Стихотворения на форумците

Vintersorg

Графиньо, ами явно съм го писал по време на кандидатстването, когато Далчев също мина "под ножа". Може да има някакви залитания. Но идеята е, че стихотворението е част от един цикъл, посветен на неодушевени предмети - казва се "И тях също ги има" и съдържа заглавия като "Кавгата на чашите", "Малка кутийка", "Откровение на гъбата", "Огледалото" и други. Мен лично това ми е един от най-любимите раздели в цялата стихосбирка. Макар да откривам доста грешчици, честичко си ги препрочитам.

На Мечо стиховете са невероятни! Нямам думи, определено са ми фаворити от прочетеното до момента. Уникален стил и съвършено боравене с думите. Браво!!!

Blood Countess

mecho е явен талант, безспорно! Аз съм първата му върла фенка!!

Smoking Mirror

Пресно-пресно, още пари. Като поизстине няма да е зле да му хвърля още един поглед, но сигурно ще ме домързи и затова разчитам на вас. А освен това имам и сериозни колебания около заглавието, за което също ще съм ви благодарен ако дадете акъл.

Аз вярвах във това, което беше.
Създадох сам кристал
и осветих го с своя пламък
на безжизнения камък
вдъхвах аз печал
и под грижите ми той растеше.

И живях в това, което беше.
Като стъклен въглен сред поляна изгорена
хвалех се със своя цвят
и от невежество залят
не усетих как с отрова напоена
дума времето гореше.

Няма го това, което беше.
Сам във мрака огънят реве
и сред пурпурен ехтеж дяволът кове
стария копнеж със нова песен.

Отново дойде есен.

Жълтата луна над мен виси.
Плача аз самотен под нейната позлата
и залива ме с червените коси
изкусителната гняв позната.

Нека рухне всичко, що можеше да има,
да загине всичко сред есенна коприва
и покоят на нощната пустиня отново мене да покрива.

9 август 2007 г.
Завърнах се от брега на морето, само за да открия дървото, поразено от мълния. Отново съм сам, а всеки, който започва с такива мотиви заслужава сам да гние вовеки.

tamerlan

Нещо старо, слабо и не съвсем актуално

Но единственото, на което съм слагал заглавие

Клише

Ще подраня за уговорената среща.
Пак.
Ще премислям предстоящите реплики.
Пак.
Ще се стъписам от усмивката ти.
Пак.
Ще си поръчам като твоето.
Пак.
Ще се смея щедро на шегите ти.
Пак.
Ще се вглеждам тъжно в очите ти.
Пак.
Ще вдишвам жадно парфюмът ти.
Пак.
Ще докосвам скришом ръката ти.
Пак.
ще диря следи от надежда във думите.
Пак.
"Обичам те" ще засяда във гърлото.
Пак.
Ще те изпратя припряно до спирката.
Пак.
Ще се разделим с добри пожелания.
Пак.
Ще крача разочарован от себе си.
Пак.
Ще потъна в мрачните спомени.
Пак.
Ще си втълпявам кошмари и блянове.
Пак.
И пак.

Jamesmagno

Smoking Mirror, много е хубаво, но стихотворенията ти имат слабостта да не бъдат разбирани дори от хора, запознати с биографията ти... Но много ми хареса. :wink:

tamerlan, омая ме нежната урбанистична атмосфера.

xgirl

http://stihovebg.com/?mod=authors_info&author=xgirl тук са повечето ми

Black Raven

Не че се кефя особено...на това, което пиша...хъ хъ...иначе пиша често...и много. Ама тук ще се огранича само с 2-3, че ще ви заболят главите от глупости :oops:

Simple Love Sonnet

I shall not speak of the endless rue,
That paints sad faces upon my fragile heart.
The ones who claim that love is always true
Have not yet seen its marvellous art:
It can heal and it can hurt.
Love is like playing with fire -
Too much passion and you get burnt,
You cannot keep what you mostly desire.
Love is also the second name of Grace,
She comes when you're lost into the night,
Wipes off the tears, brightens thy face
Through the darkness it's thy guiding light.
But alas! I never found love true and pure,
Which for my sorrow be the only cure.

---------------------------------------------------

Cold Memories

A memory of a love once forgotten,
of two souls lost and never found,
a memory screaming and half-rotten,
is lying in agony down on the ground.

Another one for happiness never really seen,
and one for a kiss never tasted.
A memory of a place where I've never been,
a memory of a life forever wasted.

I remember the day when you swore,
that you'll never go and leave me alone.
I truly believed we could have something more,
when darkness fell and everything was gone.

I can still remember the way you used to touch
me as I fell asleep with a smile on my face.
Now the warmth is gone. I stay and watch
the light losing itself in the imminent haze.

And it's only memories that remain,
but they're cold, they're lost.
So cold is the blood in my veins,
as I fall asleep forever, covered with frost..

