва и в селскостопанската работа – при вършитба, жътва и други. Децата научават българския модел на живот като бит, морал, език, религия, знания за природата и обществото и т.н. Традицията представ-лява механизма, чрез който българския народ осъществява свързването на ми-налото с настоящето.
Важна по численост и значение социална група в българското общество през XV-XVIIв. е селската община. Тя представлява териториално-професионал-на общност. Те представлява териториално-професионална общност, в която контектите между хората се изграждат чрез съвместния им живот в общото пространство и с еднаквия им поминък. Селската община се състои от семей-ства, които живеят в селото и които действат като общност във важните ситу-ации. Тези черти са типични за връзка с традицията и консерватизъм. Докато османската власт използва принципа на т.нар. “колективна отговорност”, пред-ставителната част на селската община са мъжете. Обикновено местния среще-ник отговаря за общината. От XVIв. имотните и възрастните хора, наречени кметове, алегатори, премикюри, жупани, князе и други започват да осъществя-ват контакта с османската власт. Селската община играе ролята и на бариера, която защитава отделния човек от пряк контакт с властта. Посредством нея селската община следи за спазването на българските традиции, запазването и предаването на информацията, чрез паметта, фолклора и народното творчес-тво. Тя следи за спазването на християнския морал и за нормите на обичайното право – спазване на постите, ритуалите, обредите и обичаите. Обикновено об-щината има свой светец-покровител, на чийто ден се прави оброк и курбан.
Друга структурна единица в българското общество е градската махала. За разлика от селската община, в градската махала жителите не се свързват с общ поминък. В градовете населението е смесено, но главният принцип при обособяването на махалата е верският. Често българската махала съвпада с църковната енория, а център на общия живот е черквата. Нейното поддържа-не, както и това на училището, когато има такова, изисква формирането на група от хора, които да организират специални дейности – т.нар. “църковно настоятелство”. То ще играе важда роля в обществения живот на българите през Възраждането. Освен в градовете, църковни настоятелства се наблюдават и в селата.
С унищожаването на българската държава османците ликвидират основ-ните опори не само на политико-икономическия, но и на културно-духовния статус на българите. След унищожаването на Българската патриаршия към края на XIVв. и смъртта на патриарх Евтимий Търновската църква е понижена в сан – архиепископия, а диоцеза й се предава на Константинополската Все-ленска патриаршия.
Като относително независима църковна структура по българските земи в първите векове на владичество, Охридската архиепископия увеличава диоцеза си със Софийска, Видинска и Кюстендилска епархии. До средата на XVIв. се създава и т.нар. “Ипекска Патриаршия”, в чийто диоцез се включват Нишка, Скопска, Кюстендилска и Самоковска епархия. В резултат на това българската църква се разкъсвам а в духовен план нейното паство се подчинява на различ-ни центрове. Друга негативна последица от това е гърцизирането на целия висш клир по българските земи.
Въпреки че официално българската патриаршия е унищожена, духовни-те традиции продължават да имат силни позиции в западните и северните бъл-гарски земи, където гръцкото етническо и културно присъствие е символично. Запазването на структурите на църковна йерархия осигурява непрекъснатост на ревлигиозния живот на българите. Като отрицателно явление в църковния живот се отбелязва корупцията сред висшия клир, наречена симония. Според тази система патриархът в Цариград купува своя пост от самия султан. Незави-симо от честата смяна на патриарсите висшите духовници се ползват с редица привилегии. Наред с това обаче, някои от тях изпълняват съвестно задължения-та си. Те се грижат не само за духовния живот на обикновеното население, но и участват активно в подготовката и осъществяването на различни антиосман-ски действия.
Липсата на достатъчно силна и авторитетна официална църква дава въз-можност за засилване на т.нар. “простонародно християнство”. На много места българите християни поради малобройността на свещениците се лишават от възможността да участват в ежеседмичната служба – литургията. Те се принуж-дават да се ограничват в спазването на основните християнски празници и обичаи – да казват молитвата “Отче наш”, да почитат светиите, да спазват пос-тите и т.н. В простонародното християнство се включват доста елементи, които се различават от официалните канони на църквата. В него се срещат стари предхристиянски вярвания, представи, обичаи и практики, както и някои ере-тични идеи. Простонародното християнство се превръща в основен фактор, оп-ределящ характера и насоките на всекидневния живот на хората, който се превръща в база на българската народна култура и манталитет.
Въпреки липсата на официална църковна институция, духовният живот се поддържа в църковните структури, най-малките от които са енорията и ма-настрира. Енорията представлява най-малката териториална цъвковна едици-ца, в която се осъществява връзката между местния енорийски свещеник с паството му. Енорийската църква се превръща в център, където се извършва проповедническата, възпитателната и образователната дейност на църквата, а така също и основните тайнства и ритуали на православното християнство. Друга мукроструктура на българското православие са манастирите. До падане-то на България под османска власт по българските земи има широка мрежа от манастири, в която кипи усилиен духовен и книжовен живот. След завоевание-то тяхното значение в живота на българите нараства многократно.
Основните функции на манастирите се коренят в няколко насоки. Мона-шеските братства компенсират малобройността на енорийско свещеничество и по този начин допринасят за пълноценния църковен живот на българите. Пове-чето от манастирите поддържат училища и съхраняват образователната тради-ция от времето на политическата независимост. Чрез обучението на четмо и писмо на децата от околията се запазва грамотността като основно притежание на българина. Манастирите остават единствения институт, който реално орга-низира и финансира културното творчество, което се насочва предимно към за-пазването на естетическите канони и стереотипи. Въпреки художествената и и идейната си скромност, то създава усещането за традиция, свързваща българи-на с неговите предшественици. Наред с това те играят и важна социална роля. Техните празници, чудотворните икони или светите мощи се превръщат в по-вод за събирането на много християни на едно място от цялата околия, а често и от различни околии.
Османското завоевание засяга сериозно и допринася много за унижоще-нието на много български манастири, особено на онези, които се намират в из-точните и югоизточните български земи. В западните и северозападните краи-ща манастирската мрежа се запазва до известна степен.
Като главен религиозен и духовен център на Балканския полуостров се запазва групата на Атонските манастири. Важно значение за тях има манасти-ра “Свети Георги Зограф”, който запазва чисто българския си характер. Сред манастирите по българските земи един от най-почитаните е Рилската света обител, която след възстановяването си и пренасянето на мощите на Св.Иван Рилски от Търново през 1469г. отново издига значението си на общобългарски духовен център. В него продължава да се развива интензивна книжовна дей-ност, благодарение на която се съхраняват редица образци на средновековната елитарна култура. Килийното училище към манастира подготвя много кадри за българското духовенство. Друг голям духовен център е Бачковския манастир в полите на Родопите. Той играе съществена роля за духовното консолидиране на българите в южните български земи. Към средата на XVв. се възстановяват и обновяват манастирите в Софийско – Драгалевският, Кокалянският, Кремиков-ският и други. Те се превръщат във важен духовен център за западните българ-ски земи. До XVIв. включително се възстановяват и манастирите в югозападни-те български краища – Кратовско, Скопско, Охридско, Прилепско, които под-държат християнското самосъзнание на българите в тези райони. От началото на XVIIв. до началото на XVIIIв. се изгражда и гъста мрежа от манастири, об-хващащи протежението на Стара планина от Видин до Търново. Такива са съз-дадените в Монтанско, Ботевградско, Етрополско, Тетевенско, Габровско и Тър-новско духовни обители. С тях до голяма степен завършва възстановяването и доизграждането на манастирската мрежа в българските земи.
Връзката на манастирите с обикновените миряни се укрепва и чрез по-мощта на пътуващите монаси – т.нар. “таксидиоти”, които събират средства по градове и села за манастира си. Високият им авторитет ги принуждава да се занимават не само с духовна, но и със светска дейност.
През периода XV-XVIIв. българската православна църква обхваща чрез своите енории и манастири цялата етническа територия на българите и под-държа трани връзки между населението в отделните области. Църквата спомага за оцеляването и съхраняването на българ-ския етнос в условията на чужда власт, който поддържа и подкрепя и религиозното, и етничес-кото им самосъзнание.
След XVв. християнската църква е подчинена на султанаи въпреки стре-межите си да запази традициите си, изпитва влияние от ислямската религия. Обикновените българи и мюсюлмани векове наред съжителстват заедно и често празниват заедно някои празници. От друга страна обаче, мюсюлманите налагат редица забрани и ограничения върху религиозния живот на християните, като забраняват строителството на монументални храмове, пищните църковни процеси, камбанариите и т.н. Това оказва важно значение за простонародното християнство в българското общество.
Католическата пропаганда в българските земи се активизира през XVIв. като резултат от едно от решенията на Триденсткия събор (1545-1563). Основен орган за ръководството и координацията на католическата пропаганда в стра-ната става т.нар. “Конгрегация”, чийто център е Виена. В края на века възник-ва и Софийската католическа архиепископия с главен център богатото рудар-ско селище Чипровци. По-късно възникват още три католически архиеписко-пии и епископии: Марцианополскта (Преславската), Никополската и Охридска-та. Главните дейци на католическата пропаганда в българските земи стават ар-хиепископите Петър Богдан Бакшев и Петър Парчевич, както и епископ Филип Станиславов. Повечето от представителите на българското католическо духо-венство получават добро образование в учебни заведения предимно в Италия и Австрия.
Изследвания за манастирите и тяхната дейност прави Гаврил Кръстевич.
Развитието на стопанските отношения, първоначалното натрупване на капитал сред българските чорбаджии, както и раширяващите им се контакти с Европа, водят и до развитие на културата.
В българската историопис се застъпват две основни концепции за бъл-гарската култура през първите векове на чужда власт. Според Марин Дринов, Иван Шишманов и други – това са “тъмни векове” на “духовна пустош и кул-турно безплодие”. Боян Пенев, Христо Гандев и други защитават становището, че има непрекъснат културен процес, сънраняване на традицията и дълбоките корени на “здравово славянско средновековие”. Приема се мнението на Нико-лай Генчев, че културното развитие е своеобразно удължаване на “средновеков-ния период на българската култура с няколко века на базата на една закърняла вече традиция”.
След османското завоевание се унищожава Търновската книжовна шко-ла. Българите остават без държавен суверенитет, без църковен институт и аристокрация, без духовен елит и меценати на културата. Наблюдава се откъс-ване от Европа и европейските достижения, а българската народност е прину-дена да оцелява в една враждебна, ислямска среда. Единственият реален носи-тел и поддръжник на българската културна традиция се оказва оцелелия във вихъра на завоеванието обуикновен народ. Основните му и най-жизнени соци-ални структури – родът, семейството, патриархалната община и нисшето духо-венство, поемат функциите на съхраняване и опазване на българската култур-на традиция, макат и на ниско равнище. Духовнта опора на поробеното населе-ние са вярата – синоним на народността; езикът и книжнината – белег на бъл-гарската идентичност и самобитност, както и народното творчество – носител и пазител на народната памет, която живее в легендите, преданията, песните и т.н.
Въпреки че България е завладяна, нейната култура – архитектура, живопис, фолклор не замират.
Средновековната монументална архитектура изчезва, тъй като не се строят дворци и замъци, не се градят крепостни стени и мащабни църковни храмове.
От XVв. в отделни градове, макар повечето жилищни сгради да се запазват, настъпват градоустройствени промени и изменения както поради разрушаването на крепостни стени, така и поради това, че уличната система претърпява нова ориентация при изграждането на мюсюлманските молитвени домове – джамиите. Българските средновековни градове, по подо-бие на византийските, се състоят от две части със сравнително диференцирана роля – жилищна и търговско-занаятчийска. Жилищната зона обхваща по-голямата част от града. Тя се оформя предимно на народностен и верски принцип. Благоустройството се изразява в изграждането на чешми и кладенци за обществено ползване. Главните улици са покрити с калдъръм, докато страничните са тесни и кални. Често обществените сгради и съоръжения представляват архи-тектурни комплекси, обединяващи в себе си и реди-ца елементи на мюсюлманската архитек-тура – кервансарая, моста с джамията, банята и имарета. С течение на времето християнските църкви се приспособяват на джамии, пример за което е черквата “Света София”, превърната в “Сиавуш паша джамия”. С утвърждава-нето на османската власт започва и строежа на нови джамии по българските земи. Такива се появяват в Хасково – “Ески джамия” от 1395г., Нико-пол, Силистра, Шумен, Стара Загора, Търново, Пловдив, София и т.н. Наред с тях се появяват и кервансараите – в Харманли, Пловдив – “Куршум хан” от XVв., Па-зарджик (XVIв.), Скопие и много други. Безистени се изграждат в големите градове – София, Пловдив, Шумен, Ямбол, Скопие, които са построени вероятно през XV-XVIв. изграждат се и монументални каменни мостове – такива има в с.Невестино, Кюстендилско, Свиленград и т.н.
Всички сгради през разглеждания период се строят с безплатния труд на местното население – т.нар. “ангария”. Според данни от 1557г. по такъв начин се построява комплекса Кючукчекмедже до Цариград.
След видимата промяна на архитектурния облик на града новото строи-телство дава възможност да се проявява творческия дух и техническите умения на българските майстори. Те продължават традицията да градят слепи куполи, полукръгли островърхи арки, обтегачи при строенето на сводове и т.н. Като ус-вояват от източните архитекти някои техники, те внасят свой собствен елемент при изграждането на новите сгради. Към края на XVIв. се появяват и часовни-ковите кули. В Скопие данни затова съществуват от втората половина на XVIв., а сведения от този период има в Пловдив, Пазарджик и други градове.
За разлика от градовете, българските села изостават в своето архитек-турно развитие. В повечето от тях, като архитектурно изпълнение изпъква само чешмата или кладенеца. Улиците са тесни и кални, без водопровод и канализа-ция. Европейските и османските пътешественици съобщават, че селските къщи са малки, ниски, предимно с едно помещение. Дворовете има са заградени пре-димно с ровове, плетове и отчасти със стени, по които расте зеленина. Къщите се изграцдат предимно от дърво и кирпич, предимно без украса, а по-рядко от камък. Въпреки това обаче се срещат и по-солидно строени къщи на богати търговци и занаятчии.
От XVIIв. жилищната архитектура се представя от различни типове къ-щи. Най-примитивния тип е т.нар. “уземна къща”, при която жилището е вко-пано в земята, то е без таван, с покрив заслон от слама. Междинна форма е къ-щата, която е наполовина вкопана в земята, а горната част на стените е зад те-рена. Т.нар. “наземни къщи” имат различна планировка, но най-срещаният тип такава къща е с две помещения – едното е за семейството, а другото за домаш-ните животни. Интерес представлява т.нар. “арбанашка” тип къща, която пред-ставлява каменна сграда на два етажа, оградени с висок каменен зид.
През XVIIв. по-големите градове започват своето преизграждане. В пъте-писите се споменава за големи и хубави къщи. В този период все по-осезателно навлизат покривите с дъсчена конструкция и керемидените, вместо сламените и кирпичените. Примери затова са някои къщи в с.Градец, Котленско, Павли-кянската къща в Копривщица, къщата на Манафови с с.Божеци, Габровско, къщите в Банско, Арбанаси, Кюстендил и други.
Българската култура има развити традиции освен в жилищната архитек-тура, така и в църковната и в живописта. Мюсюлманската власт разрешава ремонта само на малки черкви, като тези в с.Марица, с.Добърско и други. От XVIIв. датират и черквите от с.Арбанаси. Наред с градската архитектура, цър-ковната архитектура, макар и по-трудно, също отбелязва напредък. Османска-та власт забранява да се строят големи черкви – те трябва да са едноетажни или полувкопани в земята. Такива са черквите “Света Богородица” в Драгалев-ския манастир, “Света Петка Самарджийска”, “Света Параскева” в Търново, “Свети Панталеймон” във Видин от XVв., “Света Богоридица” в Бачковския ма-настир от 1604г. и т.н. Отражение върху църковното развитие оказват както отношението на мюсюлманската власт, така и факта, че българската църква е под юрисдикцията на Гръцката патриаршия. В резултат на това се изграждат дървени или ниски полуподземни храмове, без звънарници и куполи. Образци на църковната архитектура са църквите в Търново – “Света Параскева” и “Све-ти Георги”, църквата “Света Богородица” в Бачковския манастир, храмове-те в Несебър и други.
В първите векове на чужда власт, паралелно с архитектурата, се развива и живописта. Запазени са много икони от XVв. – “Света Богородица”, “Христос Емануил”, “Христос вседържител”, “Успение Богородично”, “Дейсис”, “Сретение Господне” и много други. Изогра-фисват се и стените на черквата “Свети Петър и Павел” през 1491г. недалеч от Рилския ма-настир, “Света Богородица Витошка” от 1476г. в Драгалевския манастир, “Свети Георги” от 1493г. в Кремиков-ския манастир, “Свети Никола” в с.Калотина и много други. Стенописта през разглеждания период в стилово отношение следва традицията на изкуството от XIVв. със своята плоскост и двуизмерност на образите, сред които освен свет-ците има и ктитори. Основните средства, с които тя се реализира, са декора-тивното петно и линията, с която се постига стилизирана условна форма. През втората половина на XVв., след кратко затишие, се възражда и традицията на книжната илюстрация. Титулни страници и заставки се срещат в Слепчанското евангелие, Троянската притча, Сопотското евангелие, Рилския панагерик, Ни-кодимовото евангелие и други.
В началото на XVIв. се наблюдава относително затишие на културата като цяло. Този период съвпада с най-голямото териториално, военно и полити-ческо могъщество на Османската империя. Успоредно с окончателното покоря-ване на всички балкански народи от страна на османците, гръцкото духовен-ство, благодарение на Цариградската патриаршия добива първостепенна роля. С постепенното установяване на тази хегемония в изкуството се възприема гръцкото влияние като официална линия, а някои надписи на иконите и стено-писите на гръцки език. От 1596г. датират църковните стенописи в черквата “Свети Иван Рилски” в Курилския манастир, параклиса на Роженския манастир – от 1597г., черквата в Струпецкия манастир, черквата “Архангел Михаил” в Трънския манастир, някои от стенописите в българския манастир “Свети Георги Зограф” в Атон. От това време са познати иконите “Богородица Пътеводи-телка” от Ахтопол и други. Повечето от споменаните паметни-ци се отличават с единен стил, белезите на който се съотнасят към връщането към идеализира-ния елинистичен стил. Появяват се и нови сюжети, разширяващи тематичния об-хват на монументалната украса. Богато украсени са Черепишкото евангелие, Енинското евангелие, Сучавското евангелие от Рилския манастир, Етрополското евангелие от 1598г. и други.
В сравнение с XVIв., през XVIIв. стенописните и иконописните ансамбли търпят силно развитие. Стените на храмовете са изогра-фисват със сцени от старозаветни, евангелски и житийни творби. Животът на Иисус Христос и на Богородица, на отделните светци и мъченици, се представя като сюжетен раз-каз в картини. Някои от тези фрески, както и тези в манастирите “Свети Нико-лай” и “Свети Йоан Рилски” имат символичен смисъл. От този век датират сте-нописите в черквата “Света Богородица” в Карлуковския манастир (1602), “Свети Георги” в Търново (1612), “Свети Тирон и Теодор Стратилат” в с.Добър-ско, Разложко (1616), “Рождество Христово” в с.Арбанаси (1632-1649), “Свети Панталеймон” във Видин (1646), стенописите в костницата на Роженския ма-настир (1662), “Свети Атанасий” в с.Арбанаси (1667), “Свети Илия” от Бобошево и много други. Образи на ктитори има в Дебърския, Бачковския и други манас-тири. През 1622г. в трапезарията на Бачковския манастир наред с традицион-ните образи се рисуват и 12 антични философи, държавни мъже и поети. На-ред с живописта за нуждите на църквата, се развива иконографията. През този век масов характер придобиват зографисването и разпространението на ико-ни. Това отразява нарастващите възможностите за закупуването им не само от богатите търговци и занаятчии, но и от обикновеното население. Това се явява пример за укрепването на вярата у българите. По-известни икони са “Страш-ния съд”, “Колелото на живота”, “Йоан Кръстител” и “Христос Пантократор” (1694-1695) от Враца, “Събор на архангелите” от Търново (1684) и т.н. През XVIIв. се наблюдава унификация на стила в изкуството, търпящо изменения във формата и тематиката. От това столетие датират и най-ранните запазени иконостаси от дърворезба. По-известни са полихромните и позлатените от “Све-ти Стефан” в Несебър, “Рождество Христово” и “Свети Георги” в Арбанаси, от Роженския манастир и много други. Примери затова са иконостасите в Рил-ския, Дряновския, Тревненския и други манастири. Развитие бележи книжната обковка, примери за което са обковите на майстор Матей от София за Софий-ското и
Крупнишкото евангелия. От художествена гледна точка в живописта и иконописта се наблюдава тенденция към упадък – изобра-женията са груби, липсва чистота на рисунъка, забелязва се лаконичност на традицията от пре-дишните векове.
Въпреки насилствено наложената чужда власт и опитите й посредством различни средства да унищожи българската материална култура, макар и бав-но, тя продължава развитието си, обогатявайки се с нови форми и запазвайки етническите си особености. Найната устойчивост и жизненост се обясняват с демократичния й характер. Доказателства за здравата й основа и устои се чер-пят от бита на обикновеното население. В различни части на българските земи – Мизия, Тракия, Македония, Родопите, се запазват собственически специфич-ни особености. През разглеждания период – XV-XVIIв. народната материална култура притежава стройно изградена цялостна структура от установени систе-ми в различните си части. Това й позволява да оказва съпротива на външни влияния, за възстановява отделни свои съставки при опитите на други държа-ви да разрушат нейната цялост.
Независимо от голямото си разнообразие, в отделните краища на българ-ските земи непрекъснатите изменения изпълняват функцията на свързващ на-родностен елемент между съзнанието и бита на българската народност.
В областта на народните носии се забелязва непрекъснат процес на пре-минаване на бродерии, шевици между днешна Северна и Южна България, Ма-кедония. Подобни достижения, както и тези в тъкачеството, се отчитат в тра-диционните български поминъци – растениевъдство и животновъдство. Заная-ти като дърводелство, грънчарство, медникарство, килимарство и други пости-гат качество и резултат, което им осигурява пласмент и конкуренция не само на вътрешния, но и на външния пазар. Като по-известни тъкачески центрове се издигат Котел, Сливен, Чепинци, Пирот.
В процеса на замяната на селско-аграрната със занаятчийско-търговска-та система, който протича неравномерно за различните части на българските земи, битът и културата на българите се обогатяват с богато украсени произве-дения на занаятчийското изкуство. Успо-редно със старите занаяти се развиват и нови, които се превръщат в основни такива за възраждащата се българска икономика.
Развитие получават редица художествени занаяти. Керамичните изделия съчетават у себе си естетическите и утилитарно-битовите свойства, допринася-щи за повишаването на битовото и естетическо равнище на ежедневието на българина. Като водещи керамични центрове се утвърждават Троян, Тетевен, Берковица, Разлог, Трън, Петрич и много други. Заедно с усъвършенстването на грънчарството се развива и каменнта пластика – нови форми се срещат при строежа на кладенци, чешми, мостове, манастирските абсиди и фасади и т.н.
Наред с керамиката се развива и дървообработването. Дървото се из-ползва както в строителството, така и в бита – за домакински и стопански съ-дове, в транспортни съоръжения, за музикални инструменти и пр. Образци на дървообработването в запазените къщи – ракли, сандъци, кацарски произведе-ния и други се срещат в Западните Родопи, Пиринско, Странджа, Предбалкана и Средногорието.
През XV-XVIIв. се забелязва усъвършенстване и в металобработването. Широката употреба на медта в домакинските съдове дава тласък за художест-веното им оформяне. Медните произведения се използват в направата и деко-рацията на култовите сгради, занаятчийските работилници, в транспорта и т.н. Като водещи центрове на металообработването се издигат София, Видин, Сли-вен, Стара Загора, Пазарджик и други.
Особено силен тласък се наблюдава и при златарството. Сравнението между накити Средновековието и тези от времето на османския феодализъм показва, че се забелязва непрекъсната приемственост на художествените тра-диции. В златарството се използват редица техники на изработване – емайли-ране, позлатяване, инкрустиране, цизелиране и т.н., както и се използват освен злато друго продукти и материали – перли, цветни стъкла, цветни камъни и т.н.
Запазени са изключително стойностни произведения на изкуството – обкови на евангелия, сребърни позлати (1628), дискос от Чипровец – 1644г., напрестолен златен кръст – 1677г., чаша за причастие – 1699г. и много други. Като центрове се утвърждават Видин, Враца, Търново, Сливен, Пазарджик, Пловдив, Панагю-рище, Самоков. Известни са имената на майстори-злата-
ри – Мавроди, Никола и Пала, Йован, Младен, Димо, Иван, Георги, Петър от Чипровец и много други.
След завладяването на България от османците в българското общество се наблюдава застой в развитието на облеклото. Физическото унищожаване на аристокрацията се отразява неблагорприятно върху обикновеното население. Облеклото на обикновените българи не се отличава особено много от среднове-ковния период. Запазав се женската двупрестилчна носия, а освен нея се съх-ранява и традицията на еднопрестилчната, като в някои райони се запазва до XXв. Мъжкото облекло най-често се състои от дълга риза и широки гащи. Ут-върждаването на сиво-черните (като цяло – тъмни) цветове, които се налагат със закон от османската власт се свързва с развитието на абаджийството, тер-зийството и т.н.
През XV-XVIIв. храната на българската трапеза не се променя коренно. Използват се предимно просо, ръж, пшеница, царевица, домати и картофи, пренесени от Америка, както и някои източни подправки – кимион, дафинов лист, индийско орехче и много други.
В периода XIV-XVв. българската култура преодолява сериозния удар на османското нашествие. Налагането на чуждата власт, предхождано от военните загуби на балканските народи, масовите страдания на обикновеното население, гибелта на държавата и унижощаването на църковния инситут представляват победа на исляма над християнството. В православния свят се наблюдава тен-денцията за създаването на общ духовен и културен елит, за който църквата и религията стоят над държавата. Следвайки нейнотодействие, учениците на патриарх Евтимий напускат по различни мотиви и в различни посоки българ-ските земи. Григорий Цамблак става митрополит на Киев. Йосиф II, който про-изхожда от български царски род, става Царградски патриарх. Константин Костенечки работи в двора на сръбския владетел Стефан Лазаревич. Учениците на патриарх Евтимий пренасят постиженията на Търновската книжовна школа в съседните страни, с което дават нов тласък с общото развитие на православ-ната култура, но в българските земи тя постепенно запада. В условията на ос-манско владичество достигнатото равнище от Търновската книжовна школа постепенно се приближава и изравнява с идеите, нуждите и възможностите на народната култура. Според Иван Снегаров няма опити за по-нататъшно разви-тие на културата. При действащите порядки и условия през разглеждания пе-риод пред българската култура съществува един възможен път – да съхранява, поддържа и препредава срендовековното наследство.
Запознаването на книжовността и нейното бъдещо развитие е дело на българските ду-ховници и грамотни миряни от XIV – началото на XVв. Рилският манастир възстановява своята дейност през 1469г. след пренасянето на мощи-те на Св.Иван Рилски от Търново в Светата оби-тел. Доказателство за това е Рилския панагерик, съдържащ 111 съчинения от византийски и български автори. Неговият съставител е преписвач е Владислав Граматик, който включва и своя оригинален “Разказ за пренасяне на мощите на Св.Йоан Рилски от Търно-во в Рилския ма-настир”. По същото време монахът Гаврил съставя “Сборник със слова на Йоан Златоуст”. Чрез преписването на книги се осигуряват необходитемите за църковната проповед евангелия, мо-литвевеници, сборници с химнопения и т.н. Възражда се образователната дейноста на Рил-ския манастир. Възстановяват се трите му основни функции: обучение на свещеници и грамот-ни миряни, запазване и преписване на книжното наследство и създаване на нови творби. Мона-си от Драгалевския, Лозенския, Черепишкия манастир преписват евангелия, псалтири, апосто-ли, минеи и други. През 1578г. в София съществуват две български училища. През това време се написват две оригинални твор-би – “Житие на Свети Георги Нови Софийски” от поп Пейо и “Житие на Свети Никола Нови Софийски” от Матей Граматик.
През XVIIв. мрежата от книжовни средища става по-плътна. Увеличава се броя на ки-лийните училища. Като нови дуовни средища се утвърждават Етрополския, Врачански и Тър-новския манастири. Появяват се и книжовни средища извън манстирските стени. В с.Аджар, Дряновско, с.Горна Митрополия (днес град) свещеници и светски хора написват много книги. Книгопечатането, откритиетп на Йохан Гутенберг, навлиза късно по българските земи. Първите печатни български книги се издават през 50-70-те години на XVIв. във Венеция от Яков Крайков – “Часослов” (1566), “Псалтир” (1569), “Молитвеник” (1570). През 1671г. Филип Ста-ниславов отпечатва в Рим първата новобългарска печатна книга – “Абагар”. Като книжовници от този период се издигат и Петър Богдан Бакшев, Петър Пеячевич и други.
През XVIIв. в българската книжнина се появява нов литературен жанр. Това са сборници с поучителни слова – т.нар. “дамаскини”, които представляват преписи и преработки на сборника на Дамаскин Студит “Съкровище”, отпечатано на гръцки език през 1558г. Те внушават спазване на християнската религия, поведение, вяра и преданост към църквата. В тях личи промяната на говоримия, а чрез него и на литературния език. Изчезват старите падежни форми и се утвържадава аналитичен изказ на предлозите, инфинитивът и т.н. между XV-XVIIв. се създава новобългарския език.
За активния книжовен живот на българите изследвания правят Иван Дуйчев, Хр.Гандев, Б.Пенев, Боньо Ангелов, Хр.Вакарелски, Петър Динеков, Е.Бакалова, Е.Грозданова, Б.Цветкова и други.
Културата на неписменото мнозинство на българския народ е обхваната от православ-ното християнство, съставяйки го с езическите вярвания и еретическите представи. Пример затова е народният календар, в който по-светените на християнските светци празници се изпълват с различни нехристиянски ри-туали и обичаи. Силно се развива устното творчество, което поема много от функциите на писмената култура. Народните песни, предания, легенди, при-казки и поговроки съхраняват спомена по миналото. Те създават свои културни герои, чрез които търсят и намират упование и надежда. Юнакът, въображаемият герой, който воюва и побеждава турци и татари, обикновено носи името на реална историческа личност – Момчил юнак, цар Йоан Шишман, Кра-ли Марко и т.н. Юнаците се възпяват в песни, увековечени са в легенди. Съ-ществуващите в изворите етнографски данни за духовния живот на българите от XV-XVIIв. свидетелстват за непрекъснатата традиция в опазването на народ-ностната българ-ска специфика по време на османското робство.
Естественото културно присъствие на българите сред православния свят и католическа Европа ги превръща в своеобразен посредник в духовното общуване между Изтока и Запада.
Въпреки че са унищожени основните опори на българите – държава, църква, аристокра-ция, българското общество и култура успяват с устойчивост и жизненост да преодолеят новите условия. В периода XV-XVIIв. се доказва устойчивия характер на българската етническа общ-ност. В чуждо, често враждебно обкръжение, народността оцелява от удара при завладяването на българската държава и възвръща своя потенциал, доказателство за което са нейните пости-жения и в областта на културата. Благодарение на нея се запазва народностния дух и съзнание на обикновеното население и се доразвиват завещани-те традиции. Към края на Късното Средновековие се появяват наченките, които ще доведат до всестранното й разгръщане през епохата на Възраждането.

