И аз едно от Бояна Петкова, най-хубавото й според мен

нежно


колебая се,
преди да се обадя -
може би даже няколко дена,
не защото
няма да те открия,
не защото
няма да ме очакваш,
а защото:

ще звънне.
ще поговорим
за умората,
за парите,
за музиката,
за това, че си липсваме -
между другото -
но на мен ще ми се мълчи

а на теб няма
да ти се говори
и ще поискаш
да ме изтеглиш по жицата,
с дъх да ме съблечеш
и да ме гледаш,
сякаш ме виждаш
за първи път.

а на мен ми се иска да ми пееш...

затова се колебая,
преди да се обадя,
по цяла седмица -
защото:
ще кажем:
обичам те много.
и аз.
и ще затворим.

и от звука
ще ни заболи сърцето

Заради точно това затърсих нейни неща. Прекрасна е.
Не мога да се сдържа да не пусна сега след "нежно"

"нежно продължение" ( )

поговорихме
за умората,
за парите и
за музиката
без отклонение от сценария
помълчахме
толкова си ми близък,
че не знам
дали изричаме думи
или си чуваме мислите
поговорихме,
че се стопля
и можеш да ме разходиш
по улицата,
на която открихме,
че се познаваме от поне
20 000 години
(200 000 ти се сториха много)
и после се целувахме
под една улична лампа,
бях се изправила на пръсти,
хваната здраво за задния джоб на дънките ти
тази улица
като приют
под небето
винаги ще намери начин
да ни събира,
когато се разпилеем
мартеница ли каза,
че ще ми купиш?
извинявай,
хайде
да помълчим още малко
по телефона

трябва да ме има някъде,
щом ме чакаш

Ритуали

С теб да се завивам
нощем.
Плътно да се слепваме
с кожа върху кожата.
Да се просмуквам
под клепачите.
Като шал
да те завързвам
около шията си,
удушавайки
на светлото
въпросите.

Обърни се.

С мен да се завиеш.

Тъмно е. Няма никой да ни види.

И чашите бяха опразнени,
и бутилката – с гърло разбито,
и вратата беше заключена,
а леглото – широко открито.
И безброй звезди от стъкло
ни предсказваха щастие в тая
като в приказка великолепна,
отдавна неметена стая.
И аз бях мъртвопиян
и с бумтящо от радост сърце,
а ти беше пияна и жива,
и гола във мойте ръце…

Жак Превер

Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
И никой не отива по света,
и никой от света не се завръща.

Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
Единственото нещо на света,
което в стихове не се превръща.

Христо Фотев

Поезията е тъга и проклятие.
Коридор към нищото
изпълнен с лудост
и фантазия.
Пуйки,
овни,
фалирали монаси.
Всички се надяват, че някой ден
светът ще си спомня за тях,
а може би всъщност е по-добре да се изтрият
всички касети
и видео записи с фалшиви сладости.
Тъй като никой не прави друго,
освен да мисли за себе си,
откъде накъде трябва да се губи време
в слушане как другите стихоплетстват.
Светът е нисък
и доста глуповат.
Може би има малко поезия наоколо,
защото заслужава да има само толкова.
Винаги е по-добре да уважиш някой друг,
вместо един поет.
Поетът е луд и обречен
да натяква толкова много своята проклета истина,
своята идиотска любов,
своята илюзорна красота.
Директорът на банката пази парите ни.
Нотариусът определя собствеността ни.
Полицаят ни пази от крадците.
Шефът ни дава да работим.
Курвата ни прави свирки.
Портиерът ни дава писмата.
Кучето ни прави компания.
Плюнката от горе ни унижава.
Търговецът ни продава коли.
Водещият ни казва заглавието на филм по телевизията.
Но поетите
поетите
пъхнете ги всичките в лудницата
и изхвърлете ключа.

Джузепе д'Амброзио Анджелило

Контейнерите за боклук до блока.
Тук всяка сутрин идваше жена,
във вехти дрехи, слаба, невисока,
с количка, а през зимата с шейна.

Преглеждаше в сместа добре нещата,
отделяше полезните на вид.
Изглеждаше ми странно тя позната,
в походка, маниер, гърбът превит.

Бях все зает, началник в общината,
до службата ме караха с кола.
И само сутрин, точно на вратата
я виждах - беше с очила.

Веднъж обаче тя ме заговори.
Попита ме с усмивка за часа.
Невероятно близка ми се стори.
И я познах - познах я по гласа.

Бе моята учителка любима
в последния гимназиален клас.
Заместваше почти една година.
Бях влюбен в нея. Слушах я в захлас.

Цял ден на работа за нея мислих -
УЧИТЕЛКАТА, станала клошар.
В бюрото нещо търсех, нещо чистех -
бях станал ученикът - Божидар.

Не бе познала в мене ученика.
Самият аз бях доста променен -
солиден, тежък, лика и прилика
с мастит, авторитетен бизнесмен.

На заранта я чаках много рано.
Прекрасно утро. Неработен ден.
В боклука ми на дъното прибрано
лежи кашонче, дар голям от мен.

Усетих зад гърба си, че пристига.
Изсипах кофата с боклук завчас.
И без дори главата да повдигна,
прибрах се бързо на бегом у нас.