-------------------------------------------------------

The Rose And The Raven

As I clearly remember,
It was the end of November -
A gloomy and unhappy day,
Unseen the vivid sunny rays.
I wandered there on my own,
There, in the woods outside my town,
Where the trees peacefully slept
After their leaves the wind had swept.
I could feel winter's ghostly breath,
Ceaselessly whispering to me: "Death!"..
Then I looked around in fear
And saw nobody...near.
There I stood in wonder, staring
Listening to the wind whistling,
With winter's ghostly breath
Ceaselessly whispering to me: "Death!"
There I stood for a little while
Though I knew it was futile.
So I looked towards the vale
Embraced by a misty veil,
Creating in my mind a strange phantasm
Hidden behind this white-transparent chasm.
I could see it clearly in my imagination,
But it brought to me this big frustration -
I didn't know whether it was real or not
That's why I was confused a lot.
Gazing upon the mountain's shade,
As if my sanity began to fade.
The scenery I saw was weird -
The dark mountain had disappeared:
Instead of it there was a fortress,
As black as night, engulfed in darkness.
It was standing in a silver lake of mist
And I wondered if it really exists,
Or my mind was playing tricks..
Oh, what a limb of the Devil, what a wick
Had brought me to that distorted world?
This riddle was never to unfold...
Suddenly the silver lake
Slowly began to melt away.
And right there was revealed
Another world that this time was real -
In the town cemetery,
Where our ancestors were buried -
The gate to the Underworld,
The city of forgotten souls.
In the wind's quiet and sorrowful song,
I heard the voices of the past where someday I shall belong.
They were calling me, they were drawing me,
As if they wanted to show me the unknown
Hiding within the eternal garden of stones,
Where deadly flowers were growing in sorrow,
They were vainly waiting for morrow
That shall never come to swing and ring
The rusty bell that would bring
Peace to all the souls trapped in between
The cemetery gates and the land within.
I stalked among the frozen graves,
The letters of which tears of time had erased.
It was a place where time had stopped.
Where everyone had abandoned all hope
Because there only Death was on power,
Wearing a crown of deadly flowers,
And sitting in a throne of skulls.
She's the only who cannot be fooled -
Try to escape her and you're doomed,
Her smile is poison, an evil flower in bloom.
I went on walking forward,
And there, at the end of the graveyard
I noticed an old oak tree.
But it was a sight I had never seen:
Its branches were twisting and entwining,
Like the numerous paths of life,
Like a wreath of thorns above
The silent, ancient tomb
Of an unknown king whose castle once was his home,
But not anymore, not anymore,
His castle was destroyed for evermore.
And on a branch there was a raven
Singing with the wind an elegy for the graven.
But what surprised me the most
Was a single blood-red rose,
That shone like a ruby in the grey stone desert.
It was right under the oak,
Also covered by a silvery cloak.
I reached out my hand to touch it
I felt it was warm, it was pulsing
Like a small fragile heart on my palm.
I was so charmed by its warmth,
That I had forgotten 'bout space and time...
Suddenly I heard a voice cawing from above
It made me raise my head and look upwards,
Right where the black raven was.
Then I could hear the wind again
Along with it there came the rain
But no, that was not the rain at all,
The raven was crying, his tears had begun to fall...
I looked back down at the lonely rose
But she was no longer red, she was dead,
The tears of the raven had burnt and turned her black,
I wanted to cover her and save her - there was no way back -
She was withered and dried, and the bird still cried...
So the wind sang again, a song filled with pain,
Then it slowly blew the rose's burnt petals away,
It blew them away and turned them into ashes,
Leaving in my heart deep crimson gashes.
But I couldn't feel any pain, anymore -
My heart was gone for evermore!

Derek

Ето едно и от моите:

Oпитоменият човек

Животът направи ни такива –
строги и студени.
Той научи ни
да сме безскрупулни,
егоистични,
понякога жестоки.
Направи ни безчувствени,
някак безлични.
Той – животът
отне ни вярата
не помня вече във какво.
Детското умираше
и го погребахме набързо,
без никаква тъга.
Хората, които обичахме
постепено се превръщаха
просто в близки.
Спряхме да споделяме –
така е по-добре?
Преди бягахме
и се бунтувахме,
а сега
сами живеем…
и мълчим.

Някой почука на вратата.
„...Не!..
...Вън!..
...махни се.”

Чашата ти пак е празна,
нека ти налея.

Vintersorg

Ето и едно актуално от мен:

Обратно броене

Камчия, август 2007

Отново съм наблизо. На брега
съм застанал като мнима сянка
на човек, избягал от света,
стиснал във ръка една останка

от живот, далече от вълните,
от живот сред глъчка и бетон,
дето в пушеци започват дните
и завършват с маска от неон.

В ръката ми часовник отброява
последните живи мигове до деня
в който трябва бързо да преправя
душата си и да се върна към света.

Аз ти го нося. Нека бъде дар
за теб, за тихата прохлада,
за къщичката, измазана с вар,
за утрините, лъхащи наслада.

Вземи го, море, аз не искам
да превръщам живота си в циферблат
и моментите в шепи да стискам.
Вземи го, без него съм по-богат!

Под вълните, оловно изстинали,
моят джобен часовник лежи
и стрелките му, мъртво застинали
отброяват свободни мечти.

Nivea

Целуната от ангел,

росата засия.

Тя най- после почувства

в сърцето си небето.

Докосната от ангел

тръстиката заплака.

Не бе и подозирала,

че някой я обича.

Прегърната от ангел

зората се усмихна

изпълнена с надежда

за по-успешен ден.

От ангел вдъхновена

ме осени мойта муза-

поредното й раждане

на стих благословен

tamerlan

Много депресантска тая тема, дайте да разведрим малко:

Ти комай си психо-патка,
мисълта ти проста, кратка,
лигите се стичат в деколтето,
не ще умре у теб детето!

Посветено на всяка втора жена

Бирааа, бира, надежда и утеха моя
раните си с теб отмивам аз след боя,
мъките безумни по фусти с теб забравям,
ако нямаше те, как ли щях да се оправям?

О, бира моя, влажна и неустоима,
в алкохолна прегръдка обгърни ме!
Защото в жаждата и любовта ни към теб
равни сме всички, братя безчет!
Ниски и високи, бедни и богати,
умни и тъпи, гладки и космати -
Ставаме едно всички, когато халбите звъннат,
пяната се плиска, а спомените забравят да се върнат!