БЪЛГАРСКО ВЪЗРАЖДАНЕ

В историята на българския народ периодът XV-XVIIв. се определя като Късно Средновековие, а по-следните два века на османското политическо господство, през които се осъществява предхода от Средновеко-вието към Новото време, се обозначават като самостоятелна историческа епоха, известна под името Българско Възраждане. В резултат на възникващите буржоазни форми на стопански живот през XVIIIв. се изменя соци-алната структура на българското общество. Това води до ликвидирането на военноленната система в Осман-ската империя и замяната й със стоково-парични отношения. От социална гледна точка се обособява слабораз-вито буржоазно общество. Разгръщат се мощни движения за новобългарска просвета и църковна независимост, полагат се основите на светската култура. През тази епоха осезателно се проявява националноосвободителния подем на българите, който се изразява в борбите им за политическо освобождение. Той се увенчава с възобно-вяването на независим държавен живот. На основата на развитие на стопанските и културните процеси се формира и българската нация.
Възражденският период по българските земи започва три века по-късно от Ренесанса в Европа. Той протича в рамките на една враждебна среда. Отражение оказват противоречията между европейските държави на Балканския полуостров и тяхното отношение спрямо Осман-ската империя. Със своята изостаналост тя се оказва пречка до края на XVIв. за приобщаването на поробените от нея народи към постиженията на европей-ската цивилизация.
Това изоставане позволява на българския народ да черпи готов опит и форми от Западна Европа, като по този начин се скъсява времето за преход.
Според Васил Априлов и Георги Стойков Раковски началото на Българското Възраждане е реформения акт на султан Махмуд II от 1826г. Марин Дринов го свързва с излизането на “История славянобългарска” през 1762г. Към това мнение се присъединява и Ив.Шишманов, който допълва, че Възраждането е колективно дело и че още преди Паисий Хилендарски има наченки на духовно пробуждане, визирайки Йосиф Брадати и произве-денията му. Христо Гандев приема за начална година 1600г., свързвайки я с поява на новобългарския език и светска литература. Д.Косев защитава становището за втората половина на XVIIIв., а Н.Генчев, Дойно Дойнов и други подкрепят идеята за началото на XVIIIв., което се съпътства с промени в стопанската и социалната сфе-ри.
В историческата наука се водят спорове за началото и края на Възрожденската епоха, за вътрешната й периодизация и т.н. Николай Генчев смята, че XVIIIв. е времето, когато се проявява отчетливо цялата съвкуп-ност от исторически явления и процеси, достатъчни по своята качествено нова социална същност да обозначат нов период в българската история. Според Димитър Косев Българското Възраждане е закономерен етап в историческото ни развитие и е в пряка връзка с развитието на Западна Европа. Петър Ников защитава станови-щето, че развитието на идеята за национална църква стои в основата на този процес. Петър Мутафчиев, Ми-хаил Арнаудов и други подкрепят хипотезата, че Българското Възраждане е вследствие на пробуждането на ду-ховните сили на народа, успехите в образованието и развитето на нравствено-религиозните и политическите идеи. Жак Натан предполага, че този период от българската история представлява превес на социално и култур-но преобразувание, който по своята съдържание се свързва с освобождението от османския феодализъм, а по форма е борба за национално, културно и просветно освобождение.
Факторите, спомагащи за датировката на процеса, също са предмет на дискусии. Константин Иречек, Никола Милев, Христо Гандев, Иван Шишманов и други смятат, че главните “двигатели” за това са личнос-тите, манастирите и икономическите предпоставки. Според П.Мутафчиев, П.Ников, М.Арнаудов и други – то-ва е църковната идея, която по думите на М.Арнаудов представлява “мистичната вяра в собствените сили”. Д.Косев обособява няколко групи фактори. Напредъка на индустрията в Западна Европа води до икономическо оживление и развитие на търговията и занаятите по българските земи. Заражда се буржоазия с национални идеи, изразители на която са Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Петър Берон и т.н. След военната ре-форма от 1826г., премахването на еничарския корпус и “ерата на танзимата” се стига до все по-силното на-лагане на стоково-паричните отношения, развитието на буржоазните идеи, борбите за независима църква, прос-вета и национално освобождение. Кримската война между Русия и Османската империя от 1853-1856г. е пред-поставка за сътресения в самата империя.
Според Ив.Шишманов, Боян Пенев, П.Ников, М.Арнаудов и други краят на възрожденската епоха са 60-те години на XIXв., когато завършва процеса на духовно обособяване на българската нация. Н.Генчев, Д.Косев и други приемат 1878г. в новоосвободените земи, когато там приключва процеса на социална, култур-на и политическа независимост на България. Те смятат, че възродителните процеси продължават в Македония, Източна Тракия и Добруджа.
Вътрешна периодизация на периода правят Д.Косев, Ив.Шишманов, М.Арнаудов и други, но се приема тази, предложена от Н.Генчев в труда му “Българско Възраждне” за три етапа.
Първият период – ХVIII – първата четвърт на XIX в., известен и като Ранно българско възраждане, се характеризира с разложение на военноленната система, разширяване на стоково-паричните отношения, фор-мирането на нови обществени класи. През този етап се ражда буржоазната идеология, националната идея, като паралелно с това започва и процеса на културно и духовно осъзнаване на българите. Те вземат участие в осво-бодителните борби на другите балкански народи и правят първи самостоятелни опити за отхвърляне на чуждата власт.
Вторият период обхваща времето от първата четвърт на XIX – до края на Кримската война – 1853-1856г. Тогава се оформя буржоазната структура, поставя се начало на движенията за просвета и независи-ма църква, ускорява се процеса на формиране на българската нация, преминава се към първи самостоятелни опити за освобождение.
Третият период е от Кримската война до Освобождението през 1878г., когато завършва култур-ното и духовното възраждане. Българското стопанско и социално развитие влизат в противоречие с абсолютиз-ма и феодалния ред в Османската империя. Националноосвободителното движение навлиза във фазата на вът-решно-организирана подготовка за извоюване на политическо освобождение на българската нация.
Ранното българско възраждане се свързва с обществено-икономически промени в българското общест-во и в Османската империя, които са предпоставка за развитие на националноосвободителната идеология. Раз-ложението на военноленната система води до криза в държавата.
Неуспешните войни на Османската империя не мотивират спахиите и те започват масово да се откло-няват от военните си задължения и се стремят да станат владетели на собствени земи. Превръщането на земята в непосредствено владение на представители на военния и административния корпус става чрез откритото й за-грабване, присвояване й за неплатен дълг, закупуване и усвояване на пустеещите участъци. Същевременно цен-тралната власт пристъпва към отнемане на тимарите на отклоняващите се от военните си задължения спахии. Неуспешните войни не мотивират спахията. Така спахилъкът постепенно ограничава своя обхват и в българ-ските земи. Основната маса от селяните успява да съхрани владетелските си права върху обработваните учас-тъци. Това лишава държавата от войници, намалява степента на централизация, паралелно на което се събират и по-малко данъци. Според Страшимир Димитров отмяната на спахийската система става към 1834-1836г., а първите опити затова се датират от 1816г.
Разпаденето на военноленната система през XVIIIв. освобождава хора, свикнали с добър начин на жи-вот. Те се стремят да запазят стандарта си, заграбвайки бившите си ленови земи, като ги обявява за свои частни владения, наречени чифлици. Такива се наблюдават в Тракия, Македония, Добруджа и други територии, в кои-то се използва наемния труд на поробеното население. Продукцията, произвеждана там, е предназначена за па-зара. Поради неблагоприятната среда, в която функционират, мнозинството от тях не се превръщат в предприя-тия от търговски тип. В чифлиците земята продължава да се обработва примитивно и широко да се прилага изполичарството, при което половината от реколтата взема чифликчията, и кесимджийството – обработ-ването на земята срещу определен данък – кесим.
Тъй като Османската империя не може да се издържа от грабителски войни, тя трябва да се финансира чрез стопанска дейност. Управляващите разбират, че за получаване на по-високи доходи е целесъобразно да се осигурят известни възможности за стопанска инициатива на покорените й християнски поданици. През този пе-риод определен прогрес показва българското селско стопанство. На основата на нарастване на обработваемата площ за сметка на не-използвани земи се увеличава обема на селскостопанската продукция. Осезаем ръст се на-блюдава в продукцията на техническите култури – памук, тютюн и други. Устойчива е тенденцията за нараства-не на стоковостта на земеделската и особено живоновъдната продукция. Очертава се селскостопанска произво-дителна специализация в определени райони. В Южна и Средна Македония, Южна Тракия, покрай долното те-чение на р.Марица и Егейското крайбрежие вирее памука. В тези райони се съсредоточава и производството на тютюн, ориз мак и други култури, чиято продукция постъпва на вътрешния пазар или се изнася. В Хасковско, Казанлъшко, Търновско, Врачанско, Охридко и Битолско се отглеждат много черничеви дървета, които са ос-новна суровина за производството на коприна. Добруджа, Дунавската равнина, Тракия, полетата на Северна и Средна Македония се развиват като зърнопроизводителни центрове. По планинските райони се развива козе-въдството, пчеларството. В равнинните се отглеждат овце, говеда, свине и други.
Новите буржоазни стопански форми се разгръщат и във възрожденския български град. Той става цен-тър на усилен икономически живот. Родопите се оформят като килимарски район, Карловско и Сопотско стават центрове за производство на розово масло, Самоковско, Софийско и Габровско се специализират в обработката на желязо, Сливен и Котел – в производството на аби и шаяци, Трявна – на зографството, Охрид – на кожухар-ството и т.н. Традиционните занаяти, като абаджийство, гайтанджийство, строителство, коларство, бъчварство, мутафчийство и т.н. изживяват подем, свързан с проникването на нови, модерни за времето си производства. Възприемат се нови технологии и с усвояването на нови форми на организация на занаятчиите, тъй като стари-те начини на производство се оказват неконкурентноспособни. Занаятчиите се обединяват в общи сдружения – т.нар. “еснафи”. Първият български еснаф е този на тенекеджиите, основан в Русе през 1617г. Постепенно от тях се отделят някои по-едри собственици и организират т.нар. “разпръсната манифактура”. Манифактурата представлява процес в производството, основан на вътрешната, т.е. разделението на труда и ръчната техноло-гии. Израстват и първите видни представители на търговското съсловие, благодарение на своята посредническа дейност между еснафите и пазара, или между чуждестранните сдружения и формиращия се български национа-лен пазар. Личат имената на братя Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово, братя Тъпчилещови от Калофер, братя Робеви от Охрид, Гюмюшгердан от Пловдив, братя Маджарови от Копривщица и други. Социалният об-лик на българският град се допълва от дребните и средните търговци, от наемниците в манифактурите и за-наятчийски работилници, и от други значително по-ниско стоящи в социално отношение обществени слоеве. Нарастването на българския елемент в градовете, превръщането на села в български селища от градски тип, увеличаването на българските манифактури, както и значителния дял на българите в търговията водят до сто-пански, културен и езиков контакт.
Според Стр.Димитров още от XVIIв. има проникване на лихварския капитал в българското село, което се обуславя от създаването на чифлици, премахването на старото, феодално законодателство и отмяната на спа-хийската система.
Развитието на стопанските връзки – вътрешни и външни, спомага за налагането на единен национален пазар. Според Виржиния Паскалева това става през първата половина на XIXв., а Н.Генчев защитава мнението за XVIII – началото на XIXв.
Активизира се търговията и значително нараства нейния обем. Увеличава се стокообменът между сели-щата и районите на българските етнически граници. Тези земи се очертават като главен снабдител на пазараите в Османската империя със зърнени храни, плодове и зеленчуци, месо, млечни изделия, текстилни изделия и т.н. Зърнените храни, необработените кожи, вълната, памукът, коприната и други стоки се изнасят и извън предели-те на държавата. Осезаемо се разширява търговията с Англия, Холандия, Венеция, Генуа, Дубровник. От тях се внасят кафе, индиго, манифактурни и фабрични изделия и т.н. Една част от активните български търговци се ориентират към създавантео на свои търговски сдружения, като чрез тях започват да осъществяват икономичес-ки връзки с Русия, Молдова, Египет, Австрия, Индия. Постепенно възникват и български търговски колонии в Букурещ, Виена, Будапеща и други европейски градове. За около две-три десетилетия в тяхната дейност широко навлизат кредита, търговската марка, търговията по мостра. Нараства и ролята на панаирите, особено на тези в Узунджово, Сливен, Долян, Неврокоп, Преспа, Прилеп, които се обособяват като своеобразни общо-имперски “стокови борси”. По това време българските занаяти изживяват бурен подем.
Стопанското оживление по българските земи и бързо променящите се политическа конюнктура в Бал-канските провинции на Османската империя създават реални предпоставки за изменението и на социалната структура на ранновъзрожденското българско общество. Постепенно и в селото, и в града се очертава една но-ва, буржоазна по същество прослойка от заможни търговци и манифактуристи, които заемат все по-важно мяс-то в културния и политическия живот. Тяхното по-ясно обособяване обаче е затруднено от изостаналото и кон-сервативно законодателство, прозволите, бюрокрацията и корупцията сред турските власти, което пречи на сто-панското укрепване и на инвестициите в промишленото производство. Въпреки тези затруднения се откриват нови възможности за относително “безпрепятствено” навлизане на Просвещенските идеи от Европа, за рефор-миране на местната просвета, за зараждане на националната идея сред покореното население, туй като “изтъ-нява границата” между Западна Европа и българите, което способства за своеобразна “дифузия”.
Н.Генчев смята, че се осъществява предимно чрез езика с елементите на културната и църковната тра-диция, с постиженията на народната култура. Според същият автор не може да става дума за възстановяване или възраждане на старобългарската култура. От началото на XVIIIв. сред българите се наблюдава разширен интерес към просветата и грамотността, което се определя от потребностите на зараждащата се българска бур-жоазия; проникването на Ренесансовите идеи на Балканите, както и стопанските и културните промени. Разши-рява се броя на килийните училища, които обаче не са в състояние да дадат необходимите знания. Промяна се забелязва и в учебното дело – има засилен интерес към литературно-културната традиция, появяват се нови жанрове и форми, а така също и дамаскиновата и католическата книжнина. Ренесансови мотиви се срещат и в т.нар. “Руска славянска школа” с Христофор Жефарович и други.
Йеросимонах Спиридон – с труда си “История во кротце о болгарском народе словенском”, Иван Раич – с “История разних славянских народ най-паче же болгаров, хорватов и сербов”, Атанас Наскович – “История славяноболгарского народа”, Христофор Жефарович, Филип Станиславов, Кръстю Пейкич, Партений Павлович и други имат заслуги за приобщаването на своите сънародници към просвещенските идеали и духовните цен-ности на Новото време. Кръстю Пейкич е представител на българската емигрантска католическа интелигенция и подготвя за печат редица книги във Венеция. Партений Павлович участва в политически мисии през 20-те и 30-те години на XVIIIв., а по-късно е избран за епископ викарий в днешна Сърбия, където осъществява проповедническа дейност. Христофор Жефарович написва една популярна сред българското население книга – първата печатна българска книга – “Стематография”, която излиза през 1741г. Тя съдържа гербове на славянски и съседните на тях народи със съответните пояснения и изображения на български и сръбски светци. Малко по-късно, през 1761г., се появява и из-готвената от Блазиус Клайнер “История на българския народ”. Във произведенията си българските обществени дейци от XVIIIв. отразяват зараждащото се национално един-ство и стремежа към самоопределение, търсейки основа в ми-налото. Те обаче остават само информатори, задо-воляващи интересите и търсенията на обикновените хора, но не успяват да дадат връзката минало-настояще. Новите политически идеи, които те прокламират, се изразяват в съживеното национално самочувствие, което личи в литературата, във все по-честото споменаване на “отечество”, “българи” и т.н. Паралелно с това се очак-ва помощ от чуждите страни – Австрия, Русия. Това личи в българските отряди, трупащи боен опит в Руско-турските войни от 1710, 1735-1739г.. През 1737г. обединените войски на тези две държави достигат до Ниш, ко-ито е катализатор за избухване на въстание в Трънско, Брезнишко, Радомирско, Кюстендилско, Пиротско. След детронирането на султан Ахмед III (1703-1730) се активизират и войнуците, дервенджиите и мартолосите, опит-ващи се да се изправят срещу властта, която иска да им отнеме оръжието. Засилва се и хайдушкото движение.
Показателно за икономическите, културните и духовните промени в българското общество е делото на Паисий Хилендарски.
Личността и делото му са обект на изследванията на М.Дринов, Б.Пенев, Ив.Шишманов, Д.Косев – “Идеологията на Паисий”, Георги Бакалов, Хр.Христов – “Паисий Хилендарски и българското Възраждане”, Панталей Зарев, Петър Динеков, В.Паскалева, Вера Мутафчиева, Бистра Цветкова, Емил Георгиев, Н.Драгова, А.Кирякова, Иван Снегаров, Николай Тодоров, Иван Дуйчев, М.Ковачев, Б.Трайков и други.
Биографичните сведения за него са оскъдни. Основният източник за тях са предисловието и послесло-вието на неговата “История славянобългарска”. Той е роден вероятно през 1722г. в семейството на богатрия търговец хаджи Вълчо. За негово родно място спорят седем селища в днешна Югозападна България. Според М.Арнаудов, Хр.Христов и други – това най-вероятно е Банско. Предполага се, че е учил в килийното училище на Рилския манастир. През 1745г. заминава при брат си Лаврентий, който е игумен в Хилендарския манастир на полуостров Атон (днешна Гърция). Там учи при известния енциклопедист Евгений Вулгарис. Като манастирски таксидиот Паисий обикаля българските земи и събира дарения за манастира. През това време атонските манас-тири са важен духовен център на християнските народи на Балканския полуостров. В техните библиотеки се съхраняват множество средновековни ръкописи. В Атон Паисий разширява и задълбочава своето образование. В продължение на две години той събира материали, съхранявани както в Света гора, така и в други манастири по българските земи. С такава цел използва и посещението си в Сремски Карловци през 1761г. На следващата година, 1762г., се премества в Зографския манастир и там завършва своя труд – “История славянобългарска”.
Тя е написаната на базата на богат домашен изворов материал: стари български книги, царски грамоти, жития на Кирил и Методий, Климент Охридски, Петка Мъгленска и т.н., както и от други документи. Силно влияние върху него оказват историческите трудове на кардинал Цезар Бароний и Мавро Орбиини. В своята “История” Паисий налага патриотичните елементи, утвърждава говоримия език като основа на новобългарската книжовност. Това може да се счита за началото на новобългарската литература, въпреки силното влияние на черковнославянския език. Същевременно предлага и една интерпретация на историята, изцяло изградена върху принципите на просвещенския рационализъм. Паисий Хилендарски отразява началото на процеса на консоли-диране на българската нация. При него за пръв път се появяват идеите както за национално, така и за църковно-религиозно освобождение. Той отправя призив срещу феодалния османски режим и се опитва да характеризира икономическото и политическото положение на народа. Хилендарският монах използва връзката минало-настояще-бъдеще, като по такъв начин се стреми да обоснове борбата срещу чуждата власт.
Творбата на Паисий се състои от две предисловия – за “Ползата от историята” и “Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история”; отделни глави за историческото събрание на българския народ, за българските царе и светци, за славянските учители и т.н., както и послеслов. Във второто предисловие той разкрива значението на познаването на българското минало, на народностната идентификация, подлагайки на критика онези българи, които се гърчеят. Ядро на Паисиевият мироглед е националната идея. Произведението му е първият ярък израз на зараждането на българската нация. С нея Паисий Хилендарски из-дига първата национална програма, директно формулира задачата за национално самопознаване, т.е. – изучава-нето на родния език и история, и внушава целите за възстановяването на църковната и държавната независи-мост.
Според Владимир Топенчаров Паисиевата история защитава интересите на “простите” български селя-ни и занаятчии. Н.Генчев, Д.Косев и други защитават мнението, че тя е изразител на бурожоазната идеология. М.Дринов обясня-ва появата на Паисий със своего рода “месиянско явление”, възкресяващо българската на-родност.
Литературният историк и критик Боян Пенев обяснява появата на Паисий с литературната и идейната среда на манастирите и главно в “индивидуалния дух”. Той казва, че появата на “История”-та е “странно, не-обикновено и даже невероятно явление”. Васил Златарски, Й.Иванов, Юрдан Трифонов, А.Теодоров-Балан, Ни-кола Милев и други също разглеждат “История”-та като личностно постижение. Георги Бакалов, Иван Шишма-нов, Д.Косев, П.Зарев, руския историк А.Державин и други приемат Паисий като изразител на промените – сто-пански, социални и културни, в българското общество през XVIIIв. В.Велчев, Ст.Ангелов, П.Динеков, С.Ники-тин, А.Робинсън и други подчертават, че Паисий е не само първия, който използва историята, за да докаже иде-ите си, а е първия, който прави опит за характеристика на икономическото и политическото положение на бъл-гарските земи под робство, а така също и като човек, определящ задачите за бъдещето. Доказателство за тяхна-та теза е съдържанието на “История”-та, където се разкриват икономическите възможности на българите; дава се описание на османския феодален гнет и политическите му последици; посочва се опастността от действията на гръцката Патриаршия за елинизация на българите; отразява се началния процес на консолидиране на българ-ската нация.
В историческата наука има дискусии относно точната година на смъртта му. Й.Иванов подкрепя 1798г. Б.Ангелов приема 1771г. На основата на публикуваната през 1977г. бележка от една хилендарска кондика, в която се споменава, че Паисий умира през 1773г. в Станимака (днес Асеновград), Христо Христов смята, че то-ва е същата 1773г.
“История славянобългарска” се разпространява по всички български земи. От нея са известни около 60 преписа, първият от които е направен през 1765г. от Стойко Владиславов в Котел. Някои от тях се допълват, други се преправят, а трети са богат илюстрирани. През 1844г., на базата на труда, Христаки Павлович отпечат-ва книгата “ Царственик или история болгарска”.
“История славянобългарска” е подробно изследвана както от страна на историци, така и от страна на езиковеди и литератори. Принос за това дават проучванията на Йордан Андреев – “Български-те старини из Македония”, Б.Пенев – “ Паисий Хилендарски”, В.Велчев – “Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний. Принос към изследване на изворите на Паисиевата история”, М.Арнаудов – “Паисий Хи-лендарски – личност, дело, епоха”, Д.Косев – “Паисий Хилендарски, неговата епоха и идеология”, Е.Геор-гиев – “Паисий Хилендарски и идеологическите и литературни течения на неговата епоха”, Петър Ди-неков – “Два века “История славяноболгарская” и много други.
Идеите на Паисий Хилендарски за развитието на българската просвета, за духовната и обществената пробуда на народа, намират продължение в дейността на Стойко Владиславов, известен още и като Софроний Врачански – един от най-изявените възрожденски личности от края на XVIII – началото на XIXв.
За живота и дейността му пишат В.Златарски, В.Мутафчиева – “Книга за Софроний”, М.Арнаудов, Н.Генчев, Д.Косев, П.Орешков, А.Теодоров-Балан, В. Конобеев и други.
Стойко Владиславов е роден в Котел през 1739г. Баща му и чичо му са заможни джелепи. Четири годи-ни посещава местното килийно училище, а след това учи абаджийския занаят, като междувременно се само-образова. През 1762г. е ръкоположен за свещеник в Котел и започва да преписва и подвързва ръкописи с чер-ковнорелигиозно съдържание. През 1765г., след като се среща с Паисий при неговата обиколка из българските земи и повлиян от неговите идеи, прави пъврия препис на “История славянобългарска”. През 1794г. е назначен за епископ на Враца и въпреки трудностите, разгръща активна просветителска дейност в селищата от своята епархия. От 1800г. до 1803г. Софроний е насилствно задържан от отцепилия се във Видин Осман Павзантоглу. След като е освободен, емигрира във Влашко, установявайки се в Букурещ.
За Софроний Врачански просветата е средство за укрепване на народностното самосъзнание и предпос-тавка за подобряване на положението на народа. По време на пребиваването му във Видин той съставя два сборника. Първият от тях им църковно-проповеднически характер. В него последователно прокавра идеята да се пише на “български прост език”, за да могат обикновените читатели да рабират съдържанието на проповеди-те. Във вторият сборник – “Разкази и съждения” още по-силно се чувства влиянието на просвещенските идеи. Там са включени произведения със светско съдържание.
Най-плодотворен период в книжовната му дейност е престоят му във Влашко. През 1806г. отпечатва в Римник печатната книга “Кириакодромон”, т.е “Неделник”, в която се включени поучения за неделни и праз-нични служби. В нейният предговор се пропагандират национално-патриотични и просвещенски идеи. Три го-дини по-късно, през 1809г., завършва превода от гръцки език на Амвросий Марлиан “Театрон политикон”, т.е. – “Гражданско позорище”. С този превод той се изявява като просветител-реалист, привърженик на просветния абсолютизъм (аналогия с руския цар Петър I Велики) и косвено показва архаичността на османската политичес-ка система. С него запознава читателя с европейските права и историческата мисъл. Превежда също така и бас-ните на Езоп и “Митология на Синтип философ”. Около 1803-1805г. пише своята автобиография “Житие и страдание грешнаго Софрония”, публикувана за пръв път от Г.С.Раковски в неговия вестник “Дунавски лебед”. Житието представлява разказ на българина през втората половина на XVIIIв., чийто живот протича в условията на беззаконие и безправие в границите на Османската империя. То дава ценни сведения за социалните и поли-тическите отношения, за културното развитие, за бита и духовния облик на българите от тази епоха. Като про-дължава традицията на дамаскините, произведението е написано на говорим български език с черковнославян-ски примеси. С него се поставя началото на българската проза.
В своята обществено-политическа дейност Софроний Врачански смята, че освобождението на българ-ските земи може да бъде постигнато чрез руската армия и въоръжено въстание с вероятни центрове Търново, Трявна и Елена.
В Букурещ Софроний Врачански развива и активна политическа дейност. С неговото име се свързва възникването на първата в историята на нашето Възраждане политическа организация сред емигрантите, наре-чена “Временно правителство” или “Български политически център”. Той се присъединява към дипломатичес-ката мисия на Иван Замбин и Атанас Некович в Русия, чиято цел е установяване на връзки с руските управ-ляващи среди и осигуряване на тяхната подкрепа за българското обединително дело. По време на Руско-тур-ската война (1806-1812) Софроний Врачански е признат от меродавните руски среди за “представител на бъл-гарите”. Запазени са две негови възвания от месец август 1810г. към българите за оказване на подкрепа на рус-ката армия. Голямо е и съдействието му за формирането на обособена доброволческа част в руската войска, из-вестна под името “Българска земска войска”.
Според В.Златарски тя е създадена през 1810г. В.Конобеев смята за година на основаването 1811г., като първоначално се състои от 500 души и постепенно увеличава броя си.
През месец октомври 1811г. свещеникът изпраща до главнокомандващия Дунавската руска армия ген.Михаил Кутузов “Молба” за обявяване на автономна българска област в рамките на Руската империя. Пред-вижда се тя да включва българските заселници във Влашко, Молдова, а едни бъдещи евентуални освободени земи на юг от р.Дунав да се управляват от изборни институции, да се разполагат с църковна автономия и въз-можности за стопанска инициатива. Идеите му са плод на все още слабата българска буржоазия, която го кара да приеме покровителството на Руската империя, но при запазване самостоятелността на българската държава, църква, просвета и т.н. Тези схващания се явяват първия опит да се реализират идеите на Паисий Хилендарски. Софроний Врачански умира през 1813г.
Паисий Хилендарски поставя началото на националноосвободителната идеология и новобългарска ли-тература, а Софроний Врачански доразвива идеите му, като наред с това прави и пръв опит за реализация на политическото освобождение чрез доминацията на новобългарския (говоримия) език на българите в своите про-изведения.
Софроний доразвива идеите на Паисий и прави пръв опит за реализация на политическо освобождение. В своите произведения той утвърждава новобългарския (говорим) език.
При все това двамата просветители подхождат към политическите въпроси от богословски позиции и политическият им идеал е олицетворение на монарх със силна власт, който трябва да бъде благочестив, милос-тив, храбър, добър, премъдър, просветен, патриотичен и т.н.
През XVIIIв. – първата четвърт на XIXв. в българските земи се извършват значителни икономически и социални промени. Полагат се основите на буржоазните стопански форми, постига се началния процес на кон-солидация на българската нация, формулират се основните задачи, които застават пред българското общество. Подемът на производителните сили изменя неговата структура и укрепва позициите на буржоазната класа като основен хегемон в национал-ното движение. В този период постепенно се оформя българската национална идея, която през втората и третата четвърт на XIXв. води до активизиране на на движението за новбългарска просвета, за независими църква и държава.

