ми аз...
ще ми се да пусна 1 нещо, обаче го нямам качено в нета, а само с копи-пейст... много ще се разтееееееееегли темата

Флууда не е ли стойностен

темата е мн хубава ама защо никой не започва айде някой да се престраши да е пръв

и той си има своя чар

Аре аз съм пръв , малко е тъпичко, но беше за домашно по български в 11 клас и за 40 минути толкова.

П.П. Проза се има придвид разкази, нали, че съм забравил?

Денят беше хубав, жаркото слънце още от сутринта напичаше иначе сухата земя, на която бе разположено малкото градче Литъл Таун, щата Тексас. Въпреки че гражданите бяха свикнали с жегата, този ден беше просто отвратително горещ. Шерифът на Литъл Таун Франсиско Лий, наричан от приятелите си за по-кратко Сиско, си седеше в полицейското управление, пуснал вентилатора на максимални обороти. Той имаше добре развито шесто чувство, което му подсказваше, че в този горещ ден ще се случи нещо интересно. Но денят отминаваше бързо, Сиско все така си седеше с крака на масата и чакаше някой да влезе в стаята му и да му каже, че се извършва някакво престъпление
Вече беше към 4 часа следобед , шерифът вече се беше отчаял, когато изведнъж в управлението нахълта заместник-шерифът Ханс Накамура и с треперещ от страх глас каза, че в града е пристигнал най-големият банков обирджия и главорез в целия Див Запад - Джон Уинтроп - и в момента обира единствената банка в града ДСХ. Сиско дори не трепна от тази новина. Той се изправи спокойно и се запъти към банката. Когато стигна до там , видя как неговите верни служители общо още двама полицаи бяха обградили банката и чакаха Уинтроп да излезе. Сиско, като истински шериф, каза на двамата полицаи и заместник-шерифа да чакат отвън, а пък той ще влезе вътре, за да вразуми Джон и да го накара да се предаде. И така без никакъв страх, той тръгна към банката убеден, че ще успее в мисията си. Когато влезе вътре, всички отвън притаиха дъх и зачакаха да разберат какво ще се случи. Десет минути откакто Сиско беше влязъл вътре, не се чуваше никакъв звук. Внезапно се чу изстрел. Отвън всички се зарадваха, тъй като знаеха много добре, че техният шериф има най-бързата ръка в цял Тексас. Минута по-късно от банката излезе шерифа, с шерифската си значка, шапката, на която бе емблемата на Литъл Таун, и две торби, на които бeше отпечатан следния знак “$” и запристъпва към колегите си, които, със усмивка на лице, тръгнаха към него, за да го поздравят за добре свършената работа. Но в този момент забелязаха, че това не е техният шериф, а самият Джон Уинтроп. Тогава главорезът извади пистолета от кобура си и докато полицаите се усетят за какво става вече лежаха мъртви на учицата. Джон разгони набързо натрупалата се талпа от 5-6 хлапета, качи се на прочутият си кон Буцефал и тръгна на запад право срещу красиво залязващото слънце.

Към по-дългите неща, ако са в нета, просто слагайте линкове.

бг уестърн

Мноо ме изкефи пича,дет се казва Ханс Накамура

Айде, престраших се

Пепеляшка е възможно най-вредната приказка за подрастващи от женски пол. В нея се разказва за невинните години на една покварена, материално зависима и болезнено амбициозна девойка. Кой би предположил, че в 21 век такъв ще бъде доминиращият биологичен вид!
Пепеляшка на Шарл Перо е по-зле и от панелената пепеляшка, героиня на този очерк. П на ШП си има само огнище... и възвишени мечти: „КАК ИСКАМ ДА ИДА НА БАЛА!” Остави бала, П на ШП иска и да е с най-хубавата рокля и с най-изящните обувчици, да танцува с най-младия, най-красив и най-богат принц, а злите й сестри да й завиждат. Но в 12 часа П на ШП трябва да се прибере: в онези времена силиконът се е разтапял от топлината, а туркините са били много отмъстителни, виждайки, че някой им краде движенията.
Но Огнищената Пепеляшка е надделяла! И благодарение на Шарл Перо, тя е влязла завинаги в книжки, глави и други органи.
Защо, Шарл Перо? Да не би да си притежавал най-скъпата карета, най-фините дрешки и най-приказния перчем? Да не би някоя такава да те е завладяла? Или просто си бил най-брилянтният гадател...

