Вампирът

Шарл Бодлер

О ти, която като нож
в сърцето ми отвори рана;
ти, луда и красива, с мощ
на стадо демони, пияна

духа ми, дух на верен роб,
в алков превръщаш ти, в постилка;
навеки свързан с теб до гроб-
като пияница с бутилка,

като играч със своя зар,
като каторжник стар с верига
и като червей с труп- о, стига,
проклинам те, проклета твар!

Към бляскавия нож прострях
ръце: върни ме пак на воля,
реших отровата да моля-
да ми помогне в моя страх!

Уви! Отровата и ножът
отвърнаха без капка срам:
-Защо теглата те тревожат,
щом в роб си се превърнал сам,

нещастнико- изпит, изсъхнал;
избавим ли те най- подир,
с целувки пак живот би вдъхнал
в трупа на твоя скъп Вампир!

На колегата Кадийски ли е преводът? И аз много обичам да превеждам стихотворения от френски, само дето скоро не ми е оставало време...от преводи на романи

Всъщност нямам представа, защото "Цветята" не са при мен в момента...

Наскоро си купих една мн хубава книжчица(джобен формат):"Шедъоври на световната любовна лирика" Има 107 стихчета на 75 поети от цял свят сред,които Сафо, Петрарка,Бърнс,Пушкин,Байрон,Шели,Хайне и мн,мн други..Горещо я препоръчвам,уникална е!

Негов трябва да е, никой друг не се осмелява

Предлагам стих от Дебеляновата "Сиротна песен", макар че цялостното му творчество също е великолепно:

Ще си отида от света -
тъй както съм дошъл бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.

Друг любим мой стих е от To One in Paradise на По, на който не съм срещал превод:

And all my days are trances,
And all my nightly dreams
Are where thy grey eye glances,
And where thy footstep gleams-
In what ethereal dances,
By what eternal streams.

Не трябва да те търся. Няма!
Не бива да те виждам. Няма!
Не можеш да ме любиш. Няма!
Завинаги от теб ще си отида.
Ще се превърна в сянка - невидимка.
И цял в мълчание ще се зазидам!
Но само, само да не те обичам -
това не мога да ти обещая!...
И страшното тогава ще настъпи:
останала съвсем, съвсем без мене,
без мойте тромави и тежки стъпки,
без моя поглед, без гласа ми дрезгав,
без моята любов, така безкрайна,
ти цялата във студ ще се загърнеш,
от себе си сама ще се уплашиш.
И пак във всичко ще ме преоткриваш:
ръцете ми - в прегръщащия вятър,
очите ми - в звездите дето падат,
гласа ми дрезгав - в тишината мъртва,
а любовта ми - в цялото пространство.
Когато се уплашиш, ме извикай!
Където да съм, твоя глас ще чуя,
защото все ще слушам тишината...
Ако е късно, о, ако е късно,
отдън земята жив аз ще изляза,
ще тръгна с ветровете, със звездите,
със тишината, с цялата вселена,
със всичко, от което съм направен.
Ако не аз, то моята мечта.

дамян дамянов

АЗ искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.

"В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!"
- О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежа прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...

Това е най-силното му произведение за мен .. .и наистина най-разчувстващото...(на Дебелянов де ... ) Много много култово ... винаги ще си го спомням ..

Поздрав към всички момичета в СУ с едно
мое стихотворение - "ТАЗИ ВЕЧЕР"

Тази вечер плахо ще пристъпя,
ще протегна двете си ръце,
със усмивка нежна ще отстъпя
моето на твоето сърце.

Ще те гледам дълго във очите,
ще откривам в тях и своят път,
със безброй целувки ще обсипя
меката и топла плът.

Ще потъваме бавно във себе си
и от двама ще станем едно,
ще ни греят любовните прелести,
ще мирише на горско сено.

Призори ще заспиме щастливи
и сънят ни ще бъде един -
как играят хора самодиви
и танцуват звездите.
Амин.

Петър Димов

Ето ви още едно, малко тъжно:

БОЛКА

Очите стенат, плачат и тъгуват,
без сълзи, безмълвно ридаят,
не могат с теб да се сбогуват
и зачервени взират се в безкраят.

Душата полека, полека изстива,
остава без капка надежда:
„недей си отива, недей си отива”,
в лек унес сама си нарежда.

Устните плахо треперят,
след малко и те ще се скършат,
жадуват пак теб да намерят,
отказват сега да се сдържат.

Всичко в мен вика и вие:
„спри се, почакай, смили се,
обич такава как да се скрие,
недей си отива, поспри се!”