БЪЛГАРСКАТА ПРОСВЕТА ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО

Епохата на Българското Възраждането е важен период в историческата ни наука, който се характеризира с преход от Средновековието към Новото време. Българската народност се трансформира в нация, споена с новобългарския език и култура. Тогава възникват и се разви-ват буржоазните форми на стопански и културен живот, намиращи израз в движението за ново-българска светска просвета. Просвещенските идеи имат важни последици в политически, кул-турен и национален план. През тази епоха се възраждат културно-историческите и духов-ните ценности на българите, постига се църковна независимост, съзрява и се осъществява борбата за национално освобождение, която се увенчава с възстановяването на българската държава. Без собствена държава и църковена институция, и въпреки противодействието на Цариградската патриаршия и Османската империя, движението за новобългарска просвета успява. През XV-XVIIв. няма богат интелектуален елит, тъй като българската интелигенция е избита.
Цялостни изследвания за българската просвета и книжнина през Въз-раждането правят Димитър Косев, Никола Чакъров, Огнян Обрешков, Николай Генчев, Ж.Атанасов, Михаил Ар-наудов, Иван Шишманов, Боян Пенев, А.Димитров, Георги Боршуков, М.Гечев, Маньо Стоя-нов, Румяна Радкова, Николай Жечев, Иван Стоянов, Илия Тодев, Пламен Митев и други.
В българската историческа наука се утвърждава становището на Н.Генчев за 3 етапа в развитието на движението.
Първият период обхваща XVIII-началото на XIXв. и се характеризира с преход от ки-лийно към светско образование. Въпреки това обаче, манастирите продължават да бъдат основ-ните средища, в които се запазва книжовното славянско богатство, историческите документи и други паметници. В големите манастири, като Рилския, Бачковския, Етрополския, Атонските, манастирите около София и други, се създават книжовни школи, в които работят много препис-вачи, преводачи, иконописци, зографи, резбари и т.н. Те създават своеобразен потенциал и елит на духовната култура на българския народ под турска власт. Въпреки желанието и настроения сред българите за просвета, преминаването от богослужебна към светска книжнина се извърш-ва бавно. Около 1762г. по българските земи съществуват и се поддържат 112 килийни училища, а до 1835г. – 235. Те продължават да носят белезите на традиционното теологично образование, без да задоволяват новите потребности, като обучението в тях се извършва на гръцки или чер-ковнославянски език. Изучават се предимно Библията, Часо-слова, Наустницата, Псалтира и Апостола. Мрежата от килийни училища има голям обхват – полуостров Атон, Рилски манас-тир, Гложенски манастир, Кичевски манастир и т.н. Килийни училища има в Габрово, Само-ков, Дупница, Пирот, Враца, Тетевен, Елена, Етрополе, Пазарджик, Русе, Каварна, Силистра, Пловдивско, Търновско, Елховско и пр. Известни са имената на някои даскали, които препо-да-ват в тях – Йеротей и Теофан (Габрово), Матей (Лесновски манастир), поп Спас (Пирот), Кон-стантин и Димитър (Враца), граматик Стойо (Тетевен), Дойно Граматик и Стоян Граматик (Елена), хаджи Драгни (Русе), даскал Симо, даскал Нено и много други.
Броят на килийните училища и характерът на преподаваното в тях обу-чение показват, че българите постепенно започват да навлизат в идеите на Просвещението, без да имат истин-ско народно училище.. Наред с това, извън манастирите се появяват и някои светски (мирски) училища, което е доказателство за преодоляването на Средновековието и неговия дух в бъл-гарското образование. Паралелно в наизустяването на цели пасажи от църковните книги, посте-пенно се въвежда писа-нето както на черковнославянски, така и на говорим език. През XVIIIв. започва да се изу-чава смятане, необходимо за дейността на търговците. Ново явление от раз-глеждания период е появата на т.нар. “епитропства”, поемащи грижата за поддържане на учи-лищата в по-големите градове. Тези фактори благоприятстват за нагаждането на училището към нуждите на изменящият се свят.
Изследвания за килийното училище прави Михаил Гечев.
През това столетие се усещат и новите потребности от образование, кои-то се свързват с нарастващите нужди на зараждащата се българска буржоа-зия. Българските занаятчии и търгов-
ци трябва да знаят да четат, пишат и смятат, да имат елементарни познания по аритме-тика, география, стокознание, естествознание и пр. Грамотността, която дават църковните книги, не е в със-тояние да даде отговор на потребностите на българите, а така също и на новите стопански и обществени отношения. Духовното общуване на народите е сти-мулатор за културно развитие на всяка нация. Постепенно българското общест-во достигат идеите на европейския Ренесанс и Просвещение, създаващи сред народа култ към образованието като средство за духовен и социален напредък. Влияние оказва гръцката просвета, която също в този период осъществява преход от килийно към светско училище.
Усилията за това намират израз и в засилващия се интерес на богатите българи към гръцко образование. Елински училища се откриват в Одрин, Плов-див, Търново, Сливен, Мелник, Битоля, Цариград, Одеса, Букурещ. По този на-чин, към края на XVIII – началото на XIXв. българите се сближават с модерното образование. Въпреки този факт, все още не се извършва цялостния преход от килийно към светско училище.
През първия период от движението на новобългарска просвета и книж-нина, наред с разширяването на мрежата от килийни училища, започват на-ченките на прехода към новобългарска литература. Новите процеси в културния живот се изразяват в две посоки – засилване на интереса към литературно-културната традиция с оглед на нейното съживяване и появата на нови обществено-естетически идеи, нова художествена форма и жанрово раз-нообразие.
Летописната традиция от XVIIIв., оставяща много приписки и бележки, се поддържа главно в манастирите, но нейните традиции също така се раз-пространяват и чрез дейността на метосите и обикалящите монаси – т.нар. “таксидиоти”, които събират дарения за манастира. Освен в духовните обители, кни-жовни школи се появяват в Котел, Враца, Габрово, Калофер и т.н. Духовното пробуждане на българите личи в разпространението на дамаскино-вата книжнина, сред която изпъкват имената на Йосиф Брадати, Тодор Вра-чански, Пахомий, Роман Ганровски, Никифор Рилски и др.
Принос в разпространението и развитието на книжнината от този век дава имат българите-католици в днешна Северозападна България, както и от Нови Сад, Кратово, Виена, Загреб. Други видни представители са Георги Пеячевич, Кръстьо Пейкич, епископ Антон Стефанов, Яков Крайков и др. През 1651г. Филип Станиславов отпечатва в Рим книгата “Абагар”, първата българска печатна книга.
Успоредно с католицизма, влияние си проправя и Русия, чрез т.нар. “Рус-ко-славянска школа”, основана в Сремски Карловци, към която се причисляват Христофор Жефарович, Партений Павлович и др. През 1741г. Христофор Же-фарович отпечатва във Виена “Стематография”, в която има изображения на български светци, 56 гербове на различни славянски страни, между които и българския – изправен лъв с корона. Парте-ний Павлович оставя редица приписки, преводи на книги от гръцки език, авто-биография и други произведения. През 1792г. Марко Тодорович от Разлог издава първия черковнославянски буквар, разпространен по-късно в западни-те и югозападните български земи, както и в Сърбия.
Католическото, гръцкото, руското влияния са доказателство за многопо-сочността на на българските културни търсения.
Пряк продължител на книжовността от втората половина на XVIIIв. е Па-исий Хилендарски с “История славянобългарска”. Тази негова творба отразява мисълта за България, за нейната националност, за отделния човек, за българ-ската история, за идеите на хуманизма и Просвещението. Последовател на не-говото дело е Софроний Врачански, който пръв преписва “История”-та и който през 1806г., в Римник, отпечатва сборника с неделни и поучителни проповеди “Неделник”, а така също и автобиографията си “Житие и страдание грешнаго Софрония”. Продължавайки традицията на дамаскиновата книжнина и литература, житието е написано на говорим български език с някои черковно-славянски думи. Софроний превежда от гръцки език “Театрон политикон”, “Езопови басни” и “Митология на Синтип философ”.
Делата, както на Партений Павлович, Христофор Жефарович, Паисий Хилендарски, Софроний Врачански са пряко свързани с потребностите на об-щественото развитие на българите от края на XVIII – началото на XIХв.
Те съдействат за оформянето на западнобългарската книжнина, чиито най-видни пред-ставители са Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович. Духовното пробуждане в Македония се дължи на сравнително живата й традиция през първите векове на робството, обогатявана чрез преписи и преработки под закрилата на силно погърчената Охридска архиепископия. То-ва обяснява процъфтяването на новобългарската книжнина и литература в Македония.
Делото на българските книжовници от края на XVIII – началото на XIXв. има новаторско значение за развитието на националната ни литература. Те за-почват процеса на преодоляване на средновековната традиция и жанрова сис-тема, въвеждат народни говори, подготвят основата и условията за формира-нето на новобългарския литературен език. Според Н.Генчев независимо от средновековните примеси, новите езикови, идейни и естетически явления показват, през XVIII – началото на XIXв. се полагат основите на българската ли-тература. Процесът на приобщаване на българите към буржоазната култура, за-почнат през XVIIIв., в първите десетилетия на следващият век отбелязва значи-телен напредък. В европейски държави отиват да се учат някои българчета от богати фамилии – във Флоренция, Пиза и Сиена <Италия> - д-р Иван Сели-мински, д-р Стоян Чомаков и д-р Никола Пиколо, в Хайделберг и Мюнхен <Гер-мания> - д-р Петър Берон, в Париж <Франция> – Гаврил Кръстевич, Алексан-дър Екзарх и много други. Някои от тях остават да живеят там – д-р Петър Бе-рон, Н.Пиколо, Ал.Екзарх – в Париж, Иван Добровски – във Виена, Иван Бого-ров – в Лайпциг, д-р Петър Протич – в Букурещ.
Успехите на гръцката просвета дават тласък на първите усилия за ре-формиране на традиционното килийно образование и в българските земи. В гръцките училища се подготвят първите дейци на Българското Възраждане – Софроний Врачански, д-р Петър Берон, д-р Стоян Чомаков, Нео-фит Бозвели, Неофит Рилски, Иларион Макариополски, Христаки Павлович, Райно Попович, Константин Фотинов, Васил Априлов, Иван Добровски, Георги Стойков Раковски и други. Сред българчетата навлиза гръцката образователна система, новата взаимоучителна метода, известна и под името Бел-Ланкастър-ска метода, по името на своите откриватели. Паралелно с това обаче, гръцкото влияние води до опастност от елинизация, посочено още от Паисий Хилендар-ски. Фактор за това е и дейността на цариградския патриарх Григорий V, която е духа на гръцката “мегали идея” започва да преследва българските свещеници и даскали, да унищожава черковносла-вянските книги, да разрушава остана-лите центрове, които все още поддържат грамотността сред българите.
Обособяването на българската буржоазия на национална основа я под-тиква да търси противодействие на възникващата опастност. Като следствие от това, в първите десетилетия на XIXв. с ражда идеята за отркиване на смесе-ни елино-български училища. Чрез нея се цели да се използват знанията и опи-та на гръцките учители от българчетата, които впоследствие ще станат “буфер” срещу проникването на елинизма и гърчеенето сред българското общество.
За просветното дело има множество краеведчески проучвания, които са повод за спорове в българската историопис.
Първото елино-българско училище е открито през 1810г. в Сливен. По-добни се откриват в Свищов – 1815г., което се поддържа чрез средствата на Емануил Васкидович, Котел – 1819г. – от Райно Попович, в Карлово – 1826г., в Шумен, Видин и т.н. На 21.06.1829г., в Смирна, Константин Фотинов открива елино-българско училище.
Съдържанието на обучението в тях е светско, с превес на класическото обучение. Изучават се предимно старогръцки <Ксенофонт, Омир, Софокъл> и новогръцки език, който е предназначен за нуждите в общуването в стопан-ството, търговията. Наред с тях се изучава и старобългарски език като основа на новобългарския.
Елино-българските училища от началото на XIXв. отбелязват прехода към собствени български училища. При все това те имат важно значение за разви-тието на новобългарската просвета и подготвят кадри – преподаватели, ръково-дители, книжовници, създават “обществен опит” за самоорганизирането на бъл-гарското градско общество, дават тласък на развитието на собствено национално патриотично чувство на младта българска буржоазия. Въпреки не голе-мия си брой, те не могат да задоволят нарастващите потребности на българите за светско обра-зование през втората четвърт на века. Борбата за национална култура изисква изграждането на светска и по форма – национална, т.е. – собстве-на българска просвета, откриване на училища за модерно образование и патри-отично възпитание. Наред с елино-българските училища през 20-те – началото на 30-те години на века се оформят и поддържат от богатите българи т.нар. “общоградски училища”, които макар по форма да са килийни, предават свет-ско образование на своите ученици. Такива има в Търново, Пловдив, Русе, Ви-дин и други.
Според Н.Генчев трайните основи на новобългарската просвета се поста-вят през 30-те години на XIXв. При тези условия, на 2.01.1825г. в Габрово, бла-годарение на подкрепата на видния възрожденец Васил Априлов, а така също и на Николай Палаузов, братя Мустакови и търговеца Иван Бакалооглу, се от-крива първото народно взаимно училище. За пръв негов учител и уредник в не-го е назначен Неофит Рилски, който подготвя първите учебници, пособия, съставя първата граматика и първия глобус – 1836г.
Изследвания за личността и делото на Неофит Рилски правят Михаил Ге-чев, Румяна Радкова и други, а за Васил Априлов – Михаил Арнаудов.
От Русия Васил Априлов и Николай Палаузов продължават да изпращат финансови средства и пособия за новото училище. Скоро след това подобни училища отварят врати в преуспяващите промишленми и търговски центрове – Свищов, Копривщица, Пловдив, Велес, Казанлък, Карлово, Сопот, Панагюрище, София, Търново, Котел, Трявна, Русе, Скопие и много други – общо 53 на брой, въпреки противодействието на гръцкото духовенство. Към тях скоро се присъе-диняват да учат и момичета. През 1840г., в Плевен, Анастасия Димитрова създава първото девическо училище. По-късно нейните ученички отварят таки-ва в Стара Загора – Неделя Петкова, Враца – Цвета Кръстенякова, София, Свищов, Велес – 1848г., Копривщица – Иванка Хаджигергова в 1850г. и мн.др. За развитието на девическото образование помага и д-р Петър Берон, който между 1840-1855г. изпраща средства за училищата в Елена, Котел, Шумен, Сливен, Търново, с които да се набавят пособия за училищния процес.
Девическото образование проучвано от Вирджиния Паскалева.
Откриването на първите взаимни класни училища за момчета и момиче-та от 30-40-те години на XIXв. се свързва с активната подкрепа на замогваща-та се българска буржоазия, еснафи и собствено духовенство. Те способстват за осигуряването на възрожденските нужди на българите, възпитайки ги в патри-отичен национален дух.
Изследователят Михаил Гечев разглежда въпросите за развитието на взаимните училища и отбелчзва, че те не са разпространени равномерно по българските земи. Те възникват най-напред в напредващите в икономическо отношение градове и райони, главно в днешна Северна България, Под-балканските котловини, около р.Дунав. Поради стопанската и духовна изоста-налост на югозападните земи на Макединия и в някои райони на Тракия, през 30-40-те години там се откриват малко училища – само 3.
В началото на 40-те години на века, когато възрожденските процеси бе-лежат особено голямо развитие, се чувства необходимостта от по-висо-ко образование. Благоприятстващ фактор, оказващ положително влияние на това, е, че около средата на десетилетието се завръщат първите български въз-питаници на чуждестранните училища и университети, които организират и създават впоследствие един нов тип училища – класните.
Според Н.Генчев класните училища са “естествената надстройка над че-тирите отделения на взаимните училища, получена, като първоначално с откри-вали 1-2 допълнителни класа”. Първото класно училище по българските земи е открито от руския възпитаник Найден Геров през 1846г. в Копривщица. Чети-ри години по-късно, в 1850г., с финансовите средства на пловдивските чорба-джии Чалъковци, той открива подобно и в Пловдив – “Св.Св. Кирил и Ме-тодий”, което играе важна роля за проникването на просветата както в Тракия, така и Македония. Такива класни училища се откриват в Пазарджик от Ники-фор Попконстантинов през 1847г., в Калофер от бащата на поета-революицо-нер Христо Ботев – даскал Ботьо Петков през 1848г., в Скопие от Йордан Хаджиконстантинов през 1851г. До Кримската война (1853-1856) класни учи-лища се създават в Габрово, Търново, Русе, Свищов, Шумен и Стара Загора, ка-то в тях се обучават също така и момичета. Българските училища “добиват” руския образец
само по отношение на учебното съдържание и до известна сте-пен на метода на преподаване. Те са общодостъпни и за кратко време успяват да подготвят стотици нови учители.
В новооткритите училища учебната програма обхваща значително по-широк кръг предмети. Застъпва се изучаването на езиците – освен българския, гръцкия и турски, се изучават и западни езици – немски, френски, английски, които са необходими за дейността на българските търговци и предприемачи в Европа. Изучават се естествени науки, физика, аритметика, алгебра, геогра-фия и др. Благодарение на подчертано утилитарната си програма, тези учили-ща през 40-50-те години на XIXв. успяват да подготвят много народни учители и да създадат условия за пълно и мащабно разгръщане на повсеместно разви-тие на народното образование.
Въпреки самостоятелните стъпки на българите обаче, се наблюдават сил-ни чужди влияния. Елинистичната тенденция се забелязва с откриването на елино-българските училища, в които силно се подчертава зна-чението на гръцката литература, култура и език. Поддръжниците на тази идея – Райно Попович, Емануил Васкидович, Христаки Павлович, Константин Фоти-нов и др. смятат, че българската просвета трябва да се облегне на духовните достижения на Гърция.
След 30-те години на XIXв. мястото на гръцкото влияние се заема от това на Русия. Едно от най-важните сили в българо-руското общуване в областта на просветата през 30-50-те години на столетието става българската емигра-ция в Южна Русия, по-специално – в Одеса, начело с Васил Априлов и Николай Палаузов. Освен в Одеса, притегателни центрове, в които се обучават българ-ски младежи, са и Москва, Петербург, Киев, Кишинев. Благодарение на финан-совата помощ на търговеца от София Иван Денкооглу, българчета се обучават в Москва. През 40-те години в университета на Духовната академия в Петербург постъпват първите български студенти. Паралелно с това, в Художествената академия започва своето обучение Станислав Доспевски. Важно значение за развитието на новобългарската просвета от 40-50-те години на века играят и училищата в Южна Русия и Бесарабия, където до 1847г. има 88 мъжки, 1 деви-ческо и 1 землемерно училище. Влиянието на Русия в българската просвета се осъществява и чрез прякото финансиране на учебното дело по българските зе-ми. Руското правителство отпуска средства за учебници, учебни пособия, както и за разпространението на педагогическа и художествена литература. Видни дейци на Българското Възраждане, които получават образование в Русия са Николай Палаузов, Васил Априлов, Найден Геров, Добри Чинтулов, Ботьо Пет-ков, Тодор Бурмов, Антим I, Натанаил Охридски, Партений Зографски, Сава Филаретов, Христо Даскалов, Райко Жинзифов, Иван Богоров и много други.
Освен руско, през 40-те години на XIXв. започва и влиянието от страна на Франция. Френската политика насочва своята дейност главно чрез католи-ческите си мисии и поляка Чайка Чайковски. Благодарение на засъпничеството на Александър Екзарх във Франция се сформира малка българска колония от студенти – Никола Пиколо, Гаврил Кръстевич и други. Въпреки дейността си, тен-денцията на сближаване на българската просвета с Франция не дава очаквани-те от правителството в Париж резултати.
През 30-40-те години Австро-Унгария се намесва в спора за влияние. Нейни консулства установяват връзки с българската емиграция във Влашко, откъдето първата група млади българчета заминава на учи във Виена и другите градове.
Паралелно с това, а и от гледна точка на зараждащия се Източен въпрос, Англия също се прави първи стъпки за културно влияние. По инициатива на английското правителство турските власти изпращат българчета да учат желе-зарство в Британската империя.
Въпреки различните влияния, които се опитват да си проправят път върху развитието на българската просвета до Кримската война (1853-1856), движението за новобългарска просвета има типично български облик. Развити-ето на българската книжнина и литература съдейства за формирането на ново-българския писмен и говорим език. В езиковият въпрос обаче се оформят 3 гле-дища, относно неговата същност. Неофит Рилски, Константин Фотинов, Хрис-таки Павлович и други предлагат като основа на новобългарския език да се приеме църковнославянският. Второто мнение, което се защитава от д-р П.Бе-рон, В.Априлов, Иван Богоров, Найден Геров и други е, че новобългарският език трябва да се формира на базата на
народните говори. Третата група от книжовници приемат компромисния вари-ант – въвеждане на говоримия език с някои добавки от церковнославянския. Налага се виждането на В.Априлов, според който ново-българският език се формира върху говора на днешна Североизточна Бълга-рия. Независимо от споровете, които се водят, през 20-40-те години Европа се за-познава с българския език и история. Заслуги затова имат Вук Караджич, съчиненията на Юрий Венелин, Васил Априлов и др.
Формирането на новобългарският език се отразява непосредствено вър-ху развитието на книжовността и литературата. През 1824г., в Брашов, бла-годарение на помощта на търговеца Антон Иванов, д-р Петър Берон издава знаменития си “Буквар с различни поучения”, известен още и като “Рибен бук-вар”, който се явява силно доказателство за защита на тезата, че писмения език трябва да се оформи на основата на говоримия. Това е първата българска книга, написана на чист български език. В нея се застъпват няколко схваща-ния. Категорично се отхвърля старата теологична система на преподаване. Ак-центира се върху необходимостта да се изоставят черковославянските книги и да се използват модерни пособия, учебници и системи на преподаване. В нея се набляга на факта, че светския дух на новото българско училищем, който е въ-плътен в една утилитарна програма, ще осигури непосредствена полза от обра-зование в частния, стопанския и общшествения живот на българите. Въвежда се т.нар. “алилодидактическа система на преподаване”, известна под името Бел-Ланкастърска метода. В осемте дяла на “Рибния буквар” е систематизирана бо-гата учебна и културна информация по граматика, четене и писане, аритмети-ка, природознание, зоология, история. По този начин той става своеобразна малка “енциклопедия” от светски и практически знания, макар и да не съдържа оригинални идеи. До Освобождението той е издаван над 20 пъти.
Изследвания за живота и делото на д-р П.Берон правят Михаил Бъчва-ров, Михаил Гечев, Красимир Генов и др.
Н.Генчев твърди, че “от П.Берон тръгват две направления в българската книжнина от XIXв., които се различават по форма и съдържание – учебникар-ско и просветно-книжовно”.
През 30-40-те години на XIXв. литературата все още е свързана с практическите нужди, с идеите, които вълнуват възрожденската общественост. В рамките на това десетилетие се издават 264 книги, отпечатват се стотици други творби по страниците на появяващите се вестници и списания. Развиват се нови литературни форми, които се оформят окончателно след Кримската война. През 1835г. Неофит Рилски издава “Болгарска граматика”, като учебно пособие за Габровската гимназия, в която преподава, а по-късно, през 1852г. отпечатва и “Христоматия славянского езыка”. През 1836г. създава и първия глобус по география. Други видни дейци, които издават учебници са Неофит Бозве-ли – “Общосборно жалостний советослователний разговор на любородните” и “Любопитнопростий разговор” и Емануил Васкидович, които през 1835г. изда-ват “ Славяноболгарское детеводство”, а година по-късно излиза и “Кратко начертание на всеобща история” на Ат.Кипиловски. През 1843г. излиза “Всеобща география за децата”, “Стихийна аритметика” (1843) на С.Радулов. През 40-те години на века тази традиция се продължава от Христа-ки Павлович, който издава “Царственик или история болкарская” (1844), Иван Богоров и неговата “Първичка българска граматика”, “Физика” на Найден Ге-ров, “Землеописание” на Константин Фотинов и много други. Просвещенско-пе-дагогическото направление в тази област се допълва от издаваните в Русия съ-чинения – “Български книжици” (1841), “Денница на новобългарското образова-ние” (1841), “Допълнение към книгата на “Денница на новобългарското образо-вание” (1842) – на В.Априлов, “Мисли за сегашното българско образование” (1845) и т.н. Проучвания за учителската книжнина правят М.Стоянов, Ж.Атансов и др.
Видни просвещенци от този период са д-р Иван Селимински, Александър Екзарх, Константин Фотинов, който от страниците на своето първо списание, което е и първото българско списание, чийто първи брой излиза през 1844г. в Смирна, той разпространява различни по вид и тематика материали. Развитие получава и публицистиката, като ярки имена се отличават Иван Добровски, Иван Богоров, Константин Фотинов, Васил Априлов, Емануил Васкидович, Ни-колай Палаузов, Иван Селимински и т.н. Техните трудове обхващат проблемите, които вълнуват светогледа на възрожденския българин – въпросите на мина-лото с
оглед на историческата слава, темата за ролята на просветата и култура-та, за робството, за новобългарското училище, за връзките на българите с Евро-па и др. С оглед на нуждата от критическа преценка на миналото тези опити се съсредоточават главно в областта на лингвистиката, фолклористиката и исто-риографията. Неофит Рилски и Найден Геров пишат съчинения в защита на възможностите на българския език, започват подготовка за издаването на речници. Васил Априлов също организира движение за издаване на стари пис-мени паметници и на народните песни. Силен интерес се наблюдава към исто-рическото минало на българския народ. От този период са запазени най-много преписи на Паисиевата “История славяноболгарская”. Появяват се първите трудове на Спиридон Палаузов “Век болгарского Симеона” (1852) и “Синодика царя Борила” (1855). Успоредно с това излизат и социологическите, философ-ските, историческите студии на д-р Ив.Селимински. Появяват се трудове в об-ластта на гръцката граматика от д-р Н.Пиколо. Силен интерес се забелязва и към природните науки. За Париж, Виена, Петербург и др. градове заминават да учат българчета. Възпитаникът на Мюнхенския и Хайделбергския уни-верситети Петър Берон издава на немски, френски, английски и други езици трудове по геология, астрономия, физикохимия, минералогия, космография и т.н., които обхващат над 8000 страници. Упражнения в природознанието има и д-р П.Протич, който преподава медицина в Букурещ. Заедно с развитието на тези науки, развитие довива и поезията. През 30-40-те години първи стихот-ворни опити на български език правят Димитър Попски, Неофит Рилски, Не-офит Бозвели, Иван Богоров, Стефан Изворски, Константин Петкович, Елена Мутева. От т.нар. “даскалска поезия” известни автори са Йордан Ненов, Атанас Границки, Йоаким Груев и др. През 1846г. Найден Геров пише поемата “Стоян и Рада” – стихотворна мелодрама с фолклорни мотиви. Поетичното творчество от този период се отркива и в стиховете на Добри Чинтулов, както и револю-ционните му песни – “Стани, стани юнак балкански”, “Къде си вярна ти любов народна”, “Вятър ечи, Балкан стене” и др.
До Кримската война в разви-тието на образованието се осъществява исторически преход от средновековната килия към модерното, светско образование. Просветното дело е един от най-ярките белези на Българското Възраждане през първата половина на XIXв. Благодарение на новобългарското образование, българите успяват за кратко време да заличат последиците от няколко вековното безпросветно робство, да направят първият по-определен жест на националната си еманципация. Ново-българското училище е плод на
собствената самоорганизация на българите. Това е една истинска демократична институция, създадена със средствата на буржоазията и с усилията на целия народ. Лишено от контрол на държава и клерикалните институции, българското училище израства като общонародно дело. То осъществява връзката на българите с модерната култура на епохата, съдейства за оформянето на новобългарския писмен и говорим език, дава тла-сък на развитието на книжнината, на литературата и изкуството, подхранва и стимулира националното съзнание, съдейства за оформянето на обществените институции в градовете – към общинските и училищните настоятелства, изиг-раващи ролята на най-активни стимулатори в процеса на формирането на българската нация. Чрез книжнината българите разширяват своя духовен кръ-гозор. По този начин те се приобщавата към достиженията на световната ци-вилизация, като същевременно обаче правят връзката между минало и настоя-ще.
Според Н.Генчев третият етап от развитието на образованието и просве-тата в поробените български земи обхваща периода 50-70-те години на XIXв. След Кримската война между Русия и Турция, българската просвета предиз-виква мощно национално движение, пробуждащо всички народни маси и съсловия. Буржоазията може да отдели повече средства за развитието на училищно-то дело. Чрез даренията на богатите търговци и занаятчии се отпускат пари за строителството, обзавежадането на училищата, за наемането и заплащането на учителите, за обучение на някои българчета в чужбина. За развитието на прос-ветното дело важно влияние оказва и църковно-националното движение, което е остра конкуренция на гръцкото влияние сред българите. Просветният подем на народа се ускорява и от създаването на пър-вите политически формации, водещо до окончателното оформяне на национал-ноосвободителна идеология.
Както през втория етап, така и след приемането на реформения акт от 1856г. – т.нар. “Хатихумаюн” върху българската просвета продължават да оказват влияние Русия, Франция, Австро-Унгария, Англия, САЩ, Гърция.
Създаденото през 1854г. в Русия Българско одеско настоятелство събира дарения за подпомагане на училищното и църковното дела, а така също и по-мага за обучението на българчета в руските училища и университети. Подобни комитети се организират в Москва, Петербург, Кишинев, Николаев и други. В руските висши учебни заведения получават своето образование редица дейци на Възраждание – Любов Каравелов, Христо Ботев, Васил Друмев, Нешо Бон-чев, Марин Дринов, Райно Жинзифов, Константин Миладинов и много други. Руското правителство продължава да отпуска финансови средства за развити-ето за българското училище.
Франция също оказва влияние посредством католическите си мисии. След 1856г. в Турция се откриват 29 католически училища, като най-голямо значение има колежа в Бебек и френско-турския лицей в Цариград. В тези две учебни заведения образование получават Добри Войников, Константин Велич-ков, Тодор Пеев, Павел Бобеков, Екзарх Йосиф, драган Цанков, Ив.Ваклидов, Стоян Михайловски и т.н. Около 100 български младежи завършват медицина, право, литература и други дисциплини във френските университети, измежду които личат имената на Марко Балабанов, Александър Екзарх, Иван Богоров, Т.Шишков, д-р Стоян Чомаков, Стоян Михайловски, Николай Богориди и др.
Важна роля за развитието на българското образование играе и създаде-ния на 4 (16 септември) 1863г. Робърт колеж в Цариград от американския меценат Кристоф Робърт, в който образование добиват българските държавни-ци след Освобождението – Иван Евстатиев Гешов, Константин Стоилов, Стефан Панаретов, Димитър Икономов, Константин Хаджикалчов, Тодор Иванчов, Михаил Маджаров, Иван П.Славейков и т.н. Американски училища за мо-мичета се откриват в Пловдив, Стара Загора, Солун, Битоля, Русе и пр.
Българчета се обучават в университетите на Австро-Унгария – във Вие-на, Прага, Кенигрец, както и в Белград, Букурещ, Атина, Загреб, Цариград.
След като се завръщат от следването си в чужбина, българските студенти пре-насят част от западната методика на преподаване, което способства за разви-тието на образователната система по българските земи.
Благодарение на високата си интелектуалност и владеенето на чужди езици българските студенти, а по-късно – видни възрожденци, превеждат на български език научните трудове на Нютон, Волта, Кеплер, Дарвин, Галилей, Франклин, Лавоазие, произведенията на Шилер, Молиер, Пушкин, Лермонтов и т.н., като по този начин запознават учениците с постиженията на европейския Ренесанс и Просвещение.
При тези условия, през 50-70-те години на века, просветното дело отбе-лязва голям напредък. До 1876г. по българските земи се изгражда мрежа от около 1500 основни училища, около 50 класни училища 2-5 класа и около 20 класни девически училища, като отново продължават традицията да се изуча-ват бълагарски и чуждестранни езици, хуманитарни науки, търговия, земеделие.
Всеобщият подем на новобългарската просвета налага да се премине към създаването на по-висши училища – гимназии. До Освобождението възникват 3 гимназии. Първата открита през 1859г. в Болград (Бесарабия). През 1868г. година Пловдивското класно училище се трансформира в гимназия. През 1873-1874г. отваря врати и Априловската гимназия в Габрово.
Паралелно с откриването на гимназиите, по българските земи се създа-ват и няколко специализирани училища. През 1868г. Йосиф Ковачев открива в Щип българско педагогическо училище, което има за цел да подготви учители за основните училища. Подобно училище създава и през 1874г. в Прилеп. През 1873г. в Свищов Д.Шишманов създава първото търговско училище. След 1873г. отварят врати и богословски училища в Самоков, Петропавловския ма-настир край Лясковец. В болградското, шуменското, разградското училища се преподава земеделие. През 1871г. Цани Гинчев издава учебник по селскосто-панска просвета. От 1869 до 1877г. се организират и 49 неделни училища за възрастни, от които 9 женски.
През 70-те години на XIXв., по инициатива на българските търговци от Цариград, Букурещ и Одеса, се обсъжда въпроса за откриване и на висше учи-лище. Тази идея не се осъществява поради противодействието на турското пра-вителство и Цариградската патриаршия.
Възходът на учебното дело след Кримската война, наред със засилващите се борби срещу гръцкото духовенство за самостоятелна българска църква, съ-действа за оформянето на т.нар. училищни настоятелства”. Те, заедно с училищните и църковните настоятелства, се превръщат в главните опори на просветата, а така също спомагат и за изпращането на ученолюбивите деца в чужбина.
Успоредно на това, важна роля, която мобилизира силите на народа за подпомагането на учебния процес и разгръща разнообразна културно-просвет-на дейност, играят основаните през 50-70-те години на века читалища и други обществените организации, които са типично българеско явление. Чи-талищата израстват като средища и огнища на широка културно-обществена работа – подкрепят развитието на учебното дело, уреждат неделните училища, организират сказки и събрания, насърчават книгоиздаването, печата, театрал-ната дейност, литературата и т.н. Всяко читалище има свой Устав, изборно ръ-ководство, членове. Първото читалища по българските земи се открива на 30.01.1856г. в Свищов от Емануил Васкидович. Малко по-късно, на 23.04. с.г. в Лом Кръстьо Стоянов-Пишурка също основава читалище. За кратко време то развива значителна дейност. През същата, 1856г., Сава Доброплодни отваря читалище и в Шумен, където след 1849г. намират убежище бягащи от револю-ционните движения от 1848г. унгарци и поляци. Няколко години по-късно, през 1860г. отварят врати и читалище “Съгласие” в Битоля, в Прилеп, Велес и други градове, които участват в борбата срещу елинизма и сърбизма.
Важно значение има и основаното в 1861г. от българската емиграция, начело с Георги Стойков Раковски, читалище “Братска любов” в Букурещ. Зна-чителна роля за развитието на читалищното дело оказва и читалището в столи-цата на Османската империя Цариград, основано през 1866г., в чието ръковод-ство влизат Петко Рачов Славейков, Тодор Бурмов, Н.Бракалов, Мина Пашов и други. То започва да издава списание “Читалище”, което играе ролята на главен ръководен орган на всички други, подобни нему, из българските земи. Списа-нието се превръща в трибуна на демократичните сили в просветното движение на българската интелигенция през Възраждането. През 1869г. читалища се от-криват в Плевен, Пловдив, Стара Загора, Сливен, Калофер, Ямбол, Браила и други. За периода 1856-1869г. броят за българските читалища достига 30, а до Освобождението – 131.
Основната задача на създадените читалища е да подпомага морално и ма-териално училището и просветата. Някои от читалищата стават инициатори за свикването на учителски събори, за изработване на обща учителска програма и т.н. Наред с това, те оказ-ват съществена помощ за развитието на занаятчийското и професионалното образование сред българите. Важна част от своята работа читалищата развиват чрез създадените от тях бибилиотеки, в които има комплектовани списания – руски, сръбски, турски, немски, вестни-ци, книги и т.н. В своята културно-просветна дейност те играят роля на “осно-воположници” на българската наука, поставяйки началото на нейното институционализиране, а паралелсно с това дават подкрепата си за изграждането на женски и младежки дружества.
Женските дружества се появяват успоредно с разгръщането на девичес-кото образование сред българките. Първото такова дружество е основано през 1857г. в Лом, а впоследствие – и в Стара Загора, Търново, Свищов, Русе, Габро-во, Карлово, София, Тулча и т.н. За периода 1857-1869г. техният брой е повече от 50. Целта на женските дружества е да подпомагат, също както и читалища-та, просветното дело, да се грижат за бедните ученички, да изпращат талантли-вите да се учат в чужбина и пр.
Успоредно с развитието на тези две български организации, път си про-правят и учителските и ученическите дружества. Първите учителски дружес-тва се основават през 1871г. в Русе и околните му населени места, както и в Чирпан – “Милосърдие”. През 1873г. се открива и дружество “Просвещение” в Неврокоп. Те организират и т.нар. “учителски събори”, на които се решават важни за развитието на учетелското дело неща. Първите такива се провеждат през 1868г. в Стара Загора, а по-късно – и в Прилеп, Пловдив, Казанлък, Тулча. От 1871г. в Русе датира първия опит за сдружаване на българските учители. Ученическите дружества също бележат развитие. Такива основават в Цари-град, Габрово, Копривщица, Стара Загора, Сливен, Пловдив, Ловеч, Лом, Велес, Видин, Котел и други. През 1874г. в Търново Стефан Стамболов изгражда тако-ва учителско дружество. Те назовават организациите със звучни имена – “Брат-ство”, “Напредък”, “Истина”, “Добра надежда”, “Здравец”, “Събуждане” и т.н.
Основните задачи, които си поставят ученическите дружества, са подпомагането на умственото и нравственото развитие на членовете си, бедните уче-ници, откриването на неделни училища, да координират и уеднаквят образова-телната програма и изисквания и т.н. На учителски събор от 1857г. денят на Св.Св.Кирил и Методий – 11 (24).05. е определен за общонароден учителски празник.
Други организации, които се създават, са “Общината за българската книжнина”, основано по инициатива на Драган Цанков в Цариград, “Дружес-твото за разпространение на полезни знания”, основано от Любен Каравелов през 1872г., благодетелното братство “Просвещение” и българското общество “Въз-рожднеие”, и т.н.
Макар в повечето случаи българските обществено-културни организации през епохата на Възраждането да съществуват сравнително кратко по време и поради липса на средства, те не могат да осъществят напълно набелязаните це-ли. Въпреки това обаче, те играят съществена роля за общонационалното и кул-турното развитие на нашия народ. Създаването и дейността на тези институции свидетелства ясно за възприемането от българската общественост на по-съвременни и ефикасни форми и структури на културно-националния живот. Посредством демократичния си и родолюбив характер, те допринасят за приобщаването на народа към постиженията на по-развитите народи и дър-жави.
Просветното движение в българските зами играе ролята на мощен сти-мул за пробуждането на народа. Това улеснява проникването на модерните ев-ропейски идеи и тяхното разпространение сред българското общество, изпълня-ва неоценима роля за превръщането на движението в база за формиране на на-ционално самосъзнание.
Започналото още през 20-30-те години на XIXв. с изграждането на отдел-ни училища, просветно движение след Кримската война (1853-1856) се развива с мощен темп. Според Н.Генчев, чрез увеличаването на броя на училищата, читалищата и другите организации, “българското общество се измъква от сред-новековието и се приобщава към постиженията на модерната буржоазна циви-лизация”. Просветното движение формира “отрядите” на българската интели-генция. Обединявайки българите от Мизия, Тракия и Македония в единна ду-ховна общност, то способства и за формирането на българската нация.
Стопанското развитие, културния подем, наличието на собствена интели-генция и национално самосъзнание сред българския народ са важни предпос-тавки и за културен възход.
След Кримската война се развиват науката, редица жанрове на литера-турата, изкуството, музиката, архитектурата и т.н., които са доказателство за многопосочността на разгръщането на българския дух.
През третият период от развитието на българската просвета и култура, по думите на Н.Генчев, “литературният процес се обогатява”, като преминава на качествено нова основа при напълно оформено художествено самосъзнание. След войната се създава поезията, като неин родоначалник се смята Георги Стойков Раковски със своята поема “Горски пътник”, която излиза през 1857г. в Нови Сад. Тя е възторжена апология на хайдутството, коеот се приема като символ на българският свободолюбив дух. В своето произведение, Г.Раковски изобличава робската действителност, турската жестокост, азиатската изостана-лост, чорбаджийството, предателството. Успоредно с това, се появяват и твор-бите на Найден Геров – поемата “Стоян и Рада”, произведенията на Димитър Попски, Георги Пешаков, Захари Княжевски, Иван Богоров, Константин Мила-динов, Райко Жинзифов – “Кървава кошуля”, Георги Пърличев, Никола Козлев – “Хайдут Сидер и черен арап”, Стефан Стамболов и т.н. На литературният небо-склон се проявява таланта на Добри Чинтулов с неговите патриотично-революционни пес-
ни – “Стани, стани юнак балкански”, “Вятър ечи, Балкан сте-не”, “Къде си вярна ти, любов народна”, Петко Рачов Славейков и неговите пое-ми – “Изворът на Белоногата”, “Бойка войвода” (1873). Заедно с П.Р.Славейков през 60-те години на XIXв. се изявяват и Добри Войников, Д.Велескин, Теодо-сий Икономов. През следващото десетилетие, 70-те години на века, започва творческата биография на Иван Вазов – стихосбирките му “Пряпорец и гусла”, “Тъгите на България” и “Избавление”, последните две от които отразяват борба-та на българския народ по време на Априлското въстание от 1876г. и Руско-турската освободителна война от 1877-1878г. Заедно с Вазов на поетическото поприще се посвещават и Константин Величков, Стоян Михайловски, Пандели Кисимов, Харалан Ангелов, Петър Иванов, Бачо Киро Петров, Цани Гинчев. Според Н.Генчев връх в поезията отбелязва “могъщото поетическо слово на Христо Ботев”. В “Борба”, “Хайдути”, “Обесването на Васил Левски”, баладата “Хаджи Димитър”, “Моята молитва” и другите си стихове Ботев успява да улови пулса на времето, представяйки по неповторим начин стремленията, копнежи-те и желанията на поробения български народ.
През 60-те години на столетието се появяват и първите български ориги-нални разкази и повести. Пример затова са повестта на Васил Друмев “Нещаст-на фамилия” (1860), повестите на Илия Блъсков – “Изгубена Станка” и “Злочес-та Кръстинка” – четива, отразяващи робската участ на българина.
Белетристиката също отблязва своето развитие. Сред българските белет-ристи се откорява името на Любен Каравелов, който пише редица разкази, по-вести и други творби, оставащи завинаги в пантеона на българската литератур-на класика – “Българи от старо време”, “Крива ли е съдбата?”, “Мамино детен-це” и други, които отпечатва на страниците на вестиниците “Свобода”, “Неза-висимост” и в списание “Знание”. Във възрожденската ни белетристика се наб-людават няколко течения – романтизъм, сантиментализъм – у В.Друмев и П.Славейков, реализъм – у Л.Каравелов и Хр.Ботев.
След 1856г. се обнародват първите български пътеписи от Н.Геров, Нико-ла Живков, П.Славейков, Ив.Богоров – “Няколко дена пътуване из България”, Р.Жинзифов, Т.Икономов, Л.Каравелов – “Записки за България и българите”. Появяват се и наченки на мемоаристиката – у Ангелаки Савич, който записва “Мемоарите на В.Велков” (1872), Атанас Чернев, Светослав Миларов, Л.Караве-лов, който записва спомените на Панайот Хитов – “Моето пътуване по Стара планина и животоописанието на някои български вехти и нови войводи”.
Преди Освобождението възниква и литературната критика и теорията на литературата. Като литературни критици се изявяват Н.Геров, Хр.Ботев, П.Сла-вейков, В.Друмев, Т.Икономов, Л.Каравелов и особено Нешо Бончев, който пръв превежда на български език Омировата “Илиада” през 1871г. По отделни въпроси от теорията на литературата мнение изказват П.Оджаков, Т.Шишков.
Наред с поезията, публицистиката, белетристиката, мемоаристиката и критиката по българските земи, като естествено продължение на многобройни-те преводи на западноевропейски произведения се появява и драматургичния жанр. През 1856г. Сава Доброплодни поставя в местното читалище “Михал Мишкоед”, а по-късно, в Лом, е представено и представлението “Многострадал-ната Геновева”. Първата българска пиеса е “Ловчанският владика или беля на ловчанския сахатчия” от Теодосий Икономов, написана през 1863г. След него изявяват “театрални позорища” П.Р.Славейков, Христо Даскалов, Иван Вла-дикин, Богдан Манчев. Върхове обаче отбелязват пиесите на Д.Войников – “Криворазбраната цивилизация” и “Райна княгиня”, и на В.Друмев – “Иванко, убиеца на Асеня”. Все по-често публиката има възможност да се запознава с шедьоврите на световната драматургия – пиесите на Молиер, Шекспир, Юго, Гогол и т.н.
За нуждите на книжовното дело по българските земи се въвежда и кни-гопечатането. Още през XVIIIв. проникват първите печатни книги, които обаче са твърде малко като брой и се издават в чужбина – Русия, Влащко, Венеция и други. През 1806г. във Венеция е отпечатан Софрониевия “Неделник”. През 1828г. Никола Стоянов основава печатница в Самоков. Един от първите раде-тели на новобългарското печатно дело е архимандрит Теодисий Синаитски от Дойран, който през 1838г. открива първата българска печатница в Солун. В на-чалото на 40-те
години на XIXв. български книги се печатат в Смирна (днес Измир, Турция) и в печатницата на К.Огнянович и Ставри Византиев в Цариград. В периода 1800-1856г. над 200 български книги се издават във Виена, Цариград, Букурещ, Одеса и други градове, а паралелно с това се появя-ват и първите книжари, като хаджи Найден Йованович.
След 1856г. се наблюдава подем в българското книгопечатане. Изграж-дат се и печатници – в Румъния (30 в Букурещ, 8 в Браила). Като друг ва-жен книгопечатен център се оформя Цариград, където също действат около 30 печатници. С разрастването на книгопечатането се появяват и първите специ-ализирани магазини – книжарниците. Такива се откриват в Пловдив, Солун, Одрин, София, Русе, Ямбол, Прилеп, Шумен, Търново и други. Чрез книжнина-та и печатната книга се постигат няколко много важни цели – те стават достъп-ни за голям брой българи, разширява се духовния им кръгозор, приобщават се към достиженията на световната цивилизация, прави се връзка с миналово, като по този начин се запазва българщината. Оформят се и първите български печатари и книгоиздатели – Марко Цепенков, Яни Родода-рович, Петър Джам-джиев, Пандели Кисимов, но сред тях се открояват имената на пловдивските печатари Христо Груев Данов и Драган Манчов. Двамата откриват свои кло-нове в днешна Северна и Южна България, Македония, дори във Виена.
Развитие през този период добива и публицистиката. Основател на рево-люционна публицистика е Г.Раковски. Той определя тематиката, основната ар-гументация и главните прицелни точки на този вди жанр. Други особена значи-ми имена са Христо Ботев и Захари Стоянов – “Записки по българските въста-ния”. В хода на развитието на публцистиката се развиват два нови жанрови вида – фейлетонът и пафлетът. Едни от първите български фейлетонисти са П.Р.Славейков, Любен Каравелов, Рашко Блъсков, Д.Войников, а по-късно – С.С.Бобчев. Ботев и Каравелов превръщат фейлетона в мощно оръжие на поли-тическата борба, вплитайки в него и нишките на убийствния сарказъм и при-съдата срещу враговете. Като книжовна връзка на духовните нужди с полити-ката и всекидневния живот публицистиката се диференцира в различни нап-равления. В Цариград туркофилите се обединяват около групата на Н.Генович и вестник “Турция”, русофилите – около издавания в Букурещ в. “Отечество” – орган на Добродетелната дружина, униатите – с издавания за кратко време от Драган Цанков в. ”България”.
Успоредно с книгопечатането, през 40-те години на века се развива и пе-риодичния печат. Началото му се поставя от Константин Фотинов, който през 1844г. в Смирна издава първото българско списание “Любословие”. Две години по-късно, през 1846г., Иван Богоров издава в Лайпциг и първия български вестник – “Български орел”. През 1848г. той издава един от най-дълго просъ-ществуващите български възрожденски вестници – “Цариградски вестник” (1848-1862). В него списват П.Р.Славейков, Ботьо Петков, Сава Филаретов, Н.Геров, Добри Чинтулов и други. След Кримската война настъпва разцвета на книгопечатането, когато се оформят двата му водещи центрове – Цариград и Букурещ. В края на 50-те – началото на 60-те години на XIXв. в турската столи-ца излизат вестника на униатите – “България” (1859-1863), с редактор Драган Цанков, русофилския “Съветник” на Тодор Бурмов и Никола Михайловски, “Ма-кедония” (1866-1872) – на П.Р.Славейков, “Век” (1864), “Право” – на Марко Ба-лабанов, протурския “Турция” на Никола Генович (1864-1873). В Цариград из-лизат и просветителските списания “Български книжици” (1858-1872), “Читали-ще” (1870-1875), “Училище”, “Гайда” и други, които се свързват най-вече с дей-ността на П.Р.Славейков, Т.Бурмов, М.Балабанов и т.н.
Тези издания са носители на “еволюционната” тенденция в българския политически живот.
Важна част от българския периодичен печат заема революционната пре-са. Нейното начало се поставя от Г.С.Раковски с неговите вестници “Българска дневница” (1857), “Дунавски лебед”, “Бъдущност”, “Бранител”. Постепенно се оформя и втория център – Букурещ, който се свързва с наличието на значител-на българска колония там. В този град се издават в. “Отечество” – орган на Доб-родетелната дружина, с редактор П.Кисимов, “Народност” (1867-1869) – орган на ТБЦК, с редактор Иван Касабов, Каравеловите “Свобода” и “Независимост” (1869-1874), Ботевите “Знаме”, “Тъпан”, “Будилник”. Други важни периодични издания са ”Българска старина” на Г.Раковски и първият български ежедневник – “Севкиднев-ний новинар”. В Румъния като друг важен център се оформя и Браила. Там се издават в. “Българска пчела” (1863-1864), Ботевия “Дума на българските емигранти”, “Хъш”, “Дунавска зора” и други. В Браила излиза и Бо-тевото списание “Зорница”, както и печатния орган на Българското книжовно дружество – “Периодичен печат” – първото специализирано научно списание на български език. Вестници се издават в Плоещ, Болград, Гюргево, Прага и т.н.
Периодичният печат дава израз на политическите възгледи на българ-ските обществени дейци и в същото време “работи” за политическото ограмотя-ване и съзряване на народа. Изследователката Здравка Константинова разглежда периодичния печат като такъв, който ”...изгражда съзнанието на своите читатели идеята за българска държава далеч преди ралното й възстановяване”. Българският периодичен печат представлява един от най-ярките белези на духовния и политическия живот на българите. Той се превръща в мощно оръжие за мобилизиране и революциони-зиране на народните маси, служи на схващането, че националната свобода мо-же да се постигне чрез национално обособяване, културна независимост и про-пагандиране на усилията на национално-политическото освобождение.
Въпреки развитието на книжовното дело, българите остават встрани от епохалните открития на “научния XIXв.”. Това се дължи и до “херметичността” на българското общество, неблагоприятната среда, в която то се намира. То е принудено, по силата на историческата съдба, да се бори за своето утвържда-ване. Постепенно формиращата се интелигенция се изгражда като ръководен фактор.
Особен интерес се проявява към историческото минало на народа. След Паисий и неговата “История славянобългарска” българите намират своите исто-рически корени. Различни изследвания правят П.Р.Славейков, Г.С.Раковски, Л.Каравелов, М.Дринов и Сп.Палаузов, последните двама от които са първите български дипломирани историци. Техните проучвания се насочват към ме-диевистиката – главно за проблемите за произхода на славяните и прабългари-те, към делото на славянските първоучители Кирил и Методий и създадената от тях писменост, хайдушкото движение, живота и дейността на Паисий Хилен-дарски и Софроний Врачански, към църковните борби. Те са и най-ярките представители на двете основни школи, които се оформят в българската исто-риография: романтизма – Сп.Палаузов, Г.С.Раковски, и позитивизма – М.Дри-нов, Л.Каравелов. Развитие получава и археологията – през 1870г. Ст.Захариев обнародва първата археологическа студия. Наред с историческите проучвания, през XIXв. в цяла Европа се зараждат и две нови, тясно свързани помежду си науки – етнографията и фолклористиката. Първите изследователи на българ-ската етнография и фолклористика са чужденци - Вук Караджич, Юрий Вене-лин, Виктор Григориевич и други издават първите сборници с български на-родни песни. По-късно такива песни събират и издават Ив.Богоров, П.Р.Сла-вейков, В.Априлов. През 1842г. излиза първия сборник с български фолклор – “Български народни песни и пословици” на Ив.Богоров. През 50-60-те години на века интересът към тези науки се засилва. През 1860г. в Белград излиза тру-да на Стефан Веркович “Народное песме македонски бугара”. През 1861г. в Москва Л.Каравелов издава “Паметника народного быта болгар”. Благодарение на финансовата подкрепа на католическия епископ Йосип Щросмайер, братята от Струма Димитър и Константин Миладинови издават “Български народни песни”. Важен принос дават и изследванията на Г.С.Раковски – “Показалец”, Н.Геров, В.Захариев, както и тези на френския дипломат О.Дозон. Фолклорът оказва силно вуъздействие върху развитието на българската литература, което личи в произведенията на Н.Геров, Л.Каравелов, Хр.Ботев, Н.Козлев, П.Р.Сла-вейков.
След 1856г. в българската просвета се появяват първите опити за философско осмисляне на света и природата. Цялостни фило-софски трудове оставят д-р П.Берон и Ив.Селимински. През 50-70-те години на XIXв. постепенно път си проправя и интереса към природните и техническите науки. Този интерес се подбужда от развитието на промишлеността и от нали-чието на високообразована интелигенция. В българските земи се появяват някои от постиженията в механиката, печатарството, химията, физиката, електротехниката. До Освобождението се отпечатват общо 59 учебника, 35 ори-гинални български съчинения, 15 превода, около 360 статии и т.н. за различни области на познанието. Чрез тези публикации

българинът се запознава с откри-тията на И.Нютон, Ч.Дарвин, Г.Галилей, Фр.Бейкър, Б.Франклин, А.Ампер, А.Лавоазие, А. фон Хумболт и много други. Вследствие на това, на 1.10.1869г. в читалището в Браила се основава Българското книжовно дружество (предшес-твеник на Българската академия на науките – БАН), а за пръв председател се избира М.Дринов. Работа на дружеството в началото се изразява предимно в издателска дейност. Едни от първите български учени са д-р П.Берон, който обнародва трудове по философия, естествени науки, математика, медицина,
д-р Никола Пиколо – древногръцка литература и философия, Нешо Бончев – литературознание, Ив.Селимински и Ив.Богоров – стопанско развитие и иконо-мика.
Нарастващите духовни възможности на българите, повишеното им само-чувствие и все по-силно навлизащите европейски влияния се отразяват и върху културата, строителството, архитектурата, изкуството. Оформят се няколко жи-лищни типа къщи – котленска, копривщенска, пловдивска, тревненска и други. В градовете и селата по-заможните търговци и занаятчии започват да строят 2-3 етажни къщи, с високи и просторни помещения, обърнати към улиците. Ти-пични примери за това са Куюмджиевата къща в Пловдив, Ослековата, Каб-лешковата, Лютовата къщи в Копривщица, Лафчиевата къща в Дряново и мно-го други. През XVIII-XIXв. по българските земи се изграждат и редица часовни-кови кули, които служат за регулирането на времето на търговско заначтчий-ските части на градовете. Такива се построяват в Орхание (днес Ботевград), Пловдив, Габрово, Трявна, Шумен. Появяват се и различни жилища, чийто пър-ви етажи имат стопанско предназначение – работилници, дюкяни. Групирането им на определени улици води до възникването на т.нар. “чаршии” – стопански-те центрове на градовете.
След реформите в Османската империя от 20-30-те години на XIXв. се допуска изграждането на по-високи църкви и манастири. Църквите стават по-големи и по-обширни. След Кримската война с еизграждат и храмове с камба-нарии, които имат и по-сложна конструкция. Примери за това са църквите в Пещера, Търново, Севлиево, Пазарджик, Сливен и други. Важно място заема и българската църква в Цариград – “Св.Стефан”. В рамките на нарастващото църковно строителство се оформят няколко архитектурностроителни школи – Брациговска, Тревненска и Дебърска. Друга особеност на българската църков-но-строителна дейност е възстановяването на някои манастири – Рилски, Ро-женски, Преображенски. През 50-70-те години на XIXв. се строят църквите “Св.Богородица” в Килифаревския манастир, “Св.Троица” в Свищов и т.н. Ар-хитектурните новости се внедряват и в съграждането на училищата. В това от-ношение Априловската гимназия в Габрово следва чужди образци – архитек-турният й план е разработен в Одеса.
Ново явление в градовете са т.нар. “мази”. Те представляват вид сгради, коити съчетават функции на складове за търговия на едро и търговски кантори при извършването на продажби на дребно. Такова предназначение имат мази-те в Търново, Сливен, Севлиево, Карлово и т.н.
След 50-те години на XIXв. за строителството на различни архитектурни обекти се изявяват няколко значими строители – Никола Фичев (Уста Кольо Фи-чето), който строи прочутия каменен мост на р.Янтра край гр.Бяла, покрития дървен мост над р.Осъм в Ловеч, конака в Търново, черквата “Св.Борогодица” в Търново и други; Генчо Кънев от Трявна, Стоян Везенков от Крушево, май-стор Никола от Брацигово, Крстьо Дебралията, Алексий Рилец и т.н.
Като израз на повишените художествени потребности на епохата и като неделима част от разгръщащото се архитектурно строителство развитие получа-ват изобразителното изкуство и приложните занаяти. През първата половина на XIXв. самоуките български майстори на църковни живопис – т.нар. “зогра-фи” продължават да следват традициите на зографските школи от предишното столетие. Създават се икони, стенописват се пространствата в църквите. Осо-бена роля за това изиграва Захарий Зограф, който е и първият, разкъсващ ка-ноните на църковната живопис. Забележителни негови творби са стенописите му в Бачковския, Троянския, Рилския, Преображенския и други манастири; портретите, които той рисува на Н.Рилски, на Християния Зографска, автопор-трета му и т.н. Оформят се няколко иконописни школи – Тревненската, чиито видни представители са фамилиите Папавитанови, Миневи, Веко-ви и други; Банската – с фамилията Молерови; Дебърската, чиито видни представители са Мирче Зограф, зографите от Рензовския зографски ред – Търпо Зограф, Кон-стантин Зограф и други; Самоковската, чието начало се поставя от Христо Ди-митров. Видни нейни представители са неговите синове - Захарий и Димитър Зограф, Никола Образописов, Коста Вельов и т.н.
През 60-70-те години творят и първите ни живописци, които получават образованието си в чужбина – Станислав Доспевски, Христо Цокев, Георги Данчов и Николай Павлович. С тези имена се характеризира и прехода от чер-ковната към светската живопис. Възпитаникът на художествената академия в Петербург Станислав Доспевски рисува редица портрети – тези на сестра му Доминика, на Елисавета Чалъкова, автопортрета си, образите на Н.Геров, С.Чо-маков, Ст.Захариев. Портретите на Доспевски се отличават със строгост и точ-ност на композицята, със сдържан колорит, със стремеж да се подчертае стой-ността на човека. Христо Цокев, също възпитаник на руската художествена академия, създава, както и Доспевски, редица запомнящи се портрети и карти-ни – портретите на Стоян и Ангелина Бръчкови, “Руска девойка”, “Мъж с орде-ни”, “Монах”, “Девойка в профил”. Георгич Данчов рисува също портрети – из-вестни са неговите портрети на В.Левски, Пейо Кюркчията, литографията “Сво-бодна България” и т.н. Николай Павлович, възпитаник на Виенската и Мюн-хенската художествени академии. Забележителни негови произведения са лито-графиите “Райна княгиня българска”, “Хан Аспарух”, “Хан Крум” и други, пор-третите му на Стефан Берон и д-р П.Берон, и т.н.
Многобройните и разнообразните произведения на светската живопис от края на Възраждане показват, че се извършва стъпка към модернизацията на българското изкуство с оглед неговото изравняване с естетиката и стандартите на изкуството на XIXв. Паралелно с това се утвърждават и някои нови жанрове в изкуството – кавалетния портрет, гравюрата, литографията, пейзажа.
Приложните занаяти също добиват своето развитие. Значи-телно е приложението на дърворезбата както в църквите, така и в бита на обикновения българин. Светската дърворезба намира приложение в интериора на жилищните сгради. Особен стил се развива в изработката и на иноностаси с различни растителни и животински мотиви, с геометрични форми. Едни от най-известните иконостаси се намират в Рилския манастир, в църквата “Св.Бо-городица”, тези в Пазарджик, в Батрошевския манастир, в църквата “Св.Атанас” в Търново, в Преображенския манастир и други. Интересни мотиви са и слънцата – те намират израз предимно в Тревненските и Жеравненските къщи.
Наред с художественото и приложното изкуство се развива и музиката. В навечерието на Кримската война проникват и първите влияния на европейска-та музика. Като първи център по българските земи се изявява Шумен. През 1850г. унгарския емигрант Михаил Шафран сформира оркестър от 9 цигулки. По-късно, Д.Войников сформира в Шуменското класно училище първия духов оркестър, като въвежда и музикално обучение в училището. Друг радетел за въвеждането на такъв тип образование е С.Доброплодни. В 1868г. в Свищов учителя Янко Мустаков създава първия български хор. През 1871г. в Русе се създава първото певческо дружество. В навечерието на Освобождението стават популярни музикалните и учителските маршове, създадени и във връзка с чест-ването на празника на българските учители – 11. (24).05. Композитор на такъв тип музика е Петър Груев.
Просветното движение в българските земи изиграва ролята на мощен стимул за пробуждането на българския народ, който улеснява проникването на модерни европейски идеи и тяхното разпространание сред българското общес-тво. Движението за новобългарска просвета и култура дава неоценим принос за модернизирането на българското общество, като по този начин се превръща в база за формирането на собствено самосъзнание, което се опира на дълбокото чувство за историческа и културна общност на българския народ. Като легална изява на националното движение борбата за национална просвета се превръща във фактор за по-нататъшното самосъзнаване, сплотяване и консолидиране на българската нация.

