William Blake - The Garden of Love

I went to the Garden of Love,
And saw what I never had seen:
A Chapel was built in the midst,
Where I used to play on the green.

And the gates of this Chapel were shut,
And "Thou shalt not" writ over the door;
So I turned to the Garden of Love,
That so many sweet flowers bore;

And I saw it was filled with graves,
And tombstones where flowers should be;
And Priests in black gowns were walking their rounds,
And binding with briers my joys and desires.

“Виждам най-силните и умните мъже, които някога са живели. Виждам целият този потенциал. И го виждам прахосан. Дявол да го вземе, цяло поколение бензинаджии. Сервитьори. Роби с бели яки. Рекламите ни накараха да гоним коли и дрехи. Работим служби, които мразим, за да купуваме боклуци, които не ни трябват. Ние сме поколението Х на историята. Без цел и място. Ние нямаме велика война. Нямаме голяма депресия. Нашата велика война е духовната. Нашата голяма депресия е нашият живот. Всички сме възпитани от телевизията да вярваме, че един ден ще сме милионери и филмови идоли и рок звезди. Но няма да бъдем. Малко по малко разбираме това. И това страшно много ни вбесява.“

I`ll drink fifth of jack and screem out, "she is with me"

за един човек, който няма да се сети, че е за него

Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но не умея и нима е грях -
кога ли съм се учил на това?

Аз исках да ти дам от свойта жар,
за да не мръзнеш в дългия си път,
но ти не взе искра от мойта гръд,
а кой живей без огън и другар?

По-нежно и от славей бих ти пял,
щях слънцето за теб да донеса,
но аз не знам на славея гласа
и дълги дни без слънце съм живял!

Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но думите преглътнах - не можах...
Кога ли съм се учил на това?

Дамян Дамянов

"Now, like all my loves, she is mine forever. She has brought me here, to this moment of clarity, where time slows down, and I choose to look back, to see myself. And in that act of seeing, I am reborn."

"Капки дъжд по очилата ми
отчупват части от лицето ти.
Пускаш език между клепачите
със скорост една капка в мигване.
И отражението ми пак е цяло,
така
по детски-
учудено."

Кълна ви се - аз всичко бих повторил.
Аз всичко бих отново изживял,
излюбил, изпътувал, изговорил,
измолил и изплакал,
и изсмял.
Аз бих повторил целия си дивен
и кратък, кратък свой живот до днес
със същия безмилостно наивен
и въпреки това измерен жест.
Не съжалявам - както съм заставал,
пак бих застанал, малък и велик
и с яростен замах бих защитавал
най-пустия си ден и час, и миг...
Над всеки свой изгубен ден със вопъл
бих паднал аз по гръцки ритуал
и както върху мъртвия Патрокъл -
Ахил, сина Пелеев -
бих ридал.

И съм ридал... Самотен и незнаен.
И пак. И пак във същия Бургас
до ужас съм се чувствал осезаем
и изумен съм викал - жив съм аз.
Но аз съм жив - на гарата съм в девет.
Под златния луминесцентен диск...
Локомотивът е пробуден лебед...
Приемам възхитителния риск
да бъда жив, не някакъв излишен
и мъртъв Христо Фотев да съм аз:
Роден в Истанбул. Тридесетгодишен.
Но българин. И жител на Бургас...
Но българин. И жител
на Бургас...

На мойта лирична, нежна и романтична душа най й пасват ей такива мисли /в рими/:


Бертолд Брехт - "Влюбени"

О, вижте жеравите под дъгата!
... В небитието с вятъра ще минат.
Не могат да ги стигнат там, в небето,
ако летят ведно и не загинат;
и злобно да ги гонят дъждовете,
и даже изстрел подир тях да тича.
Под слънце, под луна блестят крилете,
те бягат слени, свързани, самички.
Къде? - Без цел. Но от кого? - От всички.


Емили Дикинсън

Казват лекувало времето.
Времето не лекува.
Мъката - като жилите -
със възрастта се подува.

Времето е проверка
за болестта голяма.
То би помогнало само там,
където болест няма.

С.-слънце (нали така ме наричаше), последното е за нас с теб...

"...Може днес да не дойдеш на среща,
но след ден,
но след два,
но след три,
да потрепне в душата нещо
и за мен да преминеш гори,
над които небето поклаща
обгорено от бури платно.
Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно,
та за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.
Може само веднъж да целуваш,
ала тази целувка една
до последния ден да гори,
до последния дъх...
и до гроба.

Стига заеми!
Стига везни!

Искам
обич за обич."

"Обич за обич", Евтим Евтимов