Упадъкът на българското общество понастоящем се дължи на панелени пепеляшки. Не вярвайте, ако някой ви каже, че се дължи на някакви идиоти в парламента. (Единственото, за което те са виновни е, че имат дъщери.) Дължи се на панелените пепеляшки.
Панелената пепеляшка е толкова затрогващо тъпа, че си мисли, че красотата е най-важното нещо на света. На въпроса „Коя е последната книга, която прочете?”, тя отговаря „Асс дъ читъ? Ахахахах!” Задоволява потребностите на мизерния си интелект чрез непрекъснато слушане на чалга. Тя е толкова пропита от чалга, че се налага да я слуша наистина височко, за да вникне. В „любовта” – тя си мисли, че чалгата има нещо общо с любовта. Панелената пепеляшка, естествено, живее в панел; всеки ден иска от своите родители парички за цигари и кафенца, а за всичко останало си заработва сама.
Как лиии? Ами продава се! Ами че не може все да стои край огнището и да чака принца!
В момента – пък и в кой да е момент – панелената пепеляшка прави секс. Вселенски секс. Толкова много секс, че чак ояловя – но нищо, други ще раждат нейните деца...
Видът й не само няма да зачезне, но и ще доминира. Панелките може и да се срутят – тя пак ще допълзи с крачката си на хлебарка. Чалгата може и да умре – но Пепеляшка няма, тя е безсмъртна. Парите може и да се обезценят – тя пак ще намери за какво да се продава...

Само един индивид може да я спре – панелената всезнайка!
Тя вярва в стари лафове като „Кой би взел ябълка, която друг вече е нахапал и захвърлил?” Но тя не е права, право е мнозинството. Мнозинството никога не греши. Мнозинството мисли, че една гнила, изхабена, червива и изгризана до край ябълка е фин деликатес за пичове с черни очила. И мерцедеси. За мерцедеси – 10% отстъпка.
Панелената всезнайка си стои в панеления апартамент и чака светът да тръгне постарому... и такива ябълки да ги дават само на свинете. Иначе панелената всезнайка е удивително създание – мисли си, че със звуците на Хендел и Григ може да заглуши нахлуващата от съседните етажи чалга. Горката.

И тук идва момента да намесим панеленият принц. Той е красив (напомня на младия Джони Деп!) Природно интелигентен е, пише хубаво и чете Ницше и Марк Твен. Какво като е кретен, бее?
В обятията на панеления принц (понякога и по-надолу) винаги има по минимум една панелена пепеляшка. Да се чудиш какво й намира! Сетих се, панелената пепеляшка е красавица, спор няма; похабена е, но какво от това - в тази покварена епоха похабените са най-желани.
Иначе и свестни момичета си падат по панелени принцове. Например панелената всезнайка, която някакси е успяла да надникне зад просташкото излъчване на панеления принц и да съзре душата му, да открие... потенциал някакъв.
Панеленият принц е най-голямата жертва на епохата! При други обстоятелства, той би могъл (и би следвало) да заеме страната на панелената всезнайка, но... Не! Той смуче западни стереотипи, а светогледът му се ограничава само до панелената пепеляшка, смучеща генетична информация нейде изпод пазвата му.
Панеления принц винаги ще възприема панелената всезнайка като ПО-ВЪРНАТА (в смисъл, че не я искат и все я връщат), а панелената пепеляшка като Пичка с Празна Пача и Пълна Пазва (ммммммммммммммммммечта).

Свят на разруха, меркантилизъм, панелки, чалга, разврат, продажност. Няма да се кланям пред твоя бог, негово кралско величество, господарят на всичко, що се вижда – Мъни. Има и друг начин... нали? Винаги има друг начин.

ПИСАНО Е ПРЕЗ 2006... Затова е... такова

Аз се извинявам че още не съм прочел горното, но ще го направя малко по-късно.

По темата: Пускам линкове (защото иначе ще стане егаси фермана) към две мои прозаични неща.

Пространствена научна студия върху личността и иманентния свят на Йори : http://joruel.blogspot.com/2006_02_01_archive.html

и един канибалски разказ в урбанистично-природна обстановка (предупреждавам: нечетим и приет от малкото си читатели като пълен провал):

http://hulite.net/modules.php?name=News ... &sid=68493

MERCES_LETIFER мн добро по какъв повод си го писала това ?