НАЦИОНАЛНОЦЪРКОВНО ДВИЖЕНИЕ
НА БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО

С унищожаването на българската държава в края на XIVв. се ликвидират и всичките нейни инсти-туции, сред които особено важно място заема църквата. След завладяването на столицата Търново през 1393г. на практика се слага край на съществуването на независимата Българска Патриаршия, въпреки че Видинската архиепископия продължава да се държи до 1396г., а Охридската архиепископия, обхващаща днешните юго-западни български земи, успява за запази автономния си статут.
С превземането на Константинопол на 29 май 1453г. от султан Мехмед II Фетих (1451-1481) се проме-ня каноничния статут на българите. Владетелят назначава за патриарх Генадий – яростен противник на уния с папата. Султанът дели населението по конфесионален, т.е. верски принцип, определя патриарха за предста-вител на християнските народи в държавата, т.нар. “рум милет”, и по този начин дава още по-големи права и привилегии на висшия църковен клир. Духовенството започва да изпълнява не само църковни, но и политичес-ки функции. Същевременно диоцезът на Търновската патриаршия се причислява към този на Константинопол-ската. Запазването на структурите на църковната йерархия осигурява непрекъснатост на религиозния живот на българите. Въпреки липсата на официална църковна институция духовният живот на населението се поддържа в енорията и манастира. През периода XV-XVIIв. българската православна църква обхваща чрез своите енории и манастири цялата етническа територия на българите и поддържа трани връзки между населението в отделни-те области. Църквата спомага за оцеляването и съхраняването на българския етнос в условията на чужда власт, който поддър-жа и подкрепя и религиозното, и етническото им самосъзнание.
По-тежко в духовен план става положението на българския народ след средата на XVIIIв., когато през 1767г. се премахва автокефалността на Охридската архиепископия. С унищожаването и на сръбската Ипекска патриаршия през 1768г. юрисдикцията на Цариградската патриаршия се разпростира и върху най-западните български епархии. В едно враждебно мюсюлманско обкръжение тя се явява като етнодефиниращ фактор на православието. През XVIII – началото на XIXв. корупцията в църквата, под формата на “симония”, придобива големи размери. Тя събира огромни парични средства от данъци, такси и налози за държавата, за да може да из-плаща дълговете си към централната власт. След средата на XVIIIв. техният размер рязко се увеличава и това води до допълнително катализиране на неприязън от страна на българите срещу гръцкото духовенство. Друг неблагоприятен фактор е нейното нежелание да полага грижи за българската просвета и църковен клир.
Причина за зараждането на антигръцко църковно движение е духовения гнет от страна на Патриаршия-та. Още през XVIIв. в цариградския квартал “Фенер” и около Патриаршията се обединяват висши духовници, заможни търговци, османски сановници от гръцки произход, които имат претенции, че произхождат от старата византийска аристокрация. Те са привърженици на т.нар. “мегали идея”, която предвижда да се възстанови мо-гъществото на Византийска империя от периода на нейния най-голям възход. Тези им възгледи се подкрепят и от успехите на фанариотското движение през XVIIIв. – налагането след 1711г. на гръцко фанариотско управле-ние в Дунавските княжества, унищожаването на Ипекската патриаршия и Охридската архиепископия и успехи-те на гръцкото просвещение. Целта може да се постигне чрез икономическа принуда (данъците, таксите, анга-риите), гръцкото духовенство и византинизма в културно отношение. Като антагонист на това започналото Бъл-гарското Възраждане осигурява, макар и слаба все още икономическа прослойка – основа на стопанския прос-перитет по-късно.
От втората половина на XVIIIв. започват да се забелязват първите симптоми на стремеж към елиниза-ция на негръцко християнско население в империята. През 1806 и 1819г. в окръжни писма на патриарх Григо-рий V се поставя задачата за разпространение на гръцката просвета сред всички християни в империята. Тези асимилаторски процеси са особено силни в Македония и Тракия. Стихийните прояви на неприязън към бого-служението на български език прерастват в системно и целенасочено преследване на българското богослу-жение, унищожаване на стара и нова българска книжнина.
Политиката на елинизация предизвиква и първите ответни прояви сред църковната интелигенция. Паи-сий Хилендарски в своята “История славянобългарска” от 1762г. показва опастноста от гръцките архиерейски власти и развива идеята за възстановяване на църковната независимост на българите. Той се превръща в пръв идеолог на българското църковно движение, което трябва да възстанови духовната независимост като елемент от националната идентичност на народа през Възраждането. Неговите идеи по-късно се развиват и от Софроний Врачански.
Цялостни изследвания в българската историопис за движението за църковна независимост правят Петър Ников – “Възраждане на български народ. Църковно-национални борби и постижения”, Николай Ген-чев – “Българско Възраждане”, Димитър Косев – “Лекции по нова българска история”, Тончо Жечев - “Бъл-гарският Великден, или страстите български”, Симеон Дамянов, Зина Маркова – “Българското църковно-национално движение до Кримската война”, Райна Гаврилова, Виржиния Паскалева, Константин Косев, Страшимир Димитров и други. Патриарх Кирил пише относно външнополитическите проблеми, католи-ческата пропаганда, ролята на Българската екзархия в Македония и Одринско, както и биографии на Паисий Пловдивски, Антим I, Авксентий Велешки, Натанаил Охридски и други, а Михаил Арнаудов пише биография на Неофит Бозвели. За отделни въпроси по развитието на църковното движение публикации имат С.Дамянов – за френската политика по българския църковен въпрос, Марин Стоянов – за отражението на протестанството от Англия и САЩ върху българската църква, В.Паскалева – за отношението и влиянието на Русия. За участието на българската емиграция проуч-вания правят Никола Жечев – за Браила, Н.Генчев – за Одеското настоятелство, което според него е под опеката на руския Азиатски департамент. Краеведски изследвания правят Т.Влахов – за Кукуш, Николай Хайтов – за Асеновград, С.Дамянов – за Лом, Стр. Димитров и колектив – за Добрич, а и има такива за Ловеч, Шумен, Ямбол, Габрово, Враца, Добруджа и т.н.
Според П.Ников, Марин Дринов, Иван Шишманов, Никола Милев, Боян Пенев и други съдържанието на възрожденския процес се корени в църковната и национално идея. Д.Косев смята, че църковния въпрос и увеличените икономически сили на населението се сливат в едно. Това е въпрос “икономически, национален и политически. За него борбата за политическо освобождение трябва да бъде църковна, просветна и въоръжена.
Вътрешна периодизация прави Д.Косев, според който има 3 етапа от църковната борба на българите – I – 1838-1853-1856г., II – 1853-1856-1870г. и III – 1870-1872г.
Първият сериозен сблъсък с гърцизма, с който за Йордан поп Георгиев, П.Ников, Юрдан Трифонов и други се поставя начало на стихийния етап от църковното движение, но което не е потвърдено с документи, е от 1820г. във Враца. Известно е, че след идването на новия търновски митрополит Иларион Критски през 1821г. се въвежда нов дакък, водещ през 1824г. от-ново във Враца до борба между местното население и гръцкия вла-дика Методий, известен в българската историопис и под името “Врачански събития”. Местните първенци, наче-ло с Димитраки Хаджитошев, настояват да се смени гръцкия владика Методий с българина Гаврил Бистрича-нин, който да бъде назначен за врачански епископ. Гръцкото духовенство наклеветява пред видинския паша инициаторите на протеста, те са арестувани и впоследствие екзекутирани. Въпреки това обаче Методий е от-странен от заемания от него пост.
През 1825г. избухва нов конфликт. В Скопската епархия, водени от хаджи Трайко Рекали, българите настояват да се назначи за владика просингелът Димитър. Подобни събития се разиграват в Търновска и Само-ковска епархия. През 1827г. Иларион Критски влиза в конфликт с търновските чорбаджии, а през 1829г. срещу владиката в Самоков Игнатий се надигат също българските първенци. Подобни сблъсъци, макар и на по-ниско равнище, има и на други места по българските земи през 20-30-те години на XIXв. С това се поставя началото на масовото движение на българите срещу духовния гнет на Цариградската патриаршия.
След Руско-турската война (1828-1829), която завършва с подписването на Одринския мирен договор през 1829г., в българското общество се наблюдават тенденции към укрепване на икономиката и оформянето на по-заможен слой български търговци. Българската буржоазия и интелигенция оглавяват общественото недо-волство. Те започват постепенно да изтласкват чорбаджиите от ръководните им позиции в общините. С оповес-тяването на Гюлханския Хатишериф от 3 ноември 1839г., даден от султан Абдул Меджид (1839-1861) на пода-ниците му, прокламиращ реформи в обществения живот в империята, се гарантира живота и имота на всеки един от жителите на държавата. Документът дава религиозните права и свободи на немюсюлманите и доукре-пява общинското самоуправление на отделните религиозни общини. Реформеният акт се превръща в юридичес-ка основа на последващите църковни искания на българския народ.
Според повечето историци конфликтите от 20-те години в Скопие, Враца, Търново, Самоков и други градове остават изолирани и териториално ограничени и не излизат от рамките на даденото селище.
Предвид тези предпоставки, към края на 30-те години на XIXв. църковното движение навлиза в етапа на организираност. Д.Косев, Н.Генчев и други приемат, че началото на църковното движение се поставя през 1838г. в Търновската епархия, когато след смъртта на толерантния гръцки владика Иларион Критски Патриар-шията назначава полуграмотния българофоб Панарет. Това нейно решение предизвиква недоволството на бъл-гарите от 16-те каази в епархията, начело на които застава българския монах Неофит. Той е роден през 1785г. в Котел. Първоначално учи при Софроний Врачански, а след това става послушник и таксидиот в Хиlендарския манастир. След като организира Цариградската община през 1839-1841г. и след заточението му в Света гора той се среща в йеромонаха Иларион Макариополски.
Изследвания за живота му прави Михаил Арнаудов.
Иларион Макариополски е роден през 1812г. в Елена. Образование получава в родния си град, след то-ва в гръцкото училище в Арбанаси, по-късно става монах в Хилендарския манастир, а след това се установява в Цариград.
Представители на каазите пишат писмо до османското правителство, т.нар. “Висока порта”, в която ис-кат да бъде назначен Неофит за владика на мястото на Панарет. За да успокои надигането, правителството наз-начава през 1839г. Неофит за протосингел (секретар и помощник) на гръцкия митрополит, като обещава да да-де и архиепископски сан. Българският духовник отказва и заминава за Цариград с цел да организира и там под-крепата за българските искания. През 1840г. в столицата на империята пристига специална делегация, изпрате-на от търновци, която връчва молбата от 16-те каази на Високата порта. Патриаршията отново се опитва да ту-шира положението и назначава Неофит Византиос, като разчита, че съвпадението на първите имена ще заблуди много от българите. Неофит обаче продължава борбата. Напуска Търново и се установява в Лясковския манас-тир. За тези си действия той е обявен за бунтовник (бозвелия) и заточен в Хилендарския манастир в Света гора (Атон), където остава до лятото на 1844г.
Движението в Търновската епархия от началото на 40-те години на XIXв. се разраства и обхваща Само-ковско, Шуменско, Видинско, Свищовско, Габровско, Тревненско, Еленско, Старозагорско, Ловешко, Софий-ско, Татар Пазарджишко, Хасковско и други райони. Надигат се и тези в Охридската и Серската епархии. През 50-те години на века в Пловдив движението се подема от богата търговска фамилия Чалъковци, от учителя Най-ден Геров и други. Към борбата се присъединяват и представителите на българска емиграция във Влашко, Мол-дова, Южна Русия, Австро-Унгария – Васил Априлов, Николай Палаузов, Н.Тошков. Акции организират и бъл-гарските студенти в Атинския университет, начело с Иван Селимински. Доказателство за това е и писмото на търновци от 1844г. до Портата в Цариград за назначаване на български архиереи. Движението вече не е изоли-рано, а, напротив – разширява обхвата си.
Наличието на голяма българска колония от около 30000 души в Цариград има важно значение за изди-гането на османската столица като ръководен център на борбата, тъй като осигурява добра финансова, поли-тическа и морална подкрепа на българските начинания и може да оглави едно всеобхватно движение за църков-на независимост на българския народ. В османската столица живеят едни от най-богатите български фамилии – Никола и Христо Тъпчилещови, Гешови, Георги Стойков Раковски и други, висшия османски чиновник от бъл-гарски произход Стефан Богориди, а така също Високата порта, гръцката Патриаршия, чуждестранни дип-ломатически представители. В Цариград пристигат и някои представителите на българската интелигенция – Сава Доброплодни, Алексадър Екзарх, Иван Богоров, Гаврил Кръстевич и много други.
През 50-те години на XIXв. лидери на движението за църковна независимост са Нео-фит Бозвели и Иларион Макариополски. В османската столица те си осигуряват подкрепата на Михаил Чайковски (Мехмед Садък паша), в резултат на което през месец септември 1844г. те подават до Високата порта меморандум, а през пролетта на 1845г. още няколко прошения. Основните искания в тях са за назначаване на български епископи в българските епархии, изборност и заплащане на владиците, формиране на 4-членно българско представителство при Портата, независимо от Патриаршията, разрешение за построяване на български храм в Цариград, за изда-ването на български книги и вестник, за свобода на откриването на български училища и за създаването на смесени българо-османски съдилища. Докато първите искания определят целите и задачите на движението, то желанието за българско представителство цели да се премахне политическия гнет на Патриаршията. Основните искания на църковните дейци до средата на XIXв. обаче все още не включват идеята за пълна църковна незави-симост на българите, а и обществено-политическите условия през този период не позволява това. Тези искания представляват една почти цялостна програма за културно-национална автономия на българите.
В началото на 1845г. османските власти свикват църковен събор, който да ги обсъди. Те са подкрепени само от делегатите от Русе, Шумен, Ниш и Самоков. Въпреки благосклонното отношение на османските власти към исканията Патриаршията, опирайки се на руската подкре-па, тя успява да убеди Високата порта да не ги из-пълнява и в края на месец юни 1845г. урежда Неофит Бозвели и Иларион Макариополски да бъдат заточени в Света гора (Атон). Там, на 4 юни 1848г. Неофит Бозвели умира.
С цялостната си книжовна, просветителска и политическа дейност той се налага като един от идеоло-зите, организаторите и водачите на църковното движение, играещ важна роля за пробуждането на българския народ от 40-те години на XIXв. нататък.
След заточването на двамата духовници усилията на техните последватели в Цариград се насочват към изграждането на български православен храм в столицата, който да се превърне в организационен център на борбата. Ст.Богориди подарява своя къща в квартала “Фенер”, която трябва да се преустрои в българска църква. С негова помощ се издейства султански ферман, с който българите получават разрешението за храма. На 9 ок-томври 1849г. се открива параклиса, кръстен на името на своя дарител – “Свети Стефан”. След неговото ос-вещаване българската колония в османската столица избира 20-членно църковно настоятелство, в което влизат видни търговци като Чалъковци, Тъпчилещови, Гешови, Моравенови, Гаврил Кръстевич и други. Друго реше-ние на общината се отнася и до откриването на българска печатница, в която от 1847г. започва да се печати “Цариградски вестник”. За пръв редактор е назначен Александър Екзарх.
До 50-те години на XIXв. църковното движение отбелязва възход. То обхваща все по-големи терито-рии, подкрепя се активно от българската емиграция в Южна Русия, Румъния и Османската империя. Открива се първата българска черква в Цариград и първия църковен вестник, наблюдава се опит за организиране на цялост-ното движение.
Разрастването на църковните борба води до протести и вътрешни противоречия между дейците, а теж-кото положение на Османската империя и икономическата й зависимост от Великите сили представляват необ-ходимите предпоставки за навлизането на техните духовни и църковни влияния на Балканския полуостров.
Още от края на XVIIIв. Русия при императрица Екатерина Велика издига постулата на върховенство на Петербург над всички православни народи. Тази линия се запазва и през XIXв. Франция също се стреми да си осигури влияние на Изток. В началото на 40-те години на XIXв. в Османската империя започват да проникват френските мисии. Доказателство затова е и прочутия лицей в квартала “Бебек” в Цариград, в който обучение получават много български младежи. Френската политика, въпреки подкрепата която оказва на българските искания през Кримската война, не се оказва достатъчно ефективна и не дава конкретни резултати. Австро-Унга-рия също се намесва и предявява претенции за северопадните части от Балканския полуостров. Тя разчита и на традиционните католически мисии в днешна Северозападна България, Софийско, Пловдивско и Македония, ос-новани още през XVIIв. Хабсбургската империя, както и Франция, не заема ясна и точна позиция по българския въпрос през войната. Английската дипломация обаче стимулира настаняването на протестанските си представи-телства в пределите на Османската империя.
През 40-те години на XIXв. Великите сили са пряко заинтересовани от развитието на българския цър-ковен въпрос. Това води до неговото интернационализиране и превръщенето му в неделима част от т.нар. “Из-точен въпрос”, заемащ едно от водещите места в дипломацията на европейските държави през втората поло-вина на века.
След Кримската война (1853-1856) и последващото изтощение на Османската империя европейските държави окончателно налагат икономическа си хегемония над нея. В резултат на това, на 18 февруари 1856г. се прокламира нов султански реформен документ, т.нар. “Хатихумаюн”, издаден от султан Абдул Меджид с цел да се преодолее кризата, в която изпада империята по време на войната. Хатихумаюнът потвърждава правата и свободите, които дава Хатишерифа и предвижда разширяване на реформите в църковното движение. Въпреки надеждите, този документ остава предимно “на книга” и не води практически до промяна в положението на християните. Хатихумаюнът се превръща в сериозна политическа база за разрешаване на българските църковни искания.
След Парижкия мирен договор от 1856г., с който приключва Кримската война между Русия и Осман-ската империя, българското църковно движение отново се активизира. В Цари-градската българска община се оформя крайно течение, което настоява за открита конфронтация с Патриаршията и руската дипломация. След обнародването на Хатихумаюна българите в столицата на империята подаваt молба до Високата порта с исканe българите сами да изберат един духовен и политически началник, независим от Патриаршията, да се въведе българско съдебно самоуправление и в българските провинции да се назначават български подуправители като помощници на османските. С това искане се заражда и новата национална програма, която вече предвижда по-стигането на църковна и административна автономия, а не само подмяна на гръцкото духовенство. Основната цел на програмата е да се признае официално българския народ в Османската империя. Тези искания се посре-щат отрицателно от Патриаршията, империята, Русия и другите европейски държави.
През месец декември 1856г. Цариградската община призовава всички български общини да изпратят петиции до Високата порта. В началото на 1857г. 20 представители на българските градове, подкрепени от 40 български общественици, подават до Портата над 60 молби. Постепенно се оформя първото българско пред-ставителство, което се избира от общини. Акцията има важен политически и психологически ефект, а Цари-градската община се утвърждава като единен общобългарски център на църковната борба.
Активизитането на борбата през 1857-1860г. обхваща обширни територии по българските земи. Нади-гат се Търново, Враца, Стара Загора, Пловдив, Ловеч, Хасково, Силистра, Видин, Кюстендил, Банско, Пирот, Враня, Одрин, Кукуш, Охрид, Щип, Велес, Скопие и редица други градове. Окончателно се оформя идеята за църковна независимост. Движението, което става все по-масово, има свое официално представителство в Цари-град.
През 1858г. по нареждане на Високата порта се свиква смесен патриаршески събор, на който пред-ставителите на българското и гръцкото духовенство трябва да разрешат спора помежду си. До успех обаче не се достига.
Около 1860г. в рамките на движението за църковна независимост се оформят няколко течения – “млади” (или “крайни”) и “умерени”, “униати”, “туркофили”. “Младите” са за пълното скъсване на отноше-нията с Патриаршията с цената на всичко, докато “умерените” настояват за разрешаването на спора в границите на канона, без да се прекратяват окончателно връз-ките с Патриаршията. Постепенно обаче групировките до-стигат до извода, че единствено чрез обединените си сили могат да постигнат крайната цел. Н.Генчев предлага нова класификация на теченията не на “млади” и “стари”, а според ориентацията им спрямо Великите сили.
Първата група, която се оформя “младите” (“крайните”) след началото на 60-те години на XIXв., взема връх в епархиите и става мнозинство. Тази група в българското църковно движение се оглавява от Иларион Макариополски и д-р Ст.Чомаков. Те защитават тезата за независимо развитие на движението, като се отхвърля компромисния вариант за запазване на единството на Патриаршията, така и прозелитизма на част от българ-ското население. Привърженик на тази позиция е и Г.С.Раковски, който от страниците на вестника си “Дунав-ски лебед” излага възгледите си за независима българска църква в рамките на една бъдеща свободна България. Към тази група през 60-те години на века се присъединяват Петко Рачов Славейков и Т.Икономов.
Второто течение, което се обособява, е това на “умерените”. Неговите представители – Найден Ге-ров, Тодор Бурмов, за кратко време Ал.Екзарх, Марко Балабанов, отчасти и Г.Кръстевич са против пълното и окончателно скъсване на отношенията с Патриаршията. В основната си част “умерените” са русофилски нас-троени и се подкрепят от Одеското българско настоятелство и Добродетелната дружина. За известно време към това течение се причислява и П.Р.Славейков.
Третото течение е това на “туркофилите”. Към него спадат Г.Кръстевич, Иванчо хаджи Пенчович, братята Тъпчилещови, Никола Генович, издател на вестник “Турция”, братът на Иларион Макариополски Ни-кола Михайловски и други. Те смятат, че църковната борба трябва да има за резултат независима българска църква, но това да се осъществи само с легални средства, като се докаже, че българите като верни поданици на султана ще получат правото да я получат.
Четвъртото течение е това на прозападно ориентираните дейци на движението. Те са привърженици на униатството или протестанството. Най-видни са имената на Т.Икономов, Др.Цанков и редица други.
Независимо от вижданията, пътищата, целите и задачите на движениеето, представителите на всички групи са патриоти и искат да по един или друг начин да постигнат решаването на български църковен въпрос в полза на българската кауза.
През месец март 1860г. водачите на Цариградската община и на църковното движение Иларион Мака-риополски, Найден Геров, Тодор Бурмов, Йосиф Дайнелов и други подават нова петиция до Високата порта с искане за църковна автономия на българите. Те вземат и решение за официално скъсване на отношенията с гръцкия патриарх.
Преплитането на политическите интереси и на Великите сили около българския църковен въпрос се от-разява върху политическите пристрастия на дейците на църковното движение.
Още през 1858г. се формулира основния принцип на руската източноправославна политика – подкрепа на Цариградската патриаршия като основен крепител на християнството и православието в Османската импе-рия. По този начин руската политика за известен период от време се противопоставя с всички сили и средства на българските църковни стремежи. От сла-бостите на рус-ката политика се възползват останалите Велики сили – Франция, Австро-Унгария и Великобритания. Те се надяват, че българо-гръцкия църковен спор ще създаде условия за откъсване на българите от сферата на руското влияние. През Кримската война Франция започва сво-ята духовна “експанзия” на изток. В Цариград постепенно се оформя кръг от българи, които насочват усилията си за приемане на католицизма и обвързването на религията си чрез уния с папата в Рим. Главен организатор на това става Драган Цанков. От месец март 1859г. той започва да издава вестник “България”, в който пропаган-дира открито униатската идея. Към него се скоро се присъединяват Тодор Икономов, д-р Георги Миркович и други. На 18 декември 1860г. те изпращат писмо до папата и по-късно основават и Българоуниатска църква, чийто главен архимандрит става Йосиф Соколски. До 1863г. униатското движение обхваща много големи гра-дове – Стара Загора, Пловдив, Търново, Свищов, Скопие, Кукуш, Гевгели, Енидже Вардар и други.
Успехите на униатите обаче са временни, тъй като срещу тях се обединяват водачите, групирани около “Цариградски вестник”. Против католиците се обявява и Г.С.Раковски от страниците на своя вестник “Дунав-ски лебед”. В борбата срещу униатите се включва и руската дипломация, която е обезпокоена от разрастващото се движение сред българите и което заплашва нейните позиции. Русия се изявява като покровител на христия-ните на Балканския полуостров и на нея ще е по-лесно да влияе на единна организация, вместо на няколко. Ев-ропейските държави са против руското влияние, подкрепят българските искания, но чрез католицизма и протес-танството. Скоро броят на униатите рязко спада – на около 2000д., което се дължи на отвличането на Й.Сокол-ски. По този начин униатското движение губи един от своите ръководители. Католицизмът по българските земи отново претърпява неуспех. Въпреки това, на отделни места – Пловдивско и Никополско, част от Егейска Маке-дония и Малкотърновско, все още католическата религия продължава да бъде вероизповеданието на местното християнското население.
Униатското движение изиграва важна роля за пробуждането на българското население в Беломорието и Странджанско, където съществува традиционно силно гръцко влияние, а също така съдейства за смекчаване на руската позиция по българския църковен въпрос.
На 3 април 1860г. по време на великденската литургия в цариградската българска църква “Свети Сте-фан” водещият службата Иларион Макариополски не споменава името на патриарха, а го заменя с това на сул-тана и формулата “всякое епископство православних”. Според църковните канони това означава отхвърлянето на властта на Цариградската патриаршия.
След 1860г. българското църковно движение навлиза в завършващата си фаза. Надигат се много бъл-гарски градове и села за отхвърляне на гръцките духовници. Особено силни са конфликтите в Охрид, Скопие, Прилеп, Варна и други градове.
Затвърждава се влиянието и ръководната роля на цариградското представителство, сред което изпъкват имената на д-р Ст.Чомаков и Иларион Мака-риополски.
В началото на 60-те години на XIXв. движението обаче утихва подари засилващия се натиск на Патри-аршията. През 1861г. тя започва настъпления върху българите, като подготвя проект за реформи от 15 точки, който обаче е напълно отхвърлен от българските водачи. През 1862г. се сформира смесена българо-гръцка ко-мисия, която има за задача да обсъди българския проект, но до положителен резултат не се достига.
През 1867г. със съдействието на новия руски посланик в Цариград ген.Николай Игнатиев патриарх Григорий VI обнародва проект за църковна автономия на българите, но в границите на Дунавския вилает, т.е. – Мизия и Нишко, но отново българските представители не го подкрепят.
Около средата на 60-те години на века настъпват и важни промени в международната обстановка, която пряко ще влияят на развитието на българския църковен въпрос. Въпреки съпротивата на Патриаршията през 1869г. отново се сформира смесена българо-гръцка комисия. В нея българите се представят от Г.Кръсте-вич, чийто умерени позиции и дипломатичност спомагат за изготвянето на нов проект, който влиза в основата на фермана за Българската екзархия от 1870г. Отношенията между Цариградската патриаршия и Високата пор-та се влошават, катализатор за което е и Критското въстание от 1866-1869г. Българското четническо движение от края на 60-те години кара османското правителство да осъзнае необходимостта от окончателно разрешаване на българския църковен въпрос.
Дългогодишните борби на българите за духовна самостоятелност постигат успех с учредяването на Българската екзархия. На 28 февруари 1870г. великият везир Али паша връчва на българските представители специален султански ферман, с който се узаконява духовната самостоятелност на българския народ в рамките на собствена Екзархия, която ще обхваща изцяло 13 епархии – Русенска, Шуменска, Търновска, Софийска, Вра-чанска, Ловчанска, Видинска, Нишка, Пиротска, Кюстендилска, Самоковска и Велешка, и част от 4 други епар-хии – Варненска, без Варна и някои села, Сливенския санджак, Созополската кааза и Пловдивската епархия, без Пловдив, Станимака (днес Асеновград) и околните села, но заедно с 4 манастира, един от които е Бачковския. Тя трябва да се управлява от Свети синод и изборен екзарх, който да бъде утвърден и от Високата порта. Във фермана за Екархията за пръв път се очертават приблизителните граници на българската нация, която вече се споменава като “булгар милет”.
Издаването на фермана отново изостря българо-гръцкия конфликт, като висшите гръцки духовници се обявяват против неговото изпълнение.
На 8 март 1870г. се учредява “Временен смесен съвет”, който трябва да подготви устав на Екзархията. По-късно той се заменя с църковно-народен събор, който изготвя и на 14 май 1871г. приема официално Устав на Екзархията. В работата на събора вземат участие и представителите на тракийските и македонските българи, които не са упоменати във фермана. Съборът определя основните принципи и начала, върху които ще се офор-ми устройството на българската Екзархия. В Устава се предвижда съборно управление на църквата и изборност на управителните църковни органи.
В началото на месец януари 1872г. са арестувани тримата български владици – Панарет Пловдивски, Иларион Макариополски и Иларион Ловчански. Това предизвиква многохилядна демонстрация на цариград-ските българи. Междувременно, на 16 февруари 1872г. за пръв български екзарх се назначава видинския митрополит Антим I. В резултат на това Патриаршията свиква църковен събор, който на 16 септември с.г. обя-вява Екзархията за схизматична.
Съгласно фермана от 1870г. през 1874г. в Скопската и Охридската епархии се провежда допитване до народа (т.нар. “плебисцит”) за принадлежността към коя от двете църкви иска да се присъедини. Резултатите потвърждават категорично българския характер на населението в тези области и карат османското правителство да издаде берати за владици и в двете области.
Създаването на Българската екзархия е най-значимото постижение на българите в епо-хата на Възраж-дането. То е резултат от усилията на народа в продължение на около век и води до духовното му обособяване и еманципиране. Значението на църковното движение и учредяването на Екзархията се коренят във факта, че през периода на борбата за неговия успешен край представлява борба за признаване на българската нация. Победата в църковното движение води до нейното легитимиране пред света. По този начин тя се превръща в първата ин-ституция на българите в условията на чужда и враждебна власт, което предопределя и многостранните й духов-ни, политически и просветни функции. Натрупания опит и нарастващото обществено влияние на възрожден-ската буржоазия се оказват необходими условия за осъществяването на българската освободителна революция.

ЗАРАЖДАНЕ НА ОРГАНИЗИРАНО НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ

Възрожденските процеси на българския народ до средата на XIX век обу-славят ускоряването на процеса на формиране на българската нация. Значение за това играят по-стиженията на просветно-културното и църковнонационалното движение на българите до Кримската война (1853-1856). Главните резултати от развитието на политическите процеси се свързват с натрупването на практически опит в освободителната борба, който е свързан с учас-тието на българи-те в австро-турските и руско-турските войни от XVIII – първата половина на XIXв., и в освободителните борби на съседните балкански народи – сърби, гърци и румънци. Значение има и разбойничеството, което обхваща Османската империя в края на XVIII – нача-лото на XIXв.
Тези фактори позволяват на българите да поемат пътя на самостоятелна борба за осво-бождение, което поставя началото на българското националноосвободително движение. Въпреки стихийния характер в първия си етап това движение намира благоприятна почва за развитие в българското общество. За-верите и въстанията водят до оформянето на политически дейци. Кримската война показва, че хаотичните и изолирани действия на българските дейци не могат да доведат до успешни резултати. Социално-икономическата и политическата обстанов-ка след кримската война също подсказва за необходимостта от решителни и мащабни действия с цел освобождението на българските земи от османаскава власт.
Османската империя не успява да преодолее засилващата се иконо-мическата си зависи-мост от Запада, а след Парижкия мирен договор от 1856г., с който се слага край на Кримската война. В международен план позициите на империята отслабват значително. Икономическият контрол и политическата зависимост от западните държави позволяват на техните правителства да оп-ределят политиката на Високата порта. От своя страна обаче това води до модернизация и реформиране на административната система в Османската им-перия.
Веднага след Кримската война султан Абдул Меджид обнародва реформен акт, наре-чен “Хатихумаюн”. Този документ, въпреки че потвърждава свободата на вероизповеданието и официално обявява равнопоставеността на всички народи в нея, не успява реално да регулира напрежението между християни и мюсюлмани. Хатихумаюнът се превръща в юридическа ос-нова на нарастващите претенции към по-голяма самостоятелност на отделните народи и става стимул за задълбочаването на националноосвободителните борби на поробените народи в гра-ниците на Османската империя.
В икономическата обстановка на българските земи, след Кримската война се наблюдава значителен подем, изразяващ се в увеличаването на производ-ството на селскостопанската продукция. То обаче запазва дребния си характер, което от своя страна затруднява прилагането на новите методи и технологии за обработването на земята. В занаятчийството продължава про-цеса на западане на някои традиционни занаяти поради конкуренцията на вносните фабрични стоки. Паралелно с това завършва и териториалната специализация на отделните райони. Бла-годарение на развитието на кредитното дело се увеличава и броя на фабриките и манифак-турите в Османската империя. Изграждането на първите железопътни линии по българските зе-ми, въвеждането на телеграфа и модернизирането на черноморските пристанища на империята стимулират развитието и на търговията. Оформят се богати български фамилии – Гешови, Ге-оргиеви, Тъпчилещови, Моравенови, Робеви и други.
Наред със значителния стопански напредък на българското общество възрожденския българин намира все по-ясен израз на политическата си ориентация. Благодарение на народ-ностното пробуждане, което започва чрез идеите на Паисий Хилендарски, води в периода след Кримската война до успешен край на продължителния и сложен процес на формирането на българската нация.
Политическият опит и зрялост на българите след войната налагат търсе-нето на нови пътища и форми на борба, които трябва да се основават на ясна и конкретна революционна идеология. Нейното формулиране и първите стъпки за изпълнението й се свързват с името на Георги Стойков Раковски, който полага основите на организираното националноосвободително движение на българите през Възраждането.
Животът и делото на Георги Стойков Раковски са предмет на изследва-нията на редица български историци. Според Петър Ников, Марин Дринов, Иван Шишманов, Никола Милев, Боян Пенев и други национално-освободител-ното движение на българите през 50-60-те години на XIXв. се свързва с църков-ната и просветна борба. Стоян Заимов, Димитър Страшимиров, Васил Златар-ски, Стоян Романски, Димитър Мишев, Сава Бобчев и други абсолютизират националния характер на борбите, пренебрегвайки класовия. Проучвания правят и Михаил Арнаудов – “Георги С.Раковски – живот, дело, идеи”, Веселин Трайков и Никола Кондарев – “Раковски и балканските народи”, Николай Ген-чев, Крумка Шарова, Константин Косев, Олга Маждракова-Чавдарова и други. Христо Христов публикува общи изследвания върху “Горски пътник”. Г.С.Раковски оставя 4 тома архиви, издадени от по-късно от Никола и Веселин Трай-кови.
Съби Стойков Попович, истинското име на Георги Раковски, е роден на 2 април 1821 г. в Котел. Той произхожда от семейство на търговец. Вуйчо на Ра-коски е кап.Георги Мамарчев, един от организаторите на Браилските бунтове. Началното си образование Раковски получава в елино-българското училище на Райно Попович в Карлово. По-късно той продължава образованието си в гръц-ката гимназия в Цариград (1837-1840). Там се сближава с редица представите-ли на българската колония в града, между които е и Неофит Бозвели. Установя-ва връзки с българите, които учат в Атина и другите гръцки учебни заведения, превръщайки се по този начин в инициатор и организатор на Македонското Дружество, което си поставя за цел да се бори за освобождението на българите. През месец август 1841г. той пристига във Влашко и се включва в организира-нето на втория браилски бунт. С тези си действия Раковски поставя началото на политическата си дейност.
Според Н.Генчев в политическата кариера на Раковски се обособяват два периода. Първият от тях обхваща времето от Браилските бунтове до края на Кримската война – 1841-1856, а втория – 1856-1867. През първия период той няма ясно оформени възгледи и идеология, търси баланс между мирните поли-тически и революционни методи на борба и натрупва богат житейски опит. Същият историк защитава тезата, че през първият период Раковски е патриот и буржоазен революционер-демократ. Неговото мнение се подкрепя от Георги Бакалов, Д.Косев, Жак Натан, Н.Кондарев и други. Ив.Шишманов смята, че през до 1856г. той е просветител-еволюционист, а Б.Пенев издига хипотезата, че до края на войната Раковски не е революционер, а е за мирни и легални средства на борбата, доказателство за което е участието му в църковното дви-жение. Б.Петров, М.Арнаудов и други изразяват становището, че Раковски е просветител и дипломат.
След залавянето му от влашките власти през 1842 година той е осъден, но поради гръцкото си поданство е изпратен за Гърция, като по пътя успява да избяга и се установява в Марсилия (Франция). През 1843 година се завръща в Котел, където заедно с баща си се включва в борбите между котленските чорбаджии и еснафите за общинското самоуправление на града. За тази си дейност Раковски и баща му са арестувани през 1844 година и от 1845 до 1847 година са в затвора в Цариград. След излизането си оттам Раковски се занима-ва с търговия на едро, а след това и с адвокатство. През този период той актив-но се включва в църковното движение на българите в Цариград.
Избухването на Кримската война кара Раковски да пренасочи и преос-мисли дотогавашната си дейност си към акции, които да подпомогнат постига-нето на освобождението на българските земи.
След Кримската война Раковски прекарва известно време във Влашко, а след това се установява в Нови Сад (Австро-Унгария). Със съдействието на сръбския общественик Данило Медакович той започва да издава първия си вестник “Българска дневница”, в който публикува съчиненията и изследвания-та си. През 1857 година отпечатва революционната си поема “Гор-ски пътник”. Тя полага основата на революционната тема в българската литература. В нея за пръв път Раковски излага идеите си за освобождение, известни под името “четническа тактика”.
Османското правителство настоява пред австрийските власти да прекратят издаването на вестника и да им предадат Раковски. В резултат на това през 1858г. той пристига в Одеса, където остава до началото на 1860г. Подкрепен от търговеца Николай Тошков, Раковски активно се заема с исторически, етнографски и езиковедски изследвания.
През лятото на 1858 година в Одеса той създава и първия си план за ос-вобождение на българските земи. Планът включва “Позив към родолюбци-българи за освобождения Българии” и кратка програма разделена в две части. В първата част се очертават главните насоки на предварителната организацион-на работа, а във втората част се визират начините за провеждането на въста-нието. Основната идея на плана се корени във възгледа, че свободата може да се постигне само чрез всенародно въоръжено въстание, изразено във фразата: “Мечом са българи своя свобода изгубили, мечом пак трябва да я добият!”. Бунтът трябва да има всенароден характер, като всяка социална група е необ-ходимо да се включи и да участва с наличните си възможности. Планът пред-вижда организацията и самото въстание да се ръководят от единен център, на-речен “Тайна канцелария”. Въстаническите действия трябва да се съчетаят с освободителните борби и на другите балкански народи. Българското освобожде-ние не може да се постигне без одобрението на Великите сили. Раковски пред-вижда и осигуряването на тяхната подкрепа чрез изпращането на проклама-ции до руското и френското правителство.
Уреждането на турско-черногорския конфликт с намесата на великите сили осуетява изпълнението на плана, което кара Раковски да търси нови пътища за постигане на българското освобождение.
След преврата срещу княз Александър Карагеоргевич през 1858г. и въз-качването на престола на княз Милош Обренович, за реализирането на своите стремежи, сръбското прави-телство се обръща към Раковски. През 1860г. той пристига в Белград и установява връзки както с българската емиграция в Сър-бия, така и с местни власти. Там той издава вестник “Дунавски лебед” (1860-1861), който се превръща в първия български революционен вестник. В него Ра-ковски излага вижданията си както по проблемите на “голямата” политика, така и по отноше-ние на проблемите на тактиката и организацията на българското националноосвободително движение.
В началото на 60-те години на XIXв. назрява военен конфликт между Сърбия и Осман-ската империя. Това подтиква Раковски да пристъпи към създаването на нов план за освобождението на българските земи, съобразен с но-вите условия и обстановка. Неговото изготвяне се улеснява от придобития вече опит при съставянето на първия. Т.нар. “Белградски план” се съставя през 1861г. Според него в българските земи трябва да се създадат тайни комитети, които да подготвят въстанието. Предвижда се на сръбска територия да се съз-даде и обучи един полк от 1000 младежи, който да включва конница и арти-лерия и който да се придвижи към Търново и Стара планина, като по пътя си да увлече населението, което трябва да се вдигне на въстаннически действия от двете страни на планината. Раковски разчита, че ще се съберат около 500000д. Както и в първия план, така и във втория революционерът отново разчита на помощ от Сърбия и Румъния. Въстанието трябва да се ръководи от единен цен-тър, наречен “Привременно началство”, разположено на сръбска територия. Тактиката на воденето на боевете се определя като “хайдушки горски боеве”. В този план за пръв път се наблюдават наченките на обединяването на хайдуш-ките чети в единна армия. Предвижда се и когато българският отряд достигне Търново да се провъзгласи независимостта на българските земи, а Привремен-ното началство да се превърне в Привременно правителство, което да органи-зира първоначално държавния живот в новоосвободение територии.
В началото на 1862г. Раковски решава да използва благоприятните условия на Балкани-те за реализиране на плана си. Той отправя апел към български-те младежи да участват в създаването в Белград на един полк (легия). На при-зива му откликват около 600 души, сред
които Васил Кунчев (Левски), Матей Петров (Преображенски), Васил Друмев, Иван Касабов, Ильо Марков, Стефан Караджа, Христо Македонски, Иван Кулин, Цеко войвода и други.
През пролетта на същата година той формира “Привременното българско началство” в Белград, а през месец юни написва и неговия Устав. За председа-тел е избран Раковски, а за членове – д-р Рашко Петров, Димитър Павлович, Ив.Касабов, Сава Иванович и Иван Грудов.
Записалите се в легията младежи спазват строга дисциплина и се обуча-ват от сръбски военни инструктори. В началото на месец септември с.г. обаче сръбското правителство е принуждено да разпусне легията, като по този начин планът на Раковски остава временно нерешен.
Въпреки това Раковски се съгласява на молбата от страна на сръбския владетел да участва и ръководи организиращата се мисия до столиците на Гър-ция и Черна гора Атина и Цетине. Целта на мисията е да се постигне сключване на съюз между трите балкански държави, който да се насочи срещу Османска-та империя. Революционерът осъзнава, че за целите и интересите на българско-то националноосвободително движение е полезно да се участва във всяка една акция на християнските народи, насочена срещу империята.
В Цетине Раковски получава обещание за помощ от страна на черногор-ския княз, но в Атина ацкията му завършва неуспешно. При завръщането си в Белград той е убеден, че един бъдещ евентуален българо-гръцки съюз е невъз-можен и че все още не може да се преодолее национализма сред балканските народи.
Единствената страна, в която балканския национализъм не засяга сери-озно българските национални интереси, е Румъния. Раковски заминава за Буку-рещ, където установява тесни връзки с княз Куза, правителството и българска-та емиграция.
Междувременно там той продължава научната и публицистичната си дейност. Започва да издава вестник “Будущност”, а по-късно – вестник “Брани-тел”, както и списанието за литература, изкуство и история “Българска стари-на”, който поради липса на средства излиза само в един брой.
През 1866г. обстановката на Балканския полуостров се усложнява. През месец февруари с.г. е свален княз Куза, а малко по-късно избухва Критското въстание. Раковски решава да се възползва от ситуацията. Румънските либера-ли му предлагат да им съдейства за създаването на български доброволчески отряди, които да подпомогнат румънската армия. Революционерът не желае да обвързва българското националноосвободително движение с чуждестранни ин-тереси и все повече се ориентира към идеята за самостоятелна революция. Тази негова идея е в основата на третия, т.нар. “Букурещки план” за освобождение-то на българските земи. Планът се разработва и с помощта на П.Хитов, Ф.Тотю, Ст.Караджа, Хр.Македонски, Хаджи Димитър и други. Раковски публикува плана си на 1 януари 1867г. под името “Привременен закон за народните гор-ски чето за 1867-мо лето”.
Теоретичните постановки на третия план показват, че българската рево-люция достига равнище, което позволява на българските революционни дейци да поемат съдбините си в свои ръце. В плана Раковски за пръв път излага идея-та не само за напълно самостоятелно и независимо развитие на българското националноосвободително движение и необвързването в чужди държави, но и възгледа за създаването на единна четническа армия, която да влезе в открити сражения с османските войски. Предвижда се начело на четническата армия да застане независим ръководен орган – “Върховно българско тайно граждан-ско началство” (ВБГТН), както и сериозна предварителна подготовка на населе-нието, която да се осъществи в специални комитети. “Законът” определя струк-турата и организацията на четите и налага централизиран принцип на ръко-водство. По този начин идеите в документа стават определящи за развитието на движението през следващото десетилетие, а по-късно и като основа на на-ционалноосвободителното движение на българите в Македония и Одринска Тракия след 1878г.
През пролетта на 1867г. Раковски съдейства при подготовката на четите на П.Хитов и Ф.Тотю, като междувременно доразвива плана си в нов документ – “Закон за българското народно въстание, по който ще се управлява българска-та народна войскав 1867г.”. Някои историци приемат, че това представлява четвърти план за освобождението на българските земи. Основната идея в него е необходи-мостта от самостоятелни действия на българите, без обвърз-ването с други наро-ди. Скоро след това, след известно боледуване, Раковски умира на 9 октом-ври 1867г.
С цялостната си политическа, идеологическа, практическа и революци-онна дейност Георги Стойков Раковски се превръща в първия български рево-люционер с общонационално значение. Той е етнограф, полиглот, поет, писател, журналист, историк, публицист. Приносите му в революционната идеология се обособяват в две направления. Той пръв обосновава идеята за общонационална революция като единствено възможно средство за премахването на османската власт. Според него това трябва да се превърне в дело на целия народ и означа-ва да се включат всички обществени групи от българското население. Подробно разработва и въпроса за връзката на българското националноосвободително движение с т.нар. “Източен въпрос”. По отношение на Русия той разчита на нейната помощ, но отчита и недостатъците на политиката на Петербург спрямо българите. Към западните държави също се отнася критично с оглед на българските политически интереси. В края на живота си Раковски достига до идеята за самостоятелното развитие на българското националноосвободително движение, върху чиято основа през 70-те години на XIXв. Любен Каравелов, Васил Левски и Христо Ботев ще го изведат до качествено нов етап от разви-тието му.
Основната цел на българския политически живот е освобождението на българските земи. В рамките на българското общество възникват множество идеи и различни виждания за пътищата, начините, средствата и тактическите цели на борбата. Тези различия във възгледите водят и до възникването и оформянето на отделни политически течения, които се представляват от различни организации с по-ясно формулирани програми за действие – Доброде-телна дружина, Одеско българско настоятелство, Таен български централен ко-митет.
Добродетелната дружина възниква през Кримската война, в началото на 1854г. в Букурещ с цел подпомагане на руската армия и събиране на доброволци за нея. В нейните редици се включват мнозина представители на едрата българска русофилска буржоазия в Дунавските княжества наче-ло с братята Евлоги и Христо Георгиеви, Христо Мустаков, Георги Никопуло, митрополит Панарет Рашев и други. В стремежа си към политическо утвърждаване организацията на няколко пъти сменя името си в търсене на своята идентичност. Въпреки всичко тя не успява да получи официално признание от руските власти, което води до прекратяването на дейността й в края на войната.
До средата на 60-те години на XIXв. Добродетелната дружина остава в сравнително пасивна позиция и не предприема сериозни действия в рамките на българския политически живот.
На 5 април 1867г. в Букурещ се свиква събрание, което трябва да изготви проект за една бъдеща българо-сръбска федерация, като се следва плана, предложен от посланика на Русия в Цариград ген. Николай Игнати-ев. В изготвянето му Добродетелната дружина се съгласява участие да взе-ме и Одеското българско настоятелство (ОБН). В проектодокумента се отбе-лязва, че в границите на България трябва да се включат и трите български исторически области – Мизия, Тракия и Македония. Сръбското правител-ство на Илия Гарашанин обаче отклонява предложението. По този начин проекта остава нереализиран.
Одеското българско настоятелство (ОБН) възниква в началолото на 1854г. Основните му цели също съвладат с тези на Дружината – събиране на доброволци за руската армия, както и на разузнавателна информация в нейна полза. В своята дейност ОБН следва политиката на Русия, но без да се подчинява безрезервно на Добродетелната дружина. Амбицииите му да бъде признато за единствен представител на българския народ пред руското пра-вителство го довеждат до конфликт с Букурещкия комитет.
В края на Кримската война и ОБН прекратява дейността си. През 1858г. обаче то я възстановява под формата на Благотворително дружество, което подпомага българското училище и църкви.
Представителите на ОБН Никола Тошков и Веселин Рашеев присъстват на събранието в Букурещ на 5 април 1867г., на което се изготвя и приема проекта за осъществяване на българо-сръбското единство. В подготовката на събитияте през 1867г. одеските дейци сформират отряд от 200 българи. Той е готов през лятото на с.г. да навлезе в българсите земи.
Неуспехът на акцията от 1867г. разграничава ОБН от Добродетелната дружина.
ОБН не е в състояние да организира собствени революционни ини-циативи. През 1867г. одеската организация влиза във връзка с създадения година по-рано Таен български централен комитет (ТБЦК). Одеското насто-ятелство до голяма степен финансира печатния орган на ТБЦК вестник “Народ-ност”. Връзката между Вътрешната революционна организация на Васил Левски се осъществява от войводата Филип Тотю. Одеското настоятелство е поканено и да участва в Общото събрание на Българския революционен цен-трален комитет (БРЦК) в Букурещ през 1872г. То се ангажира да подпомогне начинанията на букурещките дейци през 1873г. и подкрепя опита за въстание през 1875г., като установява връзка с изпратения в Одеса Христо Ботев.
До Освобождението подпомага работата на Българското централно благотворително общество (БЦБО) и доброволческото движение през Сръб-ско-турската война от 1876.
Наред с русофилските организации от края на 50-те години и началото на 60-те години на XIXв. сред българската емиграция се заражда и тенденцията за свързване на българското освободително движение с поли-тиката на западните Велики сили. Драган Цанков смята, че това може да се постигне след като с помощта на униатското движение и Франция, а д-р Стоян Чомаков издига идеята за подкрепа от страна на Великобритания.
След средата на 60-те години на XIXв. сред българската емиграция в Дунавските княжества възниква нова политическа формация, т.нар. “Таен български централен комитет” (ТБЦК), създаден в Букурещ през 1866г. с фи-нансовата помощ на одеските българи той изгражда своя мрежа от ко-митети в по-големите румънски градове. От месец октомври 1867г. започ-ва да излиза и печатния му орган – вестник “Народност”, редактиран от Иван Богоров. Идеологията на комитета може да се определи като по-либе-рална и отчасти конформистка, тъй като след прокламирането на главната му цел – освобождението на българските земи, се предвижда тя да се пос-тигне с помощта на всякакви средства.
Във външнополитическата си ориентация комитетът се свързва със Запада и най-вече с Франция.
Първа и единствена значима политическа акция на ТБЦК е Мемо-рандума, който е изпратен до султан Абдул Азис през 1867г. Излага се иде-ята за създаване на дуалистична османско-българска монархия начело със султана по подобие на Австро-Унгария. Според проекта България трябва да се обособи като отделно царство и да се управлява от султански намест-ник-християнин.
Публикуването на Мемоара до султана остава без реални политичес-ки резултати. Това предизвиква сериозни вътрешни разногласия в органи-зацията и води до нейното разцепление. Част от дейците й начело с Иван Касабов продължават дейността си в рамки на нова организация – “Българско общест-во”. Нейн печатен орган продължава да е в.”Народност”.
Българското общество се стреми да поддържа тесен контакт и с дей-ците във вътрешността на българските земи. В резултат на това Ив.Касабов оказва помощ на В.Левски при първите му обиколки из българските земи и за създаването на тайни комитети.
Друга линия в дейността на Ив.Касабов е установяването на връзки с мацинистката организиция “Млада Европа”, под чието влияние той орга-низира нова формация, наречена “Млада България”.
През 1869г. ТБЦК и неговите наследници престават да съществуват. Характерна особеност на организацията освен прозападната й ориента-ция е колебанието между революционото действие и политическите комби-нации; това е главното основание организацията да се определи като кон-формистка.
Политическите формации от 50-60-те години на XIXв. са представи-телите и на основните идейни течения в български политически живот за периода. Най-масови изяви на българската обществена дейност през този период продължават да са културно-просветното и църковнонационалното движение на българите.
В резултат на общото политическо развитие на българската нация в първите десетилетия след Кримската война сред бългаското се очертават три основни течения, в които могат да се групират представителите на от-делни организации и други формации.
Първото течение на Г.С.Раковски и неговители последователи е ре-волюционно-демократичното. Представителите му изразяват настроенията и стремежите на голяма част от българското общество за бързо и радикал-но решаване на българския въпрос чрез всенародна революция. То все още е лишено от организация, не разполага със собствена военна сила и не е напълно обособено от общобалканските политически акции. Основка спе-цифика натова течение е идейния му характер, създаващ основа за из-граждането на първите идейно зрели и добре организирани политически формации на революционното течение – ВРО и БРЦК.
Втората линия в националноосвободителното движение на българите е представена от течението на буржоазния либерализъм, който намира ярък израз в дейността на ТБЦК и неговите наследници. Това течение изразява настроенията на широка част от българската емигрантска буржоазия, стремяща се към разрешаване на националния въпрос с всички възможни средства – мирни и въоръжени.
Третото течение в българския политически живот е това на Добродетелната дружина, ОБН и политическите групировки на цариградските българи до края на 60-те години на XIXв. Едно от основните им виждания е идеята, че освобождението на българските земи може да се постигне са-мо с чужда помощ. Русофилската или прозападната ориентация на тези организации не потвърждава или отхвърля техния консервативен характер.
Липсата на организационна зрялост и на идейна задълбоченост на българските полити-чески течения през този период се доказва от неуспеха на всички техни политически начинания независимо дали са с мирен или въоръжен характер. Добра основа за развитие имат революционните идеи, намиращи израз в разгръщащото се четническо движение в края на 60-те години на века.
Революциоонното движение от 60-те години на XIХв. е под влиянието на четническата тактика и получава разпространение сред дейците на “Филики етерия”. В нейната основа заляга възгледа, че освобождението трябва да се по-стигне чрез чети, които да навлизат отвън, и да предизвикват въстанически действия във вътрешността на българските земи. Важно значение за развитие-то на четничеството играе и активизирането на хайдушкото движение през XIX век.
Първият практически опит за организиране и осъществяване на реална четническа акция е създаването на Първата българска легия през 1862 година в Белград. Нейният неуспех не сломява вярата на Раковски и неговите съратници в полза на четническите действия. В периода 1862-1865 година в Българските земи проникват няколко емигрантски чети – на Христо Македон-ски, Жельо войвода и други. През 1863-1864 година в района на Стара планина действа четата на Панайот Хитов.
Първата четническа акция се извършва през пролетта на 1867 година, когато в Румъния се формират две чети начело с войводите Панайот Хитов и Филип Тотю. Четите са въоръжени със средства на “старите” от Букурещ. Чета-та на Панайот Хитов се състои от 30 бойци, сред които знаменосец е Васил Левски. На 29 април 1867 година тя преминава р. Дунав при Тутракан и се придвижва до сливенския балкан. След това по билото на планината се изтегля към Сърбия, като по пътя си успява да привлече нови 17 четници.
Четата на Филип Тотю се състои от 25 души. Тя трябва да премине р. Дунав на 23 април с.г., но успява да стори това едва на 17 май 1867 г. близо до Свищов. Тя се отправя към Стара планина, но по пътя си е открита от османските власти и при с. Върбовка, Севлиевско е разбита. Войводата успява да се измъкне с 12 души, след което се присъединява към четата на Панайот Хитов, заедно с която през м. Август 1867 г. се изтеглят в Сърбия.
Действията и на двете чети са обречени на неуспех поради тяхната малобройност и липсата на условия за по-масово съдействие от страна на българите във вътрешността.
Паралелно с това в гр. Зайчар войводите Иван Кулин, Е.Българов и Най-ден Попанинов организират чета от около 600 души. Българската емиграция прави опит да организира още една чета на чело с войводите Никола Войводов и сърбинът Цветко Павлович, които обаче са разкрити и арестувани от османската власт. Други чети възникват и в Тулчанско, Северна Доб-руджа и т.н.
Въпреки неуспеха си, те имат значение за по-нататъшното развитие на революционното движение. Четите се превръщат в школа за обучение на редица български революционни дейци. Същевременно помагат и набират доброволци за Втората българска легия в Белград. Четническата активност от първата половина на 1867 г. доказва, че четническата тактика в чистия си вид е отживелица.
През лятото на 1868 г. участници от Втората българска легия, формира-на през 1867г., образуват ядрото на нова чета. Тя включва 127 души, които на 6 юли 1868 г. предвождани от Хаджи Димитър и Стефан Караджа, преминават р. Дунав близо до устието на р. Янтра и се отправят към вътрешността на българските земи. Четниците носят прокламация към българския народ, написана от Иван Касабов, подписана от Привременното правителство в Балкана, както и Адрес до посланиците на великите сили в Цариград и Мемоар до султана.
При слизането си на българския бряг четата е пресрещната от османски войски край Свищов. Водят се сражения при селата Караисен, Патреш и Ви-шовград, в които загиват повече от половината четници. Решителното сраже-ние с османските войски става в Канлъдере, Севлиевско, където Стефан Кара-джа е пленен и по-късно умира от раните си в Русе. Останалите живи четници начело с Хаджи Димитър достигат връх Бузлуджа, където след неколкочасово сражение са избити. Там намира смъртта си и войводата Хаджи Димитър.
Действията на четата от 1868 г. предизвикват широк отзвук сред българ-ската емиграция и европейската дипломация. Това принуждава Високата пор-та да ускори решаването на българо-гръцкия църковен спор. Тази акция показ-ва безплодността на изолираните четнически действия и нуждата от изгражда-не на революционна организация, която да действа независимо и да обединява революционната имиграция и потенциалните въстанически сили по българ-ските земи.
Според Н.Генчев основна грешка е липсата на подкрепа от населението. Историкът смята, че това е закономерен акт в революционното движение, обос-нован от идеите на Раковски. Доказателство затова е факта, че през 50-60-те години на XIXв. по българските земи няма условия за масова народна борба. Революционната емиграция първа започва борбата чрез финансови средства, контактите си с Европа и възможността за идеен обмен от връзките си на кон-тинента. Четничеството обаче е необходимо поради редица причини – то пред-ставлнява възможност за изява на емиграцията; стремеж за общобалканска борба и заимства много от идеите на Джузепе Гарибалди в Италия. Тези идеи не успяват, защото има зависимост на балканските народи от Великите сили и има липса на силно и самостоятелно българско революционно движение
Грешките на българските дейци са плод на недостатъчен политически опит и зрелост, както и на слабостта и разединеността на българската буржоа-зия и интелигенция. Четническият период е естествен и закономерен етап в развитиетo на българското организираното националноосвободително движе-ние след Кримската война. Този етап се обосновава с политическата идеология на Г.С.Раковски. През 50-60-те години на XIXв. в българските земи още липсват условия за масова народна борба, организирана във вътрешността. По-ради това основите на революционната организация се поставят сред емигра-цията в чужбина. Четничеството се налага като доминираща тактика и поради общия стремеж на балканските народи за съвместна борба срещу Османската империя. Натрупаният опит в политическата практика се превръ-ща в основа за израстването на нови политически дейци в лицето на Васил Левски, Любен Каравелов и Христо Ботев и други, които по-късно оглавяват националноосво-бодителното движение на българския народ и го издигат в нов етап от неговото развитие.

