Ето моята ода за спама. Не съм довършил анализа още.
Защо ми изтриха темата?! Добре че съхраних поезията си.
О, спам, О, спам...
Защо и мен ти завладя?
Къде отиде моят свян?
Как тъй влечеш ме към беда...
И ето - скоро идва моят БАН
Идва моят край виртуално
Нещо спира моя кран
Чувстрам се насилен... а*ално
Но стига ми тая награда
да каже нявга народа:
"отива си спамъра бавно
но простотията няма да умре!"
В първата част на одата лирическият говорител разкрива своята емоционална трагедия. Спамът е психическа зависимост която погубва и хората с най-силен дух, с най-мощна воля. Въпреки че зависимостта от спама е осъзната, лирическият говорител не може да я изкорени от съзнанието си - спамът контролира мисълта и действията му. Спаменето действа точно като наркотик за една душа която иска да изкрещи пред целия свят. То носи вдъхновение на поета, но в един момент взима контрол над него в следствие на което го понася към тъмната гибел - БАНа.
Лирическият говорител прави паралел между абсолютната трагедия и ужас на тялото и на душата. Той сравнява БАНа с най-страшното - аналната пенетрация. Точно както тялото му би страдало от един подобен акт така и душата му се чувства отхвърлена, заглушена. Най-голямата болка на един поет и творец е да бъде отхвърлен, неразбран и нечут, един евентуален БАН би довел до емоционален крах на личността на твореца.
Спирането на кранчето в произведението символизира изнемощялата сила на струята на простотията. Читателят несъзнателно прави аналогия с форумния термин flood (наводнявам,прииждам,затрупвам) което прави изразното средство едно от най-добрите в българската, а даже и в световната поезия.
Изключително силно е последното четиристишие от творбата. Лирическият аз претърпява едва забележима, но много силна (проличава си отличният стил на автора) метаморфоза. Отчаянието се превръща в надежда. Чрез страданието си лирическия говорител открива смисъла, открива посланието на живота, открива ценното. Той вярва и знае че неговото свято дело ще бъде продължено (злото не умира
).
Загубата на рима и ритмичност в края на произведението подсказва за личната трагедия на лирическия Аз. Тук има съвпадение между личността на поета и на лирическия говорител. Съсипан и отчаян, смазан от собствената си трагедия той изгубва дори невероятната си дарба на поет и творец.
То би цонтинуед...
Влез
Регистрация
Помощ
Търсене
RSS
