“Ако наистина ви се иска да чуете тази история, то сигурно ще поискате да разберете къде съм роден и как съм прекарал глупавото си детство, и с какво ли не още, с една дума – цялата тази плява от сорта на “Дейвид Копърфилд”, но на мен не ми се ще да се ровя из нея. Просто ще ви разкажа тази смахната история, дето се случи с мене около Коледа и ме умори до смърт, та трябваше да дойда тук и да си гледам спокойствието”

има ли нужда да казвам от къде е?

"Не се и надявам, че някой би повярвал на тази най-чудовищна и едновременно най - обикновена история, която възнамерявам да разкажа. Само луд би могъл да разчита на това, тъй като дори аз не съм склонен да си повярвам. Но утре няма да съм между живите, затова днес трябва да изповядам душата си с покаяние. Единственото ми намерение е ясно, стегнато, без хитрувания да разкажа за някои чисто семейни събития. Точно тези събития ме изведоха от равновесие и ме погубиха. И въпреки това няма да търся обяснението им. На мнозина те може да се сторят върволица от безобидни фантасмагории."

Едгар Алан По - "Черният котарак"

"The Salinas Valey is in Northern California. It is a long narrow swale between two ranges of mountains, and the Salinas River winds and twists up the center until it falls at last into Monterey Bay."

In my younger and more vulnerable years my father gave me some advice that I’ve been turning over in my mind ever since.

"Whenever you feel like criticizing any one,” he told me, “just remember that all the people in this world haven’t had the advantages that you’ve had.”

It was the best of times, it was the worst of times; it ws the age of wisdom, it was the age of foolishness; it was the epoch of belief, it was the epoch of incredulity; it was the season of Light, it was the season of Darkness; it was the spring of hope, it was the winter of despair; we had everything before us, we had nothing before us; we were all going directly to Heaven, we were all going the other way.

Не съм попадал тази книга точно, но мога да се обзаложа, че е Стайнбек.

The artist is the creator of beautiful things.

Все по-често ми се присънва този сън.

Отначало в него няма нищо страшно, всъщност абсолютно нищо няма. Виеща се на кълба сива мъгла. Само някъде отпред — далечно, почти незабележимо пламъче, бяла искрица в мъглата. Аз вървя — вървя към светлината, но мъглата изведнъж започва да оредява.

Колко странно — когато мракът изчезне, преставаш да виждаш светлината!

Замирам, опитвам се да запомня посоката, да я задържа в паметта си. Но вече няма защо да го правя. Пред мен изниква мостът. Тънък, като струна, опъната над пропастта. Прекосявал съм такива мостове. Неведнъж. Но сега е доста по-трудно. Трябва да премина между две израстващи от мъглата стени. Лявата е от син лед, а дясната — от аленочервен огън. Нишката е помежду им.

Тръгвам.

Върху лявата стена личат безброй отпечатъци от длани. Понякога са просто отпечатъци с късчета кожа и плът, обрасли със скреж. Понякога от леда стърчат и парчета замръзнали кости с остатъци от дрипи. А понякога се срещат разпнати върху леда фигури, покрити със снежни струпеи.

С дясната стена нещата са по-прости. Изпепелява те моментално и докрай. Може би затова я избират по-рядко.

Вървя.

Нишката под краката ми вибрира. Може би я пърли огън. Или я облъхва студ. А може би някой върви пред мен или ме следва.

Трябва да стигна отвъд. На всяка цена.

Само че всеки път сънят завършва еднакво.

Нишката трепва. Може и аз да съм я разлюлял прекалено силно, знам ли…

Като падащ въжеиграч разпервам ръце в опит да запазя равновесие и се вкопчвам: в лявата стена от син лед и в дясната — от аленочервен огън…