СЪЗДАВАНЕ И ДЕЙНОСТ НА БРЦК

В историческата наука през епохата на Българското Възраждане се отбелязва прелом в борбата между силите на старото, феодално общество и възходящия буржоазно-икономически строй. В резултат на възниква-щите нови форми на стопански живот се изменя социалната структура на българското общество. Разгръща се мощно движение за новобългарска просвета, полагат се осно-вите на новата, светка българска култура. Според Николай Генчев Българското Възраждане е закономерен етап в историческото развитие е и в пряка връзка с раз-витието на обществото на Западна Европа. Подемът на производителните сили укрепва структурата на българ-ското общество и позициите на буржоазната класа, изявяваща се като хегемон в националното движение. Въз-ходът на просветата и културата, на църковната борба, заздравяват националното самочувствие на българите. Със своята “История славянобългарска” Паисий Хилендарски издига първата национална програма като дирек-тно формулира задачата за национално самосъзнание, чрез изучаването на роден език и история. Внушава се необходимостта от възстановяване на църковната и държавна независмост. Паисий отразява началото на проце-са на консолидиране на българската нация. При него за пръв път се проявява призив срещу фео-далния осман-ски режим и опит за характеризиране на икономическото и политическото по-ложение на народа чрез съпоставяне на минало-настояще-бъдеще. Победата в църковното дви-жение и успехите в просветно-културното дело води до легитимиране на българската нация пред света чрез фермана от 1870г. Паралелно с това, Марин Дринов, Иван Шишманов, Петър Ников, Никола Милев, Боян Пенев и други търсят съдържанието на националноосвободител-ното движение в църковно-националната идея. Според Стоян Заимов, Димитър Страшимиров, Васил Златарски, Стоян Романски, Сава Бобчев и други абсолютизират националния характер на борбите, пренебрегвайки антифеодалната им същност. Натрупаният опит и нарастващото об-ществено влияние на възрожденската буржоазия се оказват необходими условия за осъществя-ването на българската националноосвободителна революция и движение през втората половина на XIXв., чийто основен изразител е Георги Стойков Раковски. След Кримската война (1853-1856) националноосвободителното движение обхваща широк фронт на съпротива, който освен с делото на Раковски се изразява и с четни-ческите действия на Панайот Хитов и Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа. В резултат на политическата си дейност започва обособя-ването на идейни течения в българското националноосвободително движение. – буржоазно-де-мократично, т.е. – революционно, и реформистко, което се разделя на либерално и консерва-тивно.
Представител на революционно-демократичното течение е Любен Каравелов, който се явява като водеща фигура сред революционно настроената емиграция.
Основни извори, даващи сведения за живота и делото на Л.Каравелов, са неговите “Из-брани произведения”, публицистичната му дейност, архива на БРЦК, спомени на неговите съвременници, както и архивите на руски, сръб-ски, австрийски, румънски и турски документи.
Проучвания за него правят Николай Генчев, М.Димитров, Крумка Шаро-ва, Н.Конда-рев, Жак Натан, Боян Пенев, Панталей Зарев, Иван Конев, руския историк Л.Ерихонов и други.
Любен Каравелов е роден през 1834г. в Копривщица, в семейството на бегликчия. Първоначално той учи в родния си град, а през 1850-1853г. учи в Пловдив в гръцко училище, след което в българско класно училище. След крат-ко пребиваване в Одрин и Копривщица, между 1854-1856г., той помага в тър-говските работи на баща си и заедно с него посещава редица селища в Осман-ската империя и Сърбия. Според Н.Генчев в животът на публициста-революци-онер се очертават три етапа.
Първият етап т.нар. руски, започва от 1857г. със заминаването му за Ру-сия с намерение да постъпи във военно училище, но не е приет. Установява се в Москва и се записва като доброволен слушател в Историко-филологическия факултет на Московския университет, къдетъо слуша лекции на професори-сла-вяноведи. Запознава се с водачите на славянските комитети Иван Аксаков, М.Погодин, Вл.Ламански и други. Тук той обнародва статии в славя-нофилските вестници “Ден”, “ Голос”, “Москва”, съставя сборници с фолклорни материали. Политическото формиране на Л.Каравелов в Русия обаче е сложно и противоре-чиво. Н.Генчев опитите му да се числи към славянофилите или към революцио-нерите-демократи са несполучливи и неточни. Той отива в Русия като патриот и общува с всички политически среди, които могат да помогнат за освобожде-нието на българските земи. През м.февруари 1867г. Каравелов заминава за Белград, където прави първите си самостоятелни стъпки в освободителното движени.
Неговото пристигане в Сърбия бележи началото на втория етап от поли-тическата му дейност – сръбско-австрийския. В Белград се сближава с либера-лите и със сръбската “Омладина”. Той смята, че просветата е главен фактор на прогреса. М.Димитров го определя като просветител.
Надявайки се, че ще избухне Сръбско-турска война, Каравелов създава в сръбската столица Белград Български революционен комитет (БРК). Дейността на комитета се насочва към подготовката на въстание в българските земи. Към същото се стремят и дейците на Добродетелната дружина, на Тайния български централен комитет (ТБЦК) и съмишлениците на Георги Раковски. Плановете на Каравелов предвиждат издаване на революционен вестник, изграждане на не-легални канали през границата, подготовка на чети. Връзката му със сръбската “Омладина” и конфликта с властите по повод на създадената от комитета т.нар. Зайчарска чета, усложнава предбиваването му в Белград. Подложен на прес-ледване, поради връзките си с местната републикански настроена опозиция, той решава да напусне границите на Сърбия и през м.февруари 1868г. се уста-новява в Нови Сад (Австро-Унгария). Тук е заподозрян в съучастие в извърше-ното от сръбската опозиция убийство на княз Михаил Обренович. Австрийски-те власти го арестуват и 203 дни той прекарва в затвора. През този период публицистът обогатява теорията си, под влияние на идеиете на европейското Прос-вещение.
Престоят му в затвора в Будапеща бележи началото на третия етап от своята дейност. Каравелов прекарва времето там, преосмисляйки жизнения си път и идеи. В обръщението, което пише там – “Мои братя”, публикувано през м.януари 1869г., след като е освободен, се говори за “пълна свобода”, която трябва да бъде постигната не чрез руския царизъм и сръбската управляваща династия, а с просвещение и борба с турското и фанариотско подтисничество. Според него крайният успех зависи от способността на българите да се обеди-нят и да си сътрудничат с другите балкански народи. Революционерът катего-рично отхвърля идеята за дуалистични монархии под опеката на султана, което го сближава с “младите”. Междувременно Каравелов търси връзки и с Доброде-телната дружина, дори става и редактор на вестника й “Отечество”. Недоразу-менията и различните позиции около вестника скоро обаче прерастват в конфликт. Той отказва да служи на интересите на руската пропаганда, което изди-га авторитета му сред “младата” революционна емиграция и застава зад идеята за освобождение, което да минава през просвета, национално обединение и сражения. Той се стреми да постигне идеала си за държавно устройство, подоб-но на това на САЩ и Швейцария. Изказва и идеята за Балкански съюз, но без участие на Турция. През лятото на 1869г. Каравелов посещава българите в Оде-са, търсейки финансова подкрепа за нов орган на емиграцията, който да играе обединяваща роля. През същата година той издава редица списания, критичес-ки статии, разкази и повести – “Българи от старо време”, “Крива ли е съдбата”, “Горчива съдба”, “Сока” и “Наказал я Бог”. На 7.11.1869г. излиза първият брой на вестник “Свобода” – трибуна на българската революция. Вестникът спечелва симпатиите на революционна емиграция и постепенно около редакцията му се обособява нова политическа група, даваща началото на Бълрагския революцио-нен централен комитет (БРЦК). В създавнето на БРЦК активно участие вземат Кирияк Цанков, Васил Левски, Димитър Ценович и много от членовете на раз-падналия се ТБЦК и неговите наследници – “Българско общество” и “Млада България”.
В историческата наука се спори относно годината на създаването на БРЦК. Според Д.Страшимиров той възниква на 7.11.1869г. с появата на вест-ник “Свобода”. Стоян Заимов смята, че БРЦК съществува през периода 1866-1877г. Константин Тулешков издига тезата, че комитетът е създаден в началото на 1869г., но е потвърден през 1872г. Димитър Косев смята първоначално, че е създаден през втората половина на 1870г., но след нови проучвания е с мнение, че след Общото събрание от м.април-май 1872г. няма Централен комитет в Букурещ, а създадените от Васил Левски местни комитети се ръководят от Цен-тралния комитет в Ловеч. Б.Димитров приема 1969г. като година на основава-нето на комитета. Александър Бурмов дава три различни мнения – за м.октом-ври 1869г, м.декември 1869г. и м.април 1870г. Н.Кондарев подкрепя хипотеза-та, че БРЦК се учредява през втората половина на 1869г. Приема се мнението на Н.Генчев за 1869г. Според същият историк начало на него застават Л.Кара-велов и група представители на ТБЦК, начело с Д.Ценович. Комитетът е естес-твено продължение на Тайния комитет и на четничеството, вдъхновявано от Г.С.Раковски. Иван Унджиев приема, че началото на революционната дейност на В.Левски (1869г.) предхожда създаването на БРЦК в края на същата година или в началото на следващата. М.Димитров поддържа хипотезата, че Левски създава 1869г. Централен комитет в българските земи, а през 1870г. Каравелов свой комитет в Букурещ. Според Д.Шелудко Каравелов има предвид БТЦК, чийто ръководител през 1868-1869г. е Д.Ценович и членове на който стават В.Левски – 1868г. и Л.Каравелов – 1869г. Водещата роля на Каравелов се отра-зява в много документи и спомени на съвременници. На страниците на вест-ник “Свобода” той изобличава турската тирания, препоръчва “революционен път” за отхвърляне на робството. Особено остра е критиката му към туркофили-те, а и към приувържениците на дуализма. Българското революционно движе-ние трябва да бъде част от балканското действие против поробителя, както е записано в първата програма, обнародвана от поета-революционер на 1.08.1870г. в списание “Народное дело”, издавано в Женева. Тя определя двата неприятеля на българския народ – турското правителство и гръцкото духовен-ство. В нея Каравелов обосновава необходимостта от политическо освобожде-ние на бъларските земи и свързва на страната със създаването на Дунавска фе-дерация, по модела на САЩ и Швейцария. През есента на 1870г. той отпечатва и брошурата “Български глас”, в който доказва, че освобождението може да се постигне единствено по пътя на всенародна революция и утвърждава идеята за републиканско управление в една бъдеща свободна България. Публицистът от-хвърля четничеството и според него работата трябва да започне отвътре. Извън политическата пропаганда обаче, Каравелов не успява да пристъпи към прак-тическа реализация на идеите си. Това поражда несъгласие сред част от члено-вете на комитета. След продължително и разгорещени спорове Васил Левски, който отствоява необходимостта от преместване на комитетската активност в българските земи, решава сам да напусне Букурещ и сам да се заеме с осъщес-твяването на идеята за подготовка на национална революция отвътре.
Васил Иванов Кунчев (Васил Левски) е роден на 6.07.1837г. в Карлово. Основни сведения за живота и делото на В.Левски е личния му архив – писма, бележник, материали на ВРО, спомени на Христо Ботев, Л.Каравелов, Христо Иваноя-Големия, Иван Андонов, Стоян Заимов, д-р Кръстью Кръстев и други. Османски документи, архиви на БРЦК, на Ловешкия комитет и на други част-ни комитети дават информация за значимостта на дейността му. Биографии на Апостола пишат Яна Язова, Д.Страшимиров, Христо Гандев, Н.Кондарев, Иван Унджиев, Мария Магдермот, Николай Хайтов, Георги Бакалов и други. Н.Ген-чев пише за идеологията му, а Ст.Илчев публикува следственото дело на Левски и неговите сподвижници. За отделни аспекти от дейността на Дяконя пишат Любомир Дойчев, Г.Бакалов, Иван Клинчаров, Ал.Бурмов и други. В историо-графията се срещат различни мнения по въпроса за местонахождението на гроба на Левски. Николай Хайтов определя Дякона като “еманация на българ-щината в най-висшата й форма”.
Оставяйки сирак от рано, В.Левски е принуден, заедно с майка си, да се грижи за прехрана на семейството. По-късно става слуга на вуйчо си – хилен-дарския монах-таксидиот Василий. С негова помощ след Карловското килийно училище, продължава образованието си в Старозагорското класно училище. След завършването на втори клас Левски напуска манастира и се подстригва за дякон, под името Игнатий. Откликвайки на призива на Г.С.Раковски, той захвърля расото през м.март 1862г. и заминава за Белград, и както сам пише в едно писмо от 1861г. “насетне се посещава на отечеството си, за “да му служи до смърт”.
В сръбската столица той се записва в Първата българска легия. Запозна-ва се с Г.Раковски и бунтовните среди на българската емиграция, участва в сраженията при Белградската крепост. След разформироването на легията за-минава за Пловдив, където е арестуван и затворен за три месеца. След осво-бодението си учителства две години в с.Войнягово, а после за кратко време пребивава и в с.Еникьой, през зимата на 1867г. пристига в Румъния. По пред-ложение на Раковски е определен за знаменосец в четата на Панайот Хитов, която се подготвя за прехвърляне в България. През 1868г. Левски, заедно с П.Хитов, се връща в Сърбия и постъпва във Втората легия на Г.Раковски, за да се подготви за участитие в едно евентуално бъдещо въстание. След разформи-роването и на втората легия е принуден за известно време на остане в Зайчар поради заболяване. Разпускането на легията осуетява плановете за вдигане на въстание по българските земи. Неуспех претърпяват и четите на Хаджи Дими-тър и Стефан Караджа. Подобно на мнозина свои другари, Левски изживява с болка гибелта на Хаджидимитровата чета, но за разлика от повечето емигрант-ски дейци, той още през пролетта на 1868г. обмисля нови възможности за ре-шаване на българския въпрос. Преосмислянето на революционния му път личи в писмото, което изпраща от Зайчар до П.Хитов, в което говори за нов път на борбата. С цел реализиране на идеите си след оздравяването си отива в Румъ-ния. Там той е посрещнат от “младите” и получава материалната подкрепа от техните “организации” – читалището “Братска любов” и “Българско общество”. Към това време се отнасят запознаването му с Христо Ботев и техния престой във вятърната мелница край Букурещ. Със средствата, предоставени му от бъл-гарското общество, на 11.12.1868г. Левски заминава за Цариград, за да започ-не оттма първата си обиколка, която продължава до 24.02.1869г. По време на тази обиколка посещава Перущица, Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сли-вен, Търново, Ловеч и Никопол. След нея се връща в Букурещ, където подготвя втората обиколка. Там се снабдява с пълномощни писма и пароли за връзка с хора от вътрешността, както и с прокламация до българския народ, съставена от Иван Касабов.
Втората обиколкна на Васил Левски започва от 1.05.1869г. и продължава до 26.08.1969г. След създаването на първия революционен комитет в Плевен, той продължава пътя си за южните български земи, минавайки през Ловеч и Троян. В Ловеч създава комитет в къщата на Иван Драсов, а в Троян подтиква местните младежи да основат читалище. Апостолът на свободата посещава отново Карлово, Калофер, Казанлък, Перущица, Пловдив, Сопот, Търново, а та-ка също и Пазарджик, Чирпан, Стара Загора, Трявна, Габрово, Севлиево. На повечето места основава революционни комитети – бъдещото ядро на Вътреш-ната революционна организация – ВРО. Втората обиколка на Левски по българ-ските земи допринася у него да се доразвие убеждението, че трябва да се работи предварително сред народа, преди изпращането на въоръжени чети отвън, които да вдигнат въстание. У него съзрява идеята за продължителна подготовка на въстанието вътре в земите от революционни комитети, свързани организационно помежду си, които да работят за осъществяването на целта – Освобождението на България.
Създаването на ВРО за подготовка на българския народ е обективна не-обходимост за българското освободително движение. Според Н.Генчев “създава-нето на ВРО е уникално творение и най-крупно постижение на българската национална революция”. Три основни схващания вдъхновяват мисълта на Лев-ски и го ръководят в цялата му работа като идеолог и политически деец – любов към народа и вяра в неговите сили, култ към свободата и дълбока увереност, че освободеното отечество ще има съвършенна обществена и политическа уредба.
На 26.08.1969г. Левски се завръща в Букурещ и участва в създаването на БРЦК. Споровете около практическата дейност на новия комитет го подтик-ват да напусне Румъния и на 26.05.1870г. за трети път да се прехвърли в бъл-гарските земи. За около година и половина той успява да изгради широка ко-митетска мрежа. Нови комитети се създават в Русе, Свищов, Горна Оряховица, Долна Оряховица, Лясковец, Павликени, Тетевен, Етрополе, Орхание (днес Ботевград), Коприщица, София и т.н. В организационното изграждане на ко-митетската мрежа участват представители на всички слоеве на българите – дребни занаятчии, търговци, селяни, учители, свещеници и други. Създава се и ръководен орган на ВРО – Централен комитет, наричан още Привременно пра-вителство, за чиято столица се избира Ловеч. За нуждите на ор-ганизацията се прави печат, носещ надписа й – “Първо отделение на БРЦК”, а “Привремен-ното правителство” в българските земи има лъвче в средата.
Според Д.Страшимиров още при първата и втората обиколка Ловеч е оп-ределен за център. Ив.Унджиев смята, че идеята на Левски да определи този град за център се ражда по време на третата му обиколка.
Под ръководството на Апостола и изпратените му от Букурещ за помощ-ници – Ангел Кънчев и Димитър Общи, комитетите разгръщат активна пропа-гандна дейност и това създава реални предпоставки за подготовка на една об-щонационална революция.
Васил Левски изработва широка идеологическа платформа за дейността на ВРО. Наблягайки на самостоятелното и независимо развитие на революци-онното движение, той отхвърля политическите комбинации със съседните бал-кански държави. Дяконът нарича изработения от него през м.август-септември 1871г. проектоустав “Нареда до работниците за освобождението на българския народ”. Чрез този проектоустав В.Левски издига идеологията на българската националноосвободителна революция до най-висшия й връх. Според Н.Генчев създаването на ВРО е радикално постижение в българското освободително де-ло. За пръв път в историята на освободителните борби “народът сам поема съд-бата на България с свои ръце”. Изходното начало в политическата идеология на В.Левски е неговата безкрайна вяра в “естествената сила на народа”. Той из-вежда своя постулат за самостоятелно, суверенно развитие на революционното движение. Успоредно с това разглежда предстоящата революция, която според Н.Генчев, е “едно всеобщо народно въстание, съобразено с постиженията на съвременното военно въстанническо изкуство”.
В нея той излага в синтезиран вид основните си идеи за целите и сред-ствата на българската национално-демократическа революция. Левски изрично посочва, че всички други народности ще имат равни права с българите, вклю-чително и турците. В Проектоустава Апостола утвърждава разбирането си, че с една “обща революция” ще се преобразува тираничната система, че бъдещата демократична република ще бъде основана на принципите на “Хартата за пра-вата на човека”, прокламирана от Великата френска революция. Особени дис-кусии предизвиква втората му част, в която се определят ролята на БРЦК в ор-ганизацията, структурата на комитетите, правата и задълженията на членове- те. Посочват се срествата за осъществяване на революцията – организации, хо-ра, пари, редът и дисциплината, които трябва да спазват. В специален раздел, озаглавен “Наказателен закон”, се определян санкциите при нарушаване на програмата, разпорежданията и изискванията на Устава. В Проектоустава Лев-ски допуска създаването на балканска република, но след национално обособя-ване и решаване на социалните въпроси на съседните страни на полуострова.
След създаването на ВРО през 1870-1871г. в българското революционно движение се оформят два центъра – вътрешен, ръководен от Левски, поддър-жащ радикални буржоазно-демократични възгледи, и емигрантски, ръководен от Каравелов, поддържащ либерални възгледи. Бурурещкият комитет осигурява общото политическо ръководство и единодействие, международната пропа-гандна дейност и дипломатическите контакти. Вътрешната организация извър-шва конкретната практическа работа сред българското население, разпростра-нявайки идеите на Левски и подготвяйки го за революция. По някои въпроси обаче между дейците от вътрешността на българските земи и емигрантите съ-ществуват различия – главно по отношение за правото на контрол върху движе-нието, за което претендират БРЦК и ВРО. От една страна, БРЦК разбира, че без контактите и влиянието на ВРО не може да се превърне в реална политическа сила. От друга страна, Левски и ВРО осъзнават, че средствата на емиграцията, нейните възможности за легална пропаганда, за купуването на оръжие и т.н. ще бъдат важно условие за подготовката и осъществяването на националната революция. По този начин се стига до Общо събрание, което играе значителна роля в живота на организацията, след нейното създаване.
Главната задача през БРЦК е обединението на всички революционни си-ли за една единна борба и приемането на обща програма и устав с участието на вътрешни дейци и на представители на емиграциата. В преварително изпра-тените писма до създадените комитети из българските земи, Л.Каравелов съоб-щава, че е решено на заседание на БРЦК да се свика Общо събрание на 29.04.1872г. Първоначално Васил Левски смята то да се проведе във вътреш-ността на българските земи, където емигрантските дейци ще пристигнат тайно, но още през втората половина на 1871г. се стига до споразумение между него и другите водачи, то да се проведе в Румъния. Причините за това са няколко. Значително по-опасно ще е то да е в България, защото един провал или преда-телство ще нанесат удар върху елита на революционното движение и може да се доведе до разкриване мрежата на ВРО. Румъния е естествен географски и политически център на българската емиграция от Сърбия и Южна Русия.
Първото заседание е открито на 29.04. в дома на Л.Каравелов. В него участват 25 деле-гати от България, Влашко и Болград, някои от които имат повече от един мандат. Вътрешните дейци разполагат с 33 гласа, а емигрантите – с 17.
На първото заседание се избира комисия, в която влизат 4 души: Любен Каравелов, Кирияк Цанков, Тодор Пеев и Васил Левски. Тя има за задача да състави Програма на революционната организация и да прегледа изготвения от Левски “Устрав”. Предварително подготвената от Каравелов и подкрепена от Левски “Програма” в основната си част следва старата, която е приета през 1870г. В новата се уточняват отношенията към миролюбивото турско населе-ние и богатите българските чорбаджии; определя се целта на “Програмата” – според чл.1 “БРЦК има за цел да освободи България чрез революция, морална и с оръжие”. Посочват се и средствата за нейното осъществяване – според чл.2 това са “пропаганда, печат, оръжие, огър и пр.”. В други членове се предвиж-дат бъдещата форма на управление – “свобода народна, свобода лична и свобо-да религиозна”, т.е. – демократично устроена държава; равно-правието на рели-гиите; създаването на балканска федерация на “свободни земи” на основата на доброволното обединение и т.н. Включва се и допълнителен текст, в който се казва, че БРЦК може да упълномощава отделни лица, които могат да го пред-ставляват навсякъде. Такова пълномощно се дава на Васил Левски, който е обявен за апостол на цяла “България (Мизия), Тракия и Македония”. В практиката на организацията се налагат конспиративни елементи – тайна полиция, тайна поща, терористични действия и т.н.
Заседанията траят до 5.05.1872г. На тях се приема оставката на досе-гашния състав на Централния комитет и се избира нов – Л.Каравелов – предсе-дател, Кирияк Цанков – подпредседател, Олимпи Панов – секретар, Димитър Ценович – касиер, Панайот Хитов и Васил Левски – членове.
В съответствие с решенията на Общото събрание и пълномощията, които вече притежава, Левски разширява революционна мрежа, като създава окръж-ни центрове на ВРО и въвежда система от военни ръководители към комитети-те. Създадените първи окръжни центрове осъществяват координацията между БРЦК и местните структури на ВРО. Такива комитети са тези в с.Голям извор, Ловешко, Сливен, Пазарджик, Стара Загора, Търново, Ловеч. Тази своего рода “пирамида” – Централен комитет-окръжни комитети-местни комитети е с цел по-лесното ръководство на цялата организация.
На заседанията на Общото събрание се обсъжда въпроса и за изпраща-нето на български дейци на революционното движение във военни училища в Сърбия. За тази цел БРЦк влиза в преговори с някои висши сръбски офицери и членове на тайната организация “Главен комитет за освобождение на сърбите”. Основен проблем, който се изправя обаче, се оказва финансовия. Бъдещите бойни действия трябва оръжие, а за неговото закупуване са необходими значи-телни средства. Доброволните дарения от родолюбивите български чорбаджии се оказват недостатъчни. Вследствие на това, помощникът на Левски – Дими-тър Общи изготвя план за нападението на турската поща в прохода Арабако-нак. На 22.09.1972г., въпреки изричната забрана от страна на Апостола, той извършва обира. Турската полиция взема извънредни мерки и по-късно залавя участниците. Димитър Общи, заедно с десетки комитетски дейци, са заловени и изправени на съд в София. Той дава показания, с които цели да се представи като национален революционер, а не като обикновен крадец. Въпреки тези си действия Д.Общи прави цялостни разкрития за дейността на ВРО.
Неговите показания заварват Левски в южните части на българските земи. Дяконът вед-нага се отправя към Букурещ за обсъждане на положението с другите дейци на БРЦК. В Сливен получава писмо от Каравелов с искане за не-забавно вдигане на въстание. Верен на принципите
и разбиранията си, Левски отказва. Апостолът продължава пътя си към румънската столица, като на 25.12.1872г. пристига в Ловеч. На следващият ден, придружен от Никола Цвятков, отива в с.Къкрина. През нощта е заловен в ханчето, където преспиват от турската полиция. Откарват го в Ловеч, а оттам последователно в Търново и София, където е разшитван и впоследствие – осъден на смърт чрез обесване. Присъдата е изпълнена на 6 (19).02.1873г. в околностите на София.
В българската историография съществуват различни хипотези относно въпроса за предателството на Левски. То се изследва от Н.Генчев, Н.Хайтов,
д-р Стоян Максимов и други. Последният дава три версии. Позовавайки се на Л.Каравелов, Хр.Ботев, Захари Стоянов, Стоян Заимов и други – предателят е поп Кръстьо. Втората версия, а и според данни от сподвижника на Апостола – Христо Иванов – Големия, защитава тезата, че е замесена жена и още две лица. Васил Бурски предлага, че предатели са двама турски шпони – Али Чауш и хад-жи Мичо.
По мнение на Н.Генчев Васил Левски изпреварва българското развитие с десетилетия. Неговото име, примерът на живота му и великото му дело са без-смъртни. Левски успява да “създаде могъща народна организация, която про-бужда...низини, организира ги в името на една велика идея”. Н.Хайтов казва за Апостола – “Васил Левски е еманация на българщината в най-висшата й фор-ма”.
Смъртта на Дякона и ударът, който революционното движение понася след масовите разкрития на Димитър Общи и последващите арести, предизвик-ват криза в БРЦК. Тя се характеризира и с невъзможността да се намери дос-тоен заместник на идеите на Левски, както и на колебанията във възгледите на Любен Каравелов.
На 18.03.1873г. Търновският комитет издига за заместник на Апостола сливенския учител Атанас Узунов. Той съсредоточава усилията си предимно в Тракия, но дейността му продължава само няколко месеци. При един опит за покушение над заподозрян в предателство хасковски чорбаджия той е заловен. Арестувани са десетки комитетски дейци, много от които са осъдени на заточе-ние в затвора Диарбекир.
Каравелов замисля междувременно да проведе Общо събрание на 11-12.05.1873г. за преодоляване на кризата. То обаче не води до очакваните ре-зултати. Събранието отменя устава на БРЦК, с което практически се ликвидира идеята на Левски за строга централизация и дисциплина в организацията. На него се решава да се изпрати чета, която има за цел да провери “духовете” в българските земи. Това показва известно “връщане” към някои стари възгледи, относно начина на провеждане на борбата.
Една част от членовете на комитета се оттеглят. Стига се до идейна без-изходица. Има неверие в реализирането на възгледите, които се следват дотога-ва. Някои изчакват кризата да отмине и да се търсят нови решения. Това води до спорове сред революционните дейци и течения за пътя на борбата. Търнов-ският комитет дори си присвоява ръководната роля на Централен и казва, че ще готви въстание, паралелно с което ще търси подкрепа в сръбското правител-ство. Л.Каравелов, който е принуден временно да напусне Букурещ, поради протестите на Турция пред румънското правителство. Той прекратява издава-нето на в. ”Свобода” и в началото на 1873г. заминава за Белград. С отмяната на устава, БРЦК фактически губи ръководните функции и права. Друга причи-на за отиването му в сръбската столица е, че там живее Панайот Хитов, най-ав-торитетната фигура след смъртта на Левски сред българските революционни среди. След смъртта на Левски у Каравелов доминира идеята да се търси вун-шен съюзник за осъществяването на освободителното дело на българския на-род. В той и П.Хитов се срещат с представител на Търновски комитет (вероятно Матей Преображенски – Миткалото).
В стремежът си да се поставят над БРЦК, комитетите в Търново и Русе организират ново събрание в Букурещ на 20-21.08.1874г. В работата на събранието вземат участие 13 делегати, от които само трима са представители на вътрешните комитети. Събранието избира временно за членове Л.Каравелов, К.Цанков, Т.Пеев и Ол.Панов и натоварва Русенският комитет с пълномощията на главен комитет в страната и обсъжда възможността за по-конкретни рево-люционни действия.
След разкритието на Ат.Узунов за нов апостол се избира завърналия се от Русия Стефан Стамболов. В продължение на четири месеца той успява да заз-драви организацията в Търново и Тракия, но полицията попада на следите му и той е принуден да се прехвърли през Цариград и Одеса за Букурещ.
Успоредно с тези събития се влошава маериалното положение на печат-ния орган на БРЦК – в.”Независимост”. През 1873-1874г. Л.Каравелов на някол-ко пъти се оказва в невъзможност да продължи издаването му. С големи усилия успява да “закрепи” вестника с помощи, събирани от съмишленици на БРЦК в Румъния, от български сруденти в Чехия и от други отделни родолюбци.
През м.октомври 1874г. Каравелов спира издаването на в.”Независи-мост”, както поради липса на средства, така и вследствие резервираността на сръбското правителство към следваната от него политическа линия. Той проя-вява известна склонност към еднолична власт и предявява претенции за извън-редни пълномощия., което среща съпротива у другите членове на БРЦК. След събранието Каравелов започва да издава списание “Знание”. В Предисловието към първия брой той съобщава намеренията си да напусне революционна орга-низация, но и категоричното си решение да продължи да служи на своя народ.
В историческата наука се спори относно промяната на “курса” у Л.Кара-велов. Н.Генчев и други смятат, че Каравелов е буржоазен либерал, което пред-определя непоследователността му. Според М.Димитров и други той е просвети-тел, временно приобщен към революционните идеи под влияние на Васил Лев-ски. Крумка Шарова, Панталей Зарев и други смятат, че е революционер-демо-крат и отстъпелнието е търсене на нов път в борбата срещу поробителя. П.За-рев доказва това с идеите, които са заложени в “Децата не приличат на бащите си”.
Н.Кондарев приема, че през 1874-1875г. настъпва идеен прелом у Кара-велов. По-късно тръврди, че деецът на БРЦК прави завой относно възгледите си, защото не се отказва от революцията, а я подкрепя с просветна дейност.
На 24.12.1874г. Общото събрание на БРЦК отхвърля исканите извънред-ни пълномощия. Избира се нов Централен комитет, а за негов председател – Христо Ботев. Той участва като член на комитета още от 1873г., а от м.декем-ври 1874г. поема инициативата. БРЦК практически потъва в бездействие и ре-ално прекратява дейността си като организационен център.
Основни извори, даващи сведения за живота и делото на поета-револю-ционер, са спомените на неговите съвременници, личния му архив – писма, бележник и т.н., избрани произведения, архив на БРЦК и други. Биографии за него пишат Цвета и Иван Унджиеви, М.Димитров, Ив.Клинчаров, Г.Бакалов, Г.Константинов, М.Арнаудов, Н.Генчев, руските учени Н.Державин, К.Поглуб-ко, които изследват и руското влияние върху възгледите му.
Христо Ботев е роден на 6.01.1848г. в Калофер в семейството на учителя Ботьо Петков и Иванка Дренкова. Първоначално завършва трикласното учили-ще в родния си град, след което постъпва в Одеската гимназия. С помощта на влиятелното “Българско настоятелство” в същия град той се записва в местната мъжка гимназия. Строгият надзор над учениците и съществуващите порядки там отблъскват младия Ботев и теой решава да се самообразова чрез четене на книги. Изключен от гимназията, той остава в Одеса и се сближава с представи-тели на руските революционни и народоволчески кръгове. През този период от живота си Ботев попада под влиянието и идеите на руската революциоона де-мокрация, усвоява написаното от А.Херцен, Н.Чернишевски и други, руската поезия и анархистичните идеи на Бакунин. При формирането на неговия миро-глед влияние оказват и идеите на социалиститеи-утописти, схващанията на Прудон, връзките му и с полските революционери.
През 1866г. Ботев става учител в бесарабското село Задунаевка. В нача-лото на следващата година, 1867г., е принуден да се завърне в Калофер, поради заболяване на баща си, където отново става преподавател. Чрез своето свбодо-любие, за кратко време той провокира местните чорбаджии. Възползвайки се от бунтовната му реч, произнесена по време на училищното празненство в де-на на Св.Св.Кирил и Методий – 11.05.1867г., те се противопоставят на неговото оставане в града и той е принуден да емигрира в Румъния.
Липсата на сред-ства, революционни кипеж и хъшовската атмосфера оставят отпечатък върху неговия живот. Ботев става за известно време секретар н Жельо войвода, чиято чета не успява да премине в българските земи. По-късно той се среща с Васил Левски в една изоставена вятърна мелница край Букурещ, с когото прекарват студената зима на 1868-1869г. В резултата на лишенията и лутанията остава за около две години извън активната революционна емиграция. Учителства после-дователно в Александрия и Измаил, където се сближава със С.Начаев и други руски революционни възгледи, като паралелно на това пише и първите си пое-тични и публицистични творби – “Майце си”, “Към брата си”, “Наместо програ-ма” и т.н. Ботев влага определен идейно-политически заряд в своята просвети-телска дейност, като я подчинява изцяло на нуждите на революционната борба, която според него трябва да стои на първо място. През лятото на 1871г. започ-ва да издава вестник “Дума на българските емигранти”, на чиито страници пропагандира революция и демокрация, отхвърляйки съглашателството и ре-формизма. Привърженик на Парижкара комун и провтивник на тиранията във всичните й форми, той изобличава турския деспотизъм и руския царизъм. В статията си “Народът вчера, днес, утре” залага на особения характер на “народ-ните начала” в българските земи, съхраняващи се в общините, еснафите и дру-ги сдружения. Липсата на средства го принуждава да спре да издава в.”Дума на българските емигранти”. В продължение на две години той сътрудничи на Каравеловите “Свобода” и “Независимост”, като отпечатва през 1873г. и няколко броя на сатиричния вестник “Будилник”. На мястото на в. ”Независи-мост” Ботев започва да издава вестник “Знаме” – новия орган на БРЦК. В него излага своите схващания за националната революция, като бичува дуализма и просветителските възгледи. Той критикува Добродетелната дружина, ратувай-ки за самостоятелни действия, необвързани с политиката на Сърбия, Гърция, Русия и други външни сили. Като идеолог, Ботев отстоява българщината по българските земи в Мизия, Тракия и Македония, подлага на критика гръцкия и сръбския национализъм. Идеята му за балканска федерация, в която да се под-чертават главно социалните аспекти, при условие, че се преодолее балканския национализъм, не е убедителна и отстъпва на тази на Васил Левски по въпроса за подготовката на революцията. Под влияние на Прудон, Бакунин, Меделин и други Ботев отхвърля държавата и мечтае за утопична обществена организа-ция на базата на свободни и децентрализирани общини. Четейки Херцен, той приема икономическата изостаналост като предпоставка за изграждането на едно ново общество на основата на социално равноправие и човешка взаимо-помощ. Ботев призовава към “революция народна, незабавна, отчаяна”, която да отхвърли подтисничеството. Неговите идеи дават отражение върху дейност-та на БРЦК през 1875г. и при подготовката на въстанията от 1875 и 1876г.
Паралелно с тези си му действия, обстановката в Европейския Югоизток към средата на 70-те години на XIXв. се променя. По това време Османската империя се изправя през сериозни икономически затруднения. Традиционният консерватизъм на турското общество, тежкият и тромав административен апа-рат, както и застоя на реформаторските движения на Високата Порта, не поз-воляват на империята да се интегрира мащабите на Европа. Нарастващите дълговете към западните банки остават непогасени, а бюджетния дефицит дос-тига значителни суми. Турското правителство се принуждава да увеличи пре-ките и косвените данъци, които се събират от подвластното християнско насе-ление. В края на 1874г. десятъкът е увеличен от 10 на 12,5%. Военният данък, плащан от немюсюлманите, започва, противно на установените норми, да се събира и от новородените момчета. Напрежението между християни и мюсюл-мани нараства и през пролетта на 1975г. в Босна и Херцеговина избухва въста-ние.
Бързо променящата се обсатановка на Балканите предизвиква реакции и върху дейността на БРЦК. Неуспешните опити на турските власти на поту-шат въстанието в западната част на полуострова вдъхва увереност на револю-ционните дейци. На страниците на в. ”Знаме” Христо Ботев открито призовава българите също към въстание. Не всички членове на БРЦК обаче споделят него-вия ентусиазъм. След оттеглянето на Любен Каравелов от комитетските дела в средите на организацията на БРЦК се очертават две течения. Едната се олицет-ворява от Христо Ботев, Иван Драсов и Стефан Стамболов, а другата от Кири-як Цанков, и отчасти Димитър Ценович и Панайот Хитов. На 12.08.1875г. групата около Ботев ус-пява да организира в Букурещ ново Общо събрание на БРЦК. В него вземат участие представители на всички дейни комитети във Влашко, а единствено Никола Обретенов се явява като представител на рево-люционните дейци от вътрешността на българските земи. Събранието обсъжда подготовката за вдигане на въстание. Териториалният обхват се разделя на че-тири окръзи, на всеки от който застава определен “апостол”: Старозагорски – със Ст.Стамболов; Търновски – с Михаил Сарафов; Троянски – с Панайот Волов, а за Русе, Шумен, Варна и Разград отговаря Н.Обретенов. Апостолите трябва да преминат тайно р.Дунав и с помощта на българските комитети да организират въстание, което се предвижда да избухне на 16 (28).09.1875г. Ботев е натова-рен със задачата да събира парични помощи от богатите и патриотично нас-троените български търговци в Южна Русия. Предвижа се също така с помощ-та на Панайот Хитов и Филип Тотю да се създадат чети от средите на емигра-цията, които да се прехвърлят “отсам Дунава” и да вземат активно участие в едни бъдещи бойни действия. Прието е за столицата на империята – Цариград, да се изпрати специална група, начело със Стоян Заимов и Георги Бенковски, имаща за цел да предизвика смут сред населението чрез умишлени пожари в различни квартали на града. Търновският комитет отказва да вдигне въстание, имайки предвид слабата подготвка на въстанниците и липсата на достатъчно оръжие. В ня-кои райони обаче подготовката върви енергично. В Стара Загора Ст.Стамболов действа с подкрепата на градския комитет, начело на който са Кольо Ганчев, братя Жекови и други. На 16 (28).09.1975г. на определения предварително сборен пункт Чадър могила обаче се явяват едва 24души. Под ръководството на Георги Икономов и Стефан Стамболов малка група въстанни-ци излиза с развято знаме и с бунтовнически песни в околностите на Стара За-гора, очаквайки подкрепление от близките села. Четниците не успяват да се свържат с друг райони и при така създаващото се положение групата се разде-ля. Една част от тях се оттеглят през прохода Хаинбоаз (днес Проход на Репуб-ликата) за Румъния, а друга част, включително Михаил и Георги Цекови заги-ват. В Стара Загора са арестувани около 700 души, много от които впослед-ствие са заточени, а самия Стамболов също бяга във Влашко.
Пез есента на 1875г. освен в Старозагорско опити за въстание се правят в Шуменско и Русенско. Шуменският опит за бунт се изразява в една малка че-та, коята се разпръсква. Сходна съдба има и т.нар. Червеноводска чета, създа-дена от дейци на Русенския комитет. При отказа на този в Търново да въстане, нейните опити за разширяване границите на бунта пропадат. Войводата й Вър-бан Стоянов е убит. Отчаян от резултата на замислената под негово ръковод-ство революционна инициатива и несправедливо подозиран от своите съратни-ци в злоупотреба, Христо Ботев си подава оставката като председател на БРЦК на 30.09.1875г. Той поема вината върху себе си и напуска организацията. Еми-грацията организира ново Общо събрание, на което отново обвиненията и не-верието във възможността на българите сами да постигнат своето освобожде-ние отново вземат връх.
Въстанията от 1875г. не успяват поради няколко причини. Те са органи-зирани сравнително бързо при недостатъчно на средствата и кратко време за подготовка. След смъртта на Левски има дезорганизация в структурите на ВРО, което се отразява върху положението. Липсва и единство сред революционните дейци по различни въпроси, свързани със самото въстание. Въпреки това оба-че, подемът сред българското население не спада, доказателство за което е из-бухващото следващата година ново въстание.
Благодарение на дейността на Любен Каравелов, Васил Левски и Христо Ботев се подготвя, а по-късно – се осъществява, българската национална революция. Движението става вътрешнонационална задава. През разглеждания пе-риод развитие бележат и трите идейни течения сред емиграцията – революци-онното, либералното и консервативното, които обаче имат една обща цел – Ос-вобождението на България. Според политическите си убеждения и разбирания те вървят по различни пътища за осъществяването й. Въпреки неуспехите си, въстанническото движение през 1875г. по българските земи заема съществено място в освободителното дело на нашия народ. Важно значение има историчес-ката поука, която БРЦК и революционните дейци извличат за подготовката и организацията за следващото най-масово въоръжено надигане на българския народ срещу Османската империя – Априлското въстание.

