Превода е нещо наистина трудно, браво

Някво ланско такова

Здравей,здравей,здравей,мълчание!
Над мене пада тежкото ти було
и аз долавям твоето послание,
оголено от всякакви доспехи,
приемам мълчаливото ти слизане
сред царството на думи и познание-
но аз не вярвам в теб,не дишам с теб,
мълчание!

А тъй ужасно ме е страх от теб-И пак,
ранен
от парещото ти сияние
аз бягам пак от теб - и пак до мен
достига твоето дихание
и твоята смразяваща безчувственост.
Тогава аз се скривам в ъгъла
и чакам те да си заминеш.
Понякога това е много дълго...

Но знаеш ли,мълчание,най страшно е,
когато спреш да вярваш в декларации
и стане ти излишен всеки патос-
когато просто спреш да вярваш...
Тогава няма глупави сълзи,
въздишки,споделени с вятъра
и писък на ранени птици-
това го има само на театър...

Здравей,здравей,здравей-отново!
Аз вкопчил съм се в своето съзнание,
но да избягам днес от теб-не мога.
Едва ли някога ще ти прошепна:"Сбогом",
едва ли ще надскоча себе си.
но още дишам, тичам, мразя те, мълчание
и искам все така до края да те мразя,
и искам тъй докрай да те пробождам
с остатъците от ръждясалата шпага
на верния Меркуцио;съзнание,
на теб се уповавам...

Мога и без теб

Какво ли не ти дадох
и какво ли не направих аз за теб?
Душата си на дявола продадох -
сега сърцето ми сковано е от лед.

Не мога веч' със тебе да живея!
Не мога повече да продължа!
Съжалявам, но вече не копнея
за целувките и ласките ти през нощта.

Ти силно ме накара да те мразя -
душата ми раздираше на две,
не вярваше във мен и любовта ми...
Сега, повярвай, че без теб не ми е зле!

Припознаване

Едно листо се спусна като пияна пеперуда,
удари се в крака ти, който мереше секундите до кръгъл час,
и захлупи къс от на площада сивото.
Тогава по безцелните ми крачки
припозна когото чакаше,
в усмивката ти грейна цялото оранжево
на пламналия листопад
и двамата потръпнахме за миг,
преди да ни погълне есента.

mecho, поклон! Страхотно е.

Чаена Зависимост

Направи ми моля ти се чай,
И бързо, бързо ми го дай!
Готов ли е, стана ли вече?
Много, много време изтече.

Не, към чай зависимост няма,
Как така ще кажа на мама?
Това е чай, бре говедо, не дрога,
Налей ми, сипи ми вече, за Бога!

Просто горещ чай предпочитам
Вместо след момичета да тичам.
Това да имам до мене чашка чай,
Ех, блаженство, Рай, щаслив край.

( не се получи )

Човече, използвай рационално словото, дадено ти от бога...

Стихотворение на тема Сърцето ми е твое... *кхъм*

Имам аз проблем сърдечен,
няма той обаче да е вечен.
Вчера донор се намери.
Тате спря ковчег да мери.
Някакъв с мотор си карал
и дървото той набар.
Бързо докторите долетели...
и хоп!донор се намери!

ме мога

Присила твоето е много готино

Чай - гуудбай

Някога, далеч, някой сътворява чая,
как, защо - и аз не зная.
Зная, че не го обичам,
даже името му не изричам.

Вкусът му гаден и тръпчив
кара ме да спра да пия.
Дайте ми един аперитив,
махайте я таз помия.

You don't like Чай

Този чай стана за е*авка.

I love Чай


Любов, любов, любов
Аз чувам твоя зов,
Твоята песен омайна
Пази в сърцето ми тайна,
Красива, ранима душа.
Мечтая, творя и руша
Блянове за живот споделен,
Но никога няма никой до мен.
Този свят ще пребродя
Любовта си ще водя,
Към твойто незнайно лице,
Да ме скрие в твойто сърце...

