А ти заминаването само, за да се откъснеш от тях 2мата ли го планираш, или е свързано с някакви други мечти-образование, кариера...като цяло да си планирала живота си другаде...
Защото мисля,че ако е само, за да "избягаш" от тях, ще ти е прекалено трудно, в смисъл да устроиш живота си и да оцеляваш изобщо на напълно чуждо място, при положение,че всичко ти е тук-с единствения стимул да се откопичш от този любовен триъгълник
Знам,че не ти е лесно. Много хора са в твоята ситуация, въпреки че нямат силите да си го признаят.
Дано да намериш най-верния път за тебе.

Друг вариант се сетих...Казваш "агония" - недей така! Живи и здрави сте , надявам се , нямате болни и гладни деца- това е най-важното!!! Всичкото другото са разрешими неща, които правят живота ни по-интригуващ, така да се каже
Та седни и си отговори на някои въпроси без много да се замисляш-т.е. каквото ти идва на момента:
1.Ти си 27 -28 години, много е вероятно след 1-2 ...5 години да пожелаеш да станеш майка , т.е. животът ти коренно да се промени в тази посока. Кой от 2мата виждаш до себе си в този момент? Но си представяй само тежките мигове, защото в розовите всеки е на линия...но кой би се грижил за теб повече отколкото за себе си, когато си на легло, например?
Кой би ставал по цяла нощ да ти помага за детето , а не би стоял на компютъра , пред телевизора ,с приятли и т.н. ( Това са вероятностни ситуации, но все си познаваш хората да кажеш кой би и кои не би ...)
Кой би се лишавал от материални неща, от време за себе си , за да си добре ти и детето?
Като цяло- кой виждаш с теб да премине през всякакви етапи и трудности?
Помисли...Не казвам да си "заплюеш" баща за в бъдеще, но да си представиш,че това се случва- бременна си и животът ти трябва да се промени на 180 градуса....Кой би трябвало да е до теб.

Да бе, естествено, koktail-4e, животът все пак е хубав;-))) Работата е, че аз мн. добре си давам сметка за някои работи, обаче... на практика изпълнението им ме затруднява. Знам примерно, че и двамата са адски свестни и сЪвестни хора, не биха ме оставили в трудни моменти. Но приятелят ми (с кого имаме от години трайни и установени отношения, като изключим другата, пралелна история, която се развива по-скоро мисловно, отколкото реално) е много по-силен - физически и психически от другото момче, което пък по-ми пасва като душевност, а този вид пасване липсва в сегашната ми връзка и й се отразява зле, понеже имам голямо его и искам всичко - но не от банка ДСК;-))) Та това е и което ме задържа при него (защото аз вече искам семейство и деца от известно време насам, тоя порив "отвътре" си идва дето се вика) - стабилността, улегналостта. Е, обичкам си го де, въпреки треските за дялане! Обаче замисляли ли сте се за принципа на "пределната полезност" дето г-жа Роска Милошева (май й беше името) така ентусиазирано ми е преподавала в 1-ви курс по икономе? Имам предвид, че всяко нещо, колкото и хубаво да е, все има спад (ако не и край съвсем) или поне трябва да стане част от друго нещо, да се трансформира някак си, за да се съхрани (макар и видоизменено)? Така и с любовта: имаш търсения, желания и изведнъж се появява едно създание, дето е отговор на тези твои стремления и продължава да бъде този отговор известно/доста време. После обаче - поради горния принцип - това нещо дето го имаш с този човек някак се поизчерпва, идват други неща, които да заместят първоначалните пориви, дето са ви събрали (примерно - искате вече общ дом, дете, мож и друга някаква кауза да ви обедини, като бизнес да речем). В този преломен момент разбирате, че нещата няма да са никога толкова сладки и розово-безметежни, както са били в началото, и някой от вас или и двамата може да изпитате носталгия по тези отминлаи емоции и моменти. И ако сте по-лабилни, с по-изострена чувствителност и в този момент някакво друго същество ви се изпречи на пътя, може и да "залитнете" (както се случи с мен). Само дето аз тогава не мислех за брак и деца още, явно друго се е пропукало при мен - дали са си дума липсите, дето съм ги усещала след първите няколко месеца до година от връзката ни с настоящия ми приятел (с който имахме адски силни въления и топла обич, почти безпроблемна през първите 1-2 години). И така, сега е настъпил един момент на колебание, момент, в който егото (= емоционалните нужди) се опитва да надделее над биологията (майчинския инстинкт, който се пробужда в мен), момент, в който желанието за пълна споделеност се бори със страха от поемане на риска, риска да не се обърка всичко, да загубиш това, което имаш и да останеш сам (аз не съм човек, който е способен да бъде сам, и преди не бях, а сега, след тази дълга връзка, съвсем не мога да си го представя и допусна за себе си, в случай, че с другия не се получи, ако хипотетично се юрна към него и захвърля стабилността на сегашната си връзка). Та това е - от позицията на "повечето ми години";-)) Гледайте и се учете да "си отваряте очите" и мислите по-отрано, а не когато вече ви запеят гласовете на "старата мома"/респ.- "ерген", които искат да се задомяват, а пък вече доста трудно "пробират" евентуалния си партньор и са много, много придирчиви към него... Най-доброто според мен е да имаш късмета да срещнеш любимия си, когато си съвсем наясно какъв тип човек искаш до себе си (и да не чакате прекалено дълго за съвместен живот, брак и деца, ако ги искате де), а при мен това стана чак преди 1 година, т.е. 3-4 години след като бях срещната сегашния си приятел. Тогава само исках мъж до себе си - искрен и силен. И го получих! А после се оказа, че не ми е достатъчно... Пууу каква съм лакома - не само в яденето
Продължавам да си разсъждавам. Явно с възрастта се изменят критериите към другите и всико останало, защото хората опознават себе си по-добре и новооткритите стремежи ги тласкат всъщност напред. все нещо ни "ръчка" отвътре, така че 100 %-ово щастие като че ли няма, а? Друга тема е за избора - единствен, който трябва да направиш, изоставяйки другите възможности зад теб. Ей за т'ва завиждам на по-скромните хора, дето могат да се задоволят с по-малко/едно-единствено...
Сега видях и поста за чужбината. Ами не, такъв евентуален избор не би бил свързан само с любовното оплитане. Имам много близък човек в една много хубава чужбина, който може да ми помогне да се установя там и да водя по-спокоен (и по -добър материално) живот, отколкото тук. Тук ме впечатляват всякакви простотии и неразбории, но може би не се опитвам да се боря с тях достатъчно пълноценно - като че ли не вярвам, че ще постигна нещо. Остава ми само вътрешния бунт и негодувание (като при повечето наши сънародници май - много сме добри в роптаенето, ама не и пред когото трябва ). Та така, мисля си, че ще е "с един удар - два заека", ама това е доста рисковано начинание,а като гледам с възрастта все по-малко ставаме склонни да рискуваме. За съжаление