АПРИЛСКО ВЪСТАНИЕ – 1876

Епохата на Българското Възраждане е важен период от историческото ни развитие, който се характери-зира с преход от Средновековието към Новото време. В резултат на възникващите нови форми на стопански живот се изменя структурата на българското общество, разгръща се мощно движение за новобългарска просве-та, полагат се основите на светска култура. Според Николай Генчев Българското Възраждане е закономерен етап в българската история и е в пряка връзка с това на народите от Западна Европа. Подемът на производител-ните сили укрепва позициите на буржоазията като хегемон в националното движение, а възхода на българската просвета, култура и църква укрепват самочувствието ни. Със своята “История славянобългарска” от 1762г. Паи-сий Хилендарски издига първата национална програма, като директно формулира задачата на самопознанието на българския народ – изучаването на родния език, история и култура, внушавайки необходимостта от възста-новяване на държавната и църковната независимост. Той отразява началото на процеса на консолидиране на българската нация. Победата в църковното движение води до легитимиране на българската нация, чрез фермана от 1870г., а натрупания опит и засилващото се влияние на възрожденската буржоазия се оказват важни условия за осъществяването на националноосвободителната ни революция. Благодарение на въстанията от първата по-ловина на XIХв., дейността на Георги Стойков Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски и Христо Ботев и други движението за политическо освобождение преминава от неорганизирано, т.е. – стихийно към организира-но. Цялата им политическа дейност се подчинява на борбата за национално освобождение.
Около средата на 70-те години на XIXв. освободителните борби на народите от Европейския Юго-изток, намиращи се под османска власт, навлиза в решителен етап. Трудностите, които османското правител-ство, т.нар. ”Висока порта”, среща при потушаването на това движение, активизират дипломацията на Великите сили.
Кризата в Османската империя е основната предпоставка за назряващо въстание. Консерватизма, теж-кия и корумпиран административен апарат, застоя в реформите, както и анархията и беззаконието сред властта, не позволяват на Портата да се адаптира в изменящия се евро-пейски свят. Турция е все още феоадална държа-ва с развиваща се буржоазия. Дълговете към западните банки, които тя дължи, остават непгасени, а бюджетния дефицит достига високи стойности. Правителството, за да закрепи финансовото си положение, се принуждава да увеличи преките и косвените данъци, събирани от подвластното му християнско население. В края на 1874г. десятъкът е увеличен от 10 на 12,5%. Военният данък, плащан от немюсюлманите, започва, противно на уста-новените норми, да се събира и от новородените момчета. Възникващите в империята усложнения прерастват в открит международен конфликт, известен в историческата наука под името “Източен въпрос”, който по-късно прераства в криза.
Напрежението между християни и мюсюлмани нараства и през лятото на 1875г. в Босна и Херцеговина избухва въстание. Движението се разраства и в него се включват и черногорски чети. През месец август с.г. въстанието обхваща и Босна. Първите опити на Високата Порта да го разгроми завършват с неуспех. Австро-Унгария и Сърбия също идват на помощ на въставащото население.
Борбата на въстанниците в Босна и Херцеговина предизвиква силен отзвук и раздвижване сред бъл-гарите. Те възприемат това като сигнал за ускоряване на подготовката на въстание по българските земи. На страниците на вестник “Знаме” Христо Ботев призовава народа към “революция народна, незабавна, отчаяна”.
Този възход се изразява в подготовка и опит за вдигане на въстание през 1875г., известно в нашата ис-ториография под името “Старозагорско въстание”.
Негови инициатори са дейците на БРЦК, обединени около групата на Ботев – Иван Драсов, Стефан Стамболов и други, които отстояват необходимостта от енергични революционни действия. На 12 август 1875г. в румънската столица се организира Общо събрание на БРЦК. Събранието обсъжда подготовката за вдигане на въстание. Териториите, населени с българи, се разделят на четири окръга, на всеки от който застава определен “апостол”: Старозагорски – със Ст.Стамболов; Търновски – с Михаил Сарафов; Троянски – с Панайот Волов, а за Русе, Шумен, Варна и Разград отговаря Н.Обретенов. Старозагорският комитет успява да възобнови връз-ките си с местните структури на Вътрешната революционна организация (ВРО) на Васил Левски. Подготовката се разгръща в Старозагорско, Новозагорско, Казанлъшко. Предвижда се да въста-нат и Чирпанско, Хасковско, Пловдивско. Против прибързано вдигане се обявяват Троянско и Пловдивско, а в навечерието му – и в Търново.
Апостолите трябва да преминат тайно р.Дунав и с помощта на българските комитети да организират въстание, което се предвижда да избухне на 16 (28) септември 1875г. Ботев е натоварен със задачата да събира парични средства. Предвижда се също така с помощта на Панайот Хитов и Филип Тотю да се създадат чети, които да се прехвърлят “отсам Дунава”. Прието е за столицата на империята – Цариград, да се изпрати специал-на група, начело със Стоян Заимов и Георги Бенковски, имаща за цел да предизвика смут сред населението чрез умишлени пожари в различни квартали на града. На 16 (28 септември 1876г.) на определения предварително сборен пункт Чадър могила се явяват едва 24 души. Под ръководството на Георги Икономов и Стефан Стам-болов малка група въстанници излиза с развято знаме и с бунтовнически песни в околностите на града, очак-вайки подкрепление от близките села. Четниците не успяват да се свържат с друг райони и при така създава-щото се положение групата се разделя. Една част от тях се оттеглят през прохода Хаинбоаз (днес Проход на Ре-публиката) за Румъния, а друга част, включително Михаил и Георги Цекови загиват. В Стара Загора са арес-тувани около 700 души, много от които впоследствие са заточени, а самия Стамболов също бяга във Влашко.
През есента на 1875г. освен в Старозагорско опити за въстание се правят в Шуменско и Русенско, кои-то са неуспешни. Христо Ботев си подава оставката като председател на БРЦК на 30 септември 1875г. Той по-ема вината върху себе си и напуска организацията, която практически се разпада.
Kaтo отчитат политическите затруднения на Турция и задълбочаваща се Източна криза, някои от чле-новете на разпуснатия БРЦК решавата да се пристъпи към подготовката на ново въстание по българските земи през следващата, 1876г., което е известно в българската историография под името “Априлско въстание”.
Сведения за въстанието има в османските документи, материалите от анкетните комисии, които идват след кървавото му потушаване, архивите на Гюргевския революционен комитет, спомените на участници в него и т.н. Като основен озворов материал в историческата наука се считат книгата на Захари Стоянов – “Записки по българските въстания”, спомените на Стоян Заимов, Никола Обретенов, Стефан Стамболов, Константин Величков, Иваница Данчов, Иван Гешев, Стефан Пешев и други участници в бунта. Периодичният печат – български и чуждестранен, както и краеведските проучания от Панагюрище, Клисура, Копривщица, Батак, Брацигово, Пещера, Пазарджик, Пловдив, Стара Загора, Сливен, Габрово, Търново, Ловеч и други, обогатяват сведенията за мащабността и значението му.
Цялостни проучавания за Априлското въстание правят Христо Гандев – “Априлското въстание 1876”, Димитър Страшимиров – “История на Априлското въстание”, Никола Же-чев – “Априлско въстание – 1876”, Константин Косев – “Априлското въстание – прелюдия на освобождението”, Константин Косев, Николай Генчев, Никола Жечев и Дойно Дойнов – “Ис-тория на Априлското въстание 1876”, Димитър Косев, Васил Златарски, Стоян Романски, Д.Мишев, С.Бобчев, Александър Бурмов, Симеон Дамянов, Б.Чолпанов, Веселин Трайков, Хрис-то Христов и други.
На 1 октомври 1876г. се свиква събрание, на което се и решава да се премести центъра на борбата – от Букурещ в придунавския град Гюргево. Тази постъпка се обяснява от факта, че града е в непосредствена бли-зост с Русе, като между тях съществува тайна кореспонденция на българските революционни дейци и органи-затори. Друг фактор за преместването са и “тайните” пътища, по които става снабдяването с дрехи, храна и документи на емиграцията в Ру-мъния, а така също и многочислеността на българската колония там.
Заседанията на Гюргевския революционен комитет, провеждани в къщата на търговеца Димитър Горов, започват около 11-12 ноември 1875г. и продължават до 25 декември. В състава му влизат Стефан Стамболов, Панайот Волов, Стоян Заимов, Иван Хаджидимитров, Иларион Драгостинов, Георги Икономов, Никола Мар-тинов – Червенодовеца, Тодор Петков – Чорбаджи, Георги Апостолов, Никола Обретенов, Христо Караминков – Бунито. На отделни заседания присъстват Гаврил Хлътев (Георги Бенковски), Иван Данчев, юнкерите от Одеското военно училище Георги Обретенов, Георги Измирлиев – Македончето, Никола Славков, Тодор Кир-ков, Иван Хаджиимитров и други. Заседанията се провеждат тайно дори за членовете на Букурещкия БРЦК, но впоследствие се прави изключение за Христо Ботев, Тодор Пеев и още няколко “изпитани” емигрантски вой-води. Доказателство затова е практиката да не се водят обширни протоколи, което потвърждава конспира-тивния характер на делото.
Главната задача на комитета е да се обсъдят въпросите за подготовката на предстоящото въстание. За тази цел територията на българските земи се разделя на революционни окръзи, в които трябва да действат “апостоли”. Според З.Стоянов се предвиждат 4 окръга – Търновски, Сливенски, Врачански и Пловдивски, а според Ст.Заимов и Н.Обретенов – 5, като се включва и Софийски, който трябва да обхване и части от Маке-дония, но поради различни обстоятелства той не се учредява.
Първият революционен окръг, с центът Търново, обхваща Търновско, Габровско, Севлиевско, Троян-ско, отчасти Разградско и околните му села. За негов главен апостол е определен Стефан Стамболов, с помощ-ници Георги Измирлиев – Македончето и Христо Караминков – Бунито. Сливенският революционен окръг об-хваща Сливенско, Източните части на Стара планина, Ямболско, района на Странджа. Негов ръководител е Иларион Драгостинов с помощници Георги Обретенов и Стоил войвода. Врачанският революционен окръг включва Врачанско, Ломско, Оряховско, Монтанско, Берковско, Луковитско, Плевенско. За негов апостол се назначава Стоян Заимов с помощници Никола Славков, Никола Обретенов, и Георги Апостолов. Пловдивският окръг, за чийто център от стратегическа гледна точка по-късно се определя Панагюрище, обхваща земите между Става планина и Западните Родопи, и от Калофер до селищата около Чирпан по линията Пловдив-Од-рин. За негов ръководител се избира Панайот Волов с помощници Георги Бенковски, който по-късно “заема” неговото място, и Захари Стоянов.
Гюргевския революционен комитет предвижда значително по размах и продължителност във времето въстание, което на фона на Източния въпрос ще провокира вниманието на Великите сили. Въпреки че не се водят обширни протоколи, според Иларион Драгостинов въстанието трябва да се проведе “по един общ план”, а неговият обхват трябва да включва земите, населени предимно с българско население, като акцент се поставя на планинските райони – Старопланинската верига, Средна гора, Западни Родопи, Странджа, които трябва да се освобо-дят първоначално, т.е. – да се прибягва до отбранителна тактика. В тези райони се налага да се създаде революционна власт или т.нар. “Временно правителство” и се предвижда овладяването и “затварянето” на про-ходите. Освен с овладяването на планините, друга част от тактическият план се отнася до избягването на во-дене на сражения в равнинни местности, където турската армия може да струпа кавалерия и артилерия, а пара-лелно с това се предвижда и навлизане на чети отвън във вътрешността на българските земи. Ръководителите на комитета приемат план за съсредоточаване на въстаниците с 24 опорни точки, а така също и осигуряване от страна на местното население на материални ресурси – храна, облекло, транспорт (животински) и т.н. Вземат се решения за вътрешената самостоятелност на революционните окръзи, със издигането на Търновския за централен, с оглед на географското му разположение и връзките му с емиграцията в Румъния; за събирането на пари от окръзите; за закупуването на оръжие и боеприпаси, като за тази цел Гюргевския революционен комитет отново разчита на вътрешната самоорганизация на окръзите. Решава се отделни групи да подпалят големите градове – Одрин, София, Пловдив, Търново, Татар Пазарджик, Шумен, Русе и други, за да се предизвика страх у турското население и власт, както и да се прекъснат телеграфните връзки и някои железопътни линии, като Русе-Варна, Одрин-Белово и т.н. В освободените земи се предвижда да се изгради въстаническа армия. За подготовка на бунта се отделя важна роля на съществуващите комитете от мрежата на ВРО, но паралелно с това е необходимо да се изградят и нови, а старите да обновят членския състав. Това е и доказателство, че Гюр-гевския революционен комитет се явява продължител на делото на БРЦК.
Други важни решения, които се вземат, са приемането на вътрешни правилници, полагането на клетва пред всички, миролюбиво отношение към обикновеното турско население, начините за поддържане на връзка между окръзите и воденето на тайна кореспонденция и поща помежду им.
На 25 декември 1875г., на Коледа, след последното заседание комитетът практически се саморазпуска, но въпреки това в Гюргево остават Иван Хаджидимитров, Димитър Горов и Я.Ангелов, които трябва да коорди-нират действията между отделните окръзи, да осигурят фалшиви документи, да закупят оръжие, а впослед-ствие към тях да се присъединяват и някои заподозрени в организирането на бунта българи.
Гюргевският революционен комитет е символ на една своеобразна пър-вична и специфична парламен-тарна институция.
За характера и значнието на Гюргевския революционен комитет монография пише Дойно Дойнов – “Гюргевският революционен комитет”.
Българската емиграция в Румъния, Русия и Сърбия се отива да активизира усилията си. През месец март 1876г. се състои събрание в Браила от Рафаил Атанасов, Петър Мишайков, Павел Калянджиев и други, на което се решава да се съберат средства за въоръжаването на една чета, която трябва да се прехвърли в Балкана. Обсъжда се и въпроса и за евентуално съдействие от страна на Сърбия, но положителен резултат от срещите на Л.Кавравелов, К.Цанков и Т.Панов със сръбските представители в Букурещ не се постига.
Дейците на въстанието допускат и редица грешки в неговото организиране – кратко време за подготов-ка, чети и диверсионни действия, отбранителна тактика, неподходящ сезон за водене на бойни действия, няма единен координиращ център на борбата и т.н.
В началото на същата 1876г. революционните дейци преминават р.Дунав и навлизат в българските земи.
Главният апостол на Търновския революционен окръг Стефан Стамболов минава реката в началото на годината. В този окръг, заедно с него, се установяват бившият руски офицер Петър Пармаков, войводата поп Харитон Халачев и други. По съображения за сигурност апостолите избират за център на окръга Горна Оря-ховица, който е важен транспортен център. Само за 2-3 месеца благодарение на есеотдайната и енергична дей-ност на Бачо Киро, Цанко Дюстабанов, П.Пармаков, Йонко Карагьозов, Христо Патрев, на територията на Пър-ви окръг се разгръща активна революционна дейност. Освен в Горна Оряховица те най-често пребивават и си-гурните си сподвижници в с.Самоводене. В работата на окръга се включват и много всеотдайни местни дейци – Христо Донев и Н.Кабакчиев – в Търново, Бачо Киро Петрове – в Бяла черква, Иван Марковски – в Троян, Рад-ко Радославов – в Дряново и т.н. В Севлиевско работи като нелегален Дончо Фесчиев, а в с.Михалци – Тодор Мортеров и други. През 1876г. набавянето на налични средства в този окръг, както и в останалите три, става са-мо от вътрешни източници: чрез доброволни вноски от членовете на революционната организация; чрез сключ-ване на заеми от земеделски каси от частни лица. От събраните средства се предоставя значителна сума на ок-ръжното ръководство за закупуване на оръжие. В определени къщи тайно се леят куршуми. В Ново село се при-готвят два дървени топа. Подготовката обаче върви неравномерно. В някои райони ръководителите не успяват да посетят лично. Такова е положението в днешна Североизточна България, но независимо от това местните революционни дейци в Разградско, Търговищко, Провадийско, Варненско, Тулчанско и т.н. проявяван немалка активност. Поради наличието на военни крепости и гарнизони и значителния мюсюлмански елемент, апос-толите в този район отреждат на I революционен окръг особена роля в предстоящата борба. В регионите трябва да се формира голяма чета, която да се придвижи на юг и да разстрои тила на врага. На местните съзаклятници се възлагат главно спомагателни функции по подпалването на някои градове, по прекъсването на телеграфни връзки и т.н. Търновския окръжен комитет отстъпва от идеята за масово въстание съобразно с Генералния план на Гюргевския комитет. След провъзгласяване на въстанието главните въстаннически сили от I окръг трябва да се концентрират в Тревненския и Габровския Балкан, след което за завардят Хаинбоазкия, Шипченския и Тро-янския проходи, както и по-малките проходи и по такъв начин да отрежат достъпа на османската войска на се-вер от Стара планина.
Аналогично на I-ви, протича и подготвителната работа и във II (Сливенски) революционен окръг. Участниците в него също бързат и разчитат на възобновяването на старите комитети. Иларион Драгостинов от-стоява идеята за организиране на масово въстание. На противоположни позиции и неговия помощник Стоил войвода, предлагащ вместо да се излага населението на риск, да се изградят няколко въстаннически лагера в Балкана и оттам да се осъществяват четнически действия. Споровете между тях придобиват значиелни размери и това поражда негативни последици в цялостната подготовка на въстанието в този окръг. Старанията на ръко-водството се насочват към снабдяване с модерно оръжие от чужбина. Въстанниците в окръга нямат достъп до оръжието, произвеждано в Сливенските оръжейници, защото османската власт издава разпореждания да не се продават пушки, куршуми и барут на българското население. Тези мерки поставят революционните дейци от Сливенския окръг в още по-неизгодно положе-ние относно въоръжението. Първите дни на месец април в града се състои ново комитетско събрание, като апостолите и техните най-близки съратници разпредлят районите за агитация. Целта е да се спечели за въстанието селата от Сливенско и Котленско.
Подготвителната работа във Врачанския революционен окръг започва предварително. Още през месец октомври 1875г., когато във Враца пристигат Стоян Заимов, Иван Данчев и Мито Хаджимицов, се възобновява дейността си революционния комитет. Освен председателя Мито Антов в новия влизат Ангел Йоцов, Стефана-ки Савов, Мито Цвятков и други. На много места апостолите намират почвата подготвена, но на много места те намират местнотн население наплашено от репресиите на турската власт. През месец март 1876г. Стоян Заимов пристига във Враца и започва своята дейност. Той обикаля градовете Оряхово, Лом, Берковица, Бяла Слатина, посещава и София. За да се снабдат със средства врачани решават да закупят на кредит голямо количество лой и пастърма, които да продадат в Румъния. Със спечелините пари се закупуват пушки, револвери, барут. Заселе-ният контрол на граничните пунктове по р.Дунав създават значителни трудности. Поради това част от средства-та са предоставени за въоръжаване на Ботевата чета, като се разчита тя да внесе оръжието за въстанниците от окръга. Планът на врачани предвижда, във всеки от петте квартала да се образува по една чета. Ръководството на окръга изработва “Закон за всичките бунтовници”, в който се определят длъжностите на водачите на чети, десетниците и четниците. На 22 април (4 май н.с.) Заимов издава заповед съзаклятниците да се готвят за бунт на 11 май (23 май н.с.). Ръководителите на Врачанския окръг възприемат четническата тактика. При това освен готвените във Враца и други селища отряди, дейците свързват обявяването на бунта с преминаване на чета от Румъния. Според Н.Генчев подготовката в този окръг е най-слаба, поради нерешителността на Стоян Заимов и липсата на единство сред другите дейци.
Най-добре върви подготовката в IV революционен окръг, където водачите успяват да постигнат за кратко време значителни резултати. Възобновява се и се разширява комитетската мрежа от времето на Левски, а в дейността се включват авторитетни и преданни на каузата местни хора, като Тодор Каблешков, Петър Бобе-ков, Васил Петлешков, Кочо Честименски, Петър Горанов и много други. След пристигането на апостолите те се съгласяват да се премести ръководния център от в Панагюрище, тъй като в Пловдив, който е важен админис-тративен и военен център, обстановката е напрегната и съществува опастност от разкриване на комитетското дело. В Панагюрище се сформира “Подготвителен комитет”. Помощник-апостолът Георги Бенковски и Пана-йот Волов наблягат много на военно-техническата подготвка, недооценена в другите окръзи. За този окръг въп-росът за въоръжението е един от най-трудните. Комитетите, чрез свои пратеници, предприемат опити да си закупят оръжеи от Цариград и от чужбина. Барутът се доставя обикновено от турци-контрабандисти. Местни майстори тайно изработват саби и поправят огнестрелното оръжие. В някои селища се правят и черешови то-пове. Главното знаме на панагюрци извезва учителката Райна Попгеоргиева. Изготвят се и различни емблеми – лъвчета, кръстове и други. В IV революционен окръг няма военни специалисти с образование, придобито във военни училища. Постепенно българското население в Средногорието, Тракия и северните части на Родопите заживява с мисълта и грижите за близкото въстание. Духът на хората се променя, настъпва въодушевление и вя-ра с успеха. В много селища стопанската работа е занемарена и българите всецяло са погълнати от революцион-ните приготовления. Примерът на П.Волов, Г.Бенковски и другите организатори подклаждат борческите настроения и довеждат до общ подем. Когато подготвоката е в разгара си, апостолите ана този окръг замислят да организират събрание на избрани от “частните комитети” представители, на което да се обсъдят и решат ос-новните въпроси относно военното и политическо ръководство на въстанието. За да не се събуджа бдител-ността на властта, то се свиква в гористата местност Оборище, недалеч от с.Мечка. На 14 април 1876г., веднага след пристигането на Бенковски, събранието е открито. Присъстват 64 редовни комитетски представители, без апостолите и секретаря на събранието Тома Георгиев. Представени са 55 селища. Пратениците полагат клетва и приемат, че в случай на предателство въстанието може се обяви и по-рано. Обсъждат се въпросите за времето и начина, по който ще се обяви то; за отношениете към мюсюлманското население и т.н. Обсъжда се и тактиката, към която трябва да се придържат въстаниците. Решава се в окръга да се вдигне бунт с участието на цялото българско население. За негов център в окръга се утвърждава Панагюрище, където започва заседанията си избрания Главен военен съвет. По молба на П.Волов събранието утвърждава Г.Бенковски за главен апостол на окръга. Относно начина за организиране на въоръжените сили на въстанието, както и в другите революционни окръзи, по внушение на ръководителите, се решава да се образуват въстаннически чети. Поради невъзможност да бъдат завзети Пловдив, Пазарджик, София и т.н. те трябва да бъдат опожарени, както и някои селища, които могат да попречат на делото. Поддържа се връзката с Търновския и Врачанския окръг, но възможностите за съгласуване на някои общи въпроси чрез пратеници и куриери са твърде ограницчени поради повишената бдителност на властта.
Грешките, които допускат революционните дейци при подготовката на бунта, се свързват с различна тактика в отделните окръзи – за чети във II окръг, за въстание – в IV окръг. Не се обхващат всички български земи. Врачанският окръг е слабоподготвен, а извън предварителните граници остава цяла днешна Североиз-точна България – Добруджа, Варненско, Шуменско, Русенско, както и Старозагорско, Бургаско и т.н. Там има значително турско присъствие, след бунта от 1875г. В Софийско и Македония е налице незадоволителната работа на местните революционни дейци. Емиграцията в Румъния – Букурещ, Галац, Браила и други градове, както и в Южна Русия, събира средства и чети, с които да помогнат на въстанието по българските земи. Слаба-та им информираност, липсата на единност сред тях, разногласията между “младите”, стремящи се към бързи действия и “старите”, които искат да се действа по мирен път оставят пасивни около 500 хиляди българи-емигранти.
През първите месеци на 1876г. до Високата Порта достигат сведения за брожение и замислен бунт от българското население. Един от участниците в завършилото на 16 април събрание в Оборище на име Ненко Терзийски от с.Балдьово, Пазарджишко, уведомява османските власти за взетите на въбранието решения. Едва тогава полицията предприема мерки за аресту-ването на някои комитетски дейци. На 20 април 1876г. в Коп-ривщица пристигат заптиета, за да арестуват председателя на местния революционен комитет Тодор Каблеш-ков. Изпълнявайки взетото на Оборище, той свиква комитета и след обсъждане на ситуацията организира група, с която напада конака и обявява началото на въстанието с думите: “Да живее България!”. От всички улици на Копривщица прииждат четници, облечени в тъжествени, военни униформи. С кръвта на първото убито от Георги Тиханек заптие се подписва т.нар. ”Кърваво писмо”, което чрез куриери се изпраща до Панагюрище. Получавайки го следобяд на същият ден, Г.Бенковски обявява началото на въстанието в този град, а впос-ледствие се формира конен отряд, под негово ръководство, известен още под името “Хвърковата чета”. Нейната цел е да се вдъхне повече сила и кураж на населението. След като Панагюрище е овладяно, се създава Военен съвет или т.нар. “Временно правителство”. За комендант на града се назначава Иван Соколов. Апостолите на революционния окръг се заемат с организирането на военните действия и в останалите части на окръга. На 20 април въстават Клисура, Стрелча и околните им села. П.Волов и Г.Икономов се отправят към североизточните части на района – Копривщица, Клисура, Карлово, а Георги Бенковски – към селата Мечка, Мухово, Поибрене, Баня и други – на югозапад, които междувременно също въстават. Четниците от с.Лесичево, Церово, Калуге-рово и други се събират на сборен пункт на връх Еледжик в Ихтиманска Средна гора. Начело на този въстани-чески пагер застава Гене Телийски. На 21 април се вдигат на бунт общо 32 селища в окръга, в това число Батак, Брацигово, също с околните села. На 22 април Г.Бенковски се завръща в Панагюрище, след което се освещава знамето на революцията, извезано от учителката Райна Попгеоргиева, която остава в историческа памет и под името Райна княгиня. След тържеството, той се насочва към отбранителните пунктове Панагюрище, Клисура, Копривщица, връх Еледжик и т.н., т.е. – планински райони, които ръководителите на въстанието смятат за най-подходящи за водене на сражения с турската армия. На 23 април въстанието избухва и в Перущица. Успоредно на това, започват и първите боеве с неприятелските сили. Към надигащите се райони се насочват редовни тур-ски части, командвани от висши офицери, както и се мобилизират “редифите” (запасните) от Одрин, Ниш, Ца-риград и другите големи градове в империята. Против 8-10 хиляди души въстанници се изпращат 80000 души башибозуци и черкезки отряди и 10000-дна редовна войска, снабдена с артилерия. Предвид численото и тех-ническото превъзходство от страна на османците, българите не успяват да удържат позициите си и започват да отстъпват. На 22 април башибозушките отряди си вземат отново Стрелча в свои ръце. На 26 април пада Клису-ра, а Карлово не успява да въстане. Лагерът на връх Еледжик, въпреки героичната си съпротива, е разгромен от силите на Тосун бей, като всички, които търсят спасение там, са избити. На 27 април започват проливни дъж-дове, които измокрят барута на въстанниците и го правят практически неизползваем. На 30 април, след упорити 4-дневни сражения, Хафъз паша превзема Панагюрище, а Копривщица се спасява от опожаряване чрез голям откуп. С падането на главния център на въстанието – Панагюрище, приключва борбата на българите в Средна гора. Виждайки разореният град, Г.Бенковски възкликва: “В сърцето на тирана отворих люта рана, която никога няма да оздравее”, след което, заедно с още няколко четници се прехвърлят към Стара планина, където на 12 май са предадени в местността Костина в Тетевенския Балкан.
Аналогична съдба имат и селищата на юг от р.Марица. Боевете за Брацигово, Перущица и Батак про-дължават повече от седмица. Брацигово се превръща в укрепен лагер, който се защитава от около 500 души, но без достатъчно оръжие. Начело на героичната съпротива застават Гого Ангелов и Васил Петлешков. На 7 май, след 7-дневна борба с редовната армия на Хасан ага, селището е превзето. Извършват се масови арести. В.Пет-лешков също е затворен, но въпреки нечовешките мъки, на които е подложен, не издава своите сподвижници. Съпротивата на Перущица остава един от върховете на героичната саможертва в Априлската епопея. Градчето отбива черкезките атаки, но не може да устои на редовните части и артилерията на Рашид паша от Пловдив. Последна “крепост” на защитниците остава местната черква. Башибозуците неуспешно атакуват храма, след което го подпалват. За да не попаднат живи в ръцете на врага, въстанниците решават да сложат сами край на живота си. Кочо Честименски обезглавява си, новороденото си дете, сестра си и се самоубива, а Спас Гинев посича също семейството, като се и самоубива. Техният пример следват Иван Тилев, Георги Мишев и други. Трагична е съдбата и на Батак, където в продължение на часове са посечени или живи изгорени от башибозуците на Ахмед ага (Барутанлията) повече от 3000 души.
Преждевременното обявяване на въстанието в Панагюрище, изненадва ръководителите на останалите окръзи и ги принуждава също да призоват народа на оръжие. Апостолите на Търновския революционен окръг получават “Кървавото писмо” със закъснение едва на 25 април. За да бъде съставен конкретен план за действие се насрочва окръжно събрание за 24-25 април 1876г. Тайната поща уведомява комитетите в Ловеч, Севлиево, Трявна, Габрово, Дряново, Търново и селата около него и други, че е необходимо да изпратят поне по един свой представител. Ръководството на окръга, преценявайки избухването на въстанието в Копривщица и Панагюри-ще, възнамерява да отложи за по-късна дата обявяването на въстанието на своя територия. Събитията в IV революционен окръг обаче довеждат до рязък обрат в обстановката, а заедно с нея се променят плана и възможностите за действие. Полицията в Търново, Трявна, Горна Оря-ховица, Севлиево и Лясковец предприема арести и обиски в тези градове. Въстанието в този ок-ръг най-напред се обявява в селата Бяла Черква, Михалци, Вишовград и други. На 28 април на сборният пункт в с.Мусина се явяват въстанниците от околните села. Най-многобройна е дру-жината от с.Бяла Черква, предвождана от Бачо Киро Петров. За кратко време се сформира чета от около 200 души, чиито водачи са поп Харитон Халачев и Петър Пармаков. По пътя към Габ-ровския Балкан тя се отбива за отдих в Дряновския манастир “Св.Архангел Михаил”, но е за-стигната от турски части и завързва сражение с тях. В първите престрелки водачът на четата поп Харитон Халачев насърчава другарите си, давайки личен пример. Намеренията й да раз-къва обръча от турски части и да установи връзка с другите въстанници от околните селища пропадат. Боевета в Дряновския манастир продължават 9 дни – от 29 април до 7 май. Срещу нея се изпращат 10000 души редовна армия и башибозук. В епичните боеве загиват 137 чет-ници, 8 са заловени по-късно, а 47 от тях доживяват Освобождението.
Изследване за четата на поп Харитон Халачев прави Олга Маждракова
В това време въстават и севлиевските села Кръвеник, Батошево и Ново село (днес град Априлци). Въстанието се обявява на 1 (13) май в с.Кръвеник от Фильо Радев. Населението на с.Батошево също се надига и на 3 май, след пристигането на Цанко Дюстабанов и Георги Боча-ров. На 10 май османските войски превземат и опожаряват Ново село, подлагайки на клане местното население. Последните боеве са на 11 май при връх Марагидик, където е четата на Йонко Карагьозов и Ц.Дюстабанов. Друг въстаннически център в I революционен окръг е Тряв-на, където от времето на Левски и Ангел Кънчев кипи усилена комитетско дело. Първите боеве с башибозушки части са успешни. Особено ожесточен е боят на 11 май в местността Чукара. В сблъсъка с потерите отделните групи от четата са унищожени. Храбростта на въстанниците от Дряновския манастир и в района на Ново село показва непримиримостта към османската власт и има широк отзвук в чужбина. През месец юни – началото на месец юли смъртните присъди, издадени от Търновския извънреден съд, са изпълнени. Бачо Киро Петров, Ц.Дюстабанов и други са обесени в Търново, а Г.Измирлиев – Македончето – в Горна Оряховица.
Въстанието във II (Сливенски) окръг протича също при неблагоприятни обстоятелства. На 1 май в Ямбол председателя на местния революционен коми-тет Георги Дражев, съгласно с указанията на окръжния център, дава знака за въстание. Ямболските съзаклятници се придвиж-дат към Балкана, но без опитен водач се разделят в различни посоки. На 3 (15) май И.Драгос-тинов, Г.Обретенов и А.Кутев обявяват въстанието в Сливен. По думите на един участник в бунта, градът е “заграден” от турска войска. Във въстанническия лагер Стоил Вучков е утвър-ден за войвода, а за негови помощници И.Драгостинов и Г.Обретенов. На 8 (20) май четата влиза в с.Нейково, Котленско. Към нея се присъединяват 24 души. Ръководството се стреми да вдигне на оръжие Котел, Градец, Медвен и други. В местността Вратника, след като оказват съпротива, загиват главният апостол на Сливенския революционен окръг – Иларион Драгости-нов и няколко от другарите му. На 13 май Стоил войвода, Георги Дражев и трима от другарите им са обградени в гората около с.Икисча. По пътя за Сливен войводата е обезглавен заради дръзкия му отказ да се предаде и оказваната от него съпротива. Подготовката за въстание се извършва и в с.Бояджик, Сливенско, което е център на нахия. В селото финкционира комитет, начело със свещениците Желязко и Господин. Поради неподчинението си пред черкезите и турците, то е опожарено, а селяните – избити.
Във Врачанския революциоенн окръг комитетските дейци проявяват ко-лебание и не-решителност. Ръководителите се придържат към датата 11 май като начална дата на избухване-то на бунта в този регион. Пристигането на османска войскова част в града подтиква главния апостол Стоян Заимов да промени датата. На 18 май организаторите се събират в черквата “Възнесение”. Сформира се първата чета от около 500 души и се развява въстанническото зна-ме. На 19 май идващите селски към града селски въстанници докладват, че се приближава мно-гобройна войска. Местната власт извършва масирани арести. Само срещу голям откуп Враца се спасява от опожаряване.
Най-ярката проява на емиграция в подкрепа на въстанието е изпращането на чета, ръко-водена от Христо Ботев, организирана от Н.Обретенов и Г.Апостолов и други дейци от този окръг. Без сам да участва реално в Гюргевския революционен комитет, още през месец февруа-ри 1876г. поета-революционер присъединява усилията си към общото дело по подготовка на национално-освободителното движение. Той се стреми да привлече за съдействие руските ре-волюционни емигранти, които симпатизират на въоръжената борба на българския народ. На 6 май Ботев отпечатва първия и единствен брой на вестник “Нова България”. В него цели да съобщи пред света за въстанието по българските земи. Едва след отпечатването й пристъпва към подготовка на предвижданата четническа акция. Тя се състои от около 200 души. Нейн вое-нен командир става офицерът Никола Войновски, а знаменосец – Никола Симов-Куруто. Съб-рани в румънските крайдунавски пристанища, облечени като градинари и търговци, четниците овладяват австрийски параход “Радецки”, с капитан е Дагобер Енглендер, и на 17 май дебарки-рат при с.Козлодуй (днес град). От парахода той изпраща телеграма до Женева, Париж и други европейски градове, с което информира за мисията на българските въстанници.
След като въстанниците стъпват и целуват родната земя, Ботев произнася кратко и пла-менно слово, а свещеник ги заклева пред развятото знаме, ушито от Петрана Обретенова. В се-лото към четата се присъединяват единствено учителя Младен Павлов и Георги Кантарджийски от Оряхово. Без да се бави тя поема към Врачанския Балкан. Гонени от турски потери, въста-ниците водят тежки стражения при Милин камък и Веслец, заемайки позиция на връх Вола над Враца. Тя обаче не получава очакваната подкрепа от комитетските дейци и е принудена да се защитава сама. На 20 май (2юни н.с.) се води ожесточена битка с башибозуци и редовна войска, а привечер на същия ден на югоизточния склон на рида Камарата Ботев е убит. Неочакваната гибел на войводата предизвиква смут сред четниците. Повечето от тях са заловени и избити. Единственият останал жив свидетел на Ботевата смърт е Н.Обретенов. Кончината на поета-революционер разтройва изтощените, лишени от храна, боеприпаси и очаквана подкрепа от на-селението въстанници.
Паралелно с преминаването на Ботевата чета, на 16 май 1876г. край Тутракан р.Дунав прекосява и четата на войводата Таньо Стоянов, който отива да помага на въстанието в Сливен-ския революционен окръг. След няколко кървави сражения четата е разбита при с.Априлово, Търговищко. В ръкопашен бой под Керчан баир, край една воденица на р.Черни Лом, е убит войводата.
Предвиждат се и още няколко подобни чети, една от които е необходимо да премине при Русе. Събитията обаче изпреварват тяхното организиране. С помощта на Българското цен-трално благотворително общество (БЦБО) се формират четири чети, които вземат участие в Сръбско-турската война от лятото на 1876г.
Въстание пламва и в Пиянечко (Източна Македония), с център с.Разловци. Главни ор-ганизатори на това въстание са Димитър Попгеоргиев-Беровски, поп Стоян Разловски и други. Тяхната чета предприема акции в района на Мелнишко, Петричко, Малашевско и Осоговскта планина. На 7 май в с.Разловци пристигат данъчни чиновници и полиция, което дава повод да се вземе решение за незабавно избухване на бунта. На 8 май, около 60 въстанници, нападат зап-тиетата и овладяват селото. Скоро в района на бунта пристигат башибозуци редовна войска, блокирайки пътищата. Голяма част от тях са избити. Жертва стават не само революционните дейци, но и обикновеното население – жени, деца и т.н.
Едни от последните въстаннически действия са походите на Тодор Велков, който про-никва с хората си към Ново село и Брегово, Видинско и четата на Сидер Грънчаров от Горна Оряховица. Той се вклюва в сформирания доброволчески отряд на Филип Тотю, която заедно с други български чети взема дейно участие във военните действия на сръбската армия срещу османската. На 12 юли 1876г. около 50 въстанници, начело със С.Грънчаров се отделят от отря-да на Ф.Тотю при Чипровския Балкан и потеглят към вътрешността на българските земи. При Врачанска Стара планина четата узнава за разбиването и разпръсването на Ботевата чета, но продължава пътя си и достига до Орхаийско. Броят на убитите, пленените и загубилите се чет-ници нараства. Вестта за неуспеха на въстанието принуждава останалите въстанници да се раз-делят при с.Чурек. Войводата пада в неравен бой с врага на 31 юли в подножието на връх Мур-гаш.
В историческата наука съществуват различни мнения за разгрома на Ап-рилското въстание. Според някои чуждестранни историци българската нация не е зряла за самостоятелен живот. Борис Йоцов и Тодор Влайков го разглеждат като ненужен “катаклизъм” в национална-та ни история. Т.Влайков твърди, че ако го няма Априлското въстание, няма да я има и Руско-турската освободител-на война от 1877-1878г. и разпокъсването след това на българските земи на Берлинския конгрес. Б.Йоцов допуска, че жертвите от въстанието, не се покриват с послед-ствията. Друга историци предполагат, че причина за неуспеха му е предателството на нацио-налната буржоазия. Съществува и мнение, че то не успява поради технически и организацион- ни грешки на на неговите ръководители, както и че българските земи се намират в непосред-ствена близост, т.е. – в хинтерланда, на Османската империя. Според Н.Генчев факторите на неуспеха му се коренят в особеностите и трудностите на възрожденския процес, в резултат на което са налице три групи причини, които трябва да се търсят и в съоношението на силите на континента.
Първата група от тях обхваща организационно-тактическите слабости. То се подготвя набързо; остава без единен и ясно обособен ръководен център; въстанниците предприемат отбранителната стратегия; наблюдава се отстъпване от иделите на Васил Левски. Съществуват противоречия за мерките, чрез които трябва да се действа в окръзите. В Сливенският и Врачан-ският окръзи, както и в Македония, се набляга на четничеството, в Пловдивския – на масовото организиране. Самите организатори не вярват, според думите на Г.Бенковски на крайния успех, а приемат, че то е “акция, предназначена за Европа”.
Втората група причини се отнасят до състоянието на българската нация, която по време на въстанието не се оказва единна и организирана. Българ-ското население е разпокъсано, което личи в различните организационно-политически и тактически концепции – бездействие-то на емиграцията, ролята на Българската Екзархия, която на 28 април 1876г. призовава към подчинение и т.н. Докато в Средногорието с потушава бунта, в днешна Северозападна, Севе-роизточна България, от Софийско до Македония селяните “оряха земите си”.
Третата група причини отразяват състоянието на Османската империя, която открито се толерира от Англия. Това пречи на създаването на богата, икономически силна и политически подготвена буржоазия, лишават българското националноосвободително движение от ръководи-тел. Буржоазията е революционно настроена, но в стопанско и организационно отношение е слаба, като нейните слабости се търсят в няколко насоки. Тя не успява да излъчи водач след смъртта на Васил Левски. Няма и стабилни външнополитически контакти, които да й осигурят международна подкрепа, за разлика от революционните движения на Гърция и Сърбия. През Априлското въстание Русия не е готова за действие, в помощ на поробеното християнско насе-ление; Англия адмирира цялостта на империята, следвайски своите интереси в Средиземно мо-ре; Франция, след Френско-пруската война от 1870-1871г. е без решаваща роля на Балканите; Австро-Унгария вижда в една евентуална голяма България пречка към анексионистичните си амбиции.
Въпреки нанесеното поражение, с цената на над 30000 души убити и из-чезнали бълга-ри, над 80 селища разрушени и опожарени и повече от 240 разграбени, българите успявата да нанесат удар върху турското господство на Балканския полуостров, разклащайки устоите на империята и тласкайки нацията напред. Отрицателна последица обаче е, че след него българ-ската национална буржоазия губи престиж в Европа. На нея е трудно да се впише в новата дей-ствителност, тъй като няма свой покровител от страна накоя от Великите сили.
Жестокостите, които извършва османската власт над населението, пораждат широк от-звук в цяла Европа. През лятото на 1876г. българите, живеещи в Цариград, изпращат делегация до столиците на Великите сили. От името на своите сънародници Драган Цанков и Марко Балабанов представят на пра-вителствата меморандум, в който ги молят да се застъпят българ-ския народ да добие правото на самостоятелно управление и политическа независимост. Под ръководството на БЦБО се набират над 2000 доброволци, които се изпращат в Сърбия с цел те да вземат участие на страната на Сърбия в Сръбско-турската война и които трябва да се превър-нат в хода на бойните действия на българска територия като ударна сила на ново въстание. Паралелно с това по страниците на европейскта и световната преса се публикуват материали, на изпратените кореспонденти, които трябва да отразят обстановката. Особено значние имат дописките на американците Е.Пиърс и журналиста Дженюариъс Макгахан, англичанина Юджийн Скайлър, французина Жан дьо Вестин, руския дипломат княз Александър Церетелев и много други. Репортажите подтикват европейските правителства да създадат специални анкет-ни комисии, които имат за цел да разследват положението по българските градове и села. Европейската и световната общественост, в лицето на Уилям Гладстон, Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд, Джузепе Гарибалди, Виктор Юго, Дмитрий Менделеев, Лев Толстой, Иван Тургенев и много други, се обявява открито срещу турските жестокости.
За международният отзвук на бунта публикации имат Симеон Дамянов – за отражението му във Фран-ция и българската национална революция, Анелия Монеджикова – за отражението му в Англия,Франция и Ита-лия, С.Дамянов и Л.Поликакарова – за отражението му във Франция, Стоян Радев – за отражението му Австро-Унгария, Александър Бурмов, Георги Димитров, Сергей Никитин, И.Козменко и други – за отражението му в Русия, Николай Тодоров, Крумка Шарова, Николае Чакир – за отражението му в балканските страни и други.
Д.Косев също пише за отзвука на въстание, подчертавайки значението му за развитието на Източната криза и руската дипломатическа дейност.
Частични проучвания правят и Васил Златарски, Стоян Романски, Стоян Чилингиров, Сава Бобчев, Христо Гандев, защитаващ тезата, че българския въпрос “изведнъж бил поставен с голяма острота”, Ив.Шиш-манов, според който Априлското въстание е национална революция, която макар и удавена в кръв, ускорява обявяването на Руско-турската война, Д.Страшимиров го обяснява с промяна в “духовете” сред българското общество.
Събитията в българските земи през пролетта на 1876г. имат съдбоносно значение за по-нататъшното развитие на Източната криза и за решаването на националния въпрос. Априлското въстание се явява върховата точка на нацио-налната ни революция. Основната му задача е отхвърли турското робство и да се възстанови самостоятелността на българската държава. По силата на исто-рическа закономерност тя ще бъде буржоазна държава, т.е. – да се утвърди властта на буржоазната класа, която през този възходящ период играе прогресивна роля. Доказателство затова е факта, че революцията има национално буржоазно-демократичен характер. Борбата на българския народ по време на Априлското въстание и страданията, които той пона-ся, предвещават по-нататъшното развитие на Източната криза, което води до последващото решение на Русия да обяви през 1877г. война на Османската империя.