айде и аз ще се престраша да постна нещо.. една лека бУзичка ама може и да хареса на някой

***
Събуди ме слънцето, което с лъчите си оповестяваше пристигането на следващия летен ден. Небето беше толкова синьо, че ми се прииска да се гмурна в него и да потъна в безкрайното спокойствие, което излъчваше. Исках да полетя и да усетя топлината на слънцето, което гали кожата ми. Сетих се за теб. Сълзите още не бяха засъхнали по лицето ми, но мисълта, че скоро ще те видя извика усмивката, която толкова обичаш. Влязох под душа, исках да съм свежа, когато се срещнем. Днес бързах повече от обикновено, обичах студената струя да облива тялото ми и да ме кара да потръпвам, но знаех колко мразиш да закъснявам. Нямах време за себе си...
Отворих вратата на дрешника, из къщата отново се разнесе скърцането на одавна несмазаните й панти. Ъгълчетата на устните ми извикаха тръпчинката на лявата ми буза, която ти обожаваш. Усмихнах се, защото си спомних за десетките пъти, когато те молих да поправиш вратата и как никога не стигахме до нея... Огледах дрехите в помещението, макар че това не беше необходимо, тъй като знаех точно какво ще нося. Отидох до първата закачалка в дясно, където беше червената ми сатенена рокля. Ти я харесваш, обичаш начина, по който платът пада свободно по тялото ми и как най-малкият вятър нежно очертава извивките му. С нея бях, когато ме целуна за пръв път, с нея трябва да бъда и сега. Облякох я, сатенът погали нежно кожата ми, затворих очи и си представих, че това са ръцете ти, които се спускат бавно по гърба ми. Изтръпнах. Това усещане ме накара да побързам. Затичах се към стаята си. Погледнах шнолата оставена на нощното ми шкафче, беше топло и косата ми пречеше, понечих да я взема, но се отказах. Ти обичаш косата ми спусната, обичаш да гледаш как я разпилява вятърът и да прокарваш пръсти през къдриците ми , когато ме целуваш. Обичаш и уханието на кожата ми, както го наричаш, макар да знаеш, че това е просто любимият ми парфюм, без който не излизах никъде. Помислих си за това, когато както всеки ден усетих този свеж аромат, който въпреки че идваше от малкото шишенце в моята чанта, винаги ми напомняше за теб... Сложих обиците, които ми беше подарил неодавна. Мразех ги, но знаех как ще се зарадваш като ме видиш с тях, а вида на доволната усмивка изписана върху лицето ти винаги ме е забавлявала. Бижутата бяха последният щрих от образа на твоето перфектното момиче. Погледнах се в огледалото и както всеки ден от няколко години насам се видях през твоите очи. Бях красива, обаятелна, страстна. Бях щастлива. Бях желана и обичана...
Излязох на верандата, мекият морски бриз развя роклята и косите ми. Усещах те. Пристъпих по плажа, пясъкът галеше ходилата ми. Ти ме гледаше. Винаги си казвал, че да наблюдаваш щастието, което идва към теб, може да ти донесе дори по-голяма наслада от самото му притежание, затова вървях бавно. С всяка стъпка желанието ми да се затичам се усилваше, но не го направих, исках по-дълго да чувствам изпълнения ти с любов поглед върху себе си. Усетих морската вода, чак когато докосна колената ми и ме накара да настръхна при спомена за твоето докосване по време на нашите нощи. Нощите, когато бях само и единствено твоя, когато ти беше толкова близо, че останалият свят нямаше значение, когато важни бяхме само ти, аз и мигът. А сега този миг ще трае вечно, защото идвам при теб и съм такава, каквато винаги си ме обичал.
Продължих да пристъпвам бавно, докато не се изгубих сред пяната на морските вълни...
***

Стигнах до "бУзичка..."

Ххехех, много ти благодаряяяя..
По повод... бях малка и тъпа... нещо хлътнах по един панелен принц... Ама беше наистина отдавна, нищо сериозно, освен че много ме изби на ярост тогава
(и се предполага, че панелетната всезнайка съм аз, хахахахха)

хех значи правилно съм разбрала .. и аз имам такива моменти :/ .. ама поне се е получило нещо хубаво от цялата работа