НОСАЧИ НА РЕКЛАМА - Атанас Далчев

Те бродят в този град прокажен
без цел, превърнати на вещ,
и вече своя вид зловещ
самички не съзнават даже.


Със поглед тъп и образ впаднал
прекосват този свят засмян
и носят на гърба си - гладни -
меню на някой ресторан.


И как е странно под това
небе, изядено от пламък,
да виждаш (случва се това)
реклама да чете реклама.


Човечество, спри да въздишаш,
скрий лицемерните сълзи!
Човек не ни е брат, а зид,
на който се лепят афиши.

Това не са ми любимите... Някои, които много харесвам, вече сте ги написали, а аз допълвам И двете са на Мадлен Алгафари

* * *

В живота ни така размирен
на границата се разбира
и колко можеш да си силен,
и колко трудно се умира.
При сблъсъка на двата свята:
светът на "имам" и на "съм",
на истината и лъжата,
светът "навътре" и "навън".
Животът всъщност е движение
и ако на ръба си спрял,
избягващ всяко отклонение,
си значи приживе умрял!

* * *

Докъде искаш, Господи, да порасна?
Да обичам въпреки - успях!
Егоизмът ми съвсем угасна.
Доста болки изтърпях.

Да прощавам въпреки научих.
Да живея въпреки можах.
Не един шамар от враг получих.
Грешки колко осъзнах!

Да работя въпреки се мъчих.
И да вярвам въпреки не спрях.
Въпреки страха си се отключих
и напук на прашките, летях!

Въпреки че скръб ме дави,
смея се и през сълзи!
Но кажи ми, Боже, как се прави
въпреки да не боли?

Писмо


Ти помниш ли

морето и машините

и трюмовете, пълни

с лепкав мрак?

И онзи див копнеж

по Филипините,

по едрите звезди

над Фамагуста?

Ти помниш ли поне един моряк,

нехвърлил жаден взор далече,

там, дето в гаснещата вечер

дъхът на тропика се чувства?

Ти помниш ли как в нас

полека-лека

изстиваха последните надежди

и вярата

в доброто

и в човека,

в романтиката,

в празните

копнежи?

Ти помниш ли как

някак много бързо

ни хванаха в капана на живота?

Опомнихме се.

Късно.

Бяхме вързани жестоко.

Като някакви животни в клетка

светкаха

очите жадно

и търсеха,

и молеха пощада.



А бяхме млади,

бяхме толкоз млади!...

И после... после

някаква омраза

се впиваше дълбоко във сърцата.

Като гангрена,

не, като проказа

тя раснеше,

разкапваше душата,

тя сплиташе жестоките си мрежи

на пустота

и мрачна безнадеждност,

тя пъплеше в кръвта,

тя виеше с закана,

а беше рано, беше много рано...



А там -

високо във небето,

чудно

трептяха пак на чайките крилата.

Небето пак блестеше

като слюда,

простора пак бе син и необятен,

на хоризонта пак полека-лека

се губеха платната

всяка вечер

и мачтите изчезваха далеко,

но ние бяхме ослепели вече.

За мен това е минало - неважно.

Но ний деляхме сламения одър

и тебе чувствам нужда да разкажа

как вярвам аз и колко днес съм бодър.



Това е новото, което ме възпира

да не пробия

своя

слепоочник.

То злобата в сърцето

трансформира

в една борба,

която

днес

клокочи.

И то ще ни повърне Филипините

и едрите звезди

над Фамагуста,

и радостта

помръкнала в сърцето,

и мъртвата ни обич към машините,

и синята безбрежност на морето,

където вятъра на тропика се чувства.



Сега е нощ.

Машината ритмично

припява

и навява топла вера.

Да знаеш ти живота как обичам!

И колко мразя

празните

химери...



За мен е ясно, както че ще съмне -

с главите си ще счупим ледовете.

И слънцето на хоризонта

тъмен,

да, нашто

ярко

слънце

ще просветне.

И нека като пеперуда малка

крилата ми

опърли най-подире.

Не ще проклинам,

няма да се вайкам,

защото все пак, знам,

ще се умира.

Но да умреш, когато

се отърсва

земята

от отровната си

плесен,

когато милионите възкръсват,

това е песен,

да, това е песен!

всичко на Смирненски и Вапцаров -няма смисъл да пиша което и да е ,защото не искам да избирам.отделно имам .. може би прекалено много други любими, а там направо ми е невъзможно да избирам..рядко има автор , от който да нямам поне 1 любимо

Аз пък мразя поезия!

поезията мрази мен!