РУСКО-ТУРСКА ОСВОБОДИТЕЛНА ВОЙНА – 1877 – 1878г.

В историческата наука епохата на Българското Възраждане се характеризира с осъществяване на пре-хода от средновековен феодалъм към буржоазни отношения, създаване на самобитна национална култура, формиране на българската нация и националноосвободителни войни. Спред Н.Генчев българският народ излиза “из хаоса на азиатското средновековие и се приобщава към буржоазния свят”. По време на Възраждането се из-вършват редица промени в търговско-икономическите, социалните и културно-духовните отношения на бълга-рите. През този етап се решават църковния въпрос, движението за национална просвета и книжнина. Продължа-ват обаче борбите за национално освобождение и независимост. Докато до средата на XIXв. националноосвобо-дителното движение има предимно стихиен характер – локални въстания в Северозападна България от 1850г., Търново от 1856г., бунтове в Браила от 1841-1844г., завери – Велчова от 1835г., през 60-те и 70-те години на века то придобива организиран характер. Благодарение на дейността на Георги Стойков Раковски – организира-нето на легии и съставяне на планове за освобождение на българските земи, Любен Каравелов – публицистична и революционна дейност в Българския централен революционен комитет (БРЦК), Апостола на свободата – Ва-сил Левски – създаване на мрежата от революционни комитети на Вътрешно революционната организация (ВРО), Христо Ботев – организирането на чета и много други, националноосвободителното движение претър-пява еволюция, водеща до кулминацията на Възраждането – Априлското въстание от 1876г. – кулминационна-та точка на българското националноосвободително движение. Наличието на тези предпоставки е доказателство, че въпреки под чужда и враждебна обстановка в българските земи има революционна дейност.
Погромът на въстанието води до физическото унищожаване на мнозина от най-достойните и активни революционни дейци. Това предизвиква тежка морална и политическа криза в българското освободително движение. След Априлското въстание няма спад на революционната активност. Тя се стимулира от избухналата Сръбско-турска война от 1876г., от преврата на младотурците в Османската империя, водещ до смяната на сул-тан Абдул Азис и идването на власт на султан Мурад V и от масовата обществена подкрепа на българската кауза и от новото активизиране на руската дипломация.
Общественият отзвук от Априлското въстание в европейските страни подхранва надеж-дите на бълга-рите за скорошно освобождение. В защита на българската кауза се обявяват Оскар Уайлд, Чарлз Дарвин, Уилям Гладстон, Дженюариъс Макгахан, Виктор Юго, Джузепе Гарибалди, Константин Иречек, Лев Толстой, Фьодор Достоевски, Иван Тургенев, Дмитрий Менделеев, Николай Пирогов и редица други, които оказват върху прави-телствата натист за намеса.
Проучвания за отражението на българския национален въпрос върху европейската общественост пра-вят Андрей Пантев, Йоно Митев, Димитър и Константин Косеви, Христо Христов, Димитър Йоцов, Виржиния Паскалева, Христо Гандев, Симеон Дамянов, Николай Тодоров, Крумка Шарова и други.
В резултат на събитията от първата половина на 1876г. на 10 юли 1876г. сред емигрантските среди в Букурещ възникват две организации, които практически имат едни и същи цели – Българското централно бла-готворително общество (БЦБО) и Българското човеколюбиво настоятелство (БЧН).
Българското централно благотворително общество (БЦБО) си поставя задачата да събира помощи за пострадалите от потушаването на Априлското въстание райони. За почетен председател се избира Владимир Йонин, за председател Кирияк Цанков, за секретар Петър Енчев. Активна роля има и Стефан Стамболов. Чрез тази организация К.Цанков продължава фактически дейността на основания от него през 1875г. Българското човеколюбиво настоятелство (БЧН), което се явява и наследник на Български революционен централен комитет (БРЦК). През пролетта и лятото на 1876г. обаче постепенно ръководството в БЧН преминава в ръцете на дейците на комитета на “старите” начело с митрополит Панарет Рашев.
Двете организации развиват широка обществена дейност по набиране и изпращане на доброволци за участие в Сръбско-турската война. Благодарение на техните усилия към сръбската армия се присъединяват над 2500 души.
През месец март-април 1876г. руският офицер Ян Сколмайстер изготвя проект за въстание на българи-те, което да прекъсне комуникациите между Османската империя и Сърбия. През месец юни с.г. ген.Ростислав Фадеев, с помощта на българина Иван Кишелски, изготвя нов план, а два месеца по-късно и дейците на БЦБО предлагат план за въстание в българските земи, който е съобразен с все още продължаващата война.
От 18 до 22 ноември 1876г. БЦБО свиква свой събор в Букурещ, на който организацията приема своя политическа програма, целяща възстановяването на българската държава. На него участие вземат както пред-ставители на емиграцията, така и дейци от вътрешността. Програмата предвижда създаването на бъдеща самос-тоятелна и независима българска държава, управлението на която да се основава на Конституция, изработена от Народно събрание. Този основен закон трябва да гарантира политическите и гражданските права на всички етноси в държавата, да включва свобода на словото, печата и съвестта, както и обща за всички мъже военна служба.
В програмата се налагат умерените либерални тенденции с известно влияние на идеите на консерва-тизма. Тази програма се изпраща в началото на месец декември 1876г. на участниците в предстоящата в Цари-град посланическа конференция.
Още през лятото на 1876г. българската емиграция от средите на “старите” в лицето на БЧН организира съвместно с Екзархията мащабна дипломатическа акция, имаща за цел да ангажира европейските сили с реша-ването на българския въпрос. С тази мисия се натоварват Драган Цанков и Марко Балабанов, които предприе-мат обиколка на столиците на Великите сили за запознаване на дипломатите с изготвения от тях на 2 август 1876г. “Меморандум”. Те се срещат с видни държавници, дипломати, политици и общественици, пред които излагат своя проект. Политическата им акция има положителен резултат и доказва, че дипломатическите средства представляват един ефективен начин за постигането на българските цели. Мисията им в европейските столици приключва през месец декември с.г. и убеждава дори правителството на Великобритания, традиционен поддръжник на Османската империя, в необходимостта от реформи на Балканите.
След преврата на “новите османи” в Цариград от края на месец май 1876г., избухването на Сръбско-турската война и Райхщадската конференция между австрийския и руския императори Франц Йосиф I и Алек-сандър II, т.нар. “Източен въпрос” навлиза в нов етап от развитието си. На срещата между владетелите на Австро-Унгария и Русия от 26 юни 1876г. в Райхщад се постига договореност за съвместни дипломатически действия за разрешаването на Източната криза. Срещата в Райхщад доказва, че и Русия, и Австро-Унгария преследват своите цели на Балканите. Двете сили се ангажират при неуспех на Сърбия и Черна гора във война-та да гарантират териториалната цялост на двете княжества. В случай на успех обаче Русия се съгласява с искането на премиера на Хабсбургската империя граф Андраши да не се създава голяма славянска държава на полуострова.
След тази среща руското правителство окончателно затвърждава вижда-нето си за необходимостта от даване на автономии на славяните на Балканите. Против това се обявява британския кабинет, начело с Беджа-мин Дизраели, тъй като това ще наруши силните британски позиции в Османската империя.
В края на месец октомври 1876г. Сърбия и Черна гора претърпяват поражение от империята. Управля-ващите в Петербург не се отказват от идеята за общи действия на всички Велики сили, включително и на Вели-кобритания, които да доведат до благорпиятен за българите изход на Източната криза. На 8 октомври 1876г. руският посланик в Лондон граф Петър Шувалов предлага на британското правителство план, според който Ав-стро-Унгария да окупира Босна и Херцеговина, а Русия – България. Това предложение се отхвърля както от Лондон, така и от Виена. Това кара Великобритания да приеме идеята за конференция на 4 ноември 1876г.
В предварителната й подготовка руският представител, посланикът в Цариград ген.Николай Игнатиев, прелага пореден проект за уреждането на българския въпрос, който предвижда изграждането на автономна провинция в Дунавска България, Тракия и Македония, без Вар-на, Одрин и Воден. Този проект също се отхвър-ля от Лондон и Виена. Те от своя страна предлагат българските земи да се разделят на две автономни области, които да не включват Беломорска и Одринска Тракия.
На 11 декември 1876г. се организира неофициална среща на посланиците на Великите сили. По време на предварителните й заседания делегатите одобряват изготвения план от британския посланик лорд Солсбъри проект за автономия на българските земи. Според него територията, населява от българите, трябва да се разде-ли на два вилаета – Източен с център София, обхващащ санджаците София, Видин, Ниш, Скопие, Битоля, част от Серския санджак, Струмишката, Велешката, Тиквешката и Костурската каази, и Западен с център Търново, включващ санджаците Търново Русе, Силистра, Тулча, Варна (без града), Сливен, Пловдив и няколко каа-зи в Одринския вилает.
Проектът урежда и въпроса за бъдещото управлние на двете автономни области. Според него управи-тел на всяка една от тях трябва да се назначава от правителството на Османската империя със съгласието на Ве-ликите сили. Той може да е османски поданик или чужденец, но задължително да е християнин. Законодател-ната власт в областите се предвижда да се съсредоточи в ръцете на т.нар. “областни събрания”, избирани от всички жители над 25-годишна възраст, отговарящи на определен имуществен ценз. Проектът предвижда и Правилник за организиране на правосъдието и гарантиране на свободата на вероизповеданието и равноправие-то в религиозните дела. Предвижда се създаването на местна милиция от християни и мюсюлмани, която да се командва от офицери, назначавани от султана. Въпреки предложенията обаче автономията е ограничена, защо-то допуска наличието на османски войски в големите градове на областите.
След продължителни дискусии и дебати проектът се подписва от посланиците. На 21 декември с.г. те го връчват на представителите на Османската империя, с което практически приключват предварителните засе-дания на конференцията, която официално се открива на 23 декември 1876г. в Цариград.
Още на 31 август 1876г. в столицата на Османската империя се извършва преврат. Султан Мурад V е свален от престола и начело на държавата застава султан Абдул Хамид II (1876-1909). Начело на съпътстващите този акт парламентарни реформи застава Митхад паша, който по-късно става и велик везир. Според него реше-нията на Цариградската конференция накърнявят суверенитета и интересите на империята. По негова инициа-тива, на 23 декември 1876г. на първото редовно заседание на посланическата конференция представителят на Високата порта Сафвет паша обявява, че султанът дарява с Конституция на поданиците си, в която се прокла-мира равноправие на всички поданици и която превръща Османската империя в парламентарна монархия.
В началото на месец ануари 1876г. в Цариград се свиква и Велик Диван, на който са поканени пред-ставители на всички покорени християнски народи, който отхвърля колективното искане на Великите сили. С тези си действия Високата порта осуетява намирането на дипломатически изход от кризата.
Отказът на Османската империя да приеме решенията на конференцията затвърждават възгледа за вое-нен изход от кризата. При такава международна обстановка руската дипломация започва дипломатическа подготовка.
Още в началото на 1877г. управляващите в Петербург засилват активността си. На 3 януари 1877г. в Будапеща се подписва тайна конвенция между Австро-Унгария и Русия, според която в случай на руско-турска война Виена ще се задължи да спази ”доброжелателен неутралитет” и да окаже дипломатическа подкрепа на Русия. На същия ден се подписва и нова тайна конвенция, според която Австро-Унгария получава руското съг-ласие да окупира Босна и Херцеговина, а Петербург от своя страна получава правото да възстанови властта си над Южна Бесарабия. Предвижда се като самостоятелни държави да се организират България, Албания и част от Румелия. Член 3 от второто тайно споразумение изключва възможността от наличието на голяма славянска държава на Балканския полуостров.
В резултат на дипломатическите акции Хабсбургската империя признава интересите на Русия в запад-ните части на полуострова, а Петербург утвърждава разширяването на Виена в източните му части. Въпреки временното единодействие тези споразумения представляват ком-промис в съперничеството между Великите сили на Балканите.
След практическия провал на Цариградската конференция граф Игнатиев е натоварен с дипломатичес-ка мисия да убеди дипломатите на останалите Велики сили в целесъобразността на руското мнение по решава-нето на българския въпрос. С посещенията си в Берлин, Виена, Париж и Лондон той постига успех.
В резултат на тази дипломатическа инициатива през месец март 1877г. в Лондон се свиква нова кон-ференция на европейските сили, на която те отново настояват пред Високата порта за изпълнение на решенията на Цариградската конференция. На 19 март с.г. представителите на Великобритания, Русия, Австро-Унгария, Франция, Германия и Италия подписват протокол – т.нар. “Лондонски протокол”, към който прилагат три от-делни декларации. Управляващите кръгове в Цариград, подкрепяни тайно от британското правителство, в офи-циален документ от 7 април 1877г. отказват да изпълнят исканията на Великите сили. Единственият оставащ възможен изход е войната. Руският канцлер княз Александър Горчаков дава тайни уверения на Б.Дизраели, че предстоящата военна кампания ще бъде с цел сплашване на Високата порта и да я принуди на осъществи пред-вижданите реформи.
Във връзка с бъдещите военни действия на юг от р.Дунав Русия трябва да постигне споразумение с Ру-мъния. На 14 април 1877г. се подписват конвенции, с които се уреждат въпросът за преминаването на руската армия през румънска територия и редът за движението им при спазването на румънските закони. Правителство-то в Букурещ поема задължението да се включи във войната на страната на Русия с армия от над 40000 души.
През месец ноември 1876г. руското Главно командване провежда частична мобилизация. По време на Цариградската конференция се появяват мнения за разпускане на формированията. Руският ген. Николай Обру-чев изготвя новия пореден план за водене на военните действия. В него се предвижда сформирането на две армии – Дунавска и Кавказка. Дунавската армия с численост около 185000 души се поставя под командването на брата на императора – княз Николай Николаевич, а за началник на Главния й щаб се – ген.-адютант А.Непо-койчицки. Кавказката армия, наброяваща първоначално около 80000 души, се командва от Великия княз Михаил Николаевич. В хода на военните действия числеността и на двете армии се увеличава, съответно на около 550000 и 110000 души. В началото на войната османската армия разполага с обща численост от 300000 души, от които 180000 души са дислоцирани между Стара планина и р.Дунав, 90000 души заемат Кавказкия фронт. По-късно и нейната численост се увеличава като достига до 700000 души с башибозушките и мустах-фъзките отряди. В хода на войната на страната на Петербург се присъединяват сръбската и черногорската армии, както и Българското опълчение, наброяващо първоначално 7000 души.
Според плана на ген. Н.Обручев една от първостепенните задачи за успешния изход от войната ще е овладяването на земите между Стара планина и р.Дунав с цел Османската империя да сключи благоприятен за Русия мирен договор. Планът предвижда воденето на спомагателни действия на Кавказкия военен театър. На Дунавския фронт се предвижда да се създадат две армии. Едната в състав от около 130000 души трябва изне-надващо да форсира р.Дунав, да преодолее отбраната в старопланинските проходи и след усилен марш да овла-дее Одрин и Цариград. Втората, в състав от 163000 души, трябва да подсигурява действията на първата и да не допусне османски нападения по фланговете от изток и запад и в гръб на първата. При разработването на военните планове ген.Н.Обручев приема, че военните действия ще се водят в “своя” среда.
Още в края на 1876г. българите започват да се подготвят за предстоя-щия военен конфликт. БЦБО отправя искане до руските власти, с което се настоява да се създаде с руско съдействие българска войска, която да се включи във военните действия като самостоятелна военна единица. Тази идея се възприема от руското ко-мандване и широко се подкрепя от славянските комитети в Москва и Петербург. За нейното реализиране съдей-ствие оказва и Одеското българско настоятелство. На 20 октомври 1876г. руският военен министър ген.Милю-тин подписва заповед за формирането на българска военна единица, наречена “Пеши конвой на главнокоманд-ващия княз Николай Николаевич”, с което се поставя началото на Българското опълчение.
Реалното формиране на опълчението става в началото на 1877г. в Кишинев. В първоначалният му със-тав влизат 3 батальона. Като ядно на бъдещия доброволчески отряди служат и българските доброволци, участ-ващи в Сръбско-турската война. Средствата за тяхното въръжаването се отпускат от славянските комитети. По-ради силно нараствия прилив на доброволци, на 17 април 1877г. “Пешият конвой” се реорганизира в Българско опълчение, а за негов командир се назначава ген. Николай Столетов. Жителите на руския град Самара ушиват и подаряват на опълчението бойно знаме, което остава в българската военна история под името “Самарско зна-ме”. То е единствето ни знаме носител на “Орден за храброст” – I степен. Командният състав на опълчението се попълва предимно от руски офицери, но включва и няколко десетки български подофицери и сержанти, които са на руска служба.
Към месец април 1877г. Българското опълчение наброява около 5000 души, разпределени в 6 стрелкови дивизии. В хода на войната неговата численост нараства на около 7500 души, като се сформират още 6 опъл-ченски дружини. При формирането на Българското опълчение руският Генщаб разбира, че то може да бъде по-лезно и като бойна единица, и като средство за вдигане на местното българско население на въстание. Най-важ-ната функция на опълчението е ролята му след края на войната, когато според плановете на руското командване то трябва да се превърне в ядро на бъдещите въоръжени сили на независимата българска държава. На 10 април 1877г. княз А.Горчаков известява, че руският император е принуден да обяви и започне война на Османската империя. Два дни по-късно, на 12 април 1877г. тържествено в Кишинев със специален “Манифест” император Александър II обявява началото на поредната руско-турска война.
Цялостни изследвания за войната правят Цонко Генов – “Руско-турската освободителна война 1877-1878г”, Христо Христов, Димитър Йоцов, Божидар Димитров, Виржиния Паскалева, Хр.Михова, Константин Косев и Ст.Дойнов – “Освободителната война 1877-1878 и българската национална революция”, Дойно Дойнов, Йоно Митев, Крумка Шарова и други. След нейния край, за написването на историята й към Генщаба на руската армия се учредява специална комисия, която до 1912г. издава 97 тома документални сборници и 5 тома описание на войната. Принос върху изследването на стратегията, тактиката, управлението и вой-ските, плановете на воюващите страни и т.н., има Института за военна история към Генералния щаба на Българската армия.
След достигането на р.Дунав от руските войски в началото на месец юни 1877г. руската армия взема мерки за неутрализиране на османските опити да се подготви изпреварващ десант в района на Свищов, където се предвижда да се извърши руското дебаркиране. Това от своя страна се възлага на 14-та дивизия на ген.Ми-хаил Драгомиров. На 10 юни с.г. Долнодунавският отряд на ген. А.Цимерман предприема заблюждаващи ма-неври и бойни действия около Браила и Галац. След неутрализирането на османските военни сили там отрядът навлиза в Северна Добруджа, с което заблуждава основните сили на империята за точното място на главния десант.
На 15 юни 1877г. дивизията на ген. М.Драгомиров успешно форсира р.Дунав при Свищов, с което той, на 17 юни, става първият освободен български град. Създаденото предмостие за прехвърляне на основните рус-ки сили осигурява необходимия плацдарм за разгръщането им и за изпълнението на поставените тактически и стратегически задачи. От Свищов руската армия се разделя на на 3 отряда – Източен, Западен и Преден. Източ-ният отряд от около 70000 души е под командването на княз Александър Александрович и ген. А.Цимерман и получава задача да настъпи в днешна Североизточна България в “укрепения четириъгълник” Русе-Силистра-Варна-Шумен, където е дислоцирана армията на Мехмед Али паша. Западният отряд в състав от около 35000 души под командването на ген. Н.Криденер трябва да настъпи към Никопол и Плевен, след което да се отправи на юг към Стара планина с цел да блокира османските сили, съсредоточени в североизточните части на импе-рията. Предният отряд, в чийто състав се включва и Българското опълчение, наброява около 12000 души и се предвожда от ген.Йосиф Гурко. Неговата задача е с бърз марш да овладее Търново и да се установи контрол над старопланинските проходи южно от града, за да осигури настъплението на основните руски сили. Между-временно кавалерията на този отряд трябва да се спусне на юг от Балкана, където да вдигне местното население на въстание.
След освобождаването на Свищов Източният отряд се отправя за поверения му район и достига линия-та Черна вода-Кюстенджа. По този начин руските сили блокират армията на Мехмед Али паша в укрепения че-тириъгълник. Поради приблизително изравненото равновесие на силите на този фронт отрядът не може да раз-гърне изцяло силите си и да осъществи активни действия, в резултат на което военните акции в региона придо-биват позиционен характер.
Западният отряд на ген. А.Криденер се отправя към Никопол, който е освободен на 4 юли 1877г. и вместо да настъпи веднага към Плевен генералът дава почивка на войниците си, което се оценяват като страте-гическа грешка. Това позволява на 15000-на османска армия, съсредоточена преди това във Видин, предвожда-на от Осман паша, да достигне града и да се укрепи в него. Османският военачалник успява да привлече към себе си нови части и с тях армията му наброява около 35000 души.
Още на 8 (20 юли н.с.) дивизията на ген. Шилдер-Шулднер предприема първата атака в движение при селата Буковлък и Гривица, но руските сили са принудени да се оттеглят, натъквайки се на съпротивата на ос-манските части. Първата атака на града завършва с цената на около 2800 жертви от страна на руската армия. След преценка на ситуацията в Главното командване на руската армия се решава да се предприеме нова атака на града, в която ще участват и румънски части. Османците също получават помощ от София и Видин, като числеността им достига до 27000 души. Втората атака на Плевен започва на 18-19 (30-31 юли н.с.), под предво-дителството на ген.Н.Криденер. Заемането на Плевен е необходимо, тъй като градът представлява важен стра-тегически район за целия изход на военните действия. Руското командване не оценява правилно съотношение-то на силите и средствата на противника. В резултат на това 9. и 11.корпус започват атака на града, която обаче не е едновременна. Ожесточени боеве се водят в района на селата Гривица и Пелишат. Руските войски успяват за кратко да влязат в града, но бързо са изтласкани от войската на Осман паша. Загубите на руснаците възлизат на около 7000 души убити и ранени, а на османците – около 3800 души. Както и при първата атака, така и при втората Осман паша не предприема контраатака, която да застраши руските войски, а прегрупира силите си. До края на месец август 1877г. руското командване съсредоточава около Плевен както свои, така и румънски вой-ски, с обща численост на силите 84000 души. На 30-31 август (11-12 септември н.с.) се предприема и трета ата-ка на крепостта, начело с ген. Михаил Скобелев. Масирани сражения стават на Зелените гори, при “Гривишки редут” №2, с.Пелишат, с.Телиш, с.Буковлък, на р.Тученица и т.н. В атаките участват и румънски войски с численост от около 25000 души. Местното българско население също оказва помощ, като превозва ранените, осигурява храна и вода, а част от тях се сражават в руските и румънските полкове. Отличават се 4. и 9.корпус от руските сили. Въпреки това и третата атака е неуспешна. В боевете загиват около 16000 души руски и румънски войници. Човешките загуби карат руското командване да се откаже от опитите си да атакува директно Плевен-ската позиция, а да предприеме постепенна обсада.
Активни действия предприема Предния отряд, който на 22 юни 1877г. се отправя на юг в посока на Търново. След предварително разузнаване за силите на врага в града ген. Й.Гурко заповядва атака и на 25 юни (4 юли н.с) влиза победоносно в старата българска столица, където са посрещнати с неописуема радост и въз-торг от българското население. Доказателство за това са материалите на френските кореспонденти Дьо Белина, Дьо Лонле и други. Войската продължава победния си ход и на 26 юни (5 юли н.с.) превзема и Казанлък.
Овладяването на Търново и Казанлък има важно стратегическо и психо-логическо значение. През тях минават диагоналните пътища – Ниш-Варна и Свищов-Шипка – за Тракия.
С атака от юг и север на 28 юни (7 юли н.с.) част от войските на ген. Й.Гурко разбиват османските сили, укрепени в Шипченския проход и го овладяват. На 10 юли след масирани боеве с османските табори руските полкове превземат Стара Загора. Оттам руското командване иска да настъпи към Нова Загора, да за ус-танови контрол върху ж.п. линията, по която османските сили могат да прехвърлят подразделения на север. Тази военна необходимост се подкрепя от факта, че по същото време с бърз марш от юг настъпва армията на Сюлейман паша в състав от около 40000 души, която се прехвърля с английски параходи от Албания в Тракия и която има за задача да помогне на армията на Осман паша в Плевен.
На 18 юли при Нова Загора и на 19 юли при Стара Загора около 3500 руски воини и български опъл-ченци водят ожесточени боеве срещу предните отряди на корпуса на Сюлейман паша. При епичните сражения за Стара Загора се проявява масовия героизъм на руси и българи. Българското опълчение получава своето бой-но кръщение. На няколко пъти противника може да плени Самарското знаме, под което падат 7 знаменосци, един от които е подп. Калитин. Знамето обаче е защитавано геройски и не попада в османски ръце. Въпреки съпротивата от страна на руси и българи пред многократно превъзхождащия ги противник те са принуждени да се оттеглят към Шипченския проход, който представлява най-прекият път за съединяването на армиите на Сю-лейман паша и Осман паша. Османските башибозуци извършват масови кланета и избиване над мирното насе-ление. Сюлейман паша допуска грешка като не преследва оттеглящите се руско-български части, а няколко сед-мици комплектова своята войска. Междувременно Предният отряд на ген.Й.Гурко е разформирован и на негово място се образува Южен Балкански отряд, начело с ген.Фьодор Радецки, към който се присъединяват и оцеле-лите защитници на Стара Загора. Част от този корпус, наброяващ около 6500 души, включително Орловския полк и 5 български опълченски дружини, се укрепява на Шипченската позиция, като поема нейната отбрана.
С отблъскването на Предния отряд от Стара Загора пред корпуса на Сюлейман паша се открива въз-можността да премине Стара планина, да деблокира армията на Осман паша, съединените им войски да настъ-пят и да се обединят с Мехмед Али паша и по този начин да разгромят руската Дунавска армия, с което практи-чески ще решат изхода на войната.
На 6 (18 август н.с.) Сюлейман паша се отказва да премине през Хаинкьойския проход и се отправя с армията си към Шипка. Българското разузнаване докладва за настъпването на многочислените табори. Руското командване очаква османската войска да премине през Твърдишкия проход, а не през Шипка, в резултат на кое-то Шипченската позиция е подкрепена с неголеми военни сили.
Проходът се защитава от ген.Николай Столетов. Той е принуден да се укрепи само на вр.Свети Никола, Шипка и хребета, който ги съединява. Ген.Н.Столетов изгражда 4 опорни района на отделните височини – Св.Никола с фронт на юг, Шипка и хребета между тях – на изток и Кючук Йешил тепе с фронт на запад, а юж-ният фронт прегражда достъпа по пътя Шипка-Габрово.
Вечерта на 8 (20 август н.с.) цялата армия на Сюлейман паша в състав от около 27000 души и 48 оръ-дия се съсредоточава около вр.Шипка, отбранявана от около 5000-6000 души с 27 оръдия, т.е. – срещу почти 5-кратно по-малоброен неприятел. На 9 (21 август н.с.) османският паша започва атака срещу върховете. Планът му предвижда демонстративна атака от юг и основна атака от югоизток. Ген.Н.Столетов вижда приготовления-та на неприятелската армия и изпраща целия си резерв в защита на позицията на вр.Свети Никола. Първата атака е отблъсната. Последващите няколко атаки, командвани от Шукри паша, също са отблъснати с артилерий-ски огън. До късния следобяд са неутрализирани общо 5 атаки на османската армия. От руско-българските сили се отличава 35-Брянски полк и Стоманената батарея. На 10 (22 август н.с.) се водят най-ожесточените боеве за Шипка. Сюлейман паша прегрупира силите си и предприема масирани атаки, като се опитва с обходни дей-ствия да постави в “чувал” руско-българските защитници. Боят започва с артилерийска престрелка и атака на османците от запад. Паралелно с това от изток също се предприема атака. Използвайки гората за прикритие, част от силите на неприятелската армия се доближава близо до позициите на 2.,3. и 5. oпълченски дружини. Около 8 часа сутринта започва и атаката на Реджеб паша. Османците подновяват нападени-ето и към шосето за Габрово северно от вр.Шипка. Контраатаката на българските дружини спира натиска им и по този начин удър-жа около 2500 души, т.е. – 6-кратно по-голям противник. Следобяд настъплението се подновява от юг и запад. Армията продължава артилерий-ския об-стрел на руско-българските позиции. Положението става критично. В това време пристигат авангардните части, изпратени от ген. Ф.Радецки, които веднага се включват в боя. През нощта на 10 срещу 11 (22 срещу 23 август н.с.) защитниците на Шипка се заемат с подобряването и укрепване-то на позициите и настаняването на новодошлите руски части. На 10 (22 август н.с.) таборите на Сюлейман па-ша предприемат общо 10 атаки срещу защитниците на прохода, но не постига желания успех. С цената на мно-го жертви от страна на руските войски и българските опълченци върхът все още остава непревзет от противни-ка. На 11 (23 август н.с.) балансът на силите почти се изравнява. На помощ на защитниците на Шипченската по-зиция пристигат нови подкрепления от частите на ген. Ф.Радецки. Османците предприемат отново няколко ата-ки, но със силен отбранителен огън отбраняващите се ги връщат на изходни позиции. Сраженията продължават и на 12 и 13 (24 и 25 август н.с.), но с отслабващ темп.
Благодарение на самопожертвователните действия на руските войски и българските опълченци стрете-гическата Шипченската позиция устоява на масирания неприятелски натиск. Блокирането на многочислените войски на Сюлейман паша не позволява на османското командване да предприеме настъпление на север от Ста-ра планина и да застраши изхода на военните действия. В няколкодневните боеве Българското опълчение по-казва учудващ героизъм, изразен от поета Иван Вазов в стихотворението му “Опълченците на Шипка”.
Настъплението на Сюлейман паша към Шипка принуждава руското командване да премине временно към отбрана. Активни действия продължават да се водят в укрепения четириъгълник в Добруджа и в Плевен. Позиционната война в североизточните земи продължава с променливо надмощие на силите. Пробиването на една от трите позиции – Добруджа, Шипка или Плевен от страна на османските сили ще застраши руските сили и може да доведе от край на войната.
Постигането на решителния обрат във военните действия може да се постигне ако се превземе Плевен, с което ще се освободят сили от Западния отряд за общото настъпление към Стара планина. С обсадата на Пле-вен започва и втория период от Руско-турската война.
Тази задача се поверява на ген.-фортификатор Едуард Тотлебен, един от най-добрите военни инжене-ри. Генералът заповядва да се овладеят пътищата, от които армията на Осман паша получава храна и боеприпа-си, както и снабдителните бази София и Видин. Османският военачалник е в трудна ситуация, решава да напад-не под натиска на настъпващата зима да скъса по този начин оформилия се около него “обръч”. На 10 декември той заповядва атака на запад в направление моста на р.Вит по пътя за София. 9.кавалерийска дивизия на ген. И.Ганецки успява да спре настъпелнието на противниковите войски. Османците губят около 10000 души убити и ранени, а 30000 души са пленени. Пленен е и самия Осман паша, а неговата армия капитулира.
С падането на Плевен започва и третия етап от войната. На страната на Русия вече се включват Сърбия и Черна гора, като превземат Ниш, Пирот, Подгорица и Антивари.
На 13 декември 1877г. в Пордим на Военен съвет при император Александър II се взема решение за зимно преминаване на Стара планина. Руското командване трябва да настъпи незабавно в направленията Орха-ние (днес Ботевград)-София и Пловдив-Одрин-Цариград. За тази цел се образува т.нар. “Западен отряд”, пред-вождан от ген.Й.Гурко.
След освобождаването на Западния отряд, респективно значителни военни сили, руската армия се пре-групира и се разделя в 3 отряда: Западен, начело с ген.Й.Гурко, Централен (Троянски), под командването на ген. П.Карцов и Южен (Шипченски), под предводителството на ген.Ф.Радецки. Другата част от Дунавската рус-ка армия продължава позиционната война в Добруджа.
Западният отряд предприема настъпление към София. След поредица от тежки сражения с османските сили, а и предвид тежките зимни условия, тя успява да освободи Ловеч, Ябланица, Правец, Етрополе, Орхание и започва прочутото “зимно преминаване на Балкана” през прохода Арабаконак. То трябва да е бързо и по въз-можност тайно, за да се избегне опожаряването на София и репресиите над местното население.
В него руската армия губи значителна част от войските си поради измръзване. Въпреки това тя се спра-вя със задачата си, сравнена от чуждестранните кореспонденти с похода на ген. Суворов през Алпите от нача-лото на XIXв. и след тежки сражение с неприятелския гарнизон в с.Чурек, с. Горни Богров, вр.Баба влиза побе-доносно в София на 23 декември 1877г. (4 януари 1878г. н.с.) и осуетява предвижданото опожаряване на града. Тя е посрещната с възторг от местното християнско население. След това отряда на ген. Й.Гурко се насочва на юг-югоизток, последователно освобождава Горна Джумая (днес Благоевград), Самоков, Ихтиман, Панагюрище и други селища и се насочва към Пазарджик и Пловдив. С атака от движение частите на кап. Бураго влизат в града на 4 (16 ануари 1878г. н.с.). По същото време отряда на ген. П.Карцов предприема настъплението през Троянския проход, като разгромява на 26 декември (7 януари 1878г. н.с.) османските части в района, а на 31 де-кември (12 януари н.с.) освобождава и Карлово. В следващите няколко дни войските му превземат Подбалкан-ските градове и на 7 (19 януари н.с.) се съединяват с отряда на ген. Гурко. На 24 декември (5 януари н.с.), след известното в историческата наука “зимно стоене на Шипка”, настъпление предприема и отряда на ген.Ф.Ра-децки. Той настъпва в три колони през Шипченския проход и на 27-28 декември 1877г. (9-10 януари 1878г. н.с.) атакува частите на Вейсел паша, разположени между селата Шипка и Шейново. В тези боеве Българското опъл-чение отново проявява масов героизъм.
На 1 (13 януари 1878г. н.с.) започва тоталното настъпление на Дунавската армия към Одрин и Цари-град. Опитът на Сюлейман паша да спре руското настъпление завършва с неуспех в сраженията при Пловдив и Асеновград.
Стремителното напредване на руските части към столицата на Османската империя принуждава Висо-ката порта да предложи примирие на 7 (19 януари 1878г. н.с.). То е отхвърлено, а руските войски продължават победния си марш на югоизток. На 8 (20 януари н.с.) с изненада те овладяват и Одрин и се насочва към Цари-град. Османската империя е пред пълен разгром, тъй като и на Кавказкия военен театър руската армия пред-приема масирано настъпление.
В хода на военните действия мирното население страда от произволията на османската войска и местна власт. Опожарени са много български градове – Стара и Нова Загора, Карлово, Калофер, Сопот, Елена, Търго-вище и други, цели райони в Тракия се обезлюдяват от безчинствата на османците.
Въпреки това обаче българите участват активно в подкрепата на страната на руската армия. Веднага след обявяването й БЦБО се обръща с призив към всички сънародници да подрепят борбата срещу неприятеля.
Помощта е военна, материалната, моралната и психологическа. Във вътрешността на българските земи се сформират множество чети, които действат в тила на врага и по този начин ангажират значителна част от неприятелските сили, с което не позволяват на последните да се включат активно във военните действия. В Ро-допите и Беломорска Тракия действа четата на Капитан Петко войвода, защитаваща правата на българското на-селение в тези райони, в Македония – на Димитър Попгерогиев и други, в Ловешко, Етрополско и Тетевенско – на Ильо Марков, Георги Пулевски, Цеко Петков и Георги Антонов, в Еленско и Котленско – на П.Хитов, в Тревненско – на дядо Жельо войвода, в Трънско – на Тако Пеев и Симо Соколов, и т.н.
По време на войната към руските войски се присъединяват хиляди български патриоти, включително и от чужбина. Много от тях съдействат на руското разузнаване, други са назначени като преводачи, лекари, трети оказват значителна парична помощ и т.н. Паралелно на това жителите на различни градове и села оказват зна-чителна подкрепа в снабдяването с провизии на руските. Доказателство затова са боевете при Шипка-Шейно-во, докладите на ген.Й.Гурко за Търново и много други. Българи служат, като водачи на руската армия през зимното преминаване на Балкана, участват в превозването на обоза, строят лазарети и т.н.
Още през хода на военните действия българските селяни унищожават остатъците от османската аграр-на система и създават условия за установяване на частна собственост върху земята.
Българите се включват активно в Руското гражданско управление, което ръководено от княз Владимир Черкаски, при изграждането на първите органи на бъдещата държава. В освободените градове местното насе-ление избира свой градски съветник, създава се въоръжена милиция, която да се грижи за реда. За нуждите на администрацията се привличат и образовани българи, измежду които Найден Геров, Тодор Бурмов, Петко Ра-чов Славейков, С.Даскалов и други
С превземането на Одрин на 19 (31 януари 1878г. н.с.) започват да се водят преговори за спиране на бойните действия. Австро-Унгария, обезпокоена от успехите на руската армия, по-степенно преориентира позицията си към тази на Великобритания. В усложнената международ-на обстановка, за да извоюва по-благоприятна позиция в предстоящите мирни преговори, руската дипломация принуждава представителите на Високата порта да подпишат примирие, озаглавено “Предварителни основания на мира”. Според него се създа-ва българско княжество в пределите, където мнозинството от населението е българско, но границите не бива да бъдат по-малки от приетите на Цариградската конференция. Предвижда се Княжеството да плаща годишен да-нък на Османската империя, да има право да формира собствена войска и да поддържа милиция. Други клаузи от договора се отнасят до изплащането на репарации на Русия от Османската империя, преминаването през Проливите, демаркационната линия и т.н.
Преди да се подпише споразумението британското правителство обявява, че всеки до-говор между Русия и Османската империя, който изменя постановките на Парижкия мирен договор от 1856г. и Лондонския протокол от 1877г., са неприемливи. Подкрепена от Австро-Унгария, Великобритания изпраща през месец фев-руари 1878г. свой флот в Мраморно море. Подтиквани от Лондон, представителите на Високата порта се опитват да забавят преговорите. Това дава повод на руската армия да продължи победоносния си ход към Цари-град. На 19 февруари (3 март 1878г. н.с.) в с.Йешилкьой (Сан Стефано ) се подписва мирен договор между ген. Н.Игнатиев и Намик паша, с което се слага край на войната. Договорът е известен в историческата наука като Санстефански прелиминарен (предварителен) мирен договор от 1878г.
Санстефанският мирен договор урежда отношенията между Русия и балкансктие държави, от една страна, и Русия и Османската империя, от друга. Членове 1 и 2 се отнасят за Черна гора, на която се дава статут на автономно княжество. Членове 3 и 4 се отнасят до Сърбия, която получава независимост и териториални придобивки по долината на р.Морава. С член 5 се признава автономията на Румъния. Посредством членове 6-11 се урежда статута на българските земи.
Член 6 се отнася за границите на държавата, образуването на народна войска и плащането на годишен данък. Границата на България започва от устието на р.Тимок, следва билото на Стара планина на запад, преми-нава западно от гр.Пирот, Куманово и Тетово. След това завива на юг по поречието на р.Дрина, следва завой източно от р.Вардар, северно от Солун и излиза на Бяло море. Оттам границата се определя на север от Родо-пите, пресича р.Марица северно от Одрин и достига Черно море. Източната граница се определя от черномор-ското крайбрежие. На север границата върви по р.Дунав и достига до Мангалия. Площта на България е около 172000 км2.
Член 7 урежда устройството и управлението на трибутарното Княжество. Предвижда се начело на Бъл-гария да стои княз, избиран от населението и одобряван от Високата порта със съгласието на Великите сили. На общо събрание българите трябва да изаботят “Органически устав”, който да е основа на бъдеща Конституция. Забранява се преибиваването на османски войски в Княжеството. Според член 8 военният контингент на Русия в България се натоварва със задачата да поддържа реда и сигурността на младата българска държава, докато тя не създаде своя войска. С този член се определят размера на данъка, който България трябва да плати на Осман-ската империя и защитатат на правата и свободите на всички етноси и малцинства. Член 11 урежда статута на мюсюлманските изселници от българските земи.
Останалите членове се отнасят до различни аспекти, произтичащи от завършилата вече война.
Санстефанският мирен договор от 1878г. урежда редица положения по т.нар. “Източен въпрос”. Той осигурява независимост на Румъния, Сърбия, Черна гора; условия за естественото развитие на буржоазните от-ношения на Балканите и напрадването на процеса на европеизация на балканските народи, придобиването на административна автономия и други права на християнското население в Османската империя. Най-важният резултат от него е възстановяването на независимостта на България на еврепейската политическа карта след почти 5-вековна чужда власт.
Санстефанският договор не отговаря на интересите на Великите сили. Според тях наличието на голяма русофилски настроена държава на Балканския полуостров ще застраши баланса на силите на континента. Европейските страни се стремят да поддържат на полуострова статуквото на разпокъсаност и противоречия между балканските народи. Руската дипломация отстъпва пред настиска на Великобритания и Австро-Унгария. Лондон и Виена поставят пречки през Петербург за неговото желание да контролиера Европейския Югоизток и респективно подстъпите към колониите в Африка и Азия на Великобритания и Австро-Унгария.
След подписването на договора в Сан Стефано Великите сили поставят въпроса за свикването на кон-грес, който да преразгледа решенията от 19 февруари (3 март 1878г. н.с.). На 30 май 1878г. руският посланик в Лондон граф П.Шувалов подписва с премиера на Великобрита-ния лорд Б.Дизраели тайно споразумение, спо-ред което България не трябва да се простира на юг от Стара планина; руската армия трябва да остане в Бълга-рия само 6 месеца, а Великобритания подкрепя Австро-Унгария в искането й да окупира Босна и Херцеговина. При такава ситуация започва т.нар. “Берлински конгрес”, свикан по инициатива на германския канцлер Ото фон Бисмарк на 1 (13 юни), продължил до 1 (13 юли 1878г. н.с.). На конгреса присъстват представители на Германия, Великобритания, Русия, Австро-Унгария, Франция и Италия, османската делегация е извикана след това, за да й се съобщят взетите решения. Не са поканени представителите на нито една балканска страна. Председателстващият Бисмарк го открива с думите: “Господа, събрали сме се тук да осигурим европейския мир, а не щастието на българите!”. След края на конгреса се подписва и договор, узаконяващ грабежа спрямо българските територии и население – т.нар. “Берлински договор”.
Берлинският договор, подписан на 1 (13 юли 1878г. н.с.), практически ревизира Санстефанското пре-лиминарско споразумение между Русия и Османската империя. Според клаузите от договора българските земи се разделят на 5 части: Княжество България, което включва земите между Стара планина и р.Дунав със Софий-ския санджак; автономната област Източна Румелия, обхващаща Тракия; Македония, Беломорието и Одринско се връщат на Османската империя; Западните покрайнини с Нишко, Пирот и Враня, се дават на Сърбия за участието й във войната, а Северна Добруджа – съответно на Румъния, която взема и пристанището Мангалия. Границата с Гърция се коригира на север. Австро-Унгария окупира за срок от 30 години Босна и Херцеговина, Великобритания взема о.Кипър, а Русия – Южна Бесарабия, както и се допуска корекция на границата с Осман-ската империя в Кавказ. Урежда се въпроса за свободното плаване през Проливите, забранява се премаването на военни кораби оттам.
Извоюваната от страна на Русия военна победа над Османската империя се превръща в дипломати-ческо поражение както за Петербург, така и за разрешаването на българския национален въпрос. От европейска гледна точка Берлинският конгрес има положителни последици – решенията му осигуряват мира на континента за период от около 50г., но от друга страна чрез неговите постановки се поставя началото на развитието на про-цеса на балканския национализъм. За българите той е грабителски, тъй като оставя много сънародници извън пределите на свободна България. Това е причина за развитието по-късно на освободително движение в тези области.
Във връзка с Берлинския договор полския историк и съвременник А.Пиотровски констатира: “Берлинският конгрес като прокара граница между страните, се беше подиграл с етнографията”.
Изследвания за дейността на Берлинския конгрес правят Стайко Трифонов, Христо Христов, Милчо Лалков, Андрей Пантев, Гено Генов, Т.Икономов, Б.Кесяков, К.Крачунов, Сава Пенков, Кнстантин Косев, М.Семов, С.Стефанова, Л.Ламуш и други.
Като се научават за несправедливите решения на Берлинския договор, българите от Македония се вдигат на въoръжен бунт, известен в българската историческа наука под името “Кресненско-Разложко въстание от 1878-1879г.”
Кресненско-Разложкото въстанието е предмет на изследванията на Дойно Дойнов, патриарх Кирил, Христо Силянов, Константин Пандев и други.
Освобожднието на България е резултат от българското националноосвободително движение и от ус-пешната Руско-турска война от 1877-1878г. Чрез Опълчението, разузнавателните акции, снабдяването на руска-та армия с информация, храна и провизии, българите участват активно във военните действия. Свободата, по-стигната и с кръвта на българския народ, представлява естествен завършек на революционните борби през Въз-раждането. Изходът на Източната криза обаче не съответства на постиженията на Българското Възраждане. Въпреки че възрожденските борби не завършват с революция, а с външна помощ, това води до няколко послед-ствия. Част от българските земи се разпокъсват между съседните балкански държави, което е пречка за развити-ето на стопанството, културата, процеса на консолидиране на нацията. От друга страна обаче има наличие на свободна българска държава, ликвидират се остатъците на османски феодален гнет, създават се условия за бур-жоазно развитие, частично се разрешава и българския национален въпрос.