Напълно те разбирам
Знаеш ли, никога няма гаранция,че може да срещнеш човека, Мъжа , когато си го мечтаеш и той да остане такъв завинаги
Преди 4-5 години, когато си срещнала сегашния си приятел, нуждите ти , изискванията са били едни, с течение на времето са се променили и това е нещо съвсем нормално, а и също толкова нормално е ,че любовта си отива. Затова хората сменят различни връзки, просто защото те самите се променят и имат нужда от други неща...
И нещата при теб са съвсем, съвсем нормални, няма нищо престъпно и т.н. Още повече, че "другият" човек е просто мисъл в теб, израз на променените ти нужди.
Изобщо не си стара, я стига ...Както се казва в "Москва не вярва на сълзи" - " Животът ни започва на 38 "
Толкова си млада...че е съвсем нормално да имаш още много връзки, докато намериш себе си с някого.

Хора, или аз съм с много слаба психика и неустойчива воля, или е човешко, когато се привържеш към някой/и, да "няма връщане". Мисля, че едно истинско влюбване, духовно предимно, е за цял живот и нищо не може да го "изтрие". Това се случва с мен - вече толкова години. Останах с приятеля си, обичаме се и сме относително щастливи, макар и не без проблеми, но другият, колегата ми, постоянно ми гори душата, ама адски я гори ви казвам. Няма мърдане. Никакво бягство не е възможно, поне за мен, а той явно също се мъчи. Всеки косвен или пряк досег с него (говоря за спомени като места, имена или пък за разказите на общи наши приятели за него, както и двете ни засичания по време на колегиални събирания, откакто официално решихме да не се виждме - края на миналата година), ни разбива, буквално, и то за дълго след въпросния "сблъсък". А само дни преди това да се случи съм смятала, че съм преодоляла емоциите си към този мой колега, той също ми е казвал неща, които говорят за решителност да превъзмогне чувствата си към мен. Но неуспехите ни в тези "решения", ако изобщо с решения може да се наложи да чувстваш или не, сигурно показват или че и двамата сме прекалено крехки, или пък че чувствата ни са много силни... Дали наистина такова нещо е за цял живот и остава каквото и да се случи? Защото така го чувствам вече с години - и към единия, и към другия... Извратено ли е?

Хората са нещастни, защото искат това, което не могат да имат.

Според мен една чисто физическа изневяра не е толкова страшна, колкото привързаността към друг човек. Да се събуждаш до приятеля си, мислейки за друг - това е най-жестокото, което можеш да причиниш на връзката си, било то и неволно.

Не знам дали е възможно да обичаш двама души едновременно. На мнение съм, че една истинска, всепоглъщаща любов не ти дава време и възможност да мислиш за друг. Не може да си отдаден на един и същевременно да обичаш друг. Дали можеш да твърдиш със сигурност, че обичаш когото и да е от двамата?

Дали проблемът не е в рутината със сегашния ти приятел и желанието за нова тръпка, за постигане на това, което нямаш?

Един мъж трябва да е всичко за теб - и опора, и духовна половинка, и любов... Иначе нещата просто не се получават. А ти явно се опитваш да получиш това, от което имаш нужда, от двама мъже - защото един от тях сам по себе си не е достатъчен.

Обмисли тези неща. Може и да не си съгласна. Но... по-добре е да прекратиш всичко сега и да намериш истинския човек, отколкото да се задоволиш с по-малко от неохбодимото ти.

Преценката за това от какво се нуждаеш, дали го получаваш, дали си щастлива... Тя си е твоя.

Валямише,
Не може така и ти го знаеш. И чувстваш, че не е правилно. Защо питаш, тогава? Не, не е извратено, просто е неетично - хората попадат в такива ситуации постоянно, важното е да намерят начин да излязат от тях с чест и без да наранят достойнството на другите участници в ситуацията.

Не може да обичаш и двамата по начина, който се опитах да ти опиша преди... леле, колко отдавна беше - от 31 май до днес са минали 4 месеца и половина! Честно да ти кажа, влязох с темата, защото се надявах, че си намерила най-мъдрото решение на ситуацията, а това, което чета, не само не е мъдро. То просто не е решение.

Причиняваш си лоши неща - и не само на себе си, уви.

е да, да, разбира се, че сте прави. ама аз искам, бе, хора, искам си гаджето, както и да забравя за другия. ама на, не става, по една или друга причина. ще трябва пак да почнем с психоаналитика ми сигурно, този път по-упорито...

Я го разкарай тоя психоаналитик... почни да ходиш на бокс. Хем ще си излееш яда, хем ще ти избият от главата всички глупости, ако това е окончателното ти решение.

В момента, в който решиш, че наистина е ОКОНЧАТЕЛНО, другата страница ще бъде затворена завинаги - помни ми думата. По това ще познаеш, че се е случило.

Ммда, така е. Наистина имам колебания дали ще ни хареса да живеем заедно, което ни предстои скоро с моя приятел. Навярно това ще е "преломният момент" за нас. Затова, понеже не съм сигурна дали ще се получи, и то добре, с единия, си оставям "вратичка" за другия - естествен стремеж към по-добро (или поне привидно такова). Малко грубо звучи, но синтезирано и "отцедено" от чувствата, които изпитвам, (настоявам, че ги имам!) е истина.

Предавам се. Честно. Явно аз не го разбирам така тоя живот.
И вече съм сигурна, ама абсолютно убедена, че не само не обичаш който и да е от двамата, ами и не ти пука за тях.
Край. Млъквам. Тоя цитат по-горе е достатъчно красноречив и сам по себе си.

оф, не ми се обяснява, ама ще трябва да кажа нещо в своя защита. виж сега. И разни известни хора, автори, психолози, са го казали: когато обичаш някой, обичаш чрез това и себе си, и другите около теб, света като цяло. Значи е нормално да преценяваш от и за свойта позиция. А че "ми пука" и ми е пукало - аз си знам какво съм изживяла и изживявам за, а не само по тия хора...
Сори, това за вратичката не е целенасочено. Но така казано си давам сметка, че който не ме познава, би си помислил това, което и ти. Нищо, всяко мнение ми е от полза в трудната ми ситуация.

Ами... аз бих помислила, че те е страх от това да си сама. И затова искаш да се подсигуриш.

Единственото, което ми идва на ума е, че има причина да искаш и двамата. Някаква. Има причина да държиш на гаджето си, има причина да се увличаш и по другия.
Да го кажем така: откриеш ли причината, все едно си успяла да зададеш въпроса. И можеш спокойно да измислиш отговора - или решението.

Искате да кажете, че е невъзможно една жена да обича двама мъже едновременно?! Това е толкова възможно и толкова често срещано... Въпросът е, че боли ужасно, повече от което и да е друго емоционално терзание..

Не ми се вижда възможно да ги обича по еднакъв начин и еднакво силно, нито пък да си представя живота си еднакво ясно И с двамата. Или ако се случи нещо подобно, то вярвам, че ТЯ трябва да си понесе кръста и да направи своя избор, вместо да си оставя вратички и да наранява двамата мъже, които, вярвам, не го заслужават.

Не знам, не знам... за мен факта, че някой друг ти е привлякъл вниманието, докато си обвързан, е знак, че нещо в тая връзка не е никак, ама никак в ред и трябва да се говори и да се вземат решения. В едни пълноценни взаимоотношения, другите мъже минават край мен и ги гледам, все едно ги виждам по телевизията, колкото и красиви да са те - може да кажа "тц тц тц", но няма и да ми мине през ума каквото и да било повече - и понеже човек съди по себе си (аз съм нормален, а лудостта е не-аз ), смятам подобно поведение за нормално и очаквано. Това е.