В кашончето бях сложил 300 евро,
кафе, парфюм, кутия с шоколад.
Вълнувах се и бе ми малко нервно,
но в себе си се чувствах много млад.

Закусих и полегнах на дивана.
На входната врата се позвъни.
Излязох да отворя - никой няма.
Пред прага - плик, кашончето - встрани.

"Не те ли учих, драги Божидаре,
че всяка работа краси Човек.
Дори и бедността от Бога дар е,
дори и в двадесет и първи век.

Нима в очите ти съм просякиня?
Срамуваш се да поговориш с мен.
Обратно връщам твойта милостиня
и знай - ще легна гладна този ден.

Не прося милост, бедността не крия.
Клошар съм, няма как, не върша грях."
Това прочетох, щях да се убия.
Учителката вече не видях.

@dis, защо няма посочен автор? Да не си го писала ти?


В КРЪМАТА
Автор: Димитър Подвързачов

Пресищат глъчът, суетата.
Дохожда час пред буря - тегне
гръмовен облак във душата.
Кой, Димчо, може да убегне
в такива часове къчмАта.

Така, печални и самички,
далек от улиците шумни
ний с теб в самотен кът отидем.
Тоз път ще бъдеме разумни:
едно, до две, най-много трички!
Но - боже! - ето го, невидим,
той сяда с нас, коварно смига
и никога не казва стига!

- Да си вървим? - Да, късна нощ е!
Налей последните стакани!
Но той се хили дяволито,
за нова чаша хитро кани
и шепне: "Малко е изпито,
ще поседите, братя, още;
вий вече сте подвластни мене!"
И ний седим, приневолени...

О, мрачно-сладостно пиянство,
как тихо е във твойте бездни!
Зла памет, скръб и мъка чезне,
и ето - призрачни пространства,
от кротки химни зазвучали -
и нищо не гнети душата...

А вън - мечтите непрежали
лежат пред прага на кръчмАта.

Не. Срещала съм го в нета, поразтърсих се за автора, но за съжаление е неизвестен.

Някъде долу
с трясъка на първите трамваи
улиците смъкват ципове.
Денят се изхлузва
мътен и недоспал.
В оранжевата локва на изгрева
се любим.
После
остават само натежали от сън гълъби.
Поделяме си кифлата.
До крака на пейката мравките пируват,
А горе
ти седиш опиянен
от дима на пламналата си брада.



Виргиния Захариева

Любовно стихотворение

Толкова е хубаво
да станеш сутрин
съвсем сам
и да не трябва да казваш на някого,
че го обичаш,
когато не го обичаш
вече.

Ричард Бротиган

Чак сега видях тази тема и затова сега ще пусна моето любимо
стихотворение на Николай Лилиев .

Пред очите ни гаснат сияния,
и в нощта на безсънни мъгли
връхлетяват ни тъмни страдания,
и раняват ни люти стрели.

Ний блуждаем далечни, изгубени
в безсърдечния кръг на скръбта,
и напразно в живота сме влюбени,
и напразно зовем към света.

Сред безумните слънчеви блясъци
две безшумно погасли звезди,
нам са чужди безплодните крясъци
на безплодната жажда: бъди!

Отбелязани с кобно безсилие,
ний блуждаем далечни, без път,
и душите ни, сребърни лилии,
запокитени в мрака трептят.

Ще пусна и една поема на Николай Лилиев, която също много харесвам .

Ахасфер

Заспиват вековете своя сън,
и пригвоздено времето трепери,
просторите не ронят звън,
но ти си буден, Ахасфере.

Къде в нощта, безкрайна, глуха нощ,
в зениците на кървав студ стопена,
отнасяш гибелната мощ
на свойта самота смутена?

Ще стихнат ли поройните води
на твойто отчаяние без име,
щом трепнат първите звезди
сред небеса неугасими?

Ще се простре ли светлата ръка
на Бога в заледените пустини
да изведе като река
сънят ти в сините долини?

Или, щом трепнат първите звезди,
и времето пак своя ход отмери,
ще чуеш явствен глас: Бъди
проклет навеки, Ахасфере!

...

For still there are so many things
That I have never seen
In every wood in every spring
There is a different green

...

J.R.R. Tolkien

Намълча ли се... Аз оглушах
от тишината на онези нощи,
в които чаках. Плаках. И не спях.
А ти... мълчи ли ти се още...
Сега ти подарявам тишина.
Натрупала съм я във себе си.
Огромна.
Вече съвсем не мога да я побера.
Вземи я цялата. За спомен.
Изслушай я. Да чуеш как болях.
И как се пълних с празноти и бездни.
А после се научих да мълча...
да избледнявам...
да изчезвам...

Не оставяй
на мира живота.
Всяка друга рецепта
е фарс,
оправдание,
възел
и котва.
Само вечната болка е цяр.

Не поставяй живота
на равно.
Не оставяй смъртта
без контрол.
Тя будува
кога ще забравим
да си сложим на раните
сол.

И из нашите цветни ливади
ще върти ненаситно коса,
ако ние не бдим безпощадно
над последната капка роса;

ако ние не пазим до упор
всяко цвете,
вълнение,
миг,
всяка мачта,
посока
и влюбване
като всеки
оловен войник.

Не оставяй
живота на мира.
Не оставай
на кръстопът.
Балерината не умира,
ако някой я гледа
до смърт.

Славимир Генчев