.
http://nabludatel.info
Симион Патеев
Спомен:Около 5.30 сутринта е. Денят е 4 април 2004 година. Още живеех в Свищов. Тъкмо бях станал за работа. Микробусът, с който ни возеха до предприятието, в което работех, ни чакаше точно в 6 часа, на пет минути път пеша от дома ми.
Докато се обличах роднина ми каза, че чул по радиото за някаква катастрофа в Сърбия, при която са пострадали български деца. Първоначалната информация беше толкова неясна, непълна и неточна, че нищо не се разбираше. Нито дали е имало загинали, нито колко човека са се возили в автобуса, нито защо са минавали там и прочие неясноти. Освен това бях сънен и сетивата ми все още не възприемаха, така че нищо не вдянах в този момент.
Качих се в микробуса. Сред колегите никой не обели и дума за инцидента. Повечето все още не знаеха нищо, а на някои толкова им се спеше, че не им беше до подобни изтории. Шофьорът също беше чул нещо по радиото, но не знаеше подробности.
Работихме на няколко километра от града, в дъскорезница, собственост на преподавател от Стопанската академия в Свищов. През целия ден не разбрахме нищо за катастрофата. Не слушахме радио, а и като не знаехме трагичните подробности не ни интересуваше много-много. В този момент на незнание, за нас това беше просто обикновена катастрофа, каквито стават всеки ден. Работният ден приключваше към 17.00. Отново ни връщаха в града с микробуса. Навръщане шофьорът вече знаеше подробности и беше първият, който ни инфомира за това, че са
изчезнали или загинали 12 деца
Едва като се прибрах, разбрах от извънредните новини по bTV всичко около катастрофата. У нас цареше покъртително мълчание. Като се има предвид, че градът е с население около 40 хил. души, можеше да се очаква, че сред жертвите ще имаме близки или приятели. С Юлиан Манзаров, един от загиналите (18 г.) бяхме съотборници във футболния отбор на "Академик Свищов". Състезавахме се още от деца с него. Лудо влюбени във футбола. Някои от другите загинали деца също познавах, тъй като или живееха наблизо, или бяха от приятелски семейства, или просто ги бях срещал на улицата.
От този ден градът изпадна в няколкоседмичен траур. В паметта ми изплува следния контраст - принципно Свищов е град на купона, веселието и усмихнатите млади хора. Може да се каже, че няколкото хиляди студенти в Академията, придават някакъв живец и весел облик на града. След трагичния ден този облик се изгуби за около 2 месеца, а може би и по-малко, просто толкова траеше медийният интерес, въпреки че траурът за едни продължава и до ден днешен. През това време преобладаваха тъмни настроения и цветове.
Спестявам покъртителните сцени с масовото траурно шествие. Такова нещо не бях преживявал и все още колективното погребение е сред най-бруталните неща, на които съм присъствал. Чудя се дали болката нямаше да е по-малка, ако не беше излязъл целият град и не бяха дошли политици с лимузините си, а просто ги бяхме погребали, без тази шумотевица.
За да направя картината по-пълна си струва да спомена изкопаните 12 гроба. Трудно ми е да опиша как мои приятели искаха да ги затрупат в гроба на Юлиян, защото все още не можеха да повярват в случилото се. Според оцелели той е спасил няколко от невръстните си спътници, преди да се нагълта с вода... Спирам до тук, защото
подобни спомени не се прехвърлят лесно на клавиатурата
------------------------------------------------------------------------------
Днес,няколко години след инцидента, родителите на загиналите деца излязоха с декларация, че се съмняват в справедливостта на съда. Той намали присъдата на шофьора на катастрофиралия автобус, променяйки квалификацията на деянието. Поради това, че водачът е проявил жертвоготовност и е помагал за спасяването на оцелелите, присъдата му беше намалена от 7 на 4 години.
С горното родителите не са съгласни и ще обжалват решението пред Върховния касационен съд.
Не може, когато се причини смърт на толкова много деца да се смята, че това не е особено тежък случай, секазва в декларацията на Свищовлии. Нима Илия Измирлиев не е проявил самонадеяност, когато не се е съобразил с пътната обстановка при управлението на автобуса, което е установено от следствието, пишат родителите.
Хората искат справедлива присъда, т.е. по-голяма
Това, според тях, ще даде ясен сигнал към обществото, че който постъпва безотговорно и непрофесионално към своите задължения и нарушава законите на страната, ще получи справедливо наказание. Считаме, че такова решение е в компетенциите на българския съд и няма да се наложи да се обръщаме към европейските институции, се посочва в декларацията.
-----------------------------------------------------------------------------
Коментар: Има нещо, струва ми се, важно, което пропускаме в цялата суматоха около делото. Пропуснаха го и медиите, пропускат го, струва ми се, и родителите. Простете, че не боравя с точните цифри, но от тогава не живея в Свищов и ми е трудно да намеря източник, който да ми ги припомни.
Помните ли колко учители и възрсатни, които бяха в автобуса в трагичната нощ, успяха да се спасят. Представете си ситуацията. Всички сте се возили в претъпкан автобус. Трагичното возило е било почти изцяло под вода. Децата разказваха, че е имало съвсем малко разстояние без вода до покрива на автобуса, където са притискали главите си, за да дишат. Единственият изход за оцелелите е бил предният люк. Предният люк! Всички е трябвало да се придвижат до него и да излезат един по един. Някои не успяха и се удавиха още преди да стигнат до люка. Със сигурност е имало и заспали, които може би нищо не са усетили.
Странното е, че възрастните в автобуса се спасиха до един
Това предизвика едно краткотрайно възмущение у хората. Незнайно защо на тях не бе потърсена отговорност, въпреки че те самите са поели отговорност за децата, завеждайки ги на екскурзия. Не ми се искаше да пиша по този повод, защото все на някого ще му се сторят цинични разсъжденията ми. Обаче с каква съвест родителите преследват докрай шофьора, а спасилите се възрастни бяха забравени?
Всички сме хора и е ясно, че и на шофьора, и на измъкналите се преди децата учители, това ще им тежи на съвестта докато са живи. Тежко е и за родителите, за които няма утеха. Но нима утехата им ще дойде със увеличаване страданието на шофьора? Възможно е, но това няма да върне децата ви, хора!
Разбира се правя уговорката, че размишлявам като страничен наблюдател и не се знае дали, ако беше загинал мой много по-близък и аз нямаше да проявя коравосърдечие към шофьора. Искаше ми се просто да се изприкажа по темата. Знаете, понякога от изприказването олеква.
Не обвинявам оцелелите, всъщност обвинявам ги, но все още не съм попадал в ситуация, която да изпита инстинкта ми на самосъхранение до такава степен, че да ги съдя морално.
Може би всички постъпваме така в определен момент?
Знае ли човек, докато не го изпита на гърба си?
---------------------------------------------------------------------------------------
* досиетата "Лим" (линк) >>
http://bg.wikipedia.org/wiki/Жертви_от_трагедията_край_река_Лим