Графинята на любовта

Ръцете ми докосват изумруд,
очите ми съзират небесата,
сърцето ми се спуска с парашут
във странната земя на тишината

Какво ми струва, аз не знам
да бъда сам във небесата,
да бъда лунен капитан -
посланикът на светлината

И аз се чудя...ден и два,
докато вън неспир се лее
порой от влюбени сърца...
аз чакам....а небето пее

И то запя ми странна песен
за огнената планина,
а тя описа нежна есен
и млечнo есенна роса

И там - след нея...сред безкрая
една единствена дъга,
изгряла е веднъж сред Рая
на огнените небеса

И винаги над нея - горда
с рапира остра в ръка
усмихва се...и неуморна
пронизва сухата тъма...

Коя e тя? Нима не мога,
да бъда в нейната страна,
да видя като дар от Бога....
Графинята на любовта.

Последното ми завършено стихотворение, написано към края на миналата година.


Есенни листа


Една съдба – без мисъл,
Без душа....
На шепа есенни листа...
Една мечта – безсилна
и сама
целува сухата земя....
Един живот – обречен,
съкровен
разплака есенния ден......

*

Дървета от копринени спирали
жестоки са: не биха дали
и крехък спомен на едно
нещастно есенно листо....

Безмълвни есенни листа,
без мисъл и без сетива,
изкупват чужди грехове
пред есенните богове.

Красиви есенни листа
в последен валс пред любовта
покриват тъжната земя
с килим от сляпа тишина...

Разплакани безброй листа,
целунати от сляпа фея,
плетат мънистени сърца
и молят се на Панацея ....

Прекрасни есенни листа
съдба жестока ги прогони
едно остана на върха...
Единствено сред милиони....


Парфюм


Ухание и аромат...
във дъх на есенна мъгла...
Дали е жива вечността?
Или е мъртъв миг,
почернен от тютюн,
живян във сън и самота,
изгубил се във твоя лик
и в аромата на парфюм...

Ухание и аромат...
В сърцето стискам част от теб!
В невидим пъстър цвят,
изплел сапфирен тоалет...
И в него е душата ми – пияна,
закичена – и бодра, и засмяна,
и сякаш свежа есенна поляна
е твоята парфюмена премяна…

Помниш ли?


Помниш ли?
Запомни ли моментът на живота,
когато слънцето залезе...
в коприната на твоите очи?
Когато в шпагата на хугенота
загинаха елфически мечти....
И аз видях ги...но след бурята на красотата...
...Остана само ти...

Помниш ли?
Запомни ли, когато като бодър символист
наметнах те с словесно наметало?
А в твоите очи и моят тънък лист
и моето перо се бе предало....

Помниш ли?
Запомни ли моментът на живота,
когато слънцето изгря с въздишка
в лагуна от елфически мечти....
Когато във сърцето на порока
изригнаха вулкани от души...
И аз видях ги...но след ураганът на съдбата…
...Остана само ти...

Човекът, смехът и смъртта

Душата му е ябълка, от тъмен лъч разполовена…
Не беше сън!
То беше мисъл болна, кърваво пропита....
Една коварна болест в бледата рубинена вселена....
Така ранена!
......а раната със пръст покрита….

От тази пръст е той създаден, но с душа разполовена!
Един човек!
Една молитва, блясък, гаснеща искра,
И те изграждат жива болест във ранената вселена....
Като Морена -
......на зимата леталната сестра......

И човекът се изправи, стиснал болна орхидея
Каква съдба!
Той търсеше лечители, лекуващи цунами
Но Смъртта видя го вместо Панацея
”Прекрасна фея!”
......И човекът се измами.....

И проговори:

О, тъма огненокоса, на щастието ми херувим!
Смили се!
Усещам как смехът от болест в мен бледнее
И ще изчезне скоро в призрачна дъга и мръсен дим!
Така неусмирим!
.....Остави го да живее!.....

И смъртта повдига своя сив воал,
Разкрива череп стар с усмивка крива.....
Във ръката стиска смачкан, изтерзан морал,
А в “косата” бавно огънят изстива........

Кажете ми?

