Днес е 20 Април. Отново. 130 години от Априлското въстание. И не само!
На този ден преди 22 години един велик българин постигна мечтата си и изкачи най-високия връх на планетата - Еверест. Без страх! Без кислородна маска! Без да отстъпи!
Христо Проданов се превърна в първия българин, изкачил покрива на света и забил там българското знаме. На връщане от суровия Джомолунгма алпинистът загива, но името му остава завинаги в историята.

Ето едно мое стихотворение в знак на почит към българския герой:

Не заспивай

Върхът немее в гримаса от лед,
сковал бездушните черни скали.
Един мъж крачи бодро напред
и все нагоре, все нагоре върви.

Сред пронизващата белота
воят на вятъра яростно фучи.
Надига се горко снежна стена,
сред нея бляскат две ясни очи.

Единствена крачка само и в миг
застива цял изтръпнал светът.
Пред човешкия подвик велик
дори природните сили мълчат.

Твоите очи гледат в простора
вековната мечта на стотици
останали във низините хора
и техните нищожни душици.

Сега над всички, там горе, си ти
и слънцето току над тебе грее.
В очите ти сигурно бляскат сълзи
а в твоите ръце трибагреник се вее.

Е, направи го! Постигна идеала,
надеждите, твоята детска мечта.
Ти гледаш ни от планината бяла,
величествен от покрива на света!

Сега слизай,Христо, не се бави!
Пътят е страшен, но не унивай!
В теб са вперени милиони очи
и с поглед мълвят “Не заспивай!”

Върхът немее в гримаса от лед,
сковал бездушните черни скали.
Скрит под снега, безжизнен и блед
един истински мъж кротко спи.

26.12.2004

Vintersorg,наистина беше много хубаво!Май това е стихотворението,което най-много ми харесва от тези,които си написал във форума .

Видях новата тема за стихове и си мисля, че по-добре тук да се пускат всички творби на форумците, вместо да се правят по пет хиляди теми за едно и също нещо! Не знам модераторите що не го направиха това!

Дръпвам темата нагоре! Творете, колеги!

Тази тема не я бях видял, вината е моя Ето едно:

Дни

Часовникът обръща се, нощта зове
последни песъчинки капят,
кораби изгубени унили носове
в пурпурно море потапят.
Дните къпят се и тлеещи догарят-
недовършени, измити-
безвкусни недопушени цигари -
и безформени излитат.
Запалени от утринната свежест
кацат птиците щастливи,
но от скука и умора, тежест,
проскубани и сиви,
часове броят и лягат вечер
уморените лица:
-Нима и днес премина вече?
Добре, че снесохме яйца!
А часовникът отново се обръща,
една старица нощем бди,
уморените във клетката прегръща.
Тъжни, пропилени дни.

Хареса ми картината, която рисуваш!

Много добре!

Гледам, че съм ви постнала това, сега ви поствам обратния вариант


Паднал ангел (2)

Очите ми-
слепи,
плачат
с кървави сълзи.

Ръцете ми-
оковани,
не искат
да се молят.

Устните ми-
изсъхнали,
не просят
Твоята милост.

Коленете ми-
разранени,
кървят
от молитви.

Пред мен-
чифт крила,
откъснати
от крехките ми рамене.

06.06.2006

Хахаха, ама на дата съм го написала....

Нецензурирани стихчета може ли

Мне. Нецензурираните - в 18+.

Вяра

Три пъти от себе си отрекох се.
Разпънах на кръст душата си
и я увенчах с корона от тръни.
И после за кой ли път възкръснах,
отново неповярвала в себе си.

^
Искрено и точно синезирано (т.е. без без излишни епитети) Харесва ми!
И нещо от мен:


Сълзи

Сълзите се стичат горещи
когато все още са малки
капчици восък от свещи.

Когато са малки не знаят,
че слабост е тяхната мощ,
за мислите жалки нехаят.

А после сълзите порасват,
притихнали вдигат крила
след нова мечта и угасват.

И някой ден кротко ще секнат,
в клепачите силни и зли
нечути молби ще отекнат.

Но телцата им топли на пук
отново ще врят и ще плуват,
усетят ли мирис на лук.

А ето и нещо леко по-откачено:

Карнавал

Грохот! Реки от тела
рукват.Не бой се, ела.
Черният крал
целуна смъртта,
роди се в кръвта
карнавал.
Грозни чада на смеха
диво прегръщат греха
и провала.
Червей пълзи,
пиян от сълзи.
Карнавал
Алени бузи и дим,
кълчене лудо и грим.
Мадригал.
Перверзна игра
в очите изгря-
карнавал.
И вечно усмихнати хора
убиват, не сещат умора,
печал.
Най-сладкият връх
е последният дъх
Карнавал!

Защото Кака Крематори не обича като стават по 100стр темите, въпреки че мен ме кефят, защото не беше писано в нея от около 3-4 месеца и защото казах че има такава тема но никой не реши да пише в нея досега.

@Кака: Крематори, lock&archive една от двете по твое усмотрение

Към София

На вратата Октомври внезапно потропа.
“Обличай се бързо и дрехите - в сака!”
“Ама как тъй – навън е егати потопа!
Не може ли багажът да почака?”

“Как тъй?”, се сопна навъсено госта
“Що за студент си ти бе, келеш?!”
Тя тази работа не е толкоз проста,
бързо нарамвай торбата и беж!”

Уви, лятото свърши. И почна една...
Книжки, заверки, семестър платен!
Такси в Судентски за ток и вода,
имиджът на заек даже сменен...

“Другите почнаха! В Лесото скитат
вече с цигара в уста по горите!
Даже в МЕИ-то отдавна налитат
по спирки и гари. А вие все спите!”

Ясно. Багажът ме чака в антрето.
В джобчето някой лев съм скатал!
Карай! И право към факултета!
Стига като мармот съм лежал!

Хайде – Биолчев да открива годината!
Аз към София вече път съм поел...
Ще ме изпратят с “до скоро” роднините
Напред! С образованието на дуел!



К'фо ста'а, студйентитйееееее, ша връвим ли към Софиятааааа?

Абеее.... Няма да е точно така, както си го представяш;)

ето и едно мое, което реших да ви споделя...

Летен дъжд

Задъхана в житейската гълчава,
Душата ми понесена във суета,
Безпаметна линее замълчана,
Мечтае за среднощна тишина.
От своите далечни небосводи
Проронва се въздишка не една -
Въздишки от съмнения, неволи
И може би от тиха самота.
Но бляснали след дни бездушни -
Мъртвешки, прашни летни дни,
Безпаметни, гореши и задушни -
Възраждат се след тях мечти;
Когато облаците сиви и въздушни
В покой забравен приюти
И с тихи, прелестно радушни
Дъждът спокойно зашепти.
Тогава в мене красотата,
Възкръснала за тих стремеж
И може би ведно с мечтата
Прелива се в смирен копнеж.
Където сам, в безпаметни години
Далечен ще е този празен свят
И мислите ми дръзко живи
Забързани ще търсят и горят.
Където, там, в простора вечен
Ще бъда нечий син и брат,
Приятелят от някого наречен,
Ще бъде искрен, верен, свят.
Ала и този трепет на душата
Е кратка глъдка въздуш чист
И летен дъжд - мечта неосъзната
Остава в спомена лъчист.
Отново тук е прашната гълчава,
Задъхана във гнусна суета,
Душата ми линее замълчана,
Копнееща за тиха самота.
Но зная, че и лятото угасва,
Загасват тези прашни небеса,
А в този спомен плах отблявсва
Сапфирен дъжд на есента.