СЪЕДИНЕНИЕТО НА ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ С КНЯЖЕСТВО БЪЛГАРИЯ – 1885г.

В българската историческа наука е единодушно становището, че Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г. и неговата блестяща за-щита са най-значимото постижение на българската нация в нейната Нова и най-нова история. До известна степен поради това научният интерес към тази проблематика у нас е твърде голям, което обуславя и наличието на значителна историческа книжнина по нея. Тук ще посочим изследването на Йордан Митев върху подготовката и осъществяването на Съединението, съвместният труд на Елена Стателова и Андрей Пантев на същата тематика, монографията на Георги Георгиев върху Сръбско-българската война от есента на 1885 г., проучвани-ята на Радослав Мишев, Георги Тодоров и Симеон Дамянов върху външно-по-литическите аспекти на този акт и много други.
Берлинският договор от лятото на 1878 г погреба Санстефанска Бълга-рия и българските земи бяха разпокъсани на пет части, а според някои автори те са били шест. (Има се предвид, че Македония от една страна и Одринска и Егейска Тракия от друга се разглеждат като две съставки на целокупната българска етническа територия.) Северна Добруджа бе дадена на Румъния заради участи-ето на тази страна в освободителната война в подкрепа на Русия и като компенсация за Бесарабия, присвоена от Руската империя. По повод това решение на Великите сили Румънското правителство изпратило протестна нота до участ-ниците в Берлинската конференция, като в този документ се изразявало недоу-мение поради какви съображения на Румъния й се отнели земи с подчертано румънско население, а в същото време й се предоставяли територии с чуждо население. Протестът на Букурещ естествено не бил взет под внимание и Се-верна Добруджа останала в границите на Румънската държава. Друга част от българската земя, известна в литературата като Нишки санджак, пък била пре-доставена на Сърбия, тъй като последната също била взела участие в освободи-телната руско-турска война на страната на Русия и била със съществени заслу-ги за взривяването на Източния въпрос поради войната й с Турция от 1876 г. Участието на сърбите в освободителната война се изразявало в изпращането на 50 хиляди сръбски войници в помощ на русите, но едва в заключителния етап на войната, когато победата на руското оръжие вече не будела никакво съм-нение.
В крайна сметка действията на сръбското управление по времето на Източната криза довели до разширяване на сръбската държава за сметка на България, а този успех засилил апетитите на Белград и към други български територии, най-вече към Македония. Що се отнася до Македония, Егейска и Одринска Тракия, които се обособили като трета част от целокупната българска земя, те-зи провинции оставали в границите на Османската империя под предлог, че в освободните български земи оставали да живеят значителни маси турско насе-ление. Според чл. 23 и чл. 62 от Берлинския договор Високата порта се задъл-жавала да даде административна автономия на тези земи по подобие на автономията на о. Кипър от 1868 г. Изпълнението на тези пунктове от договора обаче не се обвързвало с някакъв конкретен период, така че на практика Бер-линският договор не донесъл никакви промени и надежди на българите, живе-ещи в тези земи. А според статистическите данни от това време в Македония, Одринска и Егейска Тракия българите са били абсолютно мнозинство спрямо всички останали етнически групи взети заедно. Някои наши автори смятат, че непосредствено след Освобождението в тези провинции на Османската импе-рия са живеели около два милиона етнически българи, а те представлявали около две трети от цялото население на Княжество България и Източна Румелия взети заедно.
В териториите между Дунава и Балкана заедно със Софийския санджак след-вало да се създаде трибутарно на Османската империя българско княжество, но с твърде широки автономни права, включително и правото да има свой княз. Така че Княжество България се оформило като четвърта част от българ-ските земи, където българската държава била възстановена, макар и не в най-радикалния вариант. С княжеството обаче се свързвали най-големите надежди на всички българи за постигането на тяхното политическо единство.
Петата част на българската земя се конституирала на юг от Балкана под стран-ното название Източна Румелия. В териториален аспект тази област обуславяла Горнотракийската низина, част от Източните и Северните Родопи, както и зе-мите, заключени между Странджа, Черно море и Източния Балкан. Население-то на областта наброявало малко повече от 800 хиляди души, но автономията на Източна Румелия била значително по-ограничена от тази на българското княжество. Българският народ не се примирил с несправедливите решения на Берлинския конгрес, тъй като те не разрешавали справедливо националния въпрос на полуострова, а в този аспект българската нация се оказала най-още-тената. Поради това още в дните на самата берлинска конференция из цялата българска етническа територия започнала протестна кампания против намере-нието на Великите сили да сложат кръст на Санстефанските граници на Бъл-гария. Първоначално протестът се изразявал в изпращането на подписки и
декларации до участниците в Берлинската конференция или до руските окупа-ционни власти по нашите земи, където се настоявало да се запази България от Сан Стефано. След като тази воля не била взета под внимание и Берлинският договор бил подписан, напрежението по българските земи започнало да еска-лира и в някои области дори заплашвало отново да взриви Източния въпрос. В
дните на тази кампания спонтанно започнали да се създават т. нар. комитети "Единство", чиито създатели се опитвали да канализират националната енергия по посока на обединението с оглед преодоляване стихийния характер на про-тестите. На практика създателите на тези комитети формулипали и първата об-щонационална идея как да се извърши обединението на българската нация.
Според тях това можело да се постигне чрез избухването на едно всеобщо въо-ръжено въстание на българите във всички части на българската земя, което да доведе до ново преразглеждане на статутквото по източния въпрос и да се въз-станови Санстефанска България. Характерното в идеята на създаделите на ко-митетите "Единство" било и това, че те смятали националното обединение като
един еднократен акт, който ще разреши наведнъж целия български национален въпрос, т.е. българите ще се обединят веднъж завинаги под скиптъра на бъл-гарската корона.
Идеята за обединение наведнъж, при това непосредствено след подписването на Берлинския договор и след всеобщо българско въстание, била нереализуема, утопична. Това означавало българската нация да се противопостави едновре-менно на всички свои съседи и на Великите сили, което предварително обрича-ло подобни начинания на неуспех. От друга страна обаче предложеният вари-ант на комитетите "Единство" за обединение определял териториалните пара-метри на българския национален въпрос, които се свеждали до Санстефанските граници на България. В този случай създателите на "Единство" действували правилно и тези техни виждания в последствие залегнали като основополагащи в политиката на българската държава и общество относно въпроса за нацио-нално българско единство. Санстефанска България като идеал за българското национално обединение не се обуславяла само от географското разпростиране
на българската нация през Възраждането, но и от някои международно приз-нати правни документи, доказващи българския етнически характер на Мизия, Тракия, Македония и Южна Добруджа. Става въпрос за фермана на турския султан от 1870 г. за учередяване на българска екзархия и най-вече за граници-те на нейния диоцез. Екзархията получавала духовни права над населението в Мизия, Тракия и Македония, като гратиците на диоцеза й съвпадали с тези на Санстефанска България. Дори именно тези граници послужили при определяне териториалните параметри на възстановената българска държава, когато бил сключен договора в Сан Стефано на 3-ти март 1878 г. Наистина гореспомена-тият ферман на турската власт не включвал някои български земи като Север-на Добруджа, част от Нишко, значителна част от българските селища в Южна Македония и Гюмунджинско, но в общи линии ферманът справедливо отразя-вал границите на българската етническа територия. Високата порта едва ли можела да бъде обвинявана в пристрастие към българите, както и Великите си-ли, които предизвикали достоверността на това решение на турското правител-ство, а с тази санкция - и обхвата на българската етническа територия. Така че санстефанска България като идеал за българското единство бил сериозно под-платен в териториален и правен аспект. Както вече бе отбелязано, идеята за ре-шаването на българското национално единство наведнъж не била постижима и това много добре проличало в краха на Кресненско-Разложкото въстание от 1878 г. Въстанието не донесло никакви привилегии за българите във въстана-лите райони и този неуспех повлиял за отрезвяването на радикалните патрио-тични кръгове, тъй като те трябвало да разберат, че обединението и твърде сложна и трудна задача, за да се решава стихийно и без предварителна подго-товка. Към края на 1878 г. и началото на 1879 г. протестната кампания против решенията на Берлинския договор постепенно заглъхнали, но това съвсем не
означавало, че българското общество е изоставило идеята за своето единство. И най-радикалните привърженици на обединението започнали да разбират, че то не може да се извърши наведнъж и че трябва да се възприеме поетапния под-ход, т.е. националното единство можело да се постигне само на етапи, като за тази цел се използват благоприятните предпоставки и като предварително се определят приоритетите в отделните етапи, а в по-близък план това означавало да се реши коя част от българската земя най-напред трябва да влезе в полезре-нието на нацията в контекста за Обединението с българското княжество. До го-ляма степен отговорът на този въпрос се съдържал в конструирането и полити-ческото развитие на Източна Румелия. Веднага след подписването на Берлин-ския договор Временното руско управление взело енергични мерки за изграж-дането на автономната област. Правителството на Русия дало ясни указания на своя генерален консул в Пловдив А.Н.Церетелев да положи големи усилия, за да не бъдат прекъснати връзките между двете части на България. Начело на адми-нистрацията в Южна България е поставен способният и енергичен генерал-лей-тенант Аркадий Столипин. Държавните институции в Източна Румелия бързо добиват български облик. Повечето от руските чиновници са заменени с местни жители.
Решаващ фактор за укрепването на българското влияние в Източна Румелия са нейните въоръжени сили. Още през 1878 г. руският императорски комисар на-режда да бъде въведена обща военна повинност. Първият набор дава около 9 000 войници, от които 3 000 са от Пловдивска и Сливенска губернии. Подгот-вени и обучени от руски офицери, последните са включени в Източнорумелий-ската милиция. Вторият набор, събран веднага след Берлинските решения, да-ва възможност на още няколко хиляди души да придобият военни умения и на-вици. Измежду формираните от руските офицери части и подразделения за Из-точна Румелия са определени 9 пеши дружини и две конни сотни. Почти целият им редови състав е от български младежи.
Във връзка с очакваното нахлуване на турски войски в Източна Румелия командващият руските войски на Балканите ген. Тотлебен предлага на импе-
ратор Арександър II ефикасен план. За кратко време са раздадени над 80 000 пушки. На много места се създават складове с оръжие и боеприпаси. Всички мъже, годни за военна служба, преминават през т.нар. гимнастически дружес-тва, където те се обучават да боравят с оръжие. Общото ръководство на цялата кампания се осъществява от ген. М.Д.Скобелев. Той разработва и подробен вое-нен план за отбраната на Южна България в случай, че Турция реши да изпрати войски. Създадените в Южна България реалности изпепеляват надеждите на Високата порта да превърне Източна Румелия в обикновен турски вилает. Ако
желае да се възползва от дадените й права, Турция, изтощена от току-що отми-налата война, трябва да води нова. Изправена срещу въоръжените и организи-рани българи, от една страна, притискана от Русия по дипломатически път от друга, тя се отказва да изпраща свои войски в Източна Румелия. Постигнатото има огромно значение за българите. Съединението на Южна България с Кня-жеството е вече само въпрос на време. Европейската комисия, натоварена с уредбата на автономната област, започва от своята работа в началото на сеп-тември 1878 г. в Цариград. На 21 октомври тя се установява в Пловдив, избран за столица на Източна Румелия, където продължава своите заседания. Още с пристигането на комисията в Пловдив, тя е посрещната от местните първенци. В специален мемоар те изразяват мислите и чувствата на българското населе-ние в областта. В него остро се протестира срещу широките пълномощия на султана по отношение на Източна Румелия.
Членовете на европейската комисия се убеждават, че Източна Румелия е бъл-гарска земя и успокояват местното население, като заявяват, че областта няма да се превърне в турски вилает.
След продължителни дискусии между представителите на Русия и тези на Ан-глия, Австро-Унгария и Турция е приет Органическия устав на Източна Руме-лия. Неговите принципни положения повтарят в основни линии решенията на Берлинския конгрес за Южна България. Централна фигура в управлението на автономната област остава Главният управител. В Органическия устав се от-режда важно място на Областното събрание. То е законодателен орган, който обсъжда и приема законите. Неговият състав е определен на 56 души: 10 се по-сочват от главния управител, 10 влизат в него "по право" и 36 се избират пряко от жителите на областта. Членовете "по право" са духовните началници на пет-те етнически християнски общности, мюфтията, главният равин, главният кон-трольор на финансите, председателят на върховните съдилища за администра-тивни разходи. Между сесиите на Областното събрание неговите функции се поемат от Постоянен комитет от 10 души. Функциите на министерски съвет в Източна Румелия се изпълняват от Частен съвет (Директорат) при Главния уп-равител в състав от6 души. Най-влиятелната фигура в него е Главният секре-тар, който е и Директор на вътрешните работи.
В административно отношение Източна Румелия е разделена на 6 департамен-та (окръзи) и 28 кантона (околии). За седалища на окръжията са определени градовете Пловдив, Пазарджик, Стара Загора, Хасково, Сливен и Бургас. Окръ-зите се управляват от префекти (окръжни управители), а околиите - от околий-ски началници.
Европейската комисия посредством Органическия устав налага на Източна Ру-мелия три официални езика - български, турски и гръцки. Скоро българският език се налага за официален почти в цяла Източна Румелия. Автономната об-ласт получава право на свои собствени въоръжени сили - местна полиция (вой-ска) и жандармерия (полиция). През 1879 г. милицията е в състав от 12 дру-жини (7500 души), а жандармерията - 12 пеши роти, една конна полицейска рота и един поруескадрон (общо 1500 души). В главния щаб на въоръжените сили на Източна Румелия се назначават предимно чужденци. Едва през 1883 г. тук е изпратен на служба първият български офицер - майор Сава Муткуров. Докато щабът се ръководи предимно от западни военни специалисти, то ротите и дружините се командват от руски и български офицери. Редовият със-тав е формиран предимно от български младежи. Тези факти обясняват защо до края на автономното управление въоръжените сили на Източна Румелия запазват висок български патриотичен дух и играят решаваща роля при из-вършването на Съединението.
Въпреки това Източна Румелия изплаща на Турция годишен данък в размер на 240 хиляди турски лири, което е едно голямо за времето финансово бреме. Ос-вен това султанът има право да одобрява законите, гласувани от Областното събрание, да назначава и повишава старшите офицери от милицията и жан-дармерията и т.н. Източна Румелия няма право на самостоятелна външна поли-тика.
За първи път Главен управител на Източна Румелия е назначен Алеко Богориди. Той пристига в Пловдив на 15 май 1879 г. На път за столицата Алеко Богориди снема турския фес и слага на главата си български калпак. Промяната е симво-лична, но важна. Така Главният управител показва на местното население, че идва не като турски чиновник, а като български управител. Веднага след като заема поста си, Алеко Богориди съставя своя "Частен съвет". В него са включе-ни четирима популярни и подготвени български политици и общественици: Г.Кръстевич, Т.Кесяков, д-р Г.Вълкович и Й.Груев. Султанът се възползва от правото си и назначава за директор на милицията и жандармерията ген. Ма-йор В.Виталис (грък по произход, бивш френски офицер, преминал на турска служба). Европейската комисия налага за директор на финансите А.Шмидт. Изграждането на изпълнителната власт завършва в основни линии с назнача-ването на окръжните управители и околийските началници. При създаването на Източна Румелия повечето от европейските дипломати нямали ясна предста-ва като каква в етническо отношение ще се определи областта, т.е. коя етни-ческа група ще доминира там. Консулите на европейските държави по правило резидирали в Пловдив и рядко напускали града, като представата си за Източ-на Румелия в етнически план те формирали на основата на етническата пъс-трота на нейната столица. А по това време в Пловдив живеели много гърци, турци, евреи и арменци. Тази неясна представа можела да се разсее едва след резултатите от първите законодателни избори в областта, които да покажат какво е съотношението между отделните етнически общности в нея. Първите избори за Областно събрание се провеждат на 17 октомври 1879 г. Те дават съкрушително предимство на българите. От избраните 36 депутати, 31 са бъл-гари и само трима са гърци и двама турци. Така по един категоричен и безспо-рен начин се доказва етническата принадлежност на огромна част от жителите на Източна Румелия. Българското надмощие в законодателната институция на
областта има важно значение за насоката на нейното развитие, както и за бъ-дещето й.
След изборите за Областно събрание в Източна Румелия станало ясно, че бълга-рите са огромно болшинство от населението на тази област и не случайно те получили правото да доминират в органите на нейното управление, както в центъра, така и по места.
По този начин Източна Румелия се обособила като втора българска държавно-политическа единица наред с Княжество българия. Приликите между тези две държави в последствие се набивали на очи, тъй като стопанските, културни и политически процеси в тях си приличали като две капки вода. Така границата помежду им по билото на Балкана се превърнала в една изкуствена разграни-чителна линия. Не случайно през януари 1880 г. авторитните европейски еже-дневници "Таймс" и "Фигаро" предупредили, че Европа не бива да се изненадва ако в скоро време българите от двете страни на Стара планина предприемат стъпки за своето обединяване.
Така че параметрите на пъривя етап от програмата за национално единство на българите добили ясни и конкретни очертания. В началото на 1880 г. се появи-ли обстоятелства, които се преценяват като благоприятни за обединението на българската земя. В Англия идва на власт либерално правителство на Уилям Гладстон, който издига глас в защита на българите по време на Априлското въстание. Мнозина наивни политицив България вярват, че Англия ще промени външната си политика. Друг факт, който се оценява като благоприятен за бъл-гарите, е конфликтът между Турция от една страна и Гърция и Черна гора от друга и очакваната война. Инициативата за подемането на конкретни стъпки в посока на Съединението идва от Областното събрание на Източна Румелия. През април 1880 г. то изпраща в София депутатите Константин Величков и Ди-митър Наумов. Те провеждат няколко заседания с най-изтъкнатите полити-чески и държавни мъже на Княжеството. Тук се решава в Южна България да бъде създаден един Централен комитет, който да оглави движението. Предвиж-да се също свикването на народно опълчение в Княжеството, отпускането на специален кредит и съгласуване на всички действия между двете части на Бъл-гария. Разработената програма е одобрена от княз Батенберг, който е убеден, че Съединението трябва да се извърши с помощта на армията. Към средата на май 1880 г. в Сливен се провежда събрание с представители от много градове и села на Южна България. Избран е Централен комитет в състав: К.Величков, Ив.Евст.Гешов, Г.Тилев, д-р Г.Странски и д-р Г.Харканов. Поставена е задачата да се образуват комитети по всички околии на Източна Румелия и да се възста-новят под някаква форма гимнастическите дружества. С цел да бъде проучено становището на Англия спрямо подетата инициатива в Лондон е изпратен с ми-сия Стефан Панаретов, преподавател в Робърт колеж в Цариград. Правител-ството на Гладстон не възприема идеята за Съединението. На този етап против него се обявява и Русия. Не избухва и очакваната война на Турция с Гърция и Черна гора. При очерталата се неблагоприятна обстановка, Съединението е от-
ложено за по-добри времена. След изборите за Областно събрание от октомври 1879 г. в Източна Румелия междуетническите противоречия и борби са изтлас-кани на по-заден план поради явната доминация на българите. Сред българ-ските обществени и политически дейци постепенно се оформят противобор-ства, които се градят предимно върху различното им отношение спрямо Бер-линския договор. Оформят се две основни течения, наричани "умерени" и "крайни". "Умерените" гравитират около Екзарх Йосиф, митрополит Панарет, Ив. Ев. Гешов, Г.Вълкович, братя Груеви и др. Това са икономически и соци-ално по-заможни хора, представители на висшия църковен клир и пр. Те не
приемат решенията, взети в Берлин, но подкрепят мирните средства – пети-ции, мемоари и др., за да се издействат отстъпки от Великите сили. "Умерените" решително се противопоставят въоръжената борба в този момент.
"Крайните" най-често са бивши участници в национално-революционното дви-жение, представители на селските маси, на градската средна и дребна буржоа-зия. Като техни водачи се издигат Д.Матевски, К.Величков, Г.Тилев и др. Те подготвят българите в Източна Румелия за въоръжена борба и административ-ните власти негласно ги подкрепят. Постепенно през следващите години между българите се оформят две политически партии - Народна и Либерална. Разделя-нето става върху основата както на различните възгледи, така и най-вече пора-ди оформилите се интереси, на отношението към Главиня управител и към Ру-сия. Ръководна роля в първата партия играят Ив.Ев.Гешов, д-р Г.Харканов, М.Маджаров, Ст. Бобчев, К. Величков, И. Вазов и др. Нейни членове стават хо-ра от бившите течения на "умерените" и "крайните". В народната партия влизат заможни търговци, банкери, едри земевладелци и др.
Либералната партия се сближава с Главния управител и постепенно се настаня-ва на власт, поради което е наречена "казионна". Между ръководителите на Ли-бералната партия личат имената на непопулярни личности, обвързани в мина-лото с туркофилска политика като д-р Ст. Чомаков, С.Каблешков, Т.Кесяков и др. Много активна роля в тази партия играят и хора като д-р Г.Странски, Ив. Салабашев и др.
По-популярна първоначално е Народната партия. На нея й помага както бли-зостта с Русия, към която населението се отнася все още с любов и преклоне-ние, така и агитацията за незабавно Съединение. Постепенно положението се изменя. С подкрепата на Алеко Богориди либералите засилват своето влияние. Подкрепят ги и пристигналите в Пловдив, след като в Княжество България се е установил режима на пълномощията, П.Р. Славейков, П.Каравелов и З.Стоянов. В изборите, проведени през 1881 г., либералите почти настигат Народната пар-тия. Две години по-късно, при подновяването състава на Областното събрание, те вече печелят мнозинство. Мандатът на Ал. Богориди изтича през 1884 г. Между политическите партии в Източна Румелия се повежда остра борба кой да бъде новият главен управител. Активна роля играе и Русия. Тя успява да на-ложи на Високата порта своя кандидат Г.Кръстевич. С негова подкрепа и с ло-зунга за Съединенението на уста, Народната партия печели изборите за Област-но събрание, проведени през септември 1984 г. Но скоро след това водачите на Народната партия, неоправдали очакванията, си спечелват прозвището "лъже-съединисти".
През 1884 г. съединистката идея е подета от т.нар. македонски комитети, ко-ито се образуват по различни градове на Княжество България - София, Варна, Русе и т.н. Техни инициатори и ръководители са Д. Петков, Д. Ризов, Г.Живков, кап. Коста Паница и др. Тези комитети си поставят за цел освобожението на Македония и присъединението на Източна Румелия към Княжеството. В нача-лото на февруари 1885 г. по инициатива на Захари Стоянов група бивши рево-люционери образуват в Пловдив таен комитет. Пловдивският комитет скоро се провъзгласява за БТЦРК с председател Захари Стоянов. Приетите Устав и Прог-рама разкриват тясната му идейна връзка с бившия, оглавяван от Л.Каравелов и В.Левски, БТРЦК в Букурещ. Очевидно З. Стоянов и неговите съратници искат да демонстрират приемствеността в целите и задачите между двата коми-тета.
БРЦК възстановява старата комитетска мрежа в Южна българия. Неговите ръ-ководители поддържат идеята за федерация на балканските народи. В първите месеци от дейността на БТРЦК неговото вничание е съсредоточено върху Маке-донияя. Но на заседанието в с. Дермен дере (дн. Първенец), проведено на 25 юли 1885 г., се взема решение да се преустанови временно дейността в Ма-кедония, за да може всички сили да бъдат съсредоточени в Източна Румелия. На това заседание е избран нов състав на Централния комитет: З.Стоянов, Ив.Андонов, Ив.Стоянович и дошлите от княжеството Д.Ризов и кап. К.Паница.
Съединисткото движение в Източна Румелия съвпада с интересите на Алексан-дър Батенберг. Той разбира, че може да възстанови доверието към себе си само като подкрепи патриотичното движение на Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Предварителният план предвижда Съединението да бъ-де провъзгласено на 15 септември 1885 г. Но на 2-ри септември избухват въл-
нения в Панагюрище и други селища, като се чуват възгласи: "Да живее Съеди-нението!". В село Голямо Конаре местният комитетски ръководител Продан Тишков (Чардафон Велики) свиква резервистите (запасните чинове). Пловдив-ският префект П.Димитров е арестуван.
На 6-ти септември 1885 г. вечерта източнорумелийските дружини, командвани от Д. Николаев и други офицери-съединисти, обкръжават конака на главния управител Гаврил Кръстевич. Пред народа и войската е прочетена проклама-ция, написана от Захари Стоянов. Съставено е временно правител-ство, начело с д-р Георги Странски. То изпраща още на 6-ти септември телеграма до българ-ския княз, с която се иска от него да признае Съединението. На 8-ми септем-ври Александър Батенберг издава Манифест в Търново, с който обявява, че приема Съединението. На следващия ден, придружен от министър-председа-теля П.Каравелов и председателя на Народното събрание Ст. Стамболов, князът пристига в Пловдив, където е тържествено посрещнат. Великите сили са много раздразнени от Съединението през 1885 г. Изненадващо Русия не подкрепя Съединението, тъй като смята, че Батенберг ще укрепи позициите си, а тя вече е била решила да го отсрани от престола. Англия решава да се възползва от създалата се ситуация и се обявява в подкрепа на Съединението, за да отслаби руското влияние в България. Германия и Австро-Унгария от своя страна под-крепят Русия и се обявяват срещу Съединението. Франция също е за връщане на статутквото. През втората половина на септември 1885 г. България пред-приема широка дипломатическа офанзива. Делегация, начело с митрополит Климент, отпътува за Русия. Там тя е приета и разговаря с Александър III. Ив. Ев. Гешов заминава за Париж и Лондон. Гр. Начович посещава Виена, а Ст. Чомаков и И. Хаджипетров отиват в турската столица. При тази обстановка на 24-ти октомври 1885 г. в Цариград започва конференцията на европейските Велики сили, които трябва да решат съдбата на Съединението. На 2-ри октом-ври 1885 г. сръбският крал Милан обявява война на България и сръбските вой-ски започват бойни действия. Войната заварва българската държава в тежко положение. Основната част от армията е съсредоточена в Южна България, поради очакваното нападение от страна на Турция. Твърде скоро руските офи-цери са се изтеглили, а българските командири не притежават достатъчно опит.
Общото количество на сръбската войска, която влиза в България, възлиза на повече от 60 хиляди души. Крал Милан я разделя на две части: Нишавска ар-мия, която трябва да овладее София, да достигне Ихтиманските възвишения и тук да посрещне идващите от юг български войски, и Тимошката армия, която има спомагателно значение и трябва да превземе Видинската крепост. Българ-ските войски са организирани в два корпуса - източен, камандван от майор Д. Николаев, и западен - начело с майор А.Гуджев. Обявената от Сърбия война предизвиква небивал патриотичен подем сред всички слоеве на българския на-род. До започването на войната са мобилизирани около 108 хиляди души. Още в първите дни на войната сръбската армия получава сериозен отпор. Сред бъл-гарското върховно командване възниква противоречие къде да се даде реши-телното сражение на сърбите. Ал. Батенберг счита, че войските трябва да се съсредоточат на височините при Вакарел. Предимството на това становища е в преодоляването на опасността сръбската армия да бие на части пристигащите от Южна България български войски. Но то има един голям недостатък – столи-цата София се предава без бой. В крайна сметка изхода на войната решават тридневните боеве при Сливница, които започват на 5-ти ноември. Още през първия ден Ат. Бендерев разбива сръбските войски при височината Мека цръв. На следващия ден отрядът на кап. Зафиров разбива сърбите при Комшица и
предизвиква крал Милан да избяга в Пирот. По същото време на юг от Сливни-ца се придвижва Моравската дивизия, която заплашва да нанесе решаващ удар по фланга и тила на българските войски. Но нейното нъстъпление е заба-вено от отрядът на кап. Кисов, разбит при Брезник. На 7-ми ноември при Три уши сърбите са разбити и отстъпват в безпорядък. По същото време на Южния фронт отрядът на кап.Ст.Попов посреща и разгромява при с.Гургулят Мо-равската дивизия.
Българските войски вече преминават в решително настъпление и на 10-ти ноември разбиват сърбите при Драгоман, следва ново поражение при Цари-брод. В същото време сърбите са отблъснати и от Видин, защитаван под коман-дването на кап. Атанас Узунов. Стига се до решителната намеса на Австро-Ун-гария. Нейният посланник в Белград граф Кевенхюлер се явява на 16 ноември в главната квартира на българската армия и иска военните действия да бъдат прекратени незабавно. В противен случай българите щели да срещнат австрий-ски войски.
При създалото се положение на 7-ми декември 1885 г. е подписано примирие между България и Сърбия. Мирният договор, сключен в Букурещ на 19 февру-ари 1886 г., възстановява положението отпреди войната.
Съединението на Княжество България и Източна Румелия е признато с подпис-ването на т. нар. Топханенски акт на 24 март (5 април) 1886 г. Управлението се поверява на българския княз. Срещу това България отстъпва на Турция Кър-джалийската околия и селата по долината на река Въча, заселени предимно с мохамедани.
Съединението от 1885 г. и неговата защита си остават най-голямото постижение на българската нация от Освобождението до наши дни. На първо време с този акт приключва успешно първият етап от програмата за национално обединение, а този успех инжектира нова доза оптимизъм у българите, че те ще съумеят да постигнат своето политическо единство, ще осъществят идеала си за Санстефанска България. Успехът ко-ренно променя и представата за българите в Европа. По един категоричен и недвусмислен начин българският народ показа, че е достоен за свободата си, че е способен на историческа инициатива, че умее еднакво добре да брани своите интереси, както на дипломатическата маса, така и на бойното поле. След Съединението и неговата защита естествено нараства самочувствието на българ-ската нация. Определено може да се твърди, че големият успех на българите от есента на 1885 г. даде нови импулси за сетнешния културен и социално-икономически просперитет на България, който през първото десетилетие на 20 век придобива параметрите на истинско чудо, заради което България заслужено си спечели прозвището малкият Прусак на Балканите.