Фло, не "различни хора - различни стандарти", а различни хора, различни приоритети. Не, не бих дала толкова пари нито за обувки, нито за чанта, нито за часовник, нито за каквото и да е, което се носи. Ако наистина са ми излишни, може би бих ги дала за някоя умопомрачителна рокля, ама пак не говорим за 27000 долара или дори за сума, близка/сравнима с тази. Това е единственото.
От друга страна, бих дала много пари за пътувания, за билети за опера (да, ако ги имам, бих дала 250 паунда за билети в Ковънт гардън, което пък вероятно ще се види скандално за други).
Не съм стисната, просто наистина приоритетите ни са различни. И - наистина не искам да бия на чувства, но ми е трудно да спестя следното: има хора, за които 20 000 лева, евро или долара биха променили целия им живот. Буквално. В тоя ред на мисли, да, струва ми се грехота да си ги метна на рамото тия пари, при условие, че бих могла наистина да помогна на някого и бих се чувствала също толкова добре и с чанта за 20 долара (толкова струва и най-скъпата чанта, която някога съм имала, всъщност).
Преди да кажете, че съм голословна и че така може да приказва всеки, да ви кажа - аз имам много стабилна памет за случки и ги помня с детайли. Тази, струва ми се, съм я разказвала тук. Който иска, да прескача написаното надолу, щото е лична история. Но не мисля, че без нея бих могла да обясня защо ми е криво, когато си помисля да си купя нещо твърде скъпо, от което реално нямам нужда.
Имах една много любима съседка, наборка на баба ми, родена на моята дата - винаги сме си имали приказката с нея, много точна жена. Един ден я видях в магазина за хранителни стоки до нас, хванала една кофичка кисело мляко. Държа я, гледа я, остави я и си тръгна. Нямаше пари да си я купи. Тогава за пръв път разбрах какво значи да имаш чувството, че сърцето ти ще се скъса. Взех 2 кофички мляко, закачих й торбичката на входната врата, звъннах и избягах. Трябва да съм била на 16-17 години, но избягах като 5-годишен келеш. Тая жена беше работила честно и почтено целия си живот и в края му нямаше пари да си купи кисело мляко и мръзнеше на студено, та непрекъснато я канехме на гости зимата под всякакви предлози, за да се стопли поне за малко.
И пак казвам, не бия на чувства. Просто всеки път, когато някой почне да ми се хвали как си бил купил гащи за 500 лв (образно казано), леля Кети ми е пред очите и ми става едно такова... шугаво. Неслучайно съм казвала (и наистина го мисля), че ако някой ден наистина имам много пари, ще построя дом за възрастни хора, където да могат да си изживеят старините достойно - на топло, с хубава храна, с осигурени развлечения и прочее. И тогава може и да си купя обувките за 300 евра... евентуално.