Много са всеки ден е различно. Днес си избрах това:

СЛЕДИ


(Иван Пейчев)


От малки и големи стъпки дири
остават върху пясъка златист
и в жълтите, горещи дюни спират
големите и малките следи.
Стоим един до друг и не говорим,
пустей далече каменния кей.
Един самотен облак - златен кораб,
закотвен в хоризонта се люлей.
Гори брега, от залеза пронизан,
гори небето, въздуха гори
и чайките горят, и бавно слизат
с крила пламтящи в сините води.
Повява бризът лек и аз не зная
дали сега навеки между нас
посоки на раздялата чертаеш
с обувки бели в пясъка шумящ.
Пред нас морето в тъмни очертания
с призивен звук посреща тази нощ
и призивът му в нашето мълчание
звучи с такава страстна дива мощ,
че ти с усмивка ставаш. Бризът милва
лицето ти, а моята ръка
от рамото ти пада тъй безсилна -
сама от рамото ти пада тя.
И вече няма думи. С глас провлечен
говори необятното море
и падат върху дюните разсечени
безмълвните ни сенки. Знам - без ред
и без посока дълго ще замира
шумът на стъпки в пясъка златист,
но в мрака черен няма да прозират,
не ще личат обратните следи.

бтв, поезията е единственото нещо, което наистина обичам. В моментите, когато и тя ме заобича-не ми трябва нищо друго

Аз не мога да кажа, че поезията е единственото нещо, което обичам, но я обичам страшно много.
Ето едно от любимите ми стихотворения:


И една усмивка...

Нощта не трае никога безкрай
а има щом като го казвам
и щом като го потвърждавам
в завършека на всяка скръб един прозорец
един отворен осветен прозорец
и винаги по някоя мечта те чака будна
желание и глад които да задоволиш
изпълнено със чисти пориви сърце
протегната ръка отворена ръка
загрижени очи
един живот живота ти да сподели.

Пол Елюар

ТЪМНОСИНЬО

Людмил Станев


Замръзналият пpocяк -
вкаменен бронтозавър,
когото студът е хванал неподготвен.
Еделвайс самотен нейде
в царството на вечния мpaк...
Aкo приемем чисто теоретично, че самотата се измерва в градуси, ледниковият период е дошъл отново. Когато човек си затвори много внимателно очите, може да чуе песента на ледените хора.
Със ръка човешка ти ме докосни,
искам да ме стоплиш с дъх.
Не със чук, глупакo, не така,
просто с дъх ме докосни.
Той единствен може самотата
да стопи.
Когато се окажем ний студени,
тогава чак ще разберем:
Жестоко тъмносиньо време
е вледенило всичко в мен.
Тогава ще завия и крещя:
Не със чук, глупако, не така,
ела при мен и ме пипни с ръка!

КЪМ СЕБE СИ... (Д. Дамянов)


Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.

Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.

Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.

Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си -
единствено така ще го решиш!

Гадател

Ти втренчено се взираш в ръката
и казваш, че не ще съм дълго жив.
Отпускаш я и гледаш мълчалив,
доловил смътно някаква загадка.
"Да, да, не виждаш ли - те тука се пресичат
и ясно сплитат смъртния ти кръст.
Куршум за някаква незнайна гадна мъст
изпрати ще те млад тъй рано в гроба.
Предричат смърт те - твоята прокоба."
А аз те гледам, гледам с страх фалшив
и мил ми ставаш някакси безмерно,
и ако знам, че всичко туй е верно,
о, колко, колко щях да съм щастлив.

19 - годишният Вапцаров

мойто любимо е за синчеца....много ми харесва.....учехме го като малки,но не помня на кого е ...."Малко цвете съм в полето
аз съм Синия Синчец
люба въздуха,небето
кича полския венец" и т.н.

Яворов ми е любимец. Повечето му романтични красоти ме изпълват, но към момента бих се спряла на следното:

Чудовище

Чудовище си ти, чудовищно дете
на престъплението и позора,
но дебном тебе са родили те,
далеко и на сатана от взора:
родили гнъс и срам! При твоя вид
тях ужас ги превръща в камен зид.

Чудовище за гнъс, обзидано в тъми,
притиснало гърдите на земята:
земята те безчувствена кърми
с дванайсетте отрови на змията.
И ти растеш, но не старееш ти:
далеч над тебе времето лети.

Чудовище за срам, безименно... И вход,
и път и вход към тебе дали има,
загадка е под тоя небосвод,
нито загатната, нито решима.
Не виждаш лъч, не чуеш звук отвън,
и пак за тях копнееш в тежък сън.

Чудовище си ти, но колко бих желал
при тебе да проникна в тъмнината,
и как сърдечно бих те приласкал,
о жива плът и дух на самотата!
И как блажено ще гориш тогаз,
и как се бих при тебе стоплил аз!

Последните няколко стиха ме карат да се чувствам добре.

Едно от любимите ми:


Цигулков плач,
изплувал в здрач
сред късна есен,
ме е ранил
и аз, унил
вървя унесен

и тръпна цял:
часът без жал
отеква, ето-
възкръсва в мен
отминал ден,
редай сърцето.

Студът снове
и ветрове
са ме подели
като златист
отбрулен лист
без свои цели.

Пол Верлен (превод: Пенчо Симов)