именно...а да не говорим, че любимият човек е бил сред тях...тогава вече казах как е минавала последната вечер преди да замина

аз след борени часове ще съм на фронт "оставащи"...Да видим как ще е този път...

Определено е така. Много е тежко да заминеш за чужда страна сам/а. Няма на кого да разичташ, освен на себе си. Нямаш близки, приятели. И те мъчи една невероятно огромна носталгия!!!!!!!!!!!!!!!!
Налагало ми се е да бъда в чужбина за по месец два, иииииииии просто нямах тарпение да се върна в България.ТОлкова много боли, когато хората които обичаш не са около теб. Така беше с мен. И идея си нямам колко много боли хората които са в чужбина с години........ Ужасно трудно е !!!!!!!!!!!


А относно изпращането на близък............... и това боли......... Ако наистина е човек когото обичаш, безспорно ше ти липства неговото внимание, топлина, подкрепа!
И в двата случая боли. Но ситуацията в страната ни е такава, че искаме не искаме, трябва да бягаме от нея......
Тъжно, но факт !:(

Joyride, да ако е 1 човек е трудно, ако са 2 двама-пак така...Ако искате да сте заедно- може би, но за мен май дори и разстоянието Стара Загора-София се оказа пагубно на времето. Може би съм пораснала...

Хах, за това се оженихме,преди Габрово-София да се окаже пагубно. Аз лично никога не бих поддържала връзка с човек , който заминава в друга държава. Просто не виждам смисъла някакси.
А иначе приятелка изпратих...Не го преживях много тежко, защото аз пък отидох в София и по принцип нямаше да се виждаме много често. Но пък ми стана криво, когато разбрах,че ще остане там и ще се омъжва за французин.Все си мислех,че ще се върне...

Понякога просто се случва...

И аз да се вкюча....
Лично съм изпращала човек зад граница преди няколко години.Бях на 17,много влюбена и по сегашна преценка много глупава.....Но едно знам-беше ми крайно трудно и въпреки,че се чувахме всеки ден не беше същото....В крайна сметка любовта победи и човека се върна...но това е една друга грешка....за друг път....
Сега предстои едно "голямо заминаване".За щастие не се случва на мен.Но как мога да кажа "за щастие",когато се случва на една от най-близките ми приятелки.Малко предистория.....те са дългогодишна компания,тя е влюбена в Него от 3 години,никога не са били заедно,винаги са се харесвали(по моя преценка),винаги нечия гордост или каквото и да е там е пречило..... Сега Той заминава....Тя казва,че не може да живее без него(и колкото и да мразя такива реплики и вярвам ),става страшно раздразнителна или в още по-лошия случай апатична.Иска ми се да и помогна,но срещам стена.Не знам дали на такъв човек,в такава ситуация,може да се помоне.....И тогава идва най-лошото....моята,иначе толкова обичана приятелка започва да ми става неприятна и даже нетърпима.....И си мисля.....дали личния ми егоизъм ще победи и ще я изоставя в труден момент,или ще стоя до нея,пазейки тишина... и когато протегне ръка за помощ,ще я поема.....
Трудно е да загубиш някой обичан,но трябва ли заради него да загубиш собствения си път?Да загубиш себе си и да тръгнеш по неговите следи,по Неговия,не Твоя път???

Споделям мисли....съжалявам,че го прявя тук,но винаги е по-лесно да отправиш думи към непознат,от колкото към поглед,който те познава до болка.....

Fervourrr, много в доста неприветлива ситуация си, но все пак мога да ти кажа относно помощта как действам аз (до колкото помня беше някакъв стар будистки принцип, но не съм 100% сигурна): Нямаш право да помагаш на никого никога, докато той не те помоли- тогава се превръща в твой човешки дълг.
Е, и аз просто споделям...

Надявам се никога да не разбера колко е тежко...

THE_PARASITE, пожелавам ти да не го разбираш никога...

И все пак държа да отбележа, че се преживява- по-трудно или по-спокойно, по-тихо или по-ревливо- продължаваш напред...

Продължаваш да...........
Но много по-самотен от преди......

Рано или късно започваш да търсиш нова опора в някого, макар и невинаги особено успешно

Ако искаш честно мнение - за зарязване е.С моята най-добра приятелка (и кума в последствие) сме имали подобни ситуации...Даже почти същата - само че тя беше ходила с момчето, но бяха скъсали около месец преди той да тръгне и тя само го преследваше. В крайна сметка и се ядосах,че се прави на глупачка заради някакъв си там мъж и така се скарахме,че не си говорихме 2 месеца...И в последствие пак се сдобрихме.Ми не ми издържат нервите на такива слабохарактерни хора. Това е просто някакъв си мъж.Има ги с хиляди Който иска да се мъчи, да се мъчи, но аз не мисля,че някой си заслужава чак такъв зор.То и аз не съм силна като характер,но никога не си позволявам да мрънкам и нервирам и да се оплаквам на приятелите си - каквото си чувствам си е за мен и не им влиза в работата.Та и аз просто споделям...Ама май съм твърде крайна.