Боже – ела Ти сега, и вземи ме,
не мога аз вечно да страдам,
любовта ако можеш – върни ми,
ако не – право в ада да падам...

Петър Димов

Имам едно и за най-малките, като с него
засега се изчерпва цялото ми "творчество":

Момиченце

Тази сутрин баба ми се скара,
даже каза, че съм лоша.
Нещо не харесах нейната попара -
тайно я изхвърлих в коша.

После скрих се в шкафа при чиниите
и затворих лекичко вратата,
баба ми изтича при комшиите
да ме търси - милата, добрата.

Е, накрая се показах гузна,
щото баба вече плачеше,
тя пък взе, че се подхлъзна,
аз помислих, че подскачаше.

Смях и сълзи, веселба голяма,
бабо, давам ти кокиченце,
да не казваш нищо ти на мама -
аз съм си добро момиченце!!!

Петър Димов

Темата за любовта и романтиката много ми харесва, много ви се радвам, че сте направили такава тема с поезия Аз лично не съм чела много любовна поезия (въпреки че много обичам), но пък имам много любими стихове на различни автори и с радост ще кача някои от тях. Ето най-любимото ми, малко е дълго, но определеноси заслужава...

ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА
Никола Вапцаров (...любимият ми поет)

Ние спориме
двама със дама
на тема:
"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете -
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.

- Почакайте - казвам, - почакайте,
нека... -

Но тя ме прекъсва сърдито:
- Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и... после му станало леко. -

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
понакуцвам
в теория
и рекох полека,
без злоба,
човешки,
да пробвам със тази история. -

Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.

Но в месец, или пък
във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
ч о в е к.

Не зная с каква е
закваса заквасен,
не зная и как е
замесен,
но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.

И после разправял:
"Брей, как се обърках
и ето ти тебе
бесило.
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти - ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
изплаввал чудесен -
и после
заспивал
усмихнат...

Но в коридова
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. -
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
"Хайде, стани."
Гледали хората
тъпо и кухо
сивите, влажни стени.

Онзи в леглото
разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
на бик.
Но лека-полека
човека се сетил -
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му
станало светло.
- Да тръгнем ли? - казал.
- Добре.
Той тръгнал. След него
те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
"Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."

Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.

"Тя - моята - свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. -
Човекът спокойно, тъй - дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.

Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
"Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
изкусно
през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! - Разказвате,
сякаш
като че там сте били!"...
Какъв ти тук ужас?! -
Той пеел човека. -
Това е прекрасно, нали?

"Песен за човека" е едно от най-прекрасните стихотворения,които съм чела....изобщо стиховете на Вапцаров са толкова силни,че направо ме просълзяват.Буквално.

Ето едно стихотворение,което също мноого харесвам:

Христо Фотев

Колко си хубава!...
На М.К.

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави

Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава... Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно... Колко си
ти пясъчна... И моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.

Еми....какво мога да кажа освен, че много харесвам Христо Смирненски.....Любим поет ми е.
Ето и нещо негово:
Нощта е черна и зловеща,
нощта е ледна като смърт.
В разкъсаната земна гръд
струи се бавно кръв гореща.
В димящите развалини
безокий демон на войната
развял е хищно знамената
и меч въз меч безспир звъни.
Сред мрака непрогледно гъст
стърчи злокобен силует
на някакъв грамаден кръст,
и хилядни тълпи отвред
вървят, подгонени натам
от яростта на златний бог.
И мрака става по-дълбок,
тълпите нижат се едвам.
За въздух жадни са гърдите,
очите молят светлина,
един копнеж, мечта една
гори и се топи в душите
и през сълзи и кървав гнет,
през ужаса на мрак студен
разбунен вик гърми навред:
"Да бъде ден! Да бъде ден!"

EDIT: camel, "Да бъде ден" съм го постнала в темата мнооого отдавна!

ГАРВАНИТЕ

Артюр Рембо

Когато, Боже, сняг завее
и скрит зад хлопащи врати,
народът "Анжелюс" шепти
и голо цялото поле е -
ти гарваните си добри
в небето снежно събери.

Напред, вилнеещи пълчища,
с безброй съборени гнезда!
Кръжи над жълтата вода,
заляла ровове, стърнища,
над гробове, над падини
вдигни се, рой, и се пръсни!

Безброй - над френските полета,
над скъпи мъртъвци в пръстта -
за есента и старостта
на всички скитници в несрета -
ваш дълг е! - припомнете пак.
О, птица черна като мрак!

А вие там по върховете -
незрими божии светци,
със славеи и със скорци
през май горите населете -
за всеки, който в самота
лежи в затвора на пръстта.

превод: Кирил Кадийски