Щастливка аз наричам старостта,
покрила се със мантията на дните,
и майка и до нея - Вечността
се блъска с гордост във гърдите
с юмрук от младост....
А със тази младост заслепяват ме...
Звездите!
Но щом и те щастливи са да гледат
от орлово гнездо безчестията на нея -
Вечността!
Кажете ми тогава.....

Дали щастлива е смъртта?.....

*

Чудо, красота, затишие
и смъртник в ледено величие....
Това е Зимата!
Това е тя -
гора, изчезнала в мъгла,
когато...
избистрено на снежен хоризонт -
студено, ледено легато
обвива хубост и страдание
във леден кръгозор на вечността....
Но щом и зимата е толкова прекрасна,
замряла във обятията на ледена роса?....
Кажете ми тогава....

Дали красива е смъртта?......

Реквием за една цигара

Навън е призрачното време на деня,
залязъл зад катранената гара....
Но ето!
Блясък на запалена цигара
избухва с леден пламък
и изсъсква огнен дим...
във небесата се издига той
като божествен стон, брониран в камък
за един единствен миг
като сияен златен замък....
Но този миг изчезва във катранената гара
и в този миг живееш ти –
душата на запалена цигара...

Но ти, блажена, вечно ще да бъдеш
отрова за света и белег за олтара
на чудо, блаженство и смърт...
Пожертвани пред Бога и пред звяра
в душа невинна…..
на изпушена цигара...

И вие кратко ще горите пред олтара
на безименната мръсночерна гара!
И вие двете,
между устните на великан,
превърнал хиляди царици
във фасове на брой -
стотици...
И вие двете – и цигара и душа
ще изгорите в огнения одър,
поразени от една стрела -
ще паднете - цигара и душа...

О, колко сте безпомощни да спрете
косачите на мащеха съдба...
Обречени сте живи да умрете...
Вие -
запалена цигара
и нейната душа

Но вижте другите поне...
Планини от фасове замрели!
И тях са ги запалили
отдавна,
но в мор коварна ги заклели
косачите на вечна Смърт щастлива
и гордо безпощадна....

И ето днес
останките им вече се белеят
по мрачната,
потискащата гара
и жертви те са мъртви –
няма да запеят,
че те били са някога...
цигара
И те лежат безпомощни в калта...
Те са тихи, стъпкани, безмълвни
омърсени...
и убити
като призраците мъртволунни,
прокълнати от отровната уста
на великан
в душата груб и сляп и
мъртво ням!
И няма милост в глинено сърце,
нито в груби, зли, мазолести ръце,
прегърнали в задухата на мрака
вопъл тъжен на…една цигара,
заглушен от писъка на влака....

И ето! Вече идва края
издъхва беззащитната цигара,
а великанът никога не ще я чака
да живее....
И тя умира в дим и облаци от пара...
Тя издъхва!
Тя изгаря!
Тя умира!
Тя е факла, пламнала в мъглата,
за да бъде изгорена в тишината!

Но защо ли тя се е родила,
когато не живее, а умира....???



Нещо тъжно

Коварното зло – неразбрано
заключи нас – сълзите на усмивката
и ние – болните огньове
на нашата човешка същност
горим във факли и окови
и чудим се – Готови
Или не....

Аз помня, че когато болен бях от скуката
на моята любов несподелена
заключвах се във стария трамвай
на младата душа обездушена
повяваше ми вятър – Лорелай...
И чудих се –
Къде е моят Рай…


А той -
Животът мой...е стара лодка,
а аз не зная как да плувам
и миг без нея, но защо ли
се лутам в малката лагуна,
премрежена от дяволски корали,
опънати по двойки – като струни
и чудя се – кога ли ще потъна?
В море от мили думи....

Сред множеството черни дупки,
поливани с чаши кафе...
ще помня аз какво съм – дупка във безкрая
ще помня горест - тя е като кадифе,
и ще се чудя аз - кога ли ще узная
Какво е да си бил дете...







Надявам се да не съм ви се сторил досаден